Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Good Woman, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)
Сканиране
ehobeho (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Даниел Стийл. Анабел

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010 г.

Редактор: Габриела Седой


На добрите жени — на великолепните жени!

Най-_добрите_ жени, които познавам са Беатрис, Сам, Виктория, Ванеса и Зара.

Всяка една е специална и уникална, смела, обичаща, мъдра, изобретателна, находчива, неуморна, честна, почтена, уравновесена и грациозна.

Вие сте моите герои, моделите за подражание, моите съкровища и моята радост.

Благодаря за уроците, които ми дадохте и за безграничната любов, която си делим.

С цялата ми обич,

Мама/д.с.

1.

Сутринта на 14 април 1912 година Анабел Уортингтън четеше кротко в библиотеката, чиито прозорци гледаха към градината на бащиния й дом. Вече се долавяха първите признаци на пролетта. Градинарите бяха засадили цветя и всичко изглеждаше прекрасно за посрещането на родителите й, които щяха да пристигнат в близките няколко дни. Анабел живееше с тях и с по-големия си брат Робърт в импозантна къща в северния край на Пето авеню в Ню Йорк. Родът на баща й — Уортингтън, и семейството на майка й — Синклър, бяха близки роднини с родовете Вандербилт и Астор и малко по-далечни с почти всички важни семейства в Ню Йорк. Баща й Артър притежаваше и управляваше една от най-престижните банки в града. Семейството му се занимаваше с банкерство от поколения, както и семейството на майка й в Бостън. Двайсет и четири годишният й брат Робърт работеше през последните три години при баща им. И, естествено, когато един ден Артър се оттегли, Робърт щеше да ръководи банката. Бъдещето, подобно на миналото им, беше предвидимо и обезпечено. Анабел се чувстваше удобно да расте в защитения си свят.

Родителите и се обичаха, а с брат си Робърт бяха близки и много се разбираха. Нищо и никога не беше ги обезпокоявало или разстройвало, а възникналите дребни проблеми винаги бързо и лесно решаваха. Анабел израсна в защитен, приказен свят като щастливо дете сред мили, добри и любящи хора. Последните няколко месеца бяха вълнуващи за нея, макар че й донесоха и някои разочарования. През декември, точно преди Коледа, я въведоха в обществото с впечатляващ бал, организиран специално за целта от родителите й. Всички единодушно отсъдиха, че това е най-елегантният и екстравагантен дебютантски бал, невиждан от години в Ню Йорк. Майка й обичаше и умееше да прави красиви празненства — покриха и отоплиха градината; балната зала в дома се славеше като изключително изискана; оркестърът, който наеха беше най-предпочитаният в града. Присъстваха четиристотин души. Анабел приличаше на принцеса.

Тя беше дребна, крехка и деликатна, по-нежна дори от майка си, с дълга, копринена златна коса и огромни сини очи. Имаше изящни ръце и крака и идеални черти. През цялото й детство баща й не спря да повтаря, че прилича на порцеланова кукла. На осемнайсет години имаше прекрасна, пропорционална стройна фигура, която се отличаваше с изтънчена грацилност. Всичко у нея напомняше за аристократичния й произход.

След бала семейството изкара прекрасна Коледа. Но от вълненията, празненствата и вечерните семейни излизания в студеното зимно време през първата седмица на януари Анабел се разболя от тежък грип. Родителите й се разтревожиха, защото заболяването бързо премина в бронхит, а после — в пневмония. За щастие младостта й и общото й добро здравословно състояние й помогнаха да се възстанови. Но й прималяваше и вечер вдигаше температура в продължение почти на месец. Лекарят им реши, че е неразумно да пътува така неукрепнала с родителите си и Робърт на планираното от месеци посещение на приятели в Европа. Анабел все още се възстановяваше, когато майка й, баща й и брат й отплаваха на борда на „Мавритания“ в средата на февруари. Преди това тя много пъти беше пътувала с тях на този кораб. Майка й дори предложи да остане при нея този път, но към момента на тяхното заминаване Анабел вече се чувстваше достатъчно добре и можеше да остане сама. Настоя майка й да не се лишава от дългоочакваното пътуване. Всички съжаляваха задето Анабел остава. Самата тя беше дълбоко разочарована, но признаваше, че макар и да се чувства по-добре, все още няма сили да понесе двумесечното пътуване в чужбина. Увери майка си Консуела, че ще се грижи за къщата, докато отсъстват. Те й се довериха напълно.

