Алисън Ноел
Вечна (34)

Трийсет и трета глава

Още преди да свия към алеята пред дома й, тя е вече на входа и ме чака.

Или наистина е ясновидка, или се е залостила там веднага след като се уговорихме.

Но когато виждам загриженото й лице, ме хваща срам за лошите помисли.

— Добре дошла, Евър — посреща ме с усмивка Ава и ме превежда през стълбите към една чудесно подредена всекидневна.

Оглеждам се наоколо, виждам снимките на стената, книгите на малката масичка, дивана и столовете и не мога да прикрия изненадата си от напълно нормалната обстановка.

— А ти какво очакваше, лилави стени и кристални топки? — засмива се тя и ме води към малка слънчева кухня с бежова теракота, с излъскани до блясък плотове и прекрасен небесносин таван.

— Ще направя чай — кани ме да седна тя и слага чайник с вода на печката.

Наблюдавам я как се суети около мен, поднася чиния с бисквити, налива две чаши с готовия чай и най-после сяда на стола срещу мен.

— Ъ–ъ, съжалявам, че се държах така грубо преди… — мънкам и се ядосвам на себе си, когато осъзнавам колко глупаво звучи това.

Но Ава се усмихва, слага ръка върху моята и в мига, когато ме докосва, главата ми се прояснява и започвам да дишам нормално.

— Радвам се, че дойде. Тревожех се за теб — казва мило тя.

Забивам поглед в лимоненожълтата покривка и не знам откъде да започна.

Но тя ми се притичва на помощ:

— Видя ли се с Райли?

Въпросът й ме стряска. Не мога да повярвам, че се залавя директно с въпроса за сестра ми.

— Да — казвам след дълга пауза. — И за твое сведение никак не изглежда добре.

Стискам устни и поглеждам през прозореца, убедена, че тя е отговорна по някакъв начин за състоянието на Райли.

Ава отговаря с весел смях. Можете ли да си представите? Със смях?

— Повярвай ми, тя е много добре — кима за по-голяма убедителност и отпива от чая.

— Да ти повярвам ли? — Поглеждам я изумено, но тя не се стряска от думите ми, оставя спокойно чашата върху чинийката и отхапва деликатно от бисквитата си, което съвсем ме изкарва от равновесие. — Защо да ти вярвам? Нали ти й проми мозъка с твоите брътвежи? Ти я убеди да си тръгне от мен — извиквам в лицето й и съжалявам стократно, че съм дошла. Каква колосална грешка!

— Евър, разбирам, че си разстроена. Знам, че тя ти липсва, но замисляла ли си се някога какво й коства на нея това? Какво пожертва, за да бъде с теб?

Отново поглеждам през прозореца и спирам поглед на малка статуя на Буда зад фонтана, заобиколена от красиви палмови дървета. Търся подходящ отговор, но всички ми се виждат глупави.

— Райли се отказа от вечността заради теб.

— О, моля те — извъртам очи. — Друго да не е, ама поне разполага с цялото време на света.

— Говоря за нещо повече.

— И какво е това повече? — кривя устни и ми се ще да запратя тази бисквита в стената и да се махна веднага от тук. Ава е една смахната жена, мошеничка, която си придава важност, като говори толкова авторитетно за тези неясни неща.

— Да бъде тук с теб означава да не може да бъде с тях.

— Кои „тях“?

— Майка ти, баща ти и Жълтурко — поглежда ме право в очите. Пръстът й обикаля разсеяно по ръба на чашата.

— Ти откъде знаеш за…

— Ох, моля те. Мислех, че вече сме изяснили това — продължава да ме гледа в очите тя.

— Това са глупости… — измънквам и отмествам поглед. Чудя се какво харесва Райли в тая жена.

— Наистина ли мислиш така? — пита тя, отмахва назад буйната си коса и открива гладко и спокойно чело без нито една бръчица.

— Добре, нека те попитам нещо. Като знаеш толкова много, можеш ли да ми кажеш къде ходи Райли, когато не е с мен? Поглеждам я победоносно и си мисля: Хайде да те видим сега.

— Броди. — Вдига чашката към устните си Ава.

— Броди ли? Ха! — изсмивам се пренебрежително. Как го измисли само!

— Няма друг избор, след като е решила да бъде с теб.

Заглеждам се през прозореца. Изведнъж започвам да се задушавам, но веднага си повтарям няколко пъти, че това просто не може да е истина.

— Райли не премина моста.

— Грешиш, видях я с очите си. Видях я да ми маха с ръка за сбогом, после и другите ми махнаха. Знам го по-добре от теб, нали бях там?

