Алисън Ноел
Вечна (28)

Двайсет и седма глава

Чувствам се зле в часа по английски. Може би защото го няма Деймън да ми държи ръката, да шепне в ухото ми и да действа като заглушител. Толкова свикнах с присъствието му, че бях започнала да забравям колко подли могат да бъдат Стейша и Онър. И сега, докато ги гледам да се кискат и да си разменят съобщения от рода на „тъпа откачалка, не ме изненада, че Деймън й би дузпата“, разбирам, че трябва отново да разчитам на качулката, айпода и слънчевите очила.

Не че не виждам иронията. Направо си е за смях. Да молиш със сълзи на очи безсмъртния си приятел да изчезне, за да се почувстваш отново нормално момиче, е доста смешно, имайки предвид днешните „нормални обстоятелства“.

Защото сега, в новия ми живот без Деймън, хаотичните мисли и изобилието от звуци и цветове са толкова силни, ярки и обезпокоителни, че ушите ми пищят непрекъснато, очите ми сълзят и мигрената напада не само главата, но и тялото ми, като предизвиква в мен гадене и замаяност и аз едва успявам да се държа адекватно.

Странно, толкова много се притеснявах как да съобщя на Хевън и Майлс за раздялата ни, че мина цяла седмица, преди да спомена името му. Наложи се аз да повдигна въпроса, защото те нито веднъж не ме попитаха. Предполагам, дотолкова са свикнали с ексцентричното му поведение, че не виждат нищо необичайно в поредното му изчезване.

Така че един ден прочиствам гърлото си, поглеждам към тях и съобщавам:

— Ние с Деймън скъсахме.

Ченетата им увисват моментално. После и двамата заговарят в един глас, но аз вдигам ръка, за да си кажа всичко още в самото начало.

И той си замина.

— Замина си? — изпяват те в хор и два чифта очи се забиват невярващо в мен.

Нормално е да са разтревожени и аз разбирам, че им дължа някакво обяснение, но вместо да им го дам, стисвам устни, завъртам глава и приключвам с темата.

Но с госпожа Мачадо не беше така лесно. Няколко дни след изчезването на Деймън тя дойде директно при мен, направи всичко възможно, за да избегне пряк зрителен контакт с моя ужасен Ван Гог, и каза:

— Знам, че двамата с Деймън бяхте близки, и знам, че сигурно ти е тежко сега, затова предположих, че ще ти е приятно да получиш това. Предполагам, че и ти я намираш за изключителна.

И ми подаде една картина, но аз я облегнах на статива си, без да я погледна, и продължих да рисувам. Не се съмнявам, че е изключителна: всичко, което правеше Деймън, беше изключително. Няма как да е иначе. Когато обикаляш земята векове наред, имаш достатъчно време да развиеш всякакви умения и таланти.

— Няма ли да я погледнеш поне? — попита тя, объркана от липсата ми на интерес към репродукцията на Деймън.

Насилих се да се усмихна и отвърнах:

— Не сега. Но ви благодаря за подаръка.

След края на часа я занесох до колата, хвърлих я в багажника и нахлупих ниско качулката, без да погледна нито веднъж към нея.

Когато Майлс ме попита: „Хей, какво беше това?“, само пъхнах ключа в стартера, завъртях го и измърморих:

— Нищо.

Но не очаквах, че ще се чувствам толкова самотна. Явно не съм си давала сметка колко много съм разчитала на Деймън и Райли, за да запълня празнините в живота си. И въпреки предупреждението на Райли, че няма да я има известно време, на третата седмица изпаднах в паника.

Да се сбогувам с моя красив, тайнствен и вероятно зловещ приятел беше по-трудно, отколкото ми се щеше да призная.

Но да се сбогувам с Райли е повече, отколкото мога да понеса.