Анабел не беше от момичетата, за които да се притесняваш; тя по никакъв начин не би злоупотребила с отсъствието им. Просто съжаляваха, че не може да дойде с тях, също както и тя съжаляваше за компанията им. Анабел демонстрира добро настроение, докато ги изпращаше на кея Кунард през февруари, но се прибра вкъщи малко потисната. Запълваше си времето с четене и правеше неща, които биха зарадвали майка й. Бродираше прекрасно и прекарваше часове да украсява най-хубавото им спално бельо и покривки за маса. Още не се чувстваше достатъчно укрепнала, за да посещава светски събития, но най-добрата й приятелка от детски години Хортенс често й гостуваше. Миналата година Хортенс също бе въведена в обществото. Вече дори имаше любим и Анабел се обзаложи с нея, че до Великден Джеймс ще й предложи брак. Оказа се права. Двамата обявиха годежа си една седмица преди това. Анабел нямаше търпение да сподели новината с майка си. Очакваше ги да се върнат на седемнайсети април, защото бяха отплавали от Саутхамптън преди четири дни на борда на нов кораб.

Двата месеца без тях й се сториха дълги. Анабел остро чувстваше липсата им. Но от друга страна съумя да възстанови здравето си и посвети доста време на четене. След като приключеше с домакинските си задължения прекарваше следобедите и вечерите в библиотеката на баща си, като четеше ненаситно. Предпочиташе биографии на велики личности или книги, посветени на науката. Не проявяваше особен интерес към романтичните романи — любимо четиво на майка й, а още по-малко я интересуваха книгите, които Хортенс й заемаше, защото ги намираше за повърхностни. Анабел — интелигентна млада жена — попиваше информацията за събитията по света като гъба. Тя обсъждаше най-различни теми с брат си, който тайно признаваше пред себе си, че със задълбочените си познания тя често пъти го превъзхожда. Той разбираше от бизнес и се държеше изключително отговорно, но обожаваше да ходи на събирания и да се вижда с приятели, докато Анабел изглеждаше общителна на пръв поглед, но всъщност проявяваше огромен интерес към науката и страст към задълбочените занимания. Любимото й място в къщата беше библиотеката на баща й, където прекарваше голяма част от времето си.

Вечерта на четиринайсети Анабел чете почти до полунощ, а на следващата сутрин спа до необичайно късно. Стана, изми си зъбите, среса си косата, облече се и тръгна да закусва. Докато слизаше по стълбите къщата й се стори неестествено тиха и не видя никого от прислужниците. Влезе в кухнята, където неколцина от тях четяха вестник, но бързо го сгънаха. Забеляза, че преданата им икономка Бланш е плакала. Беше с нежно сърце и всяка тъжна история за животно или изпаднало в беда дете я разстройваше. Анабел допусна, че е прочела нещо подобно, затова се усмихна и поздрави. Внезапно Уилям, икономът, също се разплака и излезе от кухнята.

— Мили боже, какво е станало? — Хвърли изумен поглед към Бланш и двете й помощнички. В очите на всички имаше сълзи и неизвестно защо нейното сърце замря. — Какво става? — попита Анабел, инстинктивно посягайки към вестника.

След дълго колебание, Бланш й го подаде. Анабел разгърна страниците и съзря изписаните с големи букви заглавия, „Титаник“ беше потънал през нощта. На този нов кораб родителите й и Робърт се бяха качили в Англия. С широко разтворени очи тя прочете краткото съобщение: „Титаник“ беше потънал; пътници били качени на спасителните лодки, а корабът „Карпатия“ бързо се отправил към мястото на злополуката. Липсваше информация за загинали или оцелели, но се изказваха предположения, че при кораб с такива размери и толкова нов, екипажът е успял да се погрижи навреме за безопасността на пасажерите и спасителните работи са приключили. Във вестника пишеше, че огромният кораб се е сблъскал с айсберг и макар да са го смятали за непотопяем, той всъщност се отправил към морското дъно само за няколко часа. Невъзможното се беше случило.

Анабел незабавно разпореди на Бланш спешно да извика колата и шофьора на баща й. На излизане от кухнята, втурвайки се към стаята си да се преоблече, подхвърли, че на минутата отива в офиса на „Уайт стар“, за да научи новини за Робърт и родителите си. Въобще не й мина през ума, че стотици други ще сторят същото.

С треперещи пръсти трескаво облече семпла сива рокля и си обу чорапите и обувките. Грабна палтото и чантата и се спусна по стълбите, без да си прави труда да се среши отново. С разпилените си коси приличаше на дете, а впечатлението се подсили, защото направо изхвърча през входната врата, която се затръшна зад гърба й. Къщата и всички в нея сякаш вече бяха потънали в траур. Томас, шофьорът на баща й, подкара към офиса на „Уайт стар“ в началото на Бродуей, а Анабел се бореше с обзелия я тих ужас. На близкия ъгъл продавач на вестници гръмко оповестяваше последните новини, размахвайки ново издание на вестника. Накара шофьора да спре, за да купи броя.

Според вестника засега броят на загиналите остава неизвестен, но от борда на „Карпатия“ предават сведения за оцелелите. Анабел усети как очите й се пълнят със сълзи, докато чете. Как бе възможно да се случи това? Ставаше въпрос за най-големия и нов кораб на света и то при първото му плаване. „Титаник“ потънал? Просто невероятно! А каква е съдбата на родителите й, на брат й, на толкова много други хора?

Пред офиса на „Уайт стар“ завари стотици хора, които настояваха да влязат. Анабел не си представяше как ще си пробие път през тълпата. Едрият шофьор на баща й й помогна и въпреки това успя да влезе след цял час. Обясни, че брат й и родителите й са пътували в първа класа на злощастно потъналия кораб. Разтревожен на вид млад чиновник записа името й. В това време негови колеги окачиха на стената отвън списъци с имената на оцелели, съобщени от оператора на „Карпатия“. Най-отгоре на списъка бе отбелязано, че той все още е непълен и това изпълваше с надежда мнозина, които не бяха зърнали засега имената на своите близки.

Анабел държеше с треперещи ръце екземпляр от списъка, но с разплаканите си очи едва успяваше да различава буквите. Все пак към края на един лист видя познато име: Консуела Уортингтън, пътничка от първа класа. Не откри имената на баща си и брат си, но за да се поуспокои започна да си повтаря, че това още не е окончателен вариант. А и съдържаше изненадващо малко имена в сравнение с броя на пасажерите.

— Кога ще има новини за останалите? — попита Анабел чиновника, докато му връщаше списъка.

— След няколко часа, надяваме се — отвърна той.

Зад гърба й хора крещяха, хлипаха, плачеха, спореха; новопристигнали се мъчеха да си пробият път към офиса. Цареше паника, хаос, ужас и отчаяние.

— Продължават ли да извозват хора със спасителните лодки? — попита Анабел с пълен с надежда глас.

Поне разбра, че майка й е жива, макар да не се знаеше в какво състояние е. Но няма начин и другите й близки да не са оцелели.

