Алисън Ноел
Вечна (21)

Двайсета глава

На следващата сутрин, докато се приготвям за училище, Райли кацва на скрина ми, облечена като Жената чудо от едноименния сериал и ме залива с какви ли не клюки за холивудските знаменитости. Отегчена от старите съседи и приятели, напоследък сестричката ми се е запалила по Холивуд, което я превръща в достоверен източник на клюки за звездите. И за моя гордост се справя по-добре от всеки таблоид.

— Стига, бе! — зяпвам след последните донесени оттам новини. — Не мога да повярвам! Майлс ще подскочи до тавана, като го чуе.

— Честна дума! — клати глава тя. Черните й къдрици подскачат закачливо около лицето й, но самата тя изглежда уморена и някак равнодушна, като човек, който е видял прекалено много в този живот. — Нищо не е такова, каквото изглежда. Всичко е една голяма илюзия. Като във филмите им. И да знаеш, че клюките ги пускат онези, продуцентите. Истинските им тайни не излизат наяве.

— Кого друг си шпионирала? — питам, жадна за още пикантни истории. В същото време се чудя защо никога не ми е идвало наум да уловя енергията им, докато гледам телевизия или разглеждам списание. — Какво става с…

Тъкмо да питам дали последните слухове около любимата ми артистка са истина, когато Сабин показва глава на вратата.

— Какво става с кое? — пита тя, убедена, че се обръщам към нея.

Поглеждам към Райли, която се е хванала за корема и се залива от смях, прочиствам гърлото си и казвам:

— Ъ–ъ, нищо. Нищо не съм казала.

Сабин ми хвърля изпълнен с подозрения поглед, а сестра ми клати глава и ми казва без глас:

— Браво на теб! За малко да я убедиш.

— Какво има? — обръщам гръб на сестра си и се съсредоточавам върху истинската причина за появата на Сабин, която е, че е поканена извън града за уикенда и не знае как да ми го каже.

Леля пристъпва прага прекалено изправена и с неестествено твърда походка, въздъхва и сяда на ръба на леглото. Пръстите й напипват един разшит конец на ръба на юргана и го навиват, докато тя обмисля как да започне.

— Джеф ме покани за уикенда — забива поглед в конеца тя, — но аз реших, че трябва първо да го обсъдя с теб.

— Кой е Джеф? — слагам обиците си и се обръщам към нея. Защото макар да знам отлично отговора, ми се струва редно да попитам.

— Запознахте се на партито. Беше облечен като Франкенщайн.

Поглежда ме несигурно. През съзнанието й преминават облаци от виновни мисли, като на неуспял да опази господаря си телохранител. Но чувството за вина не се отразява на аурата й, тя си остава яркорозова.

Започвам да подреждам учебниците в раницата, за да спечеля време, докато реша какво да правя. От една страна, Джеф не е мъжът, когото тя си представя. Дори не е близо до представите й. Но, от друга, виждам, че той наистина я харесва и му е неприятно, че я лъже. Освен това толкова отдавна не съм я виждала щастлива, че нямам сили да й кажа истината. И какво да й кажа?

Хм, извинявай, но този приятел, Джеф, казваш, че бил банков инвеститор? Не, мила лельо, той не е човекът, за когото го мислиш. Той дори живее още с майка си. Не питай откъде го знам, просто ми се довери.

Не. Не мога да го направя. Личните взаимоотношения следват своя собствена логика. Всичко ще си дойде на мястото от само себе си. В подходящия момент. Аз самата имам да изяснявам доста неща в собствената си връзка. Отношенията ни с Деймън вече са стабилни, сближихме се повече и започваме да заприличваме на двойка, затова си мисля, че не е редно да го отблъсквам повече. И може би е време за следващата стъпка. И ако Сабин замине за събота и неделя, ето ти възможност, каквато може и да не ни се удаде в близкото бъдеще.

— Иди. Мисля, че ще ти се отрази добре — казвам след кратка пауза, убедена, че рано или късно тя и сама ще разбере измамата.

Леