Даниел Стийл
Анабел (22)

22.

През лятото в Париж отново избухна епидемия — някои смятаха, че е от горещината. Няколко от пациентите на Анабел постъпиха в болницата. Беше много ангажирана — посещаваше ги два пъти дневно, но се надяваше през август да замине с Консуела и Бриджит. Още не беше решила дали да отидат в Бретан или в Южна Франция. В крайна сметка въобще не успяха да стигнат до тези места. Имаше прекалено много болни, за които да се грижи. Когато се пооправиха, отскочи за кратко до Нормандския бряг.

След завръщането си хоспитализира още двама от пациентите си с пневмония. Един късен следобед си тръгна от болницата, мислейки за ежедневните си проблеми. На стълбите се сблъска с един мъж. Така силно се удариха, че той почти я събори и бързо протегна ръка, за да не падне.

— Извинявайте — промърмори тя смутено. — Не гледах къде вървя.

— И аз. — Имаше ослепителна усмивка. — При приятел ли бяхте?

— Не. Лекар съм.

— Какво щастливо съвпадение — засмя се той. — Аз също. Защо не съм имал късмета да ви срещна досега? — Преливаше от чар, а тя не беше свикнала да бъбри така с мъже. От години изпълняваше само ролята си на лекар, вдовица и майка на Консуела. Мъжете не флиртуваха с нея, но този изглеждаше изпълнен с жизнерадостна енергия и беше изключително привлекателен. — Каква е специалността ви? — попита той заинтересуван без ни най-малко да се смущава, че не се познават официално.

Побърза да се представи — казвал се Антоан дьо Сен Гри, и попита за нейното име. Отказа да повярва, че е американка, защото говореше безупречен френски.

— Общопрактикуващ лекар съм — отвърна тя смутена, че разговаря с непознат.

— Аз съм ортопедичен хирург — съобщи той с подобаващо самочувствие.

Огромното его на ортопедичните хирурзи бе всеизвестно, но по време на войната пострада сериозно, защото осакатените нямаха чет, а хирурзите успяваха да направят твърде малко, за да им помогнат.

Изпрати я до колата й.

— Ще имам ли щастието да ви видя отново? — попита той със закачливо пламъче в очите и тя се засмя.

— Ако си счупя крака, ще ви се обадя.

— Не чакайте дотогава. Иначе аз ще трябва да се разболея от пневмония и да ви потърся, но би било жалко. Предпочитам да се видим, когато и двамата сме в добро здраве.

Махна й и влезе в болницата. Стана й приятно, че побъбри с мъж. Случваше й се изключително рядко или почти никога.

Вечерта почете на Консуела и я сложи да спи. На другия ден преглеждаше пациенти в кабинета, когато Елен й съобщи, че един лекар настоява да я види незабавно. Искал да се консултира с нея. Свърши текущия преглед и озадачена излезе в преддверието. Представа нямаше кой я търси. Оказа се Антоан дьо Сен Гри в елегантно синьо сако; забавляваше и разсмиваше пациентите й с всевъзможни весели истории. Въведе го в кабинета.

— Какво правите тук? — попита тя смутено. Радваше се да го види отново, но имаше работа. — Чакат ме пациенти.

— Май снощи настинах. Гърлото ме боли.

Изплези се, за да му види езика. Тя се засмя. Беше забавен и невероятно чаровен.

— Според мен нищо ви няма — прецени тя.

— А как е кракът ви? — попита той.

— Кракът ми? Добре. Защо?

— Прилича ми на счупен. Дайте да погледна.

Понечи да повдигне края на полата й и тя отстъпи усмихната.

— Докторе, ще ви помоля да си вървите. Имам пациенти.

— Добре, щом настоявате. А какво ще кажете да вечеряме заедно?

— Ами… Аз… Не мога…

— Дори не измислихте подходящо оправдание — засмя се той. — Значи, печеля. Ще ви взема в осем.

Завърти се на пети, мина през чакалнята, махна на пациентите и излезе. Държеше се гаменски, но точно това го правеше неустоим.

— Кой беше този господин? — попита неодобрително Елен, преди да въведе следващия пациент.

— Ортопедичен хирург.

— Това обяснява всичко — изсумтя Елен, но не пропусна да забележи развълнуваното изражение на работодателката си. Никога не я беше виждала такава. — Той е лунатик — добави Елен, но вече с усмивка. — И признавам, че е привлекателен лунатик. Ще се видите ли отново?

— Довечера. За вечеря — изчерви се Анабел.

— Внимавай с него — предупреди я Елен.

— Непременно — отвърна Анабел и отново се захвана с болните.