— Прибраха последните в осем и половина днес сутринта — отвърна чиновникът с тъжно изражение. Вече беше чул разкази за безжизнени тела, плаващи по повърхността и за хора около тях, който пищят за помощ, преди да се удавят. Но не беше негова работа да разпространява тези истории, пък и нямаше кураж да съобщи, че загиналите са стотици, а може би и повече. Списъкът с оцелелите засега наброяваше едва шестстотин имена, а от „Карпатия“ предадоха, че са качили на борда около седемстотин души, но имената на всички още не бяха съобщени. Ако само толкова са оцелелите, значи над хиляда души са загинали. Самият чиновник отказваше да повярва, че това е възможно. — Ще разполагаме с останалите имена до няколко часа — добави той съчувствено.

Мъж с червендалесто лице заплаши да го удари, ако не му подаде списъка, и младият човек откликна незабавно. В стремежа си да получат някаква информация и увереност хората — отчаяни и изплашени — губеха контрол. Чиновниците раздаваха и разлепваха нови и нови екземпляри от наличните списъци. Анабел и шофьорът на баща й Томас решиха да изчакат в колата новопостъпващата информация. Той предложи да я отведе вкъщи, но тя настоя да остане и да следи попълването на списъците през следващите часове. Не искаше да е на друго място в момента.

Седеше смълчана в колата; част от времето прекара със затворени очи: мислеше за баща си и брат си. От една страна се надяваше и те да са оцелели, от друга изпитваше благодарност, че поне името на майка й фигурираше сред спасените. През цялото време нито яде, нито пи нещо; на всеки час двамата отиваха да проверяват как върви актуализирането на информацията. В пет часа им обясниха, че списъците на оцелелите вече са окончателни, с изключение на няколко деца, твърде малки, за да бъдат идентифицирани по име. Но всички възрастни, взети на борда на „Карпатия“, вече са включени в списъка.

— Има ли хора, прибрани от други кораби? — попита някой.

Чиновникът мълчаливо поклати глава. Вярно, имаше кораби, които вадели тела от ледените води, но единствено екипажът на „Карпатия“ прибрал оцелели, предимно от лодките и съвсем малко от водата. Почти всички, попаднали в ледения Атлантически океан, бяха умрели преди „Карпатия“ да пристигне, макар спасителите да се оказали на мястото на трагедията два часа след като „Титаник“ потънал. Времето беше прекалено дълго, за да оцелее някой в студените води на океана.

Анабел отново прочете списъка от 706 оцелели. Пак попадна на името на майка си, но нямаше други с фамилията Уортингтън — нито Артър, нито Робърт. Оставаше й единствено да се моли да е допусната грешка, било по недоглеждане, било защото са в безсъзнание и не са съобщили имената си. Засега това беше окончателната информация, допълнена от лаконичното съобщение, че „Карпатия“ ще пристигне в Ню Йорк след три дни, на осемнайсети. Дотогава й оставаше да очаква оцелялата си майка и да се надява, защото отказваше да повярва, че баща й и брат й са мъртви; не можеше да е вярно.

След като се прибра будува през цялата нощ и отново не хапна нищо. Хортенс дойде да я види и остана при нея. Почти не разговаряха — само се държаха за ръце и плачеха. Хортенс правеше всичко по силите си да я утеши, а и майка й се отби за малко, за да подкрепи Анабел. Но нямаше думи, които да смекчат ужаса от случилото се. Новината потресе целият свят. Трагедията имаше епически мащаби.

— Слава богу, че беше прекалено болна, за да ги придружиш — прошепна Хортенс, докато лежаха в леглото на Анабел, след като майка й си тръгна.

Именно тя предложи Хортенс да стои през нощта и дори да остане при нея докато майка й се върне вкъщи. Не искаше Анабел да е сама. При този коментар Анабел само се усмихна тъжно, чувствайки се виновна, че не е била с близките си, и се питаше дали нейното присъствие би помогнало по някакъв начин. Може би щеше да спаси един от двамата или някого другиго.

