Даниел Стийл
Анабел (25)

25.

През пролетта Анабел получи две писма. Едното — от лейди Уиншир — беше покана към нея и Консуела да й гостуват няколко дни. Било добре Консуела да види къде живее семейството на баща й и да научи нещо повече за него. Очакваше ги при първа възможност. Анабел се колебаеше дали да предприеме тази крачка. Хари Уиншир беше кошмарен спомен за нея, но в думите на майка му имаше истина. Нямаше да го направи заради Хари, а заради Консуела и баба й, с която най-после се запозна. А и се надяваше гостуването да достави удоволствие на Консуела.

Другото писмо беше от човека в банката на баща й, който се грижеше за финансовите й дела. Винаги получаваше достатъчно пари, за да живее добре във Франция, но основната част от състоянието й продължаваше да е в Щатите. Питаше я — за пръв път — какво възнамерява да прави с къщата в Нюпорт. Не беше стъпвала там от десет години, но не мислеше за продажба; свързваха я прекалено много спомени, а същевременно не можеше да събере сили да отиде там дори за кратко. От друга страна това също бе част от наследството на Консуела и то в много по-голяма степен от именията на лейди Уиншир, защото бащата на Консуела фактически никога не е бил част от живота им.

Банковият чиновник пишеше за изключително благоприятно предложение за покупка на къщата. Бланш, Уилям и другите прислужници още я обитаваха и поддържаха, но вече бяха загубили надежда да видят пак Анабел. Имаха известни основания. През всичките тези години тя нямаше желание да се върне; от време на време й липсваше, но тогава си представяше на какви огорчения ще се изложи, а и се опасяваше, че болезнената рана, причинена от загубата на семейството й, пак ще прокърви. Не искаше отново да изпитва тази мъка. Същевременно още не беше готова да продаде къщата, независимо от изгодното предложение. Не знаеше какво да предприеме.

Първо обмисли поканата на лейди Уиншир и по време на вечеря обсъди въпроса с Консуела. Тя мигом се въодушеви и изрази желание да отидат. Странно, но Анабел искаше същото. Щеше да им се отрази добре да заминат за известно време. Консуела предложи пак да отидат в Дьовил, но след горчивата раздяла с Антоан, Анабел отказа. Мина й през ума, че навсякъде е оставила лоши спомени и постоянно бяга от призраци.

На следващия ден отговори на лейди Уиншир, че приемат поканата. Незабавно последва предложение за различни дати. Избраха уикенда, когато Консуела имаше рожден ден; щеше да навърши седем. Елен купи билетите за влака до Кале. После щяха да пресекат Ламанша и да слязат в Дувър, а лейди Уиншир пое ангажимента да ги посрещнат там. Било само на два часа път от имението й.

Настъпи уикендът. Консуела не си намираше място от вълнение. Бриджит оставаше в Париж с новия си приятел. Анабел се настани в резервираното първокласно купе. За Консуела това беше първото голямо пътешествие, като се изключи пристигането им в Париж преди две години и пътуването до Дьовил с Антоан. Вече не го споменаваха; дори на своята крехка възраст Консуела долавяше колко е болезнена темата за майка й. Веднъж Анабел го зърна в болницата, но побърза да се извърне и се качи при пациента си по задните стълби. Не желаеше да говори с него. Предателството му беше чудовищно.

Влакът бавно напускаше Гар дьо Нор, а Консуела попиваше всичко с жаден поглед. Анабел се усмихна. Обядваха във вагон-ресторанта като „големи дами“, както се изрази Консуела, а после гледаха сменящите се картини на пейзажа. Детето заспа в скута на майка си и Анабел се замисли за изминалите няколко месеца; бяха трудни. Антоан сякаш взе обратно не само мечтата, която й предлагаше, но и надеждата, че нещата в живота й ще се променят някога.

Изглежда вечно ще я наказват за миналото. Превръщаше се в жертва на решенията, взети от други хора, на слабостите, на лъжите им. Потискаше я мисълта, че истината никога няма да изплува и никога няма да изчисти името си. Независимо от трудностите, с които се пребори, независимо от успехите, които постигна, винаги й приписваха чужди грехове. Беше добра майка, чудесен лекар и почтен човек, но ето — продължава да носи клеймото на миналото си, включително и обвинението, че Консуела е незаконно дете. Единствено Антоан дръзна да произнесе думата, но тя беше жесток и незаслужен етикет за невинно дете.

