Даниел Стийл
Анабел (15)

15.

Първите дни на Анабел в абатство Роайомон бяха изтощителни. Непрекъснато докарваха ранени от втората поредна битка при Шампан. Тя помагаше при операциите, изхвърляше съдинки, попиваше кръв, изнасяше отрязани крайници, сменяше подлоги, утешаваше умиращи войници и обтриваше с кърпи болните от треска. Досега с нищо подобно не се бе сблъсквала. Никога не бе работила така усилено — но нали точно това искаше. Чувстваше се полезна и с всеки изминал ден научаваше нещо ново.

Анабел почти не виждаше Едуина. Работеха в различни крила на болницата и в различни смени. Понякога се засичаха в банята или в коридора и се поздравяваха. Анабел нямаше време да създава приятелства; имаше прекалено много работа, а болницата гъмжеше от ранени и умиращи мъже. Всички легла бях заети, а някои ранени лежаха направо на дюшеци по пода.

Най-после един следобед успя да се откъсне за няколко минути и отиде до местната банка. Изпрати съобщение на своята банка в Ню Йорк, че е пристигнала благополучно и всичко е наред, макар тази вест да нямаше конкретен адресат. От две седмици пребиваваше в Азниер, а й се струваше, че е минала година. Английските и френските войски се намираха в Солун, а австрийските, немските и българските военни сили, нахлули в Сърбия, изтласкаха сръбската армия извън страната. Във Франция умираха като мухи в окопите. Фронтовата линия продължаваше да е на петдесетина километра от болницата. Постоянно загиваха хора. Работеха полеви болници, устроени в църкви за по-близо до фронта, но докарваха възможно повече ранени чак в абатството, където имаше по-добри условия за тях. Анабел научаваше много, особено за хирургията. Грижеше се и за болни с дизентерия и холера. Ужасяваше се, но същевременно беше доволна, че помага.

Една сутрин като по чудо Анабел беше свободна. Показаха й как да шофира камион, който използваха за линейка. Отначало трудно се справяше със скоростите, но докато стане време да застъпи на смяна успя да усвои техниката. Най-често я разпределяха в операционната, защото не само беше по-прецизна и внимателна, но и изпълняваше педантично всички задачи. Доста лекарки забелязваха уменията й и оценяваха пред главната сестра работата й като отлична. Сестрата виждаше в лицето на Анабел бъдещ страхотен професионалист и я посъветва след войната да мине нужното обучение. Главният хирург в абатството обаче смяташе, че тя има данни за много повече. Една късна вечер след последната операция спря да поговори с нея. Анабел дори не изглеждаше уморена, докато чистеше пода. Денят се оказа изключително изтощителен за всички, но тя не пренебрегна задълженията си нито за минута.

— Приличаш на човек, който харесва работата си — отбеляза той, докато бършеше ръце в окървавената си престилка.

И нейната беше изцапана, но тя като че ли не забелязваше. По лицето й имаше капки кръв. Подаде й кърпа да се избърше. Тя се усмихна и му благодари. Беше французин, от Париж, и един от малкото мъже, които работеха в абатството.

— Така е — отговори Анабел честно. — Та работа винаги ми е допадала. Жал ми е, че ранените страдат така. Войната е нещо ужасно.

Той кимна. Макар да беше вече на около петдесет години, също не бе виждал такава касапница.

— Според главната сестра е добре да се изучиш за медицинска сестра — подхвана той, докато излизаха заедно от операционната. Нямаше как да не забележи колко е хубава, но тя притежаваше и редица други качества. Откакто пристигна всички се възхищаваха на уменията й. Лекарят, дал препоръката, не беше преувеличил. — Това ли искаш?

Силно впечатление му направи френският й, значително усъвършенстван през последните две седмици. Нямаше никакви езикови пречки да разговарят помежду си.

Тя се замисли за миг, преди да отговори. Вече не беше омъжена за Джосая, а родителите й бяха починали. Сега можеше да прави каквото пожелае; не дължеше обяснения на никого. Нищо не й пречеше да стане медицинска сестра. Погледна го и самата тя остана изненадана от отговора си.

