Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Good Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Даниел Стийл. Анабел

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010 г.

Редактор: Габриела Седой

История

  1. — Добавяне

13.

Анабел се върна в Ню Йорк през първата седмица на септември. Остави Бланш, Уилям и няколко други прислужници в Нюпорт. Само Томас дойде с нея в Ню Йорк. Възнамеряваше да продаде всичките коли на баща си, освен една и имаше нужда от помощта му.

Отседна в апартамента на Джосая. Съзнаваше, че трябва да си намери дом, но нямаше представа откъде да започне. Джосая едва ли щеше да се върне скоро, ако въобще се върне. Говореше за дълго отсъствие. Тя нямаше известия от него откакто замина за Мексико с Хенри. Изостави я напълно, подобно на всички други. А твърдеше, че така било най-добре за нея.

Върна се на работа на Елис Айланд. Не преставаше да мисли какво да предприеме. Междувременно от Европа продължаваха да пристигат хора, независимо, че англичаните бяха минирали Атлантика, а немците неспирно потапяха параходи. Един ден сподели с някаква французойка колко опит е натрупала в болницата и тогава я осени идеята какво трябва да предприеме. Беше много по-смислено, отколкото да стои в Ню Йорк, пренебрегната от всички. Сега вече не я интересуваше дали щеше да умре, докато прекосява океана или някъде из Европа. С радост щеше да се откъсне от съдбата, на която Джосая неволно я обрече с развода им.

Обсъди намеренията си с няколко души на Елис Айланд. Един от лекарите й даде препоръчително писмо, което да й послужи във Франция. Разказа й за болница в абатството в Асниер сюр Оис, близо до Париж, където работели само жени. Беше организирана предишната година от шотландката д-р Елси Инглис, която направила такова предложение и на Англия, но получила отказ. Френското правителство я посрещнало с отворени обятия: тя лично превърнала абатството в болница и привлякла за обслужващ персонал само жени — лекари и сестри. Имало и неколцина мъже. Лекарят от Елис Айланд насърчи Анабел да отиде там.

Елси Инглис, жена с далновидна мисъл, се бореше за права на жените. Беше завършила Единбургското медицинско училище за жени, беше създала свой медицински колеж, а сега преподаваше в Новата болница за жени. Лекарят, който препращаше Анабел, не се съмняваше, че всяко медицинско заведение, създадено от Инглис, се ръководи безупречно. Болницата в абатството действаше от декември 1914 година, непосредствено след избухването на войната. Там добре се грижели за ранените войници, препращани от полевите болници по фронтовата линия. Цялата тази информация убеди Анабел, че това е нейното място, а и имаше голяма вероятност да я приемат радушно. Тя не се интересуваше дали ще кара линейка или ще работи в болницата. Каквото и да й възложат, щеше да го изпълнява с готовност.

Вече нямаше причина да стои в Щатите. Нямаше дом, нямаше близки, нямаше съпруг, а най-добрата й приятелка не искаше да я вижда повече. Приятелите на родителите й и на Джосая вероятно щяха да останат шокирани. Понеже той отпътува пръв, всички предполагаха, че тя е разбила сърцето му. Беше опозорена, а никой никога нямаше да узнае истината. Беше абсолютно безсмислено да стои повече тук.

Следващите няколко дни Анабел опакова вещите, които щеше да остави на склад. Извади си нов паспорт — не беше пътувала от шест години, когато беше на шестнайсет. Купи си билет за „Саксония“, който тръгваше към Франция, и се снабди с грубовати, но здрави дрехи. Вече нямаше нужда от коприни, дантели и елегантни тоалети. Остави всички бижута — и свои и на майка си — в сейф в банката на баща си и уреди финансовото си пребиваване в Европа. Пред никого не спомена какво прави. Към края на септември отскочи до Нюпорт, за да се сбогува с Бланш и останалия персонал. Петима души оставаха в къщата за през зимата, за да я поддържат. Щяха да са достатъчно, макар вилата да не беше никак малка. Само с Бланш сподели какво е замислила, но я предупреди да не я чака скоро.

Възрастната жена се разрида, заоплаква съдбата на младата си господарка, разтревожена най-вече от мисълта какво ли я очаква във Франция. Двете съзнаваха, че може да не оцелее по време на пътуването. Бланш си даваше сметка, че това не тревожи Анабел ни най-малко. Нямаше какво да губи, нямаше за кого да живее. На фронтовата линия поне щеше да е от полза за някого. След два дни отпътува от Нюпорт. Всички от прислугата във вилата се питаха дали някога ще я видят пак.

