Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Безсмъртните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evermore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Алисън Ноел. Вечна

Американска. Първо издание

Гл. редактор: Димитър Риков

Редактор: Слави Димов

Коректор: Лилия Анастасова

Предпечатна подготовка: Александрина Иванова

Радослав Донев: корица

Издателство Софт Прес, София, 2010

ISBN: 978–954–685–870–2

История

  1. — Добавяне

Двайсет и трета глава

Деймън живее в квартал с огромна ограда и заключена врата. Факт, който Райли, забрави да ми спомене. Предполагам, че не й се е видяло толкова важно, понеже нея не биха могли да я спрат никаква врата или пазач. Но не мисля, че биха могли да спрат и човек като мен. Усмихвам се мило на жената на входа и казвам:

— Здрасти, казвам се Мегън Фостър. Идвам при Джуди Хауард.

Тя отива до компютъра си и търси името, което знам, че е написано на вход номер три.

— Поставете това на прозореца пред мястото на шофьора — подава ми тя някакъв жълт лист хартия, на която думата „посетител“, датата и часът си личат ясно. — И не паркирайте отляво на пътя. Позволено е само отдясно.

После ми кима и се връща в будката си, докато аз преминавам през отворената врата. Моля се да не забележи, че подминавам входа на Джуди и се отправям към дома на Деймън.

Почти стигам върха на хълма, прочитам името на следващата улица от списъка в джоба ми, бързо завивам наляво и веднага пак наляво. Спирам в края на неговия квадрант, изключвам двигателя и установявам, че съм се превърнала в кълбо от нерви.

Боже, какъв медиум съм аз, се питам горчиво. Кой нормален човек би наел мъртвата си сестра да шпионира гаджето му? Но после се замислям — има ли нещо нормално в живота ми, та връзката ми да прави изключение от правилото?

Оставам в колата, докато нормализирам дишането си, опитвам се да го забавя, да изчакам сърцето ми да намали лудешкия си бяг в гърдите и потта от ръцете ми да изсъхне. Оглеждам тихия, чист и спретнат квартал и разбирам, че не бих могла да избера по-неподходящ ден за тайно посещение.

Първо, денят е слънчев и топъл, което означава, че всеки предпочита да излезе навън пеша или с колелото си, вместо с колата. Да разходи кучето си или да поработи в градината. Това автоматично прави условията невъзможни за шпиониране. Второ, толкова се бях съсредоточила в задачата си да намеря мястото, че изобщо не помислих какво ще правя, когато го намеря, което означава, че нямам план.

Не че има някакво значение, защото какво е най-лошото, което може да ми се случи? Да ме хванат и Деймън да се увери окончателно, че съм откачалка? Но след ужасното ми поведение тази сутрин той вече е наясно с това.

Слизам от колата и тръгвам към къщата в самия край на сляпата улица, пред която има няколко тропически палми и ниско окосена морава. Не пълзя, не се крия и не правя нищо, което би могло да привлече вниманието на съседите. Крача уверено, като човек, който има право да е тук. Накрая спирам пред масивната двукрила врата и се чудя какво да правя сега.

Отстъпвам крачка назад и оглеждам прозорците. Капаците им са плътно затворени. И въпреки че изобщо не знам какви ще ги дъвча, ако някой отвори, прехапвам устни, натискам звънеца, задържам дъха си и чакам.

Минават няколко минути, но никой не отваря, така че звъня втори път. И отново не забелязвам никакво раздвижване. Натискам дръжката, убеждавам се, че вратата е заключена, и тръгвам покрай къщата. Оглеждам се във всички посоки, промъквам се през страничната портичка и минавам отзад.

Оставам долепена до къщата. Едва поглеждам към басейна, цветята и невероятната гледка към океана и бавно вървя към плъзгащата се остъклена врата, която също се оказва заключена.

Вече съм готова да зарежа всичко и да се върна у дома, когато чувам в главата си глас — прозорецът, онзи до чешмата. И наистина откривам, че е леко открехнат, колкото да промуша пръсти и да си освободя пътя.

Хващам се за перваза, повдигам се и прескачам вътре. В секундата, когато краката ми докосват пода, знам, че съм прекрачила всички допустими граници.

