Даниел Стийл
Анабел (10)

10.

Джосая не беше особено близък със семейството си, затова двамата с Анабел прекараха и Деня на благодарността, и Коледата с майка й. Понеже Хенри беше сам, а и за да проявят внимание, го поканиха да им гостува и на двата празника. Той беше находчив, чаровен и внимателен към Консуела, така че присъствието му беше винаги желано.

Хорти постепенно се успокои и свикна с мисълта за още едно бебе. Не преливаше от щастие, но нямаше друг избор. Всъщност много искаше деца, но още не беше готова след изпитанието през август. Надяваше се поне този път да е по-леко, а и не повръщаше.

Анабел затъваше все по-дълбоко в работата си на Елис Айланд, независимо от неспирните възражения на майка си. Тя не подпитваше вече дъщеря си за внуци, след като ясно й дадоха да разбере, че няма да се появят в близко бъдеще. Копнееше за внуци, но не възнамеряваше да се меси. Отнасяше се към Джосая като към син.

През април всички с изненада си дадоха сметка, че от потъването на „Титаник“ са минали две години. В някои отношения им се струваше, че е станало вчера, а в други — много по-отдавна. Междувременно се случиха толкова неща. Анабел и майка й организираха специална църковна служба в памет на Артър и Робърт. Майка й — все така самотна — се приспособяваше постепенно към тежката загуба и изпитваше благодарност, че Джосая и Анабел прекарват толкова много време с нея. Бяха изключително мили.

През май Анабел стана на двайсет и една. Консуела даде малка вечеря и покани някои приятели. Присъстваха Джеймс и Хорти, а Хенри Орсън дойде с младо, хубаво момиче, с което току-що се беше запознал. Анабел се надяваше нещо да излезе от тази връзка.

Прекараха чудесна вечер. Консуела дори беше наела неколцина музиканти и след вечеря всички танцуваха. Събирането премина много приятно. Когато си легнаха, Анабел отново зададе съдбоносния въпрос. Не беше го повдигала от месеци. За рождения ден той й подари красива диамантена гривна. Всички се възхитиха. Бижуто събуди завистта на всичките й приятелки, но тя искаше от него друго нещо, далеч по-важно за нея. Желанието й я глождеше от месеци.

— Кога ще имаме деца? — прошепна тя, докато лежаха един до друг.

Попита, загледана в тавана, сякаш, ако не го гледа, той по-добре ще се справи с един честен отговор. Помежду им вече се натрупваха доста неизказани неща. Не искаше да го притеснява, но след деветмесечен брак той не можеше да продължава да й повтаря, че „има време“ и „няма защо да бързат“. С колко време разполагаха?

— Не знам — отвърна той чистосърдечно. Изглеждаше нещастен. Тя го установи, когато се обърна да го погледне. — Не знам какво да ти отговоря — продължи той и явно беше на път да се разплаче. Това я изпълни със страх. — Трябва ми време — промълви той.

Тя кимна и нежно го погали по бузата.

— Добре. Обичам те — прошепна тя. Толкова много неща не разбираше, а нямаше кого да попита. — Да не би причината да е у мен, мога ли да се променя?

— Не си виновна ти — поклати той глава. — Аз съм виновен. Ще предприема нещо, обещавам.

Очите му се напълниха със сълзи и той я взе в обятията си. Отдавна не бяха изпитвали такава близост един към друг и тя имаше чувството, че той най-после събаря стената, с която се е обградил и я допуска до себе си.

Тя се усмихна и изрече думите, които така често беше чувала:

— Имаме време.

Когато чу това по бузата му се изтърколи сълза.

 

 

През юни Консуела замина за Нюпорт. Предпочиташе да е там преди сезонът да започне и без това нямаше какво толкова да прави в града. Анабел и Джосая обещаха да отидат през юли.

Консуела вече беше напуснала Ню Йорк, когато новините от Европа приковаха вниманието на всички. На 28 юни 1914 година сръбският терорист Гаврило Принцип извършил покушение срещу ерцхерцог Франц Фердинанд, наследник на Австро-Унгарския трон и съпругата му Софи, по време на официално държавно посещение в Сараево, Босна. Принцип бил член на всяващата страх сръбска терористична организация „Черна ръка“, воюваща срещу австро-унгарското господство на част от Балканите. Гаврило Принцип застрелял ерцхерцога и съпругата му отблизо с по един куршум в главата. Шокиращата новина бързо обиколи света и последствията за Европа не закъсняха. И в Щатите всички бяха потресени.