— Предпочитам да стана лекарка — прошепна, опасявайки се той да не се изсмее.

Д-р Инглис, основателка на болницата, беше жена, но все още беше необичайно жена да упражнява тази професия.

— И аз така мисля — насърчи я той. — Според мен трябва да го направиш. Имаш талант. Виждам го. — Преди войната преподаваше в медицинския факултет и преценяваше, че далеч не всички мъже имат нейните способности. — Бих ли могъл да помогна с нещо? — попита той.

— Не знам — отвърна тя силно притеснена. Никога преди не бе обмисляла сериозно варианта да стане лекарка. А сега този човек й предлага дори помощ. Очите й се напълниха със сълзи. — Наистина ли е възможно?

— Разбира се. Всичко е възможно, ако силно го желаеш и си готова здравата да се трудиш. Нещо ми подсказва, че ти си готова да се посветиш на тази професия. Помисли си и ще говорим отново.

Казваше се Хюг дьо Бре. Цял месец пътищата им не се кръстосаха. Тя дочу, че за известно време отишъл да работи в полева болница, близо до фронта. Върна се в абатството през ноември. Усмихна се в мига, когато зърна Анабел и й разреши да даде хлороформа на пациента. Същата вечер, преди да се оттегли, д-р Дьо Бре разговаря с нея.

— Помисли ли за плана ни? Сетих се обаче и за друго. Медицинското обучение е скъпо. Можеш ли да си го позволиш?

Струваше му се, че би могла, но все пак се колебаеше. Обмисляше да й осигури стипендия, независимо от трудностите, защото не е французойка.

— Ще се справя — отвърна дискретно тя.

— Защо не отидеш в медицинския колеж на д-р Инглис в Шотландия? — предложи той, но Анабел поклати глава.

— Предпочитам да остана във Франция.

Колкото до езика, в Шотландия щеше да й е по-лесно, но щеше да се справи и на френски, а никак не я блазнеше перспективата да прекара години в неприятния климат на Шотландия.

— Всъщност тук ще мога повече да ти помагам — продължи той. — Мислех за едно малко медицинско училище, което харесвам от край време. Намира се в Южна Франция, близо до Ница. Не е нужно да чакаш края на войната. Сега е много по-лесно да постъпиш. Класовете са по-малки и търсят студенти. Мнозина от младите мъже са на фронта и конкуренцията е по-малка. Ще те приемат с отворени обятия. С твое разрешение ще им пиша и ще видим какво ще отговорят.

Анабел му се усмихна възхитена и благодарна. Не вярваше, че това й се случва; дали не се намесваше съдбата? Преди шест месеца, все още омъжена, се надяваше да има деца, да води защитения си и предвидим живот в Нюпорт и Ню Йорк. Сега се намираше сама във Франция, обсъждаше перспективата да постъпи в медицинско училище и всичко в живота й се бе променило. Джосая замина с Хенри за Мексико; нямаше кой да й държи сметка. Това беше нейната мечта и сега тя щеше да я осъществи. Кой ще я спре? Единствено се натъжаваше, че може да говори за това само с д-р Бре.

Продължаваха да се грижат за ранените, непрестанно прииждащи от фронта. Времето започна да застудява. Мнозина от тях умираха от инфекции, рани и дизентерия. Сутринта, когато д-р Бре отново я спря, беше загубила двама от пациентите, за които се грижеше. Беше две седмици преди Коледа и тя за пръв път изпитваше носталгия. Миналата година по това време майка й още беше жива. Д-р Бре прекъсна спомените й с новината, че е получил отговор от училището в Ница. Изгледа я изпитателно, а тя затаи дъх в очакване.

— С радост ще те приемат, ако ти дам препоръка. Първият семестър ще си на изпитателен срок и, ако се справиш добре, ще станеш пълноправен студент. — Усмихна й се при вида на сияещото й лице. — Искат да започнеш на петнайсети януари, стига да си съгласна.

— Сериозно ли? — зяпна го тя.

Едва не се хвърли в обятията му. Приличаше на щастливо малко дете. Той изпитваше удовлетворение, че може да помогне на такава талантлива млада жена. Смяташе, че светът има нужда от лекари като нея. Колкото и да бе необходима тук, несравнимо по-важно бе тя да се изучи възможно по-бързо. Като лекар щеше да е далеч по-полезна.

— Съвсем сериозно. Какво ще предприемеш? — попита той. Не беше напълно сигурен дали ще приеме.

Самата тя изпитваше колебания. Не очакваше да стане така лесно и бързо. Но училището набираше студенти, а препоръката от д-р Бре щеше много да й помогне.

— Боже! — възкликна тя, докато излизаха вън на студа. — Боже! Трябва да отида.

Мечтата й се сбъдваше, превръщаше се в реалност. Вече нямаше сама да се обучава и да си блъска главата, за да търси отговорите на многобройните си въпроси. Под ръководството на вещи преподаватели ще учи и ще стане лекар. Той й направи невероятен подарък. Представа нямаше как да му благодари; прегърна го и го целуна по бузата.

— От теб ще излезе чудесен лекар, скъпа. Бих желал да поддържаш връзка с мен и да дойдеш да ме видиш след края на войната, когато животът отново се нормализира. Ако това стане някога.

В момента беше трудно за вярване. Броят на загиналите в Европа вече надхвърляше три милиона. Много хора си отидоха, без да се стигне до разрешаване на конфликта. Цяла Европа воюваше, а американците все още отказваха да се включат.

Анабел се колебаеше дали да напусне абатството — тук имаха нужда от нея, — но д-р Бре имаше право. Сега беше най-подходящият момент да постъпи в медицинско училище. В мирно време кандидатстват повече мъже и едва ли биха я приели така охотно. От писмото ставаше ясно, че ще бъде единствената жена, а преди това там бяха учили и други жени. Обучението в рамките на шест години включваше лекции през първата, които после се редуваха с практика сред пациентите в болница близо до училището. Поддържаха връзка с една от най-добрите болници в Ница. Ще натрупа много опит, а и е подходящо да живее там. В мирно време бе по-безопасно за нея, отколкото в Париж; беше по-малко вероятно да срещне познати в провинцията. Лекарят й обясни, че ще разполага със самостоятелна стая, защото ще бъде единствената жена. Предложи й след това да отиде в Париж и да работи при него. Вярваше безрезервно в нея и тя си обеща да не го подведе.

Вечерта се чувстваше окрилена. Д-р Бре пое ангажимента да уведоми училището за решението й да замине. Оставаше да изпрати известна сума пари до първи януари, но това не беше проблем. Щеше да плати останалата част от обучението си на място. Главата й гъмжеше от планове. Цяла нощ почти не мигна. Спомни си как веднъж сподели с Джосая, че иска да участва в аутопсия. Сега щеше да го стори. Нищо няма да я спре. Вече имаше доста знания по анатомия, благодарение на работата в операционната на абатството и особено на уроците на д-р Бре — той винаги внимателно й обясняваше какво точно прави, ако случаят не беше особено тежък. Само да го гледа човек как оперира беше голяма чест.

До деня преди Коледа не сподели намеренията си с никого. Тогава най-после каза на главната сестра, която остана поразена, но искрено се зарадва.

— Боже — призна тя, — винаги си представях, че ще станеш сестра, а не лекар. Но защо не? Д-р Иглис е отличен лекар. И ти можеш да станеш един ден — отсъди тя гордо. — Много мило от страна на д-р Бре, че ти помага. Горещо одобрявам това.

За трите месеца в абатството Анабел се доказа блестящо. Не си позволяваше никакви отклонения: беше изцяло и единствено посветена на работата. Ранените бяха прекалено много и задълженията й — също. При необходимост караше линейка. Правеше го с охота. Придвижваше се към фронта, за да транспортира ранени от полевите болници до абатството. Тътенът на оръдията и стрелбата подсказваха колко близо се водят битки. Изпитваше известни угризения, че ще ги изостави, за да учи в Ница, но перспективата беше изкусителна и неустоима.