Защото знам, че не бива да продължавам. Нямам право на това. Трябва да прескоча обратно и да бягам към колата. Да се върна обратно в моята тиха и безопасна къща, докато още мога да го направя… но тънкият гласец в главата ми продължава да ме насърчава и след като ме е довел толкова далече, може би е редно да видя докъде ще стигне.

Изследвам просторната, но празна кухня, бокса, лишената от маси и столове трапезария и банята, където откривам само малко парче сапун и една–единствена черна хавлиена кърпа. Райли беше права. Това място изглежда пусто и някак зловещо, без лични вещи, без снимки и книги. Нищо, освен черни подове и белезникави стени, празни шкафове и хладилник, пълен с безброй бутилки с онази странна червена течност. Стигам до хола и виждам телевизор с плосък екран, люлеещ се стол, плюс цял куп филми за DVD със заглавия на чужд език, който не познавам. Стигам до подножието на стълбата към втория етаж и отново спирам. Знам, че трябва да си тръгна, видях достатъчно, но нещо отвътре, нещо, което не мога да определя, ме кара да продължа.

Хващам се здраво за парапета и тръгвам на пръсти нагоре. Стъпалата пъшкат под тежестта ми и скърцащият им протест отеква силно в празната къща. Добирам се до площадката и се озовавам срещу вратата, която Райли е намерила заключена. Но сега не е, оставена е леко отворена.

Пристъпвам плахо към нея и призовавам гласа в главата си за водач. Но единственият отговор са ударите на собственото ми сърце. Слагам длани на вратата, побутвам я и ахвам при вида на една толкова красива стая със златни орнаменти и мебели, достойни за царски палат. Имам чувството, че се намирам във Версай, а не в модерна Калифорния.

Оставам като прикована на прага и оглеждам с широко отворени очи всяка подробност — тапетите от фин вълнен плат, разкошните килими, кристалните полилеи, златните свещници, тежката копринена драперия, кадифената дамаска, мраморната маса. В пространството между дървената ламперия и тавана стените са покрити с картини в големи позлатени рамки и на всичките е Деймън с облекло, подходящо за модата отпреди няколко века, включително и една, на която язди бял жребец, държи в ръка сребърна сабя, а жакетът му е точно като онзи, който бе облякъл на Хелоуин.

Приближавам се и търся с очи дупката на рамото, разръфаното място, за което той на шега обвини артилерийския огън. Едва не подскачам от изненада, когато го откривам и прокарвам бавно пръст по него, очарована, направо омагьосана, онемяла от изненада и възторг. Питам се как е успял да се справи толкова добре, а пръстите ми продължават надолу до малка месингова табелка в долния край на картината:

Деймън Аугусто Еспозито, май 1775 г.

Премествам поглед на следващата картина и сърцето ми прескача, когато виждам портрета на сериозния Деймън в строг черен костюм на син фон. На табелката пише:

Дамен Аугусто, нарисуван от Пабло Пикасо през 1902 г.

Едва разчитам сложните завъртулки в края на следващата картина:

Дамен Еспозито, нарисуван от Винсент Ван Гог.

И продължавам нататък. И четирите стени са с портрети на Деймън, в стила на различни художници. Отпускам се на кадифеното канапе, коленете ми треперят, светът се върти пред очите ми, умът ми препуска през хиляди възможности, всяка една по-нелепа, дори смешна, в сравнение с предишната. Вдигам механично една от книгите от купа на мраморната маса и прочитам заглавието:

На Деймън Огъст Еспозито.

Подписана от Уилям Шекспир.

Пускам я на пода и се пресягам за друга:

„Брулени хълмове“. На Деймън Еспозито. Подписана от Емили Бронте.

Всяка от книгите е дарена на Дамен Аугусто Еспозито или на Деймън Огъст Еспозито, или просто на Деймън и всяка от тях е подписана от автора си, мъртъв поне от един век.

Затварям очи и се опитвам да успокоя дишането си и да се съсредоточа. Сърцето ми препуска в галоп, ръцете ми треперят, но аз продължавам да настоявам на своето — това е една от неговите шантави шеги. Прави се на колекционер на антики, а всъщност е самозабравил се фалшификатор на картини. И не само той, а и цялото му семейство. Навярно всичко е купено и поставено тук от дълга, дълга редица от негови пра–прадядовци, всички до един с неговото име и ужасно приличащи на него.