Австрия обвини сръбското правителство и се обърна към Германия за подкрепа. След няколкоседмични объркани дипломатически преговори Австро-Унгария обяви война на Сърбия и откри огън по Белград. Два дни по-късно Русия мобилизира войските си. Франция, задължена според договор, подписан с Русия, я подкрепи в плановете й за война. За дни крехкият мир в Европа рухна. Двата изстрела, отнели живота на ерцхерцога и съпругата му, въвлякоха всички основни европейски сили във война. На трети август, за да нападнат Франция, немските войски прегазиха Белгия, независимо от протестите й, че е неутрална страна.

До дни Русия, Англия и Франция се съюзиха и обявиха война на Германия и Австро-Унгарската империя. И американците, и правителството им бяха ужасени от случилото се. Всички говореха само за войната.

Заради развоя на събитията в Европа Анабел отложи заминаването си за Нюпорт. Искаше да е у дома, близо до Джосая. Войната не беше тяхна, макар европейските им партньори и сътрудници да бяха въвлечени. Съединените щати с нищо не показваха, че ще се намесят. Джосая я убеждаваше, че дори в даден момент това да се случи Анабел няма от какво да се страхува, защото, както й напомни той, била съпруга на „възрастен“ мъж. На четирийсет и една нямаше никакъв риск от мобилизиране. Президентът Уилсън уверяваше американците, че не възнамерява да се намесва във войната в Европа. Независимо от това, всички бяха разтревожени.

Анабел отиде в Нюпорт с Джосая в края на юли, две седмици по-късно от първоначалните планове. Дотогава продължи да ходи на работа на Елис Айланд както обикновено. Много от имигрантите споделяха големия си страх за безопасността на своите роднини. Очевидно войната, обявена в редица държави, от които идваха, щеше да засегне семействата им и да възпрепятства мнозина, които са възнамерявали да пристигнат в Съединените щати. Повечето техни синове, братя и братовчеди вече бяха мобилизирани.

В Ню Йорк, преди да заминат, Анабел, Джосая и Хенри постоянно говореха за войната по време на вечерите в градината на ресторант „Милбанк“. Дори спокойният Нюпорт беше превъзбуден от случилото се. За пръв път светският живот там отстъпваше пред новините от световните събития.

Консуела забеляза на първата годишнина от сватбата на Джосая и Анабел, че двамата бяха по-близки от всякога. Хенри пристигна от Ню Йорк, за да отбележат заедно годишнината.

Хорти роди с две седмици закъснение. Бебето — този път момиче — се появи на първи август. Раждането пак продължи дълго, но поне не беше така трудно, както при Чарлз. А и Луиз, както кръстиха бебето, тежеше само три и осемстотин. Хорти не успя да дойде на празненството у Консуела, защото още пазеше леглото. За нея се грижеха майка й и опитна медицинска сестра. Джеймс обаче се появи. Той не пропускаше нито едно събиране в Нюпорт през лятото. Същото правеше и в Ню Йорк, независимо дали Хорти го придружаваше.

Август в Нюпорт мина по-тихо заради войната в Европа. Сякаш облак висеше над главите им, докато разговаряха за съюзниците от другата страна на Атлантическия океан и се тревожеха за приятелите си. Анабел и Джосая непрекъснато обсъждаха събитията. Насладиха се на няколко тихи дни заедно, след като Хенри замина. Помежду им цареше разбирателство. На Консуела й се струваше, че са по-сериозни отколкото в началото на брака си. Тревожеше се, че още нямат деца, а Анабел никога не обсъждаше въпроса с нея. Веднъж забеляза необичайно тъжното изражение на дъщеря си и за пореден път запита всичко ли е наред, но Анабел не сподели нищо. Изглеждаше все така привързана към съпруга си. Консуела продължаваше да вярва, че двамата си подхождат идеално. Радваше се на компанията им и на приятелите им. Все така горещо се надяваше, че един ден ще се появят внуци и то възможно най-скоро.

Младата двойка се прибра в Ню Йорк в началото на септември. Джосая се посвети на задачите си в банката, Анабел — на заниманията си на Елис Айланд. А работата там се увеличаваше непрекъснато. Тя изпитваше огромно уважение и привързаност към лекарите и сестрите, на които помагаше. Повечето бяха поляци, немци или ирландци. Майка й продължаваше да се безпокои за здравето й, защото се намираше в постоянен контакт с имигранти. Мнозина бяха сериозно болни, а Консуела знаеше колко широко разпространена е туберкулозата. Не знаеше обаче колко безстрашна е Анабел. През есента работеше предимно при тях, независимо от предупрежденията и оплакванията на майка си.

Джосая беше изключително зает в банката, тъй като движеше някои деликатни финансови въпроси. Като неутрална страна американското правителство, макар да проявяваше съчувствие заради сполетялото ги бедствие, отказа официално да финансира или да праща продоволствия на съюзниците. В отговор на това частни организации и някои богати личности предложиха помощта си. Често изпращаха пари и продоволствия не само на съюзниците си, но и на враговете им. Управлението на тези средства изискваше изключителна дискретност и именно затова Джосая потъна до гуша в работа. Както правеше с почти всичко, той сподели и това с Анабел. Тя разбираше притесненията му. Силно го смущаваше, че някои важни клиенти на банката на покойния й баща изпращат материална помощ и средства на Германия; те открай време имаха връзки с тази страна. Не му беше приятно обаче да е и от двете страни на барикадата, но се налагаше да изпълнява желанията на клиентите.

Всеизвестно беше, че се извършват такива трансакции. За да спре притока на припаси за Германия, Великобритания започна да минира Северно море. В отговор Германия заплаши да потопи всеки параход, собственост на Великобритания или съюзниците й. Немски подводници шареха из Атлантическия океан. Моментът да се прекосява океана определено не беше подходящ и въпреки това постоянен поток от имигранти, твърдо решили да започнат нов живот в Щатите, продължаваше да се излива на Елис Айланд.

Сега Анабел се сблъскваше с хора много по-болни и в много по-лошо състояние от пребивавалите в болницата през годините. Бяха благодарни за всичко, което тя правеше за тях. Анабел се опитваше да обясни на майка си — без никакъв успех — каква отчайваща нужда имаха те. Майка й продължаваше да е убедена, че дъщеря й рискува живота си всеки път, щом стъпи на острова. Наистина беше така, макар Анабел да не го признаваше. Само Джосая сякаш я разбираше и я подкрепяше. Тя непрекъснато си купуваше медицинска литература и всяка вечер, преди да си легне четеше. Така имаше занимание, когато Джосая беше зает, работеше до късно или се отбиваше в клуба с приятели. Тя никога не възразяваше, че той излиза без нея. Твърдеше, че така има повече време да чете и да учи вечер до късно.

По това време вече беше наблюдавала отблизо няколко операции и беше изчела всичко налично за инфекциозните болести. Мнозина от имигрантите, особено по-възрастните, умираха — просто не издържаха на тежкото пътуване или на болестите, които „носеха“ със себе си. Анабел помагаше във всичко на медицинските сестри и често се оказваше, че е по-добре подготвена от тях. Имаше усет и почти безпогрешно чувство за поставяне на диагноза. Понякога правилната й преценка помагаше да се спаси нечий живот. Джосая често я оприличаваше на светица. Анабел възразяваше, че не заслужава такива похвали. Работеше по-усилено от всякога и майка й често мислеше, че така запълва празнината в живота си, която не би изпитвала, ако има дете. Консуела страдаше от липсата на деца сякаш по-дълбоко отколкото самата Анабел.