След като изпрати и последния пациент, заключи кабинета и се прибра вкъщи. Беше след седем. Консуела се къпеше във ваната и се заливаше от смях. Анабел погледна часовника и видя, че разполага с по-малко от час, за да се приготви за вечерята с настоятелния, но чаровен д-р Гри. Отиде да целуне Консуела, която й предложи да поиграят на карти след банята.

— Не мога — извини се Анабел. — Ще излизам.

— Така ли? — смая се Консуела. Беше наистина необичайно. Майка й отсъстваше вечер само ако е на събрание или конференция. Съобщението й с основание изненада толкова силно момиченцето.

Всъщност откакто напусна Ню Йорк преди девет години Анабел не водеше никакъв светски живот.

— Къде ще ходиш?

— На вечеря с един лекар.

— Къде? — продължи да разпитва Консуела.

— Не знам. Ще ме вземе в осем.

— Така ли? Как изглежда?

— Като всеки човек — отговори Анабел неопределено.

Стесняваше се да сподели, че е изключително привлекателен. Излезе от банята и отиде да се облече. Вечерта беше топла. Избра бял ленен костюм и подходяща шапка. Чувстваше се леко глупаво да се издокарва, но пък не всеки ден я канеха на вечеря, а не подхождаше с този костюм и шапка да ходи на работа.

Антоан дьо Сен Гри пристигна точно в осем. Отвори му Бриджит и го покани в салона. Останала без надзор за пет минути, Консуела слезе по стълбището по нощница, надникна в салона и му се усмихна. Бриджит напразно се опитваше да я накара да се върне в леглото.

— Здравейте — поздрави тя жизнерадостно. — Вие ли сте лекарят, който ще вечеря с майка ми?

Предните й два зъба бяха паднали и това я правеше изключително сладка.

— Да — отвърна Антоан и веднага продължи, — а какво е станало със зъбите ти?

— Загубих ги — отвърна гордо тя.

— Много съжалявам да го чуя — заяви той сериозно. — Надявам се да ги намериш. Досадно е да си без зъби. Няма да можеш да ядеш ябълки.

Момиченцето се разсмя и обясни:

— Не, няма да ги намеря. Феята ги взе, а в замяна ми остави бонбони. Скоро ще ми поникнат нови. Вече ги усещам. Виж.

Наклони главичка под необичаен ъгъл и му показа белите ръбчета, наболи във венците.

— Много се радвам — увери я той.

В този момент Анабел влезе и завари дъщеря си да бъбри щастливо с лекаря.

— Вие двамата запознахте ли се? — попита леко притеснена тя.

— Не официално — призна той и направи елегантен поклон пред Консуела. — Антоан дьо Сен Гри — обяви тържествено той. — За мен е чест да се запознаем, особено след като ще ти поникнат нови зъби. — Момиченцето отново се разсмя. — Готова ли сте? — обърна се той към Анабел. Тя кимна, целуна Консуела и двамата излязоха. — Съжалявам — обяви той сериозно, докато я отвеждаше към елегантната синя кола. Всичко у него беше стилно, премерено и красиво. — Не е редно да ви извеждам. Обречен съм. Току-що лудо се влюбих в дъщеря ви. Тя е най-прелестното дете, което съм виждал.

Анабел остана доволна от думите му.

— Имате подход към децата — отбеляза тя.

— И аз бях дете преди много време. Майка ми настоява, че още съм и никога няма да порасна.

Анабел вече забеляза, че момчешкото му държание е част от неговия чар. Даваше му около трийсет и пет години. Бяха почти връстници, но нейното поведение беше много по-сериозно, а маниерите й — резервирани. Той приличаше малко на привлекателен смешник. Допадаше й неговата безгрижност и приятното чувство за хумор. Пациентите й в чакалнята също се бяха поддали на чара му.

Бъбреха непринудено, докато той шофираше към „Максим“. Не беше ходила там, но знаеше, че е един от най-изисканите ресторанти в Париж.

Още с пристигането се разбра, че той е чест посетител тук. Оберкелнерът го поздрави свойски, а Антоан, познат с мнозина от гостите на заведението, им представи с гордост Анабел — доктор Уортингтън. Титлата винаги я караше да се чувства важна. Беше се трудила усилено, за да я получи.

Той предложи да му се довери за основното меню, а като начало да поръчат бутилка шампанско. Тя пиеше рядко, но шампанското придаде празничност на вечерята. Не беше излизала така с мъж откакто Джосая започна да я извежда преди десет години. Животът й във Франция протече съвършено различено: близо до фронта, медицинското училище; после се появи Консуела, а ето я сега — в „Максим“ с Антоан. Беше необичайно приятно преживяване.

— Откога сте вдовица? — попита той по време на вечерята.

— Отпреди Консуела да се роди — отговори тя лаконично.

— Дълъг самотен живот, ако случаят е такъв — реши да поразпита той по заобиколен начин.