През следващите три дни двете с Хорти бродеха из къщата като призраци. В състоянието си на шок и тъга тя не желаеше да вижда или да разговаря с други хора. Отказваше да се храни, независимо от настояванията на икономката. Всички плачеха постоянно. Най-сетне двете приятелки излязоха за малко на разходка. Джеймс ги придружи. Държа се изключително мило с Анабел, подчертавайки колко съжалява за случилото се. Градът, а и целият свят, не мислеха за друго.

Новините от „Карпатия“ продължаваха да са все така оскъдни; потвърждаваше се единствено, че „Титаник“ е потънал, а списъците с оцелели са окончателни и пълни. Липсваха само имената на неидентифицираните бебета и деца. Очакваше се да ги разпознаят роднините им, когато пристигнат в Ню Йорк, ако са американци. В противен случай ще ги върнат в Шербург и Саутхамптън при опечалените им семейства там. Иначе всички останали — дори болните и пострадалите — фигурираха в списъка, твърдяха от „Карпатия“. Анабел продължаваше да не го вярва, докато Томас не я откарва до кея Кунард вечерта на осемнайсети. Хорти не я придружи, защото не искаше да й се натрапва, и Анабел се отправи сама към пристан номер 54.

В девет вечерта тълпата чакащи видя как „Карпатия“ бавно навлиза в пристанището, водена от пилотни лодки. Анабел усещаше сърцето си да бие лудо, докато наблюдаваше приближаващия се параход. За изненада на всички той се насочи към пристани номер 59 и 60, използвани от „Уайт стар“. Там, пред очите им, параходът спусна спасителните лодки на „Титаник“ — това бе всичко, останало от него, за да ги върне на „Уайт стар“. После „Карпатия“ зае място до своя пристан. Фотографите, окупирали всевъзможни плавателни съдове, се надпреварваха да заснемат спасителните лодки, а оцелелите от злополуката стояха до перилата. Наоколо цареше нещо средно между погребална и празнична атмосфера. Роднините на оцелелите чакаха в агонизиращо мълчание да видят кой ще слезе, а репортерите и фотографите подвикваха и се стремяха да заемат по-добри позиции, за да направят хубави снимки.

След като спусна спасителните лодки, „Карпатия“ бавно се отправи към своя пристан номер 54. Пристанищният персонал бързо завърза парахода и най-после спусна пасарела. Мълчаливо и със затрогващо уважение дадоха път на оцелелите от „Титаник“ да слязат първи. Пътниците от „Карпатия“ прегръщаха някои от тях или им подаваха ръка. Сълзите бяха повече от думите. Оцелелите слизаха един по един; виждаха се разплакани лица и хора все още в шок от видяното и преживяното през онази кошмарна нощ. Едва ли щяха да забравят скоро страховитите писъци и стенания, които се носеха откъм водата, крясъците и виковете за помощ на давещите се. Попадналите вече в лодките се опасяваха да качат още хора, защото се страхуваха да не потънат всички и така да се удавят не само обречените във водата. Гледката наоколо вдъхваше ужас: бързо нарастваше броят на мъртвите тела, докато спасилите се за момента се надяваха да пристигне помощ и да ги прибере.

От борда на „Карпатия“ слизаха жени с малки деца. Някои още носеха вечерните тоалети, с които са били през последната нощ на обречения кораб; сега бяха наметнати с одеяла. Последните три дни бяха прекарали в голям шок, сгушени на освободеното им място в трапезарията на „Карпатия“ и из общите салони. Редовните пътници и екипажът направиха всичко по силите си да помогнат, но никой не бе способен да намали броя на загиналите, да заличи картината на катастрофата и загубата на живот при непредвидими обстоятелства.