След три часа стигнаха Кале и се качиха на корабче. Анабел се притесняваше. Добре понасяше пътуването по море, но Ламаншът беше бурен и се страхуваше дали Консуела няма да хване морска болест. За нейна радост малката понесе пътуването отлично. Колкото повече корабчето подскачаше и се накланяше, толкова по-силно пищеше тя от радост и възторг. Акостираха в Дувър. Хванала майка си за ръка и стиснала любимата си кукла в другата, Консуела слезе от корабчето.

На кея ги чакаха шофьорът на лейди Уиншир и един стар „Ролс-ройс“. Два часа пътуваха край меки хълмове, осеяни с ферми и имения. От време на време забелязваха останките на някой стар замък.

И двете обаче се оказаха неподготвени за огромната къща и величието на имението на рода Уиншир. С парите на лейди Уиншир, не по-малко заможна от покойния граф, построената през ХVІ век къща се поддържаше в отлично състояние. Конюшните бяха по-големи, по-чисти и по-красиви от множество домове. Лейди Уиншир, забележителна ездачка на младини, още робуваше на страстта си да поддържа расови коне; половин дузина жокеи яздеха всеки ден.

Посрещна ги на външните стълби, внушителна в тъмносинята си рокля, познатите перли и с друга огромна шапка. Размаха сребърния си бастун като меч и нареди на шофьора да се погрижи куфарите им да стигнат до стаите. Сърдечно усмихната, прегърна Анабел и ококорената от изненада Консуела и им направи знак да я последват вътре.

Минаха по коридор с безброй портрети на хора със строги изражения, прекосиха огромна всекидневна с фантастичен полилей, библиотека, препълнена до краен предел със старинни книги, музикален салон с две арфи и роял и трапезария с маса, предназначена за четирийсет души. Най-накрая пристигнаха в малък уютен будоар, където домакинята обичаше да седи и да гледа градината. Анабел попиваше великолепието на дома й и се питаше как е възможно човек, израснал в такава обстановка, да изнасили жена и да я заплаши с убийство, ако го издаде. На камината в стаята, където седнаха, имаше снимки и на двете момчета Уиншир. Първо пиха чай със сметанови пасти и шоколад, после лейди Уиншир изпрати една прислужница да покаже конюшните на Консуела. Беше се погрижила да докарат пони, ако внучката й иска да поязди. След като Консуела излезе, Анабел й благодари за вниманието и топлото посрещане.

— Длъжна съм да го направя — отвърна възрастната жена.

Анабел се усмихна. Не смяташе жената отговорна за престъплението на сина си. А и как да го счита за престъпление, като в резултат се появи Консуела? Сподели всичко това с лейди Уиншир; тя благодари на Анабел за великодушието, но уточни, че независимо колко е обичала сина си, той не заслужава подобно благородно отношение. Призна, че винаги е бил див и разглезен.

Побъбриха, а после се разходиха из градината. Срещнаха един от жокеите, повел понито, яздено от Консуела. Тя изглеждаше не на себе си от щастие. Детето се забавляваше чудесно благодарение на новооткритата си баба. Лейди Уиншир предложи и на Анабел да поязди. Младата жена прие с удоволствие да го направи на сутринта — не беше яздила от години. След като напусна Щатите подобен лукс изчезна от живота й. Щеше да е приятно, помисли си Анабел. Това бе едно от честите й занимания през летата в Нюпорт.

Консуела и жокеят се отправиха към конюшнята, а Анабел спомена, че мисли да продаде къщата в Нюпорт.

— Защо? — попита възрастната жена с известно неодобрение. — Принадлежи на рода ти от поколения. Редно е да я задържиш. Тя е част от историята ти. Не я продавай.

— Не съм сигурна дали ще се върна там. Отсъствала съм десет години. В къщата живеят само петима прислужници.

— Трябва да се върнеш — решително отсъди лейди Уиншир. — Там също е част от историята на Консуела. Има право на нея, на всичко твое и мое. — Последното не беше помогнало особено на Хари, помисли си Анабел, но не го изрече на глас пред майка му. — Не можеш да избягаш от това, което си, Анабел. Време е да заведеш Консуела, пък макар и за кратко.

