Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Good Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Даниел Стийл. Анабел

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010 г.

Редактор: Габриела Седой

История

  1. — Добавяне

17.

Анабел пристигна във Вилер-Котерет. Тук именно, на двайсетина километра от фронтовата линия, където човек лесно можеше да чуе експлозиите, д-р Елси Инглис току-що бе открила своята болница. Тя бе по-голяма от онази в Азниер и в нея правеха несравнимо повече операции. По настояване на д-р Инглис и тук преобладаваше женският персонал — предимно французойки и англичанки; Анабел беше една от трите американки. Този път разполагаше със стая, макар и малка, но имаше съквартирантка. Всичките им пациенти пристигаха от фронта. Жени караха линейки с ранени или умиращи войници направо от окопите. С тях пътуваше и лекар, за да окаже първа помощ. Най-тежките случаи, опасни за транспортиране, оставяха в лазарета почти на фронтовата линия, но другите бързаха да откарат във Вилер-Котерет за операция.

Заради едногодишното й медицинско образование и опита, натрупан от доброволния й труд по болниците преди войната, зачислиха Анабел към линейките. Ползваше се с почти всички права на пълноправен лекар. Работеше по осемнайсет часа на ден. Бореше се всеотдайно да спасява ранените с подръчните материали и всички усвоени вече техники. Въпреки огромните й усилия понякога ранените умираха дори на път за болницата.

Във Вилер-Котерет пристигна на Нова година — поредният работен ден за всички. Вече шест милиона души бяха загинали във войната. Понякога Анабел имаше чувството, че се опитват да изгребат океана не с чаша, а с напръстник. Нуждаещите се от лечение бяха толкова много. Някои никога нямаше да се съвземат от преживените ужаси. Медицинският персонал работеше при изключително тежки условия. След края на смяната всички бяха изтощени и изглеждаха като пребити. Независимо от трудностите и моментното униние, Анабел беше по-сигурна от всякога в желанието си да стане лекар. Сърцето й се късаше при вида на цялото това страдание, но тя обожаваше работата си и я вършеше добре.

През януари президентът Уилсън, позовавайки се на неутралитета на Щатите, отказа да въвлече страната си във войната. Никой в Европа не разбираше защо американците не помагат на съюзниците си и не вярваше това да продължи дълго. Оказаха се прави. На шести април Америка обяви война на Германия. Щатите се включваха във войната, в която Антантата отчаяно се нуждаеше от помощта им. През следващите седмици и месеци американски момчета щяха да се сбогуват с родителите си, съпругите и приятелките си, да напуснат домовете си и да заминат на военно обучение. До два месеца щяха да отплават за Европа.

— Крайно време беше — отбеляза една от американките в болницата пред Анабел, когато в една късна вечер двете отиваха към трапезарията. С другата американка бяха медицински сестри. Тя знаеше, че Анабел учи за лекар. — Сестра ли си била преди войната? — полюбопитства.

Беше красива млада жена с тежък южняшки акцент. Казваше се Джорджиана и беше родена в Алабама. Но това нямаше никакво значение тук, както и аристократичното потекло на Анабел.

— Последната година учех в медицинско училище в Южна Франция.

Джорджиана остана впечатлена и двете побъбриха, докато отпиваха от редкия бульон. Храната не достигаше и Анабел бе отслабнала доста през четирите месеца, откакто беше тук. Дори й беше трудно да повярва, че вече е април 1917 година и е във Франция от деветнайсет месеца. И двете жени се чувстваха смъртно уморени.

— Мислиш ли, че ще го завършиш?

— Надявам се — отвърна замислено Анабел.

Не си представяше какво би я спряло, стига да не загине.

— Ще се върнеш ли вкъщи, когато свърши войната?

Джорджиана не виждаше друга възможност. В Алабама имаше семейство: три по-малки сестри и брат. Анабел обаче не искаше да се върне в Ню Йорк. Там я чакаше единствено болка и наказание.

— Никого си нямам там. Мисля да остана.

Взе решение след продължително обмисляне. Чакаха я още пет години медицинско училище, а после смяташе да отиде да работи в Париж. С малко повечко късмет можеше да попадне дори при д-р Бре. Ню Йорк вече не можеше да й даде нищо. А и щеше да се наложи да учи още една година, за да практикува там. Почти беше убедена, че преживяното в Щатите вече е далеч назад зад гърба й. Сега живееше съвършено нов живот. Тук никой не познаваше миналото й, никой не подозираше, че е била омъжена. След няколко седмици щеше да навърши двайсет и четири години и един ден — след усилена работа и с известен късмет — ще бъде лекар. В Ню Йорк я чакаше само едно опетнено име, за което тя нямаше никаква вина.

Двете жени се разделиха; обещаха си да се видят отново и да побъбрят, ако някога имат време.