В Ню Йорк Анабел отиде да се сбогува с лекарите и сестрите на Елис Айланд и с някои от любимите си пациенти, особено с децата. На никого не обясни защо си тръгва. На главния лекар каза, че отива доброволка в болница във Франция. Сърцето й се късаше, докато се сбогуваше.

Всичките й вещи от дома на Джосая вече бяха на склад; чакаха я само куфарите, с които щеше да пътува. Бяха три, пълни с практични дрехи, включително няколко топли палта. По време на пътуването не възнамеряваше да излиза от каютата, затова не взе вечерни рокли. Извади паспорт и купи билета на свое име, а не на името на Джосая. Последния ден в Ню Йорк излезе на дълга разходка и мина покрай къщата на родителите си. Стоя дълго отпред, преценявайки какво е загубила. В този момент един от старите й съседи слезе от колата си, изгледа я злобно и й обърна гръб, без да поздрави. После изкачи стъпалата към своя дом, като демонстративно затвори вратата. Тази случка само я убеди колко правилно е решението й. Вече нищо не я задържаше в Ню Йорк.

 

 

На следващата сутрин Томас откара Анабел до кея Кунард и качи трите й куфара на борда на „Саксония“ — петнайсетгодишен параход, предназначен за товари и пътници. Беше замислен като обемен, а не скоростен плавателен съд — прекосяваше Атлантическия океан със скорост от петнайсет възела. Без да е луксозен, беше удобен, а зоната за пътниците — стеснена, за да има място за товарите. Отстраниха изцяло първокласните каюти още при избухването на войната. Определено отстъпваше по престиж на параходите, с които беше пътувала Анабел, но това не я притесняваше. Запази си голяма каюта във втора класа.

Двама млади моряци ги придружиха до каютата. Томас нежно я прегърна за довиждане. Той вече си търсеше нова работа, тъй като Анабел нямаше представа кога ще се върне. Щеше да остави колата на баща й в нает гараж, а банката ще се погрижи да я продаде.

След половин час параходът бавно отплува към открито море, а Томас стоеше на кея и й махаше. Хората на борда имаха угрижен вид; съзнаваха какъв риск поемат при прекосяването на Атлантика. Всеки предприемаше пътуването с основателна причина. Напоследък никой не пътуваше за удоволствие. Беше прекалено опасно заради войната, която бушуваше из цяла Европа.

Анабел остана на палубата, докато подминаха Статуята на свободата. Зърна Елис Айланд и сърцето й се сви. После слезе в каютата си. Извади една от медицинските книги и се зачете. За пръв път предприемаше пътуване по море, откакто баща й и брат й потънаха с „Титаник“. Напрегнато се вслушваше в шумовете на парахода и се питаше дали няма да ги нападнат подводници. Впрочем всички на кораба мислеха за това.

Вечеря сама в каютата и не мигна цяла нощ: не знаеше дали ще пристигнат благополучно и какво я очаква във Франция. Възнамеряваше да отиде там, където най-много се нуждаят от помощта й. Америка не участваше във войната, затова нямаше как Анабел да кандидатства за доброволка от Щатите, независимо че братовчедите й от рода Астор бяха финансирали оборудването на полева болница и една от братовчедките й от рода Вандербилт беше заминала там да помага. След като се разчу новината за развода обаче тя не смееше да се обърне към тях. Сама ще се оправи, когато стигне във Франция.

Само веднъж да постъпи в болницата, ще изпълнява всяка възложена задача. Беше готова да се грижи и за ранените в най-тежко състояние. Много се надяваше да я вземат на работа, стига да оцелее при прекосяването на океана.

Научи много от лекарите и сестрите на Елис Айланд и продължаваше да се рови из медицинските си книги всеки ден. Дори да й дадат да кара линейка, пак би била в помощ, вместо да седи в Ню Йорк и да се крие от погледите на любопитните си познати, които й обърнаха гръб.

Джосая постъпи така, защото твърдо вярваше, че постъпва добре, но на практика с развода унищожи репутация й и възможността да започне нов живот. Той не го разбираше. Все едно я осъди за престъпление, което не е извършила. Присъдата щеше да е доживотна — при никакви обстоятелства тя нямаше да издаде тайната на Джосая. Прекалено много го обичаше, за да го предаде, а неговата тайна беше по-страшна дори от развода им. Любовната връзка с Хенри и сифилисът и без това щяха да погубят живота му. Тя не можеше да му причини още страдания като извади на показ истината; продължаваше да го обича. Тайната му щеше да умре с нея, а той, без да иска, беше пожертвал Анабел.