Хенри се включи към тяхната компания за Коледа в дома на Консуела, както и предишната година. Четиримата прекараха приятна, спокойна празнична вечер. Това беше третата Коледа без Артър и Робърт, а на празници липсата им се чувстваше най-остро. На Анабел й беше неприятно да го признае, но забелязваше колко е намаляла жизнеността на майка й, откакто мъжът и синът й починаха. Консуела винаги се радваше да ги види и се интересуваше какво става по света, но като че ли след ужасната трагедия на „Титаник“ преди повече от две години, вече не се интересуваше какво ще стане с нея. Хенри май беше единственият, който все още успяваше да я разсмее. Двойната загуба просто се оказа прекалено голяма за Консуела. Живееше й се толкова, колкото да види Анабел със свои деца. Все по-често се притесняваше, че дъщеря й има здравословен проблем и заради това не може да забременее. Същевременно привързаността между Анабел и Джосая изглеждаше по-силна от всякога.

Както винаги напоследък, дори и на Коледната вечеря, разговорът се насочи към войната. Новините не бяха никак радостни. Според преобладаващото мнение на някакъв етап, ако не от друго, то поне от съчувствие, Америка щеше се включи във войната и много млади американци щяха да загинат. Президентът Уилсън продължаваше да твърди, че няма да се намесят, но Джосая вече започна да се съмнява.

Два дни след Коледа Анабел се отби да види майка си и силно се изненада, че я намира в спалнята й. Трепереше под завивките бледа, с яркочервени петна по бузите. Току-що бе отказала чашата чай, предложена от Бланш. Изглеждаше сериозно болна. Анабел постави ръка на челото й и веднага разбра, че има силна треска.

— Какво стана? — разтревожи се тя не на шега. Надяваше се да е грип, а не нещо по-лошо. Също толкова много се притесняваше за нея и майка й, но Анабел беше млада и имаше по-големи съпротивителни сили. През последните две години здравето на Консуела беше съвсем крехко. Постоянната й тъга от загубата стопи и младостта й, и силите й. — Откога си болна?

Анабел я видя само преди два дни и нямаш представа, че нещо не е наред. Консуела помоли Бланш да не тревожи дъщеря й, твърдейки, че ще се оправи за ден-два.

— От вчера — промълви майка й и се усмихна. — Не е страшно. Май настинах в градината по Коледа.

Анабел, а и Бланш, смятаха, че е нещо по-сериозно от настинка.

— Извика ли лекар? — попита Анабел и свъси вежди, когато майка й поклати глава. — Според мен трябва — отсече тя.

Майка й се закашля и в този момент Анабел забеляза, че очите й блестят.

— Не исках да го тревожа веднага след Коледа. Има по-важни неща.

— Не говори глупости, мамо — смъмри я Анабел. Излезе от стаята тихо и отиде да позвъни. След минути се върна до леглото на майка си усмихната, за да й вдъхне увереност, каквато не изпитваше. — Обеща да мине след малко.

Майка й не възрази, че е повикала лекаря, което също беше необичайно за нея. Анабел си даде сметка, че явно Консуела не се чувства никак добре. За разлика от Елис Айланд, където компетентно се грижеше за болните, до леглото на майка си се чувстваше безпомощна и изпитваше страх. Нямаше спомен да я е виждала толкова болна. Освен това не беше чувала в момента да има грипна епидемия. Лекарят го потвърди, когато пристигна.

— Представа нямам къде се е заразила — каза угрижено. — Имах няколко пациенти по време на празниците, но все по-възрастни хора. Майка ти е още млада и в добро здраве — успокои той Анабел.

Изрази увереност, че Консуела ще се оправи след няколко дни. Остави хапчета, които да й помогнат да поспи и аспирин за треската.

В шест часа майка й беше много по-зле и Анабел реши да прекара нощта при нея. Звънна на Джосая да го предупреди. Той, разбира се, прояви загриженост и попита с какво да помогне. Тя го увери, че ще се справи сама и се върна при майка си, която бе чула разговора.

— Щастлива ли си с него? — попита с немощен глас Консуела. Анабел намери въпроса за странен.

— Разбира се, мамо. — Седна на стола до леглото на майка си, усмихна се и взе ръката й. Седеше така, както често правеше като дете. — Много го обичам. Той е чудесен съпруг.

— Така съжалявам, че нямате деца. Все още ли нищо не се е случило?

Анабел поклати глава и със сериозно изражение повтори обичайното обяснение:

— Имаме време. — Майка й се молеше да не е от жените, които не могат да забременеят. Смяташе, че би било трагедия, ако нямат деца; и Анабел мислеше така, но не го признаваше пред Консуела. — Хайде първо да се погрижим да оздравееш — смени темата тя.

Консуела кимна и след малко заспа. Прилича на дете, помисли си Анабел. През следващите часове температурата на майка й се вдигна. В полунощ Анабел сменяше припряно студените компреси на челото й, които Бланш приготвяше. Разполагаха с далеч повече удобства, отколкото на Елис Айланд, но нищо не помагаше. Прекара нощта будна до леглото на майка си, като се надяваше треската да отмине до сутринта. Не се получи.

Следващите три дни лекарят идваше да я навестява и сутрин, и вечер, но състоянието на Консуела се влошаваше. Оказа се най-тежкият случай на грип, който лекарят виждаше от дълго време насам и много по-сериозен от грипа на Анабел преди три години, когато пропусна фаталното плаване на „Титаник“.

Един следобед Джосая излезе в работно време от банката, за да дежури при Консуела, а Анабел да може да поспи. Силно се изненада, когато болната се събуди и го погледна с бистър поглед. Изглеждаше много по-добре отколкото предишния ден. Джосая се надяваше тя да се оправи. Знаеше колко се притеснява съпругата му за майка си и то основателно. Консуела беше много, много болна, а хората умираха от грип, макар да не допускаше, че е възможно това да се случи при толкова много грижи, които полагаха за нея. Анабел не се отделяше от леглото й. Позволяваше си да дремне половин час от време на време и то само ако Бланш или Джосая са до майка й. Консуела не оставаше нито за миг сама; лекарят я навестяваше два пъти дневно.

— Анабел много те обича — промълви Консуела и му се усмихна.

Беше немощна и смъртнобледа.

— И аз страшно я обичам — увери я Джосая. — Тя е чудесна жена и великолепна съпруга. — Консуела кимна, явно доволна от думите му. Често си мислеше, че той я третира като по-малка сестра или дете, а не като съпруга и жена. Може би беше така, защото Анабел бе доста по-млада от него. — Трябва да си почиваш, сигурно ще се възстановиш — насърчи той тъща си.

Тя извърна глава сякаш знаеше, че това вече е без значение. После го погледна право в очите.

— Ако нещо се случи с мен, Джосая, искам добре да се грижиш за нея. И дълбоко се надявам един ден да имате деца.

— Аз също — промълви той. — Тя ще бъде отлична майка. Но не говори така. Ти ще оздравееш.

Консуела не изглеждаше особено убедена. Той долавяше страха й, че умира.

— Грижи се добре за нея — повтори тя.

Затвори очи и отново заспа. Не мръдна, докато час по-късно Анабел не се появи в стаята, за да провери температурата й. За нейно огорчение не беше спаднала. Правеше знак на Джосая, когато майка й отвори очи.

— По-добре ли си? — попита Анабел усмихната.

Консуела поклати глава. Дъщеря й изпита тягостното чувство, че майка й се предава. Дотук всички положени усилия останаха без резултат.

Джосая се прибра, но заръча на Анабел да позвъни дори да е през нощта, ако има нужда от него. Анабел обеща. Докато излизаше от къщата на семейство Уортингтън, думите на Консуела го преследваха. Той ще се грижи за Анабел. Не забравяше факта, че тя няма никого на света, освен майка си. Ако тя почине, отговорността падаше изцяло върху него.

В навечерието на Нова година лекарят каза, че Консуела има пневмония. Именно от такъв развой се опасяваше още от самото начало. Тя беше здрава жена и не на преклонна възраст, но пневмонията е коварна болест, а чувството му подсказваше, че Консуела е готова да напусне живота. Всички бяха наясно защо. Тя се топеше пред очите им, а те не бяха в състояние да водят тази битка сами. Нуждаеха се от нейната помощ, а дори и тогава нямаше гаранция за щастлив изход. Анабел изглеждаше ужасена. Седеше неотлъчно до леглото на болната и единствено малко се оживяваше, когато майка й се събуждаше. Тогава се опитваше да я придума да пийне или да хапне нещо и я уверяваше, че ще оздравее. Консуела не коментираше; ядеше колкото да не умре от глад, а треската я изцеждаше. Гаснеше ден след ден, а високата температура не спадаше. Бланш изглеждаше не по-малко покрусена от Анабел; неуморно разнасяше табли нагоре-надолу. Готвачката се чудеше какво да приготви, та Консуела да хапне. Положението плашеше всички.

На шести януари Консуела тихо се предаде. Заспа рано вечерта след дълъг, тежък ден. Държеше Анабел за ръката. Следобеда разговаряха за кратко. Консуела й се усмихна, преди да заспи и повтори, че я обича. Анабел дремеше в стола вечерта в осем, когато долови, че нещо се е променило. Сепна се и се събуди. Погледна спокойното изражение на майка си и мигом съобрази, че тя не диша. За пръв път от две седмици челото на майка й беше хладно; неестествено хладно. Животът беше напуснал Консуела. Анабел я разтърси в опит да я събуди, но знаеше, че е безполезно. Коленичи до леглото на майка си, взе безжизнените й ръце и се разрида.

След известно време Бланш я завари така и самата тя се разплака. Нежно погали Консуела по косата, после отведе Анабел и изпрати Томас да докара Джосая. Той пристигна незабавно. Направи всичко възможно да утеши съпругата си. Съзнаваше колко огромна е загубата за нея; тя много обичаше майка си.

Лекарят дойде през нощта да подпише смъртния акт, а на сутринта пристигна погребалният агент. Положиха Консуела, отрупана с цветя за поклонение в балната зала. Анабел стоеше до нея напълно съсипана, а Джосая я държеше за ръка.

Приятели, прочели във вестника шокиращото съобщение за кончината на Консуела Уортингтън, идваха да ги посетят и през целия следващ ден. Домът им отново потъна в дълбок траур, така скоро след сполетялата ги двойна трагедия отпреди близо три години. Анабел осъзнаваше, че сега е сираче и, както каза майка й, Джосая остана единственият й близък човек на този свят. През следващите няколко дни се вкопчи в него като удавник. Погребаха майка й в гробището на епископалната църква „Сейнт Томас“. Джосая не я изостави нито за миг и пренощуваха на тясното й моминско легло в дома на родителите й. Тя не искаше да се върне в апартамента веднага, а той настоя да остане с нея. Предложи му въобще да се пренесат във великолепната къща на родителите й, но той не сметна идеята за добра — щяло да бъде прекалено мъчително за нея. Не възрази обаче временно да останат там, тъй като съзнаваше колко тежка е загубата за Анабел. Хенри често ги посещаваше и това й носеше голяма утеха. С Джосая разговаряха тихо в библиотеката до късно или играеха карти, а Анабел, потънала в скръб и все още шокирана, лежеше горе в леглото.

Мина цял месец преди да се реши да излезе. Не докосна нищо в спалнята на майка си. Всички дрехи на Консуела продължаваха да са там. Джосая се занимаваше със състоянието на имота в банката. Сега цялото богатство на родителите й беше нейно, включително частта, която се полагаше на Робърт. Оказа се изключително заможна, но това не й носеше утеха; парите не я интересуваха. Макар да се чувстваше крайно неловко, през март Джосая й препредаде предложение за покупка на къщата от семейство, което тя познаваше. Анабел се ужаси, не искаше и да чуе, но Джосая й напомни внимателно, че според него тя вече никога няма да е щастлива там. Изгуби всички обичани хора в тази къща и сега за нея тя беше пълна с призраци. Предложението беше повече от щедро и вероятно доста по-добро от някое, което би получила в бъдеще. Той сподели, че съзнава колко това е болезнено за нея, но повтори, че намира за редно да продаде имота.

— А ние къде ще живеем? — попита тя отчаяно. — Твоето жилище ще ни бъде прекалено малко, когато се появят децата, а аз не искам друга къща.

Беше склонна да отклони предложението, но същевременно признаваше колко е прав в преценката си. Да, тя и Джосая имаха нужда от къща, но не предприемаха нищо. Джосая не беше готов за деца, а в бащиния й дом образите на близките й и спомените за тях винаги щяха да я преследват. Дори да напълнят къщата с деца, това никога нямаше да заличи тъгата.

Поговори по въпроса с Хорти, бременна с трето дете и отново неразположена. Оплака се, че Джеймс я е превърнал във фабрика за деца, но проблемите й сега изглеждаха нищожни в сравнение с тревогите на Анабел. Опита се да й даде възможно най-разумния съвет. Да, Джосая беше прав; най-добре Анабел да продаде къщата на семейство Уортингтън и двамата да купят нова къща, която не е свързана с тъжни спомени за нея.

Сърцето на Анабел се късаше, но след две седмици се съгласи. Трудно й беше да се раздели с дома, където преживя щастливо детство, но сега той беше пълен единствено с тъга. Джосая обеща да се погрижи за всичко вместо нея и я увери, че ще намерят нов дом или дори ще си построят. Звучеше като приятна перспектива. Каквито и разногласия да имаше помежду им, засега те отстъпиха на втори план. Тя отново беше в траур. В момента не се вълнуваше заради липсата на деца. Беше изцяло отдадена на скръбта си.

През целия април се занимава с опаковане на вещите и изпращането им на склад. Каквото не я интересуваше или не държеше на него, го предлагаше на търг. Прислужниците, Джосая и Хенри се стараеха да й помогнат. Не беше ходила до Елис Айланд от смъртта на майка си. Болницата страшно й липсваше, но беше прекалено заета с дома на родителите си. Последните мебели заминаха на склад през май, в деня, когато преди две години се сгодиха с Джосая. Трябваше да напусне къщата през юни. Щеше да отседне във вилата в Нюпорт, която настоя да задържи. Заедно с Джосая възнамеряваха да прекарат лятото там.

Шест дни след като затвори къщата в Ню Йорк немците потопиха „Луситания“. Загинаха 1198 души в ужасна морска трагедия, което съживи всичките й спомени за „Титаник“. Светът отново беше потресен. Още един братовчед на майка й — Алфред Гуин Вандербилт — загина, защото, подобно на баща й и брат й при потъването на „Титаник“, останал да помага на пътниците. Също като тях Алфред загубил живота си, когато корабът експлодирал и потънал за по-малко от двайсет минути. Две седмици по-късно Италия се включи във войната на страната на съюзниците. Разказваха се ужасни истории за използван на фронта невропаралитичен газ, който нанасял нечувани поражения върху засегнатите хора. Цяла Европа беше покрусена; това напълно съвпадаше със състоянието, в което се намираше Анабел.

До края на май прекара в апартамента на Джосая, а през юни замина за Нюпорт. Взе със себе си Бланш и останалите прислужници на майка си. В края на лятото повечето от тях щяха да постъпят на нова работа. Бланш, Уилям и още неколцина щяха да останат в Нюпорт. Животът, такъв, какъвто го знаеше, щеше да се промени завинаги.

Джосая обеща да дойде в Нюпорт в средата на юни. Възнамеряваше тази година да вземе по-дълга от обичайната отпуска, защото съзнаваше, че Анабел има нужда от него. Тя изглеждаше съсипана, когато напускаше града. Къщата, която така обичаше, вече беше в чужди ръце.

В Нюпорт Анабел се засече за известно време с Хорти, дошла по-рано от обичайното с децата, бавачката и майка си. Макар и бременна само в шестия месец беше огромна, а Анабел се чувстваше прекалено неспокойна, за да прекарва много време с нея. След смъртта на майка си беше тъжна и напрегната и се справяше трудно в Нюпорт без нея. Сякаш се повтаряше лятото след трагедията с „Титаник“ и тя изпита истинско облекчение, когато Джосая пристигна.

Щяха да живеят във вилата на майка й, а не в къщата на Джосая. Предприемаха дълги, спокойни разходки край морето. Той беше замислен и мълчалив не по-малко от нея, но тя не го притискаше. Понякога Джосая изпадаше в подобни настроения. И двамата не се чувстваха особено добре. Попита го кога ще идва Хенри с надеждата да го разведри, но той отговори неопределено.

Една вечер, седмица след като пристигна, Джосая пожела да говори с нея. Седяха пред запалената камина. Тя се усмихна, озадачена какво ли ще чуе. Сега през повечето време говореха за войната. Но този път той въздъхна дълбоко, а тя забеляза, че в очите му има сълзи.

— Добре ли си? — попита тя загрижено.

Той само поклати глава, а сърцето й спря, когато го чу да казва:

— Не, не съм.