Тя разпалваше любопитството му: невероятна жена — красива, възпитана, явно с потекло и при това лекар. Не беше срещал такава. Тя го привличаше.

— Да, сама бях — потвърди Анабел.

Всъщност остана сама доста преди това. Преди девет години, когато Джосая я изостави, но не можеше да му го каже.

— Значи не сте била омъжена дълго — отбеляза той замислено.

— Само няколко месеца. Убиха го на фронта скоро след като се оженихме. Запознахме се докато работех във Вилер-Котерет, в болницата, изградена от Елси Инглис и обслужвана предимно от женски персонал.

— По това време бяхте ли вече лекар?

Изглеждаше объркан, защото това щеше да означава, че е по-възрастна отколкото изглежда.

— Не — усмихна се тя. — Прекъснах учението си, за да работя там. Преди това работих в абатството на Роайомон. Върнах се да уча, след като Консуела се роди.

— Много предприемчива жена сте и много смела — отбеляза той впечатлен. — Какво ви накара да станете лекар? — продължи да разпитва. Искаше да узнае всичко за нея.

— Вероятно същото, което и вас. Обожавах медицината от дете, но не се надявах, че ще имам възможност да уча. А вие?

— Баща ми и двамата ми братя са лекари. Покрай нас и майка ни почти стана лекар. Постоянно ни изтъква грешките. Неприятно ми е да го призная, но понякога е права — засмя се той. — Помага на баща ми в кабинета му от години. Но вие защо практикувате тук, а не в Щатите?

Още се затрудняваше да приеме факта, че не е французойка. Говореше езика като матерен. Никога не би заподозрял, че е американка.

— Не знам. Така се стекоха обстоятелствата. Дойдох тук като доброволка по време на войната. Междувременно се случиха куп неща. Един от хирурзите в Азниер ми помогна да вляза в медицинското училище в Ница. Никога не бих стигнала дотук, ако родителите ми бяха живи. Майка ми не одобряваше увлечението ми по медицината. Страхуваше се да не се заразя от някоя болест. В Ню Йорк работих с имигранти.

— Мога само да се радвам, че сте дошли тук. Мислите ли да се върнете в Щатите един ден?

— Никого нямам там — поклати тя глава. — Всички от семейството ми починаха.

— Много тъжно — отбеляза той съчувствено; — Аз съм много близък с моето. Без тях ще се чувствам изгубен. Ние сме нещо като племе. А семейството на покойния ви съпруг? С него виждате ли се?

— Много рядко. В Англия е, но бабата на Консуела дойде наскоро. Много симпатична жена.

Не намери за нужно да сподели, че тогава я видя за пръв път.

Толкова много неща от живота си не можеше да му каже: как истинският й съпруг я заряза, защото беше влюбен в мъж и това е причината да се разведе; как е изнасилена и никога не се е омъжвала за бащата на Консуела. Истината беше несравнимо по-жестока от версиите, които разпространяваше. Най-много й тежеше, че плаща за чужди грехове и така щеше да е цял живот. Той беше непосредствен и дружелюбен и тя беше почти сигурна, че не би се шокирал от истината като някои други, но не можеше да му каже нищо. Официално разказваната от нея история — напълно почтена и доста банална — не предизвикваше никакви подозрения. Всичко звучеше правдоподобно, а тя изглеждаше толкова достолепно, че никой не би се усъмнил в думите й.

От разговора им стана ясно, че той не се е женил. Специализацията по ортопедична хирургия го беше задържала дълго в медицинския факултет. А беше и прекъсвал, за да участва във войната. Между другото сподели, че има два медала. Независимо от шеговития си тон, явно беше сериозен човек. Тя възприемаше тази вечеря като подарък, пратен й от небето. Радваше се, че се сблъскаха пред болницата, иначе никога нямаше да се запознаят. Той изглеждаше не по-малко доволен, че е в нейната компания.

Откара я до дома й и на сбогуване попита кога може да я види пак. Тя нямаше особени ангажименти. Всъщност, струваше й се, че така ще бъде до края на живота й, като се изключат вечерите с Консуела. Обеща й да звънне на следващия ден, за да се уговорят. За нейна изненада изпълни обещанието си.

Седеше зад бюрото и подреждаше досиетата на пациентите си, когато Елен й съобщи, че я търси по телефона. Покани я на вечеря в събота, след два дни. Изведнъж неговата поява се превърна в приятно и неочаквано удоволствие в живота й. Попита я дали в неделя би искала с Консуела да обядват в дома на родителите му. Щели да бъдат двамата му братя и децата им. Поканата звучеше доста примамливо. Вечерта спомена пред Консуела какво им предстои и дъщеря й остана очарована. Още помнеше забавния разговор с него за зъбките си. Погледна майка си замислено и накрая призна, че Антоан е симпатичен. Анабел се съгласи с нея.