Радваше се, че отива във Франция, където никой не я познава. Колебаеше се как да постъпи: да казва, че е вдовица или, че не се е омъжвала. Но ако срещнеше познат на Джосая — нещо напълно възможно дори в Европа, който знае, че той е жив, щеше да излезе и лъжкиня, наред с всичко друго. Накрая реши да казва, че не е била омъжвана. Тя отново е Анабел Уортингтън, все едно двете години с Джосая никога не са съществували.

Не беше изключено, продължи да разсъждава тя през онази първа нощ, да загине във Франция. Това щеше да бъде краят на мъките й. Знаеше, че въпреки развода, пак ще страда, когато той почине. Единствената й мечта бе за съвместен живот с него, за щастлив брак и деца. Хорти не подозираше колко е благословена да има нормален съпруг и всичките тези бебета. Но Анабел вече не можеше да разчита на нея. Тя я отблъсна и я изостави завинаги. След удара от Джосая поведението на Хорти я нарани най-много. Това означаваше, че Анабел е абсолютно сама на този свят. Ужасяваща мисъл за млада жена, закриляна цял живот първо от родителите си, а после от съпруга си. Но сега тях ги нямаше, а загуби — не по своя вина — и неопетненото си име и репутация. Сълзите й отново намокриха възглавницата.

През първата нощ на парахода не възникнаха никакви проблеми заради мините. Екипажът нямаше представа колко близко до сушата биха дръзнали да се приближат немските подводници. Час след като се отлепиха от кея, проведоха учение за настаняване в спасителните лодки. Всеки разбра към коя спасителна лодка да се насочи при евентуална катастрофа, а спасителните жилетки висяха на открито във всички каюти. В мирно време съхраняваха жилетките прибрани, но след потапянето на „Луситания“ през май не искаха да рискуват. Спазваха всички предпазни мерки. Това обаче увеличаваше напрежението сред пътниците по време на пътуването.

Анабел не разговаряше с никого. Прегледа списъка на пътниците и установи, че двама познати на родителите й са на борда. Като имаше предвид какъв скандал предизвика в Ню Йорк разводът й с Джосая, нямаше никакво желание да се срещне с тях. Предпочиташе да стои в каютата през деня и да излиза на разходка, когато всички вечерят. Продължаваше да се храни сама в каютата. Независимо от книгите, с които се разсейваше, оставаше й доста време да мисли за смъртта на баща си и брат си при потъването на „Титаник“. Разказите за потъването на „Луситания“ звучаха още по-ужасно. През цялото време се чувстваше напрегната и тревожна. Нощем почти не спеше, а денем най-често учеше. Стюардът, който се грижеше за каютата й, безуспешно се опита да я накара да ходи в трапезарията за вечеря. Капитанът я покани на масата си, което беше голяма чест и мнозина биха се зарадвали, но тя му изпрати учтив отказ под предлог, че не е добре. Вече пътуваха в по-бурни води и звучеше правдоподобно да е хванала морска болест, но това не отговаряше на истината. През цялото пътуване здравето й не я подведе.

Стюардът често се питаше дали не е преживяла някаква загуба. Беше красива и млада, но носеше траур. Озадачаваше го дали е вдовица или е загубила дете. Очевидно беше преживяла нещо. Самотна наблюдавайки залезите, често гледаше морето, мислейки за Джосая и се питаше дали ще го види отново. Опитваше се да не мисли за Хенри и да не го мрази.

Често се прибираше в каютата едва сдържайки сълзите си. Предпочиташе да носи воал, за да крие лицето си. Не изпитваше никакво желание да я разпознаят. Да изчезне за света — това беше единственото й желание сега.

В един момент силно я смути мисълта, че като се изключи вилата в Нюпорт, тя няма дори дом. Почти всичките й вещи се намираха на склад, а малкото й необходими дрехи се събраха в трите куфара. Не пътуваше със сандък за багажа — нещо странно за жена с нейното положение, както изкоментира стюардът пред свой колега. Не носеше кожи, бижута и вечерни тоалети, а от говора и поведението й ясно личеше, че Анабел е с потекло. Тъжното изражение на лицето й предизвикваше все по-искреното съжаление на младия стюард.