— За мен там всичко е приключило — упорстваше Анабел.

— Но това е само началото за Консуела. В живота си тя се нуждае от нещо повече от Париж, както и ти. Трябва всички наши родови истории да се сплетат и да й бъдат поднесени като букет.

— Получих много добро предложение. Ще ми позволи да купя имот във Франция.

Във Франция притежаваше само къщата в шестнайсети район, но след като видя Консуела тук, разбираше колко добре би се отразил на детето й животът в провинцията.

— Подозирам, че и без това можеш да си го позволиш — правилно се досети възрастната дама.

Анабел наследи голямо състояние от баща си и почти същото от майка си. Но през последните десет години начинът й на живот с нищо не показваше, че е богата. Живееше по-скромно, подобаващо за болшинството хора с нейната професия. Но сега можеше да си позволи да се възползва от богатството си.

Лейди Уиншир прекъсна мислите й.

— Надявам се двете често да ми гостувате. Отсядам в Лондон понякога, но през по-голяма част от времето съм тук. — Като спомена за имението, наследено от покойния й съпруг, се подсети да повдигне пред Анабел въпрос, който отдавна се въртеше в главата й. Отсъствието на Консуела в момента я улесняваше. — Много мислех за положението на детето, защото ти и баща й не сте били женени. След няколко години, когато порасне, това може да се окаже бреме за нея. Не можеш да я лъжеш вечно, а един ден някой сигурно ще се досети. Говорих с адвокатите си. Безсмислено е да я осиновя. Но нищо не пречи да я призная официално. Така отчасти нещата ще се компенсират и тя ще може да добави нашето име към твоето, ако приемеш — завърши лейди Уиншир предпазливо.

Не искаше да засегне майката, която така смело понасяше всичките си отговорности сама. Анабел обаче се усмихна. Беше станала по-чувствителна на тази тема откакто Антоан изрече отвратителната си обида. Още я болеше, че нарече детето й „копеле“.

— Намирам идеята за чудесна — отвърна Анабел искрено. — Така един ден ще е по-добре за Консуела.

— Значи не възразяваш? — зарадва се лейди Уиншир.

— Напротив. Много ще ми е приятно. — С името на фамилията Анабел свързваше лейди Уиншир, а не сина й. — Ще стане Консуела Уортингтън-Уиншир или обратното. Което предпочиташ.

— Одобрявам Уортингтън-Уиншир. Ще възложа на адвокатите да приготвят документите.

Усмихна се, притегли Анабел към себе си и я целуна.

— Много си мила с нас — промълви Анабел, изпълнена с благодарност.

— Защо да не съм? — изненада се старата дама. — Ти си добра жена. Видях каква чудесна майка си. Въпреки трудностите си успяла да станеш и лекар. При това, както чувам, отличен. — По нейна молба личният й лекар беше направил дискретни проучвания чрез познати във Франция. — Независимо какво ти е причинил синът ми, ти си стъпила на крака, не виниш нито детето, нито мен. Имам чувството, че дори и Хари не виниш. Не съм сигурна дали аз щях да постъпя така на твое място. Ти си почтена, отговорна, трудолюбива. Всичко си постигнала сама, без ничия помощ. Проявила си достатъчно смелост да родиш извънбрачно дете. Не ми хрумва нищо, което да не одобрявам у теб. Според мен си забележителна и съм горда, че те познавам.

Очите на Анабел се напълниха със сълзи. Думите на лейди Уиншир представляваха пълна противоположност на казаното от Антоан.

— Ще ми се и аз да схващам нещата по този начин — въздъхна Анабел тъжно. — А аз виждам единствено грешките си. Пък и хората, с изключение на теб, се влияят само от етикетите, които други ми лепнаха.

И обзета от пристъп на откровение, сподели най-съкровената си тайна: че се е развела, преди да напусне Щатите, и обясни защо. С това само спечели още по-голямото възхищение на лейди Уиншир.