Със стаен дъх Анабел се напрягаше да види майка си. Най-сетне я зърна да стъпва на пасарела. Наблюдаваше я как бавно се придвижва, облечена очевидно в чужди дрехи, с трагично изражение на лицето и с високо вдигната глава, макар и потресена от скръб. До нея не пристъпваше друга позната фигура. Никъде не забелязваше и следа от баща си и брат си. Анабел внимателно огледа множеството наоколо, но Консуела се движеше съвсем сама сред другите оцелели — предимно жени. Неколцината мъже изглеждаха малко смутени, когато слизаха със съпругите си. Постоянно проблясваха светкавици, докато репортерите запечатваха възможно повече срещи на оцелелите с близките им. В следващия момент майка й застана пред нея и Анабел я прегърна така силно, че останаха без дъх. И двете плачеха, докато се притискаха една към друга, без да забелязват как пътници й посрещачи се изнизват край тях. След време, все така прегърнати, тръгнаха към изхода. Валеше, но никой не обръщаше внимание на дъжда. Консуела представляваше странна гледка в грубата, твърде широка вълнена рокля, но с вечерни обувки и с диамантена огърлица и обеци, с които явно е била при потъването на парахода. Трепереше без палто и Томас побърза да донесе одеяло от колата, за да я наметнат.

Едва отдалечили се от пасарела, Анабел зададе въпроса, който беше длъжна да зададе. Досещаше се за отговора, но не издържаше повече на неизвестността. Прошепна в ухото на майка си:

— А Робърт и татко?

Тя мълчаливо се разрида още по-силно и Анабел я отведе при колата. Майка й не само изглеждаше много по-крехка от обичайното, но и невероятно остаряла. Беше вдовица на четирийсет и три, а приличаше на старица. Томас внимателно я настани в колата и я загърна с кожена наметка. Консуела го погледна с разплакани очи и тихо му благодари. Двете с Анабел седяха притиснати мълчаливо през целия път, докато той ги караше към дома им.

Всички прислужници чакаха в предния вестибюл. Прегръщаха я, изразяваха подкрепата си, а когато видяха, че е сама, изказаха и съболезнования. След по-малко от час на вратата окачиха траурен черен венец. Същата вечер много такива венци се появиха из Ню Йорк, след като се разбра кой не се е завърнал и никога няма да се прибере.

Анабел помогна на майка си да се изкъпе и да си облече нощница. Бланш се суетеше около нея все едно е дете. Грижеше се за Консуела от младо момиче и беше присъствала на ражданията и на Робърт и на Анабел. А сега се стигна дотук. Постоянно бършеше очи и говореше утешителни думи. Оправи възглавниците зад главата на Консуела, след като я настаниха в леглото. Донесе поднос с чай, пюре, препечени филийки, бульон и любимите й бисквити, но Консуела не ги докосна. Лежеше, взираше се в двете и не проронваше дума.

Анабел легна в леглото при майка си. Нито едната, нито другата не успя да заспи. В малките часове на нощта Консуела вече трепереше от главата до петите и тогава изпита потребност да излее поне част от насъбралото се в нея. Започна да разказа какво се беше случило. Попаднала в спасителна лодка номер четири заедно с братовчедка си Маделайн Астор, чийто съпруг също не бил сред оцелелите. Спасителната лодка била само наполовина пълна, но съпругът й и Робърт отказали да се качат; вместо това помагали на жени и деца да не попаднат във водата. И пак имало място за тях.

— Само да се бяха качили — простена Консуела отчаяно.

Семейства Уайденър и Тайър и Люсил Картър — все нейни познати — също се озовали в спасителната лодка. Но Робърт и Артър продължавали да стоят на борда и да се грижат други да се настанят в лодките. Така загубили живота си. Консуела й разказа и за някой си Томас Андрю, един от героите на вечерта, но изрично подчерта пред Анабел, че баща й и брат й също са проявили невероятна храброст. Това сега обаче беше слаба утеха. Будуваха часове наред; Консуела си припомняше последните минути на кораба, а дъщеря й я прегръщаше, плачеше и я слушаше. Едва призори, вече крайно изтощена Консуела отрони последна въздишка и заспа.