На четвъртия ден, с наближаването на Европа, параходът почти спря. Вахтата забелязала нещо подозрително и се опасяваха да не е подводница. Пътниците също се разтревожиха, някои дори облякоха спасителните жилетки, макар да не бе подаден никакъв сигнал. За пръв път Анабел стъпи на палубата през деня, за да разбере какво става. Докато един от офицерите й обясняваше, красотата й, скрита под воала, направо го заслепи. Зачуди се дали не е прочута актриса, която пътува инкогнито. Беше облечена в добре ушит черен костюм, а когато свали ръкавицата си, той остана поразен от изящната ръка. Успокои я и я посъветва да се разходи малко по палубата. Тя го послуша, но избягваше да приближава останалите пътници. Не след дълго се прибра в каютата.

По-късно следобед младият офицер почука на вратата й. Тя му отвори много изненадана. Държеше книга в ръка, а златистата й коса се спускаше по раменете върху черната й блуза, подпъхната в дълга, черна пола. И той като стюарда заподозря, че е млада вдовица и се запита защо отива в Европа, Обясни й, че идва да провери как е, понеже забелязал, че била разтревожена. С плаха усмивка тя го увери, че е добре. Погледът му попадна на книгата — за негова голяма изненада това беше медицински учебник от д-р Рудолф Вирчов. На масата зад нея забеляза книги от д-р Луи Пастьор и д-р Клод Бернар — медицински авторитети по това време. Това бяха нейните Библии.

— Медицина ли учите? — попита той, видимо смаян.

Беше необичайно четиво за жена.

— Да! Не! Не истински — отговори смутено тя. — Обичам да чета медицинска литература. Тя е моята страст.

— Брат ми е лекар — обяви той гордо. — Много добър при това. Майка ми е медицинска сестра. — Не бързаше да си върви. Беше му приятно да говори с Анабел. Около нея витаеше някаква тайнственост и той не спираше да се пита защо е поела към Франция. Вероятно имаше семейство или роднини там. — Ако мога да ви помогна с нещо, госпожице Уортингтън, не се колебайте да се обърнете към мен.

Тя кимна, стресната, че се обръщат към нея с това име за пръв път от две години. Беше отвикнала. Така се гордееше да е госпожа Милбанк. Стана й тъжно, че пак е Уортингтън, все едно не заслужаваше името на Джосая. Уговориха се да си върне моминското име след развода. Така щеше да й е по-лесно да започне нов живот.

— Много благодаря — отвърна тя учтиво.

Той се поклони, а тя затвори вратата и отново потъна в четивото си. Излезе от каютата чак след залез. Нямаше търпение да пристигне. Започваше да й омръзва да стои по цял ден затворена. Поради намаляването на скоростта се забавиха цял ден, но всички единодушно приеха тази предпазливост.

Следващия ден се оказа още по-тревожен. Вахтата забеляза в далечината минно поле. Този път пуснаха сирените и поканиха всички на палубата; представител на екипажа им обясни какво става. Всички бяха със спасителни жилетки и ги инструктираха да не ги свалят през деня. Анабел излезе от каютата в черна ленена рокля без воал, с прибрана коса. Офицерът се приближи усмихнат.

— Няма нищо тревожно. Това е само предпазна мярка. Хората ни са добре обучени. Веднага забелязаха минното поле.

Тя изпита облекчение, но продължаваше да е притеснена. Съвсем спонтанно сподели нещо лично с него:

— Родителите ми и брат ми бяха на „Титаник“.

— Съжалявам — откликна той. — Но нищо подобно няма да ни се случи. Не се безпокойте, госпожице. Капитанът контролира положението.

Минното поле, макар и далеч от тях, също забави пристигането им.

В крайна сметка пътуването отне седем дни. Пристигнаха в Хавър в шест сутринта; параходът акостира, докато повечето пътници още спяха. Щяха да сервират закуската в седем; слизащите тук пътници имаха време да хванат влака в девет. Иначе параходът продължаваше за Ливърпул, тъй като Саутхамптън бе завзет от военните. Анабел стоеше на палубата, когато се долепиха до кея. Познатият офицер я зърна и приближи. Изглеждаше развълнувана. За пръв път я виждаше щастлива.

— Радвате ли се, че ще бъдете в Париж? — попита той любезно.

Видимо доброто й настроение го накара да си помисли, че там може би я чака годеник. Тя се усмихна широко и кимна. Беше с шапка, но без воал и за пръв път той надникна право в сините й очи.

— Да, но няма да остана дълго — изненада го тя с отговора си.

Напоследък никой не идваше за кратко в Европа.

— Ще се връщате ли?

— Не, няма. Надявам се да започна работа в болница северно от Париж, на петдесет километра от фронта.