В събота я заведе в „Ла тур Д’аржан“ — не по-малко изискан ресторант от „Максим“. Облече семпла, добре ушита черна рокля и сложи пръстена с изумруда на лейди Уиншир. Не разполагаше с други бижута във Франция, но независимо от това изглеждаше изключително стилна. Естествената й красота заслепяваше всичко останало. Прекараха чудесно; почти до полунощ говориха за какво ли не — за войната, за хирургията и медицината, за възстановяването на Европа. Оказа се изключително забавен компаньон.

Неделята мина още по-приятно. Домът на родителите му се намираше близо до нейната къща. Братята му, забавни като него, имаха много мили съпруги, а децата им бяха връстници на Консуела. Цялото семейство непрекъснато говореше за медицина, което много допадна на Анабел. Майката — един доброжелателен тиранин — контролираше всичко. Не спираше да мъмри Антоан и да се вайка, че още не се е оженил. По всичко личеше, че одобрява Анабел и никак не й се вярваше, че не е французойка, а е израснала в Ню Йорк. Остави Консуела да поседи в скута й, после гушна и внучетата си, а накрая ги отпрати да играят в градината. Вечерта, когато се прибраха, Анабел и Консуела бяха приятно изморени след чудесно прекарания ден.

— Благодаря ти, че изтърпя мама — каза той с усмивка. — Рядко водя хора вкъщи за обяд в неделя. Повечето жени биха побягнали ужасени.

— Много приятно ми беше — увери го Анабел искрено. Нейното семейство толкова много й липсваше, че неговото за миг запълни тази празнина. Прекрасно би било Консуела да расте в такава семейна среда; да има лели, чичовци, братовчеди. Всичко, което им липсваше. Консуела също се беше забавлявала много; дори повече от майка си. — Благодаря, че ни покани — добави Анабел.

— Пак ще ни гостувате — обеща той. — Ще ти звънна и ще се разберем за вечерите тази седмица.

Не за една, а за няколко! Неочаквано Антоан се превръщаше в част от живота й и трябваше да признае, че това я правеше щастлива. Семейството му беше като допълнителен приятен бонус.

Звънна във вторник и я покани на вечеря в петък. Предложи в събота да обядват в „Ла каскад“ — един от най-старите и уютни ресторанти в Париж, а в неделя — със семейството му, ако може да го издържи. Организираше й доста богата програма.

Всяка от срещите им протичаше чудесно. Петъчната вечеря в „Риц“ беше изключителна. Обядът в „Ла каскад“ — спокоен и ведър. После се разходиха в градината и се любуваха на пауните. Тя го покани на ранна вечеря с нея и Консуела в тяхната кухня. После гостът и Консуела играха карти и момиченцето крещеше от радост, че е победило. Анабел веднага се досети, разбира се, че играта е нагласена.

Неделният обяд при родителите му мина още по-добре от първия път. Семейството му представляваше образец на типичното френско буржоазно семейство — всеки си имаше мнение и политически възгледи; тук действаха неписани правила и норми на поведение; семейните ценности бяха солидни. Всичко й допадаше. Приятно й беше преди обяда да поговори със снахите му за децата.

След като се нахраниха поведе с братята му разговор по медицински въпроси. Единият бе работил като хирург в Азниер, но по същото време Анабел вече учеше в медицинското училище. Намериха много общи теми и се създаде приятна атмосфера.

Следващия уикенд Антоан я покани заедно с Консуела в Дьовил. И двете бяха във възторг. Благоразумно беше резервирал отделни стаи в чудесен хотел. Разхождаха се по кея, събираха миди, разглеждаха магазините и ядоха вкусни морски деликатеси. Когато се върнаха, Анабел призна, че не знае как да му се отблагодари. Бриджит качи горе Консуела, за да я сложи да спи, а Антоан и Анабел останаха сами в градината. Той я погледна нежно, погали я, притегли я към себе си и я целуна.

— Влюбих се в теб, Анабел — промълви малко изненадан от думите си. Тя се смути, всъщност изпитваше същото чувство към него. Той не само беше много симпатичен, но и се държеше прекрасно с дъщеря й. Не се бе чувствала с никого така. Дори с Джосая, който й беше по-скоро приятел. Антоан я омая и тя също се бе влюбила в него. Всичко стана така бързо. Той я целуна отново, защото усети, че тя трепери. — Не се страхувай, скъпа. Сега знам защо никога не се омъжих. Чакал съм теб.

— И аз явно съм чакала теб — промълви тя, разтапяйки се в прегръдката му.

С него се чувстваше в безопасност и знаеше със сигурност, че той никога няма да я нарани. През живота си не се бе чувствала така уверена в някого.