— Каква невероятна история! — възкликна тя след кратък размисъл. Не се шокира, а изпита искрено съжаление заради злощастната й женитба с Джосая. — Глупаво е било от негова страна да се надява, че ще успее да води двойствен живот. Хората често вършат глупости. Мъжете наистина са големи невежи, а понякога са и твърде себични. Съветвам те да не се измъчваш повече. Знаеш истината и само това има значение.

— Хората няма да спрат да затръшват вратата си пред мен — въздъхна Анабел. — Ще се държат лошо и с Консуела.

— Наистина ли те интересуват тези хора? — попита лейди Уиншир. — Щом са се държали така зле с теб, а биха го сторили и с детето, не са достойни за вас. Така стоят нещата. — Анабел й разказа за наскоро преживяното с Антоан. Лейди Уиншир побесня. — Как смее да ти говори така?! Няма по-дребнави, злобни и понякога плиткоумни от така наречените буржоа. Ужасно те е оскърбил, мила. Съвършено права си, че не си го допуснала обратно. Не те заслужава.

Анабел се усмихна тъжно. Съгласи се с оценката на лейди Уиншир. След като прозря истинската същност на Антоан, той не й липсваше. Тъгуваше, защото й липсваше мечтата, по-скоро надеждата за щастие. Всичко явно е било илюзия. След тежките му думи красивата мечта се превърна в кошмар.

Консуела се втурна в стаята при тях, развълнувана от всичко, което беше видяла в имението и най-вече от ездата на понито. Остана още по-очарована от спалнята, в която се настани: голяма, слънчева, украсена с коприна; намираше се в съседство със спалнята на майка й, не по-малко елегантна.

По време на вечеря й съобщиха за новото й име.

— Няма ли да е трудно да се изписва? — подходи съвсем практично тя, с което разсмя и майка си, и баба си.

— Ще свикнеш — увери я Анабел.

Изпитваше безкрайна благодарност към лейди Уиншир за жеста да признае официално детето. Така повече няма да си позволят да я нарекат „копеле“.

След вечеря играха карти, но Консуела задряма до майка си. В крайна сметка спа в леглото на Анабел. Сутринта бързо се облече и хукна към конюшнята.

Цял ден двете жени разговаряха непринудено и обсъдиха куп въпроси: от политиката до медицината и новите романи. Лейди Уиншир се оказа интелигентна и изключително начетена. Разговорът им върна Анабел във времената, когато общуваше така с майка си. От главата й не излизаше съвета на старата дама да не обръща внимание на злостните хорски приказки; не преставаше да й повтаря, че е добра жена. Анабел се почувства горда.

Последния ден обядваха в градината. Бабата на Консуела й беше приготвила изненада. По време на десерта — грамадна празнична торта по случай рождения ден на детето — един от прислужниците донесе кутия за шапки с огромна розова панделка. И Консуела, и майка й решиха, че ще получи шапка за езда. В следващия миг Анабел забеляза, че кутията леко се клати и се досети какво е. Прислужникът я държеше, докато Консуела развърза панделката и предпазливо вдигна капака. И тогава в нея се вторачи черна муцунка, а после в ръцете й скочи малък мопс, досущ като кучетата на лейди Уиншир. От вълнение Консуела загуби дар слово. В това време кутрето я ближеше по лицето, а двете жени се смееха. Най-после, дошло на себе си, детето се втурна към баба си и се хвърли на врата й.

— Благодаря ти! Чудесно е. Как да го кръстя?

— Както решиш, мила — засмя се лейди Уиншир.

Внезапно появилата се в живота й внучка й носеше неизказана радост.

Всички бяха натъжени на раздяла. Консуела и майка й се настаниха в колата, за да отпътуват за Дувър и оттам да се приберат в Париж. Лейди Уиншир дискретно напомни на Анабел, че ще й изпрати документите за признаването на Консуела веднага щом са готови и ги покани скоро пак да й гостуват.

Стоеше пред къщата и им махаше, докато не изчезнаха от погледа й. През целия път до Париж Консуела си игра с кученцето. Обяви на майка си, че това е най-хубавият рожден ден, който е прекарвала и тя се съгласи.

На другия ден Анабел уведоми адвокатите си, че не желае да продава къщата в Нюпорт. Заръча на Елен да им резервира каюта на кораб за Ню Йорк през юни и билети за връщане във Франция през юли. Изпълняваше всички съвети на лейди Уиншир.