— Много сте смела — отбеляза той впечатлен. Беше така млада и хубава, че сърцето му се сви, като си я представи в болница близо до фронтовата линия. Но тя видимо се вълнуваше от тази перспектива. Сега си обясни защо четеше медицински книги, когато се отби да я види в каютата. — Ще бъдете ли в безопасност там? — попита той загрижено.

— Да — усмихна се тя.

Предпочиташе да е на фронтовата линия, но й бяха казали, че там пращат само обучен персонал. Много по-вероятно беше да я приемат в болницата на абатство Роайомон в Азниер-сюр-Оаз.

— Днес ли ще пътувате нататък? — полюбопитства той.

Тя поклати глава.

— Ще прекарам нощта в Париж и ще намеря начин да стигна до болницата сутринта.

Абатството отстоеше на трийсетина километра от Париж и тя се безпокоеше за транспорта.

— Много сте смела да пътувате сама — повтори той с възхищение.

Тя нямаше друг избор. Анабел съзнаваше, че й предстои ново начало. Младият офицер се отдалечи, за да поеме задълженията си, а тя отиде да затвори куфарите в каютата. Беше готова да слезе в седем часа. Благодари на стюарда за грижите по време на пътуването, даде му щедър бакшиш в дискретен плик и отиде да закуси в трапезарията. За пръв и единствен път стъпваше там, но всички бяха прекалено заети, за да й обърнат внимание. Сбогуваха се с новите си приятели и се наслаждаваха на последното хранене, преди да напуснат кораба.

Анабел се оказа сред първите слизащи пътници. Сбогува се с младия офицер, който дойде да я изпрати и й пожела късмет. Тя се настани в специалното купе, което беше резервирала във влака. Знаеше, че едва ли скоро щеше да се радва на подобен лукс. От утре нататък, ако има късмет, ще работи здравата и ще живее като всички други медицински помощници в абатството.

На Гар дьо Нор хвана такси. Обядва във влака и понеже не беше гладна, отиде направо в хотела. Имаше запазена стая в хотел „Холанд“ в девети район, близо до Монмартр. Докато пътуваха забеляза мъже със сини шапки и униформи; движеха се на групи по четирима и на колела — патрулираха из града. Външните тераси на кафенетата бяха изчезнали — имаше огромна промяна от последното й посещение в Париж с родителите й. Не беше идвала тук от шестнайсетгодишна. Долавяше се скрито напрежение; направи й впечатление, че по улиците има малко мъже. Повечето бяха мобилизирани и се сражаваха на фронта, но градът продължаваше да е така красив, както го помнеше. Площад „Конкор“ беше величествен, както и Шан-з-Елизе.

В хотела не се изненада от напредналата възраст на човека на рецепцията. Заведе я до стаята й на първия етаж: малка, но приветлива и слънчева, с изглед към градината на хотела, където няколко души се хранеха. Попита как да стигне до Азниер на следващия ден. Искаше да разбере дали е възможно да намери шофьор и някакво превозно средство. Говореше свободно френски, което много й помагаше.

— Защо искате да отидете там? — попита той озадачено, свъсвайки вежди.

Беше прекалено близо до фронтовата линия за неговия вкус, но Анабел не смяташе така. Тя дискретно подсказа, че ще даде щедър бакшиш на шофьора, за да я откара до болницата, където тепърва предстоеше да се разбере дали ще я приемат. Беше обаче оптимистично настроена, разчитайки на препоръчителното писмо от лекаря на Елис Айланд.

— Искам да отида до абатството в Азниер — обясни тя.

— Вече не е абатство. Превърнаха го в болница почти изцяло с женски персонал.

— Именно — усмихна му се тя. — Затова отивам.

— Медицинска сестра ли си?

Тя поклати глава.

— Не, но съм медицински работник и съм готова да правя каквото ми кажат.

Той я погледна учудено.

— Дошла си да се грижиш за момчетата ни в болницата?

Тя кимна.

Вечерта той прати вечерята й в стаята. Имаше и малка бутилка вино, която беше запазил за себе си.

— Ти си добра жена — констатира той при следващата им среща.

— Благодаря — отвърна тя и си помисли, че нито в Ню Йорк, нито в Нюпорт биха се съгласили с него.

По-късно възрастният човек й съобщи, че е говорил с племенника си Жан Люк да я откара на следващия ден. Ранили го на фронта миналата година и останал без няколко пръста, но я увери, че е отличен шофьор; извини се, че ще пътуват до Азниер с камион. Тя не възрази.

От вълнение почти не спа през нощта. Нямаше представа какво ще стане утре с нея и дали ще я приемат в болницата. Горещо се молеше това да стане.