Третата битка при Шампан завърши катастрофално за французите. Отприщи се нов поток от ранени. Медицинският персонал беше изключително зает. Анабел постоянно докарваше войници от фронта. В първите седмици на май в редиците на обезкуражените французи често избухваха бунтове. Пристигаха и съобщения за революцията в Русия. Царят абдикира още през март. Но събитията далеч от окопите и фронта им изглеждаха като част от друг свят. Всички във Вилер-Котерет бяха прекалено заети с непосредствените си задачи, за да ги е грижа за друго.

Анабел забрави напълно рождения си ден. Една работна смяна преминаваше в друга и тя нямаше представа за датите. Чак седмица по-късно, когато й попадна вестник, донесен от Париж, осъзна, че е станала на двайсет и четири. Месец по-късно, през юни, се развълнуваха от новината, че първите американски части са дебаркирали във Франция.

След три седмици, в средата на юли, американски батальон се установи на лагер в покрайнините на Вилер-Котерет. Към него се присъединиха британски части. Районът се оживи значително благодарение на американските и английските войници, които флиртуваха с местните момичета, а военната полиция постоянно ги измъкваше пияни от барове и локали, за да ги върне по частите им. Ако не нещо друго, поне внасяха известно разнообразие, а зад привидната грубост се криеха симпатични момчета.

Един ден, докато се връщаше с линейката от близката полева болница, Анабел забеляза американски войници да се разхождат с твърде млади французойки. Не беше в настроение да общува с никого, защото мъжът, когото караха към болницата във Вилер-Котерет, почина по пътя. Линейката мина край американците. Виждайки двете хубави жени на седалката, те започнаха да махат и викат. За един кратък миг тя изпита огромно желание отново да чуе американска реч. Махна им в отговор и се усмихна. Един от униформените затича редом с камиона и преди да се усети какво прави, тя го поздрави:

— Здрасти.

— Американка ли си?

Шофьорката на линейката — французойка, спря и му се усмихна. Младият офицер й се стори мил.

— Да — отвърна Анабел.

— Кога пристигна? Очаквах медицинските сестри да ни последват чак след месец.

Организацията на женските доброволни отряди изискваше повече време, отколкото мобилизирането на мъжете.

Бостънският му акцент я накара да се почувства приятно — все едно си беше вкъщи.

— Тук съм от две години — усмихна се сърдечно тя. — Вие, момчета, закъсняхте.

— Може, но ще изритаме Хансовците откъдето са дошли. Запазихме най-хубавото за накрая. Откъде си?

— Ню Йорк.

— Аз съм от Бостън — потвърди той.

Тя долови миризмата на алкохол. Извън лагера повечето доста пиеха. Имаха основание. Пиеха и задяваха всяко момиче по пътя си.

— Така си и помислих — каза тя и направи знак на колежката си да тръгват. Не биваше да се бавят. Отзад возеха мъртвец. — Късмет.

— И на теб — пожела й той и отстъпи.

На път към болницата я обзе носталгия. Липсваше й всичко родно, за което си забраняваше да мисли. Помогна да отнесат мъртвия в моргата. Щяха да го погребат на хълма при безброй други като него. Предстоеше да уведомят семейството му. Нямаше как да пращат телата у дома. Бяха прекалено много.

Вечерта, след като свърши дежурството й, Анабел излезе на разходка. Мислеше за американците, които видя следобед. Този ден всички мъже, докарани от фронта бяха починали. Случваше се и друг път и винаги й действаше много потискащо. Тя беше разстроена — момчетата бяха толкова млади, а някои даже по-малки от нея. Дори много от сестрите бяха по-млади от нея. На двайсет и четири, с едногодишно обучение по медицина зад гърба си, тя вече не се чувстваше младо момиче. През последните няколко години преживя прекалено много трудности, сблъска се с прекалено много болка.

Разхождаше се, мислейки за някогашния си живот в Щатите. Вървеше с наведена глава и неусетно се приближаваше към помещението, където се намираше стаята й. Минаваше полунощ, а беше на крак от шест сутринта. Уморена и разсеяна, тя се стресна от подвикване на английски:

— Хубавице, какво правиш навън сама?

Извърна се и с изненада видя английски офицер да върви по пътеката. Явно бе изоставил другарите си в близкия бар. Беше привлекателен мъж на нейните години, но доста пиян. Тя не се изплаши, особено след като видя, че е офицер. През последните две години й се случваше да се сблъсква с мнозина пияни мъже, но умееше да се оправя с тях.

— Най-добре е да се прибереш в лагера — заяви тя делово, но усмихната. — Върви натам. — Посочи към административните сгради. — Някой ще те откара.

Беше обичайна практика и като се има предвид, че е офицер, едва ли щеше да има затруднения. Понякога се държаха по-строго с пияните войници, но на офицерите отдаваха дължимото. По отличителните знаци разбра, че е лейтенант, а акцентът му издаваше, че е аристократ, което не му пречеше да се държи нестабилно на краката си като всеки пиян.

— Не желая да се връщам в лагера — заяви упорито той. — Предпочитам да съм с теб. Какво ще кажеш да пийнем нещо? Каква си впрочем? Сестра?

Гледаше я високомерно и се мъчеше да се съсредоточи.

— Имам известно медицинско образование и познания и ще се наложи да ги упражня върху теб, ако не легнеш някъде да си починеш.

Той имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне.

— Чудесна идея. Предлагам да си легнем заедно.

— Изключено — отвърна тя хладно.

Чудеше се дали да не го остави да се оправя сам. Наоколо нямаше хора, но не беше далеч от стаята си. Всички се бяха прибрали да почиват, с изключение на нощната смяна и шофьорите на линейки.

— Ти какво си въобразяваш? — опита се да я хване, но тя отстъпи назад. Той се препъна и едва не падна. Все пак се задържа на крака и я изгледа гневно. — Ти си никоя — продължи все така завалено, но в тона му се появи заплаха. — Баща ми е граф Уиншир, а аз съм лорд Хари Уиншир.

— Радвам се да го чуя, ваше благородие — отвърна тя учтиво, отдавайки дължимото на ранга и титлата, — но се върни в лагера, преди да пострадаш. Лека нощ.

— Кучка! — процеди през зъби, докато тя минаваше край него.

Той ставаше неконтролируем под влиянието на алкохола. Не се страхуваше от него; беше се справяла и с по-тежки случаи, но нямаше смисъл да рискува. Преди обаче да направи крачка, той я сграбчи, извърна я към себе си и се опита да я целуне. Тя го отблъсна решително, но остана изненадана от силата му, независимо че е толкова пиян.

— Престани! — отсече тя.

В следващия миг ръката му се оказа върху устата й и той я повлече към тъмния вход на близката барака. Ръката му така силно притискаше устата й, че тя не можеше да пищи. Тя се извиваше като котка, ала той успя да я повали на земята и да легне отгоре й. Със свободната си ръка започна да вдига полата й нагоре и да къса бельото й. Не вярваше, че това й се случва. С всички сили се опитваше да го отблъсне, но беше дребна и слаба, а той — едър и силен. Тя виждаше единствено черната ярост в очите му. Не сваляше ръка от устата й и тя издаваше само приглушени звучи, които никой не можеше да чуе. Очите й се изпълниха с ужас. Разкопчал панталона си, той вече я притискаше с тялото си към земята. Онова, което така и не направи с Джосая, този пиян непознат й го стори със сила. Опита с всички сили да го спре, но не успя. Разтвори краката й и проникна напористо в нея. Тя не преставаше да се бори, но той я притискаше все по-силно. При всяко проникване тя трепваше от болка. След секунди всичко свърши. Той се надигна, а тя остана да лежи върху земята като парцалена кукла. Сега вече нямаше сили дори да изпищи; а и беше страшно изплашена. Извърна глава, повърна и сподави надигналото се ридание. Той си закопча панталоните и я изгледа презрително.

— Ако кажеш на някого ще те убия. Винаги ще повярват на мен, а не на теб.

Тя допускаше, че е така. Независимо от думите й никой не би дръзнал да му се противопостави, а още по малко да го накаже — той бе не само офицер, но и благородник. За него изнасилването не означаваше нищо, но тя загуби по нелеп начин непорочността си, която след двегодишен брак не й отне мъжът, когото обичаше. Той си тръгна, а тя се сви и заплака. Мина доста време преди да се надигне и да се отправи към стаята си. По пътя спря, за да повърне отново. Беше благодарна, че никой не я видя. Искаше да се скрие някъде и да умре. Най-после се добра до банята; изпита благодарност, че и там не завари никого. Изми се, доколкото можа. По краката и полата й имаше кръв, защото беше девствена. Не че за онзи тип имаше значение; тя беше поредната жена, с която се бе забавлявал.

Той беше прав: ако се опита да се оплаче на някого, няма да я чуят. Всеки ден момичета твърдяха, че някой войник ги е изнасилил, но никой не предприемаше нищо. Ако настояваха пред властите или военния трибунал, само ги унижаваха и опозоряваха допълнително; никой не им вярваше. Войната бушуваше наоколо и жена, изнасилена от британски офицер, щеше да бъде най-малката грижа на всички. Сега й оставаше само да се моли да не е бременна; дано не я сполети такава жестока съдба. Докато лежеше в леглото и хлипаше, Анабел си мислеше за Джосая. Навремето имаше едно желание: да му роди деца, но вместо това този негодник я изнасили, а тя не можеше да предприеме каквото и да било; не й оставаше нищо друго, освен да забрави сполетелия я ужас.