 

 

В събота Майлс и Хевън ме канят на местния годишен зимен панаир и аз приемам. Време е да изляза от дома, да се отърся от черните мисли за мъртвите и да се присъединя към живите. И понеже ми е за пръв път, те с удоволствие поемат ролята на екскурзоводи.

— Не е толкова хубаво като на летния панаир — отбелязва Майлс, когато си купуваме билети и влизаме през входа.

— Не е толкова хубаво, но е почти толкова хубаво — намесва се Хевън, избързва напред и ни повежда из сергиите.

— Права си — засмива се Майлс. — Само времето е различно.

— Важното е, че и на двата празника има стъклодухачи, а това е любимата ми част.

— Какво съвпадение! — обръща се Хевън и удря длан в неговата, а аз вървя до тях, зашеметена от енергията на тълпата около себе си. Образите, звуците и цветовете се въртят около мен във вихрен танц и аз си умирам от яд, че не проявих здрав разум и не си останах вкъщи на тихо.

Вдигам качулката и съм на път да сложа слушалките в ушите си, когато Хевън се обръща изненадано към мен:

— Ама ти наистина ли? Ще го направиш и тук?

Виновно прибирам слушалките в джоба си. Защото въпреки че ми се ще да избягам от всички, не искам приятелите ми да си мислят, че съм готова да ги зарежа на улицата.

— Хайде, искам да видя духача на стъкло. Невероятен е. Повежда ни с Майлс покрай един на вид напълно автентичен Дядо Коледа и няколко коминочистача и спира пред човек, който майстори прекрасни многоцветни вази, като използва само устата си, дълга метална тръба и огън.

— Трябва да разбера как се прави това — въздъхва той, изцяло завладян от гледката.

Заглеждам се във феерията от втечнени цветове и гледам с възхита как се оформят и постепенно приемат съответната форма. После преминавам на следващия щанд, където продават страхотни чанти.

Вземам от рафта една малка кафява чанта и галя с ръка меката й кожа. Би била чудесен коледен подарък за Сабин. Не вярвам някога да си я купи, но това не означава, че не си мечтае тайно да има такава.

— Колко струва? — питам и потръпвам, когато усещам гласът ми да вибрира в мен в безкрайна перкусия.

— Сто и петдесет.

Оглеждам жената зад щанда — ръчно боядисана синя туника, избелели дънки и сребърно колие — и „прочитам“, че е готова да смъкне цената почти наполовина. Но очите ме смърдят толкова силно и пулсирането в главата ми е така свирепо, че нямам сили да се пазаря. Искам само едно — да си отида вкъщи.

Връщам чантата и се готвя да отмина, когато чувам гласа й:

— На теб ще я дам за сто и трийсет.

И макар да знам отлично, че това е първата отстъпка и че пазарлъкът тепърва започва, кимам и се отдалечавам без коментар.

В същия момент чувам зад себе си глас:

— И двете знаем, че ще отстъпи до деветдесет и пет. Защо се предаваш толкова лесно?

Обръщам се и виждам дребна жена с къса червена коса и с най-красивата виолетова аура, която съм виждала някога.

— Аз съм Ава — протяга ръка към мен.

— Знам — кимам и се опитвам да продължа пътя си.

— Как си, Евър? — усмихва се мило тя, сякаш не е чула и не е усетила грубото ми отношение, и това ме кара да се чувствам още по-зле.

Свивам рамене и оглеждам тълпата около духача на стъкло, с надежда да открия Майлс и Хевън, но не ги виждам никъде и усещам първите признаци на паниката.

— Приятелите ти са на опашката пред Лагуна Тако. Но не се безпокой, ще вземат нещо за ядене и за теб.

— Знам — казвам, въпреки че не е вярно. Главата ме боли адски и не ми позволява да уловя мислите им.

За втори път се обръщам, с надежда да избягам колкото може по-бързо от нея, но тя хваща ръката ми и казва:

— Предложението ми все още е в сила. Искам да ти помогна, Евър.

Щом докосва ръката ми, първоначалният импулс да се дръпна изведнъж изчезва. Главата ми престава да тупти, звънът в ушите спира и очите ми пресъхват. Но когато вдигам поглед към нея, си припомням коя всъщност е тази жена — ужасната вещица, която открадна сестра ми. Присвивам очи, отскубвам ръката си от нейната и процеждам през зъби:

— Вече помогнахте достатъчно, не ви ли стига? Откраднахте ми Райли, така че не виждам какво още искате.

Преглъщам тежко и стискам устни, за да не се разплача.

Тя свива загрижено вежди, великолепната й виолетова аура започва да вибрира и засиява още по-силно.

— Райли не е ничия, затова никой не може да я краде. Освен това тя ще бъде винаги с теб, дори когато не я виждаш. — Посяга отново към ръката ми тя.

Но аз отказвам да слушам. И не й позволявам да ме докосне пак, независимо че ръцете й ми носят облекчение.

— Не се бъркайте повече в живота ми, чувате ли? — Отстъпвам назад. — Оставете ме на мира. С Райли си бяхме много добре, преди да се намесите.

Но тя не си тръгва. Остава на място и продължава да ме гледа с онзи изнервящо мил и загрижен поглед.

— Знам за главоболието ти — казва тихо и гласът й действа като балсам върху опънатите ми нерви. — Не бива да продължаваш по този начин, Евър. Повярвай ми, мога да ти помогна.

Но макар да жадувам с цялото си сърце за малко спокойствие и тишина, завъртам се и хуквам напред с надеждата повече никога да не я видя.

 

 

— Коя беше тази? — пита Хевън, когато се настанявам до нея, и топва парче от тортата си в малка чашка със сироп.

— Никоя — прошепвам. Гласът ми трепери толкова силно, че не мога да говоря.

— Прилича ми на ясновидката от партито у вас.

Хващам с две ръце чинията, която Майлс бута към мен, и грабвам пластмасовата вилица.

— Не знаехме какво ще искаш, затова ти взехме от всичко по малко — обяснява той. — Купи ли си онази чанта?

Поклащам глава и веднага съжалявам, защото раздвижването засилва неимоверно главоболието ми.

— Видя ми се много скъпа — казвам с пълна уста. Дъвченето ми причинява такава болка, че очите ми плувват в сълзи. — А ти взе ли си онази ваза?

Но вече знам, че и той не е купил нищо, не само защото съм медиум, но главно защото никъде не се вижда торбичка.

— Не, аз просто обичам да ги гледам като духат онова стъкло — засмива се той и отпива от безалкохолното си.

— Шшшт! Това не беше ли моят телефон? — Подскача Хевън и заравя ръце в своята прекалено голяма и натъпкана с какво ли не чанта, която обикновено замества тоалетното й шкафче.

— Ами, доколкото знам, ти си единствената на тази маса, чийто телефон звъни с песен на Мерилин Менсън, така че… — обажда се Майлс, докато рови из своето мексиканско ястие, отстранява тестената му коричка и се заема с пълнежа.

— Без въглехидрати, нали? — питам, загледана в чинията му.

Той кима и добавя:

— Ако Трейси Търнбланд е дебел, това не значи, че и аз трябва да бъда.

Отпивам от моя спрайт и хвърлям поглед към Хевън, която говори по телефона. Виждам въодушевлението по лицето й и вече знам.

Тя се обръща с гръб към нас, запушва другото си ухо и изписква:

— Божичко, а аз си мислех, че си изчезнала напълно… Да, разхождаме се с Майлс… да, Евър също… аха, те са до мен… окей.

Покрива микрофона с ръка и се обръща със сияещ поглед към нас.

— Дрина ви поздравява. — Изчаква двамата също да й пратим поздрави, но понеже никой от нас не си прави труда, въздъхва, става и се отдалечава, но не толкова, че да не чуем отговора й: — Те също те поздравяват.

Майлс ме поглежда намусено.

— Аз не съм казал „здрасти“. Ти да си казала?

Клатя глава и размесвам запържения боб с ориза от плънката.

— Лоша работа — изръмжава той, без да сваля поглед от Хевън.

Абсолютно съм съгласна с него, но ми е интересно какво точно има предвид. Енергията около мен се вихри и бълбука като огромен казан с космическа супа, прекалено гъста, за да мога да вляза във вибрациите му и да чуя какво мисли, затова го питам директно:

— Какво имаш предвид?

— Не е ли очевадно?

Поклащам глава и веднага я стискам между ръцете си, за да намаля болезнената пулсация.

— В приятелството им има нещо толкова… зловещо… Едно е да си паднеш по някоя мила безобидна приятелка, но това… това просто не ми го побира главата. Онази е направо вещица, от километри се забелязва.

— И по какво точно си личи? — Откъсвам парче от кората на моето мексиканско ястие и чакам отговора му.

Майлс отделя ориза и се заема с боба.

— Знам, че звучи ужасно, не искам да си го помислям дори, но според мен тя превръща Хевън в свой съмишленик.

Вдигам вежди в недоумение.

— Последовател, сляпо оръдие в ръцете й, нейно подобие, както щеш го наречи. И го намирам за…

— Зловещо?

Той отпива от безалкохолното си, поглежда към Хевън и се навежда към мен.

— Не виждаш ли, че започна да се облича като нея, смени си контактните лещи, цвета на косата, грима, копира дори маниерите й… поне се опитва.

— И само това ли те притеснява, или има и друго? — питам и се чудя дали е забелязал нещо конкретно.

— Това не ти ли стига? — изглежда ме смаяно той.

Свивам рамене и изоставям яденето. Вече не съм гладна.

— Но между нас казано, онази отвратителна татуировка премина всички граници. Искам да кажа, какво, по дяволите… — Спира за миг, поглежда към Хевън, за да се увери, че няма да го чуе, и продължава шепнешком: — Какво трябва да означава това изображение? Да не би да е последният бум в модата сред вампирите? Защото Дрина не си пада по готиката, нали? Нямам представа за каква се опитва да мине с тези коприни, дамски чанти и обувки на високи токчета, но… Не ти ли прилича на някакъв култ? На шибано тайно общество? Да не говорим за онази инфекция. Гнусотия. И между другото, инфекциите при татуиране не са нормално явление, както си мисли Хевън. Вероятно тя е причината за онзи неин „грип“.

Стисвам устни. Не знам как да отговоря и колко да споделя. От друга страна, защо толкова държа да запазя тайните на Деймън? Те правят нещата още по-зловещи. При това нямат нищо общо с мен. Колебанието ми трае прекалено дълго и Майлс отново взема думата. Държи да ме запознае с всичките си притеснения, поне с всичките за деня.

— В цялата работа има нещо… нездравословно.

— Кое е нездравословно? — Хевън сяда до мен и пъха телефона в чантата си.

— Да не си измиеш ръцете, след като си бил в тоалетната — подмята остроумно Майлс.

— За това ли говорехте? — поглежда ни с подозрение тя. — И си въобразявате, че ще ви повярвам?

— Казвам ти, Евър не искаше да си измие ръцете. Тъкмо я предупреждавах за опасностите, на които подлага не само себе си, но и всички нас. — Клати глава той и ме гледа укоряващо.

Леко се изчервявам, въпреки че нищо от това не е истина, и поглеждам към Хевън, която бърка отново в чантата си. Прехвърля през ръцете си червила, машинка за къдрене на коса, ментов освежител за уста — неща, чиито опаковки са потънали отдавна в кошчето за боклук — и накрая напипва малко сребърно плоско шише, отвърта капачката и налива на всеки щедро количество от прозрачна течност без мирис и цвят.

— Добре, всичко това е много интересно, но аз съм убедена, че говорехте за мен. Както и да е. Толкова съм щастлива, че изобщо не ме интересува — усмихва се блажено тя.

Хващам ръката й, за да я спра, защото не искам да ми налива от това питие. От деня, когато на един лагер Рейчъл вкара тайно в бунгалото бутилка и едва не си изповръщах вътрешностите, защото пийнах малко повече, съм се заклела да не близвам водка. Но щом докосвам ръката й, ме обзема необясним страх и се разтрепервам. Пред мен изниква голям стенен календар и датата двайсет и първи декември е оградена с червено.

— Стига де, отпусни се! Не бъди такава сухарка. Живни малко, да му се не види! — сопва ми се тя. После сменя тона:

— Няма ли да ме попитате защо съм толкова щастлива?

— Не, защото и така ще ни кажеш — обажда се Майлс и избутва чинията си.

— Абсолютно си прав, въпреки че е приятно да те попитат. Както и да е, беше Дрина. Все още е в Ню Йорк, прави голяма обиколка из магазините. Купила ми е цял куп подаръци, можете ли да повярвате? — Поглежда ни с блеснал поглед, но когато не отговаряме, прави гримаса и продължава: — И ви поздравява, въпреки че вие не си направихте труда да й отговорите. И не си мислете, че тя не е разбрала. — Стрелка ни сърдито с очи. — Та… Дрина се връща скоро и ме кани на страхотно парти. Просто нямам търпение.

— Кога? — питам и се опитвам да прикрия паниката си. Датата двайсет и първи декември все още ми е в главата.

Но тя клати глава.

— Съжалявам, обещах да не казвам.

— Защо? — питаме в един глас.

— Защото е много специално парти, само за хора с покани. Не искат наоколо да се мотаят тълпи от натрапници.

— Натрапници? Ти за такива ли ни имаш?

Хевън се отпуска на стола и отпива огромна глътка от коктейла си.

— Ама това на нищо не прилича! — намесва се Майлс. — Ние сме най-добрите ти приятели, затова си длъжна да ни кажеш.

— Не и това. Заклех се да пазя тайната. Просто бях толкова развълнувана, че се изпуснах.

Гледам я как цъфти от радост и сърцето ми се свива, но главата ме боли ужасно, сълзите не ми дават възможност да я видя ясно, а аурата й се слива с другите аури на тълпата около нас, затова не успявам да разчета нищо.

Отпивам от спрайта си и се сещам за водката чак когато лютата течност изгаря гърлото ми, влива се в кръвта ми и главата ми олеква.

— Пак ли ти е зле? — поглежда ме загрижено Хевън. — Може би ти трябва още време. Вероятно не си го преодоляла още.

— Какво да преодолея? — Примижавам и отпивам нова глътка, а след нея — още една. Сетивата ми се отпускат все повече.

— Онази треска. Помниш ли припадъка в училище? Тогава ти казах, че това е само началото. Обещай да ми разкажеш, когато започнат сънищата, защото те са невероятни.

— Какви сънища?

— Не ти ли разказах?

— Не и с подробности.

Отпивам отново и усещам главата си замаяна, но съзнанието ми изведнъж се прояснява. Всички образи, откъслечни мисли, цветове и звуци неочаквано изчезват.

— Бяха неземни. Не се сърди, но Деймън също присъстваше, макар че не е нещо… Това не бяха от онези сънища. Той сякаш ме спасяваше, бореше се с някаква зла сила за живота ми. Беше толкова… ненормално… — Замисля се тя, после се засмива. — Като стана дума за него, Дрина го е срещнала в Ню Йорк.

Изведнъж усещам, че тялото ми потръпва от студ въпреки алкохола. Бързо надигам чашата и пронизващите тръпки изчезват, като повличат със себе си болката и тревогата.

И аз надигам отново чашата.

И отново.

Обръщам се към Хевън и питам:

— Защо ми каза всичко това?

Тя вдига рамене.

— Дрина искаше да го знаеш.