Но когато оглеждам отново, студената, пробягваща по гърба ми тръпка потвърждава неоспоримата истина — това не са просто антики, нито са оставени тук от предците му. Всичко е собственост на Деймън, скъпи дарове, които пази от години.

С труд се изправям на крака и с олюляваща походка тръгвам по коридора. Чувствам се слаба, цялата треперя и отчаяно бързам да се измъкна от зловещата стая, от този идиотски натъпкан със страшни неща музей, от цялата напомняща на гробница къща. Да се отдалеча възможно най-бързо оттук и никога, при никакви обстоятелства да не се връщам.

Вече съм на последното стъпало, когато чувам силен пронизителен писък, последван от дълъг неясен стон, и без да се замисля, се обръщам и хуквам по посока на писъка към дъното на коридора. Втурвам се през вратата и намирам Деймън на пода с разкъсани дрехи и окървавено лице. Хевън е под него, мята глава като пияна и стене.

— Евър!

Деймън скача на крака и ме избутва назад, но аз се вкопчвам в него, ритам и се боря да достигна до Хевън.

— Какво й направи? — крещя неистово, виждайки бледата кожа и блуждаещите й очи. Ясно е, че не бива да губя никакво време.

— Евър, моля те, спри! — гласът му звучи прекалено уверено, прекалено овладяно за ужасните обстоятелства, при които го заварвам.

— КАКВО Й НАПРАВИ! — крещя, пищя, ритам, удрям, хапя, драскам и впрягам всеки грам от силата си, за да се освободя, но той е много по-силен от мен. Стои си там, държи ме здраво с една ръка и приема ударите ми, без да мигне.

— Евър, нека ти обясня — продължава и избягва с лекота ритника ми.

Но аз не го слушам, очите ми са в Хевън, която кърви обилно и се гърчи от болка, и изведнъж осъзнавам ужасната истина — ето защо се опитваше да ме държи настрана!

— Не! Няма нищо такова. Грешиш. Да, не исках да го виждаш, но не е, каквото си мислиш — отвръща на мислите ми Деймън, хваща ме с две ръце, вдига ме и ме понася навън. Краката ми се люлеят като на парцалена кукла и въпреки всичките удари и ритници злодеят дори не се е изпотил.

Но сега не ме е грижа за него, не ме е грижа дори и за мен самата. Единствената ми мисъл е за Хевън, чиито устни посиняват, а дишането й отслабва застрашително.

— Какво й направи? — Поглеждам го, забравила напълно за страха си. — Какво си направил, ненормалник такъв?

— Моля те, Евър. Изслушай ме — понижава тон Деймън и ме поглежда умоляващо.

И напук на яростта ми, напук на целия адреналин, все още усещам онази топла вълна, която преминава по кожата ми при всяко негово докосване. Но аз не й обръщам внимание и продължавам да се боря като тигър. Викам, крещя, ритам с крака, търся най-уязвимите му места, но винаги пропускам, защото реакцията му е светкавична.

— Не можеш да й помогнеш, повярвай ми. Аз съм единственият, който може да го направи.

— Не! Ти не й помагаш! Ти я убиваш!

Той клати глава и казва уморено:

— Едва ли.

Опитвам се отново да нападна, но разбирам, че не мога да го победя. Укротявам се, давам почивка на ръцете и краката си и затварям очи в знак на капитулация.

И си мисля: Ето как ставало. Ето как изчезва човек.

Той охлабва хватката си. Очаквам този момент, ритам с всичка сила и този път кракът ми намира целта си. В изненадата си Деймън ме пуска и аз падам на земята.

Изпълзявам до Хевън, пръстите ми се плъзгат по кръвта на китката й, докато напипвам пулса. Очите ми се взират в двете малки точици върху отвратителната й татуировка. Преглъщам сълзите и започвам да я моля да диша, да диша… В същото време вадя телефона, готова да набера 911, но Деймън дръпва телефона от ръката ми и казва:

— Надявах се да не се стигне дотук.