На Коледа срещна Едуина в коридора пред килиите. Прегърнаха се и Анабел сподели, че напуска след три седмици. Едуина изглеждаше разочарована.

— Така съжалявам. Все ми се искаше да се видим, да си побъбрим. Не успяхме да го направим!

Искрено се бе надявала да станат приятелки, но и двете не разполагаха с време. Работата ги затрупваше. Това подсети Анабел за Хорти и последната им среща. Отново се почувства предадена. Хорти с лекота загърби най-добрата си приятелка, защото Джеймс й забрани двете да се виждат. Това също повлия на решението й да дойде във Франция. Загуби прекалено много хора; Хорти се оказа последната сламка. Погледна ласкаво Едуина и съжали за неосъщественото приятелство.

— Ще идвам да работя тук, ако имаме ваканции. Дали има ваканции в медицинските училища?

Анабел изпитваше искрено желание отново да види хората от болницата. В известен смисъл въобще не й се напускаше. Тук прекара три щастливи месеца, нищо че най-често общуваше само с тежко ранени войници.

— Ще постъпиш в медицинско училище? — изненада се Едуина. — Нямах представа.

— Д-р Бре го уреди. — Очите на Анабел сияеха. С всеки изминал ден се вълнуваше все повече и повече. — Не вярвах, че ще ми се случи.

— Как ще реагира семейството ти? — попита Едуина, озадачена от преминалата по лицето на Анабел сянка. — Няма ли да възразят, че оставаш тук? Сигурно се тревожат, че си така близко до фронта.

Ако фронтовата линия стигне до тях, всички бяха обречени да станат военнопленници. Избягваха да мислят за това, но опасността съществуваше. Родителите на Едуина се тревожеха; особено майка й. Двамата й братя обаче участваха във войната и тя също искаше да е част от нея.

— Нямам семейство — промълви Анабел тихо. — Загубих всички. Майка ми почина преди година, а баща ми и брат ми загинаха на „Титаник“.

Не спомена Джосая, също една от загубите в живота й, но тук никой не знаеше, че е била омъжена, а тя се въздържаше да обяснява. Мълчаливо преживяваше и винаги щеше да е така.

— Много съжалявам — въздъхна Едуина. — Не знаех.

Никоя от двете нямаше време да разказва за себе си. Само от време на време изпиваха набързо чаша чай или се поздравяваха по коридорите. Работеха до пълно изтощение, а после заспиваха почти безпаметно. Единственото вълнуващо нещо беше да се скрият за няколко минути и да изпушат по цигара. Анабел ги придружи два-три пъти, за да не страни от момичетата, но не й хареса.

Побъбриха още малко; Едуина й пожела весела Коледа и късмет в училището. Обещаха си да се видят в трапезарията преди Анабел да замине, но и двете се съмняваха, че това ще се случи. Всяка се отправи към отделението си. Прекараха Коледа като най-обикновен ден: в грижи за болните и ранените. Нямаше тържества, украси, подаръци. По случай празника обявиха прекратяване на огъня, но в шест вечерта немците го нарушиха и през нощта докараха много ранени. Потокът от човешко нещастие не секваше, независимо кой ден от годината е.

Вътрешно Анабел изпитваше задоволство, че е претрупана с работа. Така избягваше да мисли за хората, които обичаше и загуби; двама от тях — през последната година. Забрани си да си припомня Коледната вечер у майка си през миналата година. Щеше да е прекалено болезнено. Скоро й предстоеше да започне съвършено нов живот в Ница. През редките минути на отдих се питаше как ли ще бъде в медицинското училище. И все пак не успяваше да пропъди от съзнанието си образа на майка си, или гласа й… В Коледната нощ лежеше на дюшека и се питаше какво ли би казала Консуела за всичко случило се през последната година. Надяваше се, където и да е, да е горда, че Анабел ще стане лекар. Майка й едва ли би одобрила начинанието, но какво друго имаше тя сега? И кого? Единствената мечта на Анабел бе да стане лекар — единствената й надежда за начало на напълно нов живот.