— Не се съмнявам в думите ти, Евър, само казвам, че Райли не е преминала от другата страна. Спряла е насред път и се е върнала обратно да те търси.

— Не, грешиш — повтарям упорито. — Изобщо не е вярно!

Сърцето ми забързва, когато в главата ми изниква онзи последен момент, усмивките, махането с ръка и после… и после нищо, те изчезнаха, а аз започнах да се боря, да моля и да плача, защото исках да остана тук. Те заминаха, а аз останах. И вината за това е изцяло моя. Трябваше да отида с тях. Да се махна оттук заедно с цялото вселило се в мен зло.

— Райли се върна в последния момент — продължава уверено тя. — Когато никой не е гледал. Родителите ти и Жълтурко вече са били на другия бряг. Тя самата ми каза. Повярвай, Евър, толкова много сме разговаряли с нея за това. Вашите са се преселили, ти се върна към живота, а Райли е останала по средата. И сега броди около теб, мен, старите ви съседи и приятели и няколко холивудски знаменитости — завършва с усмивка.

— Ти знаеш за това? — отварям широко очи.

— Това е напълно естествено за прикованите към земята същества, въпреки че по правило доста бързо се отегчават от звездната суета.

— Прикованите към земята какво?

— Същества, духове, призраци, както щеш ги наречи. Те са съвсем различни от онези, които веднъж са преминали отвъд.

— Искаш да кажеш, че Райли е… вързана за мен?

Тя кима и ме поглежда загрижено.

— Трябва да я пуснеш да си иде.

Тръсвам глава и си мисля: Това едва ли зависи от мен.

— Тя и без това почти си е отишла. Напоследък все я няма. — Поглеждам я злобно, сякаш тя е виновна за това. И може би наистина е виновна.

— Трябва да й дадеш благословията си. Да я убедиш, че всичко е наред и че можеш без нея.

— Слушай — започвам, уморена от този чудат разговор и възмутена, че се бърка в работите ми, — дойдох тук да търся помощ. Не искам да слушам за това. Щом Райли иска да остане тук, тогава добре, то си е нейна работа. Може да е само на дванайсет, но това не значи, че аз мога да й заповядвам какво да прави. Тя е голям инат, да знаеш.

— Хм, чудя се дали не е семейна черта — отпива от чая си тя и ме поглежда многозначително.

И макар да се усмихва и да се опитва да се шегува, аз оставам все така наежена.

— Ако не искаш да ми помогнеш, просто ми кажи — казвам и ставам рязко от стола. Очите ми плуват в сълзи, ръцете ми се разтреперват, а главата ми отново започва да тупти. Въпреки това съм готова да си тръгна веднага, защото си спомням думите на татко за разковничето при преговорите: Трябва да можеш да си тръгнеш, ако се налага, няма значение за какво става дума.

Тя се заглежда в мен, после въздъхва и ме кани с жест отново да седна.

— Както искаш. Ето какво трябва да правиш…

 

 

Когато приключваме и Ава ме изпраща до вратата, не мога да сдържа изненадата си, когато виждам, че слънцето вече се е скрило. Значи съм прекарала тук много повече време, отколкото си мислех. Изслушах всичко за медитацията, дори пробвах веднъж. Научих се да се предпазвам и да създавам свой ментален щит. И въпреки че срещата ни започна зле, особено когато стана въпрос за Райли, всъщност не съжалявам, че дойдох. За пръв път се почувствах напълно нормална без помощта на алкохола или на Деймън.

Благодаря й отново и тръгвам към колата. Отварям вратата и с единия крак съм вътре, когато я чувам да вика след мен:

— Евър!

Обръщам се и виждам около нея единствено меката жълтеникава светлина от антрето. Щитът ми пречи да видя аурата й.

— Трябва да те науча как да сваляш щита. Не се изненадвай, ако всичко това започне да ти липсва.

Бяхме говорили за това. И неведнъж. Но аз вече съм решила и няма връщане назад. Казвам „здравей“ на нормалния живот и „сбогом“ на безсмъртието, на Деймън и на Съмърленд, на психичните феномени и всичко, свързано с тях. Толкова. През цялото време от катастрофата насам съм мечтала само за това — да стана отново нормално момиче. Сега искам да се насладя напълно на новото си старо „аз“.

Поклащам отрицателно глава и пъхам ключа в стартера.

— Евър, моля те, помисли си още веднъж върху думите ми. Може би грешиш. Не бива да обръщаш гръб на този човек.

— За кого говориш? — питам припряно, защото бързам да се прибера вкъщи и да започна живота си още веднъж отново.

Но тя се усмихва и казва:

— Мисля, че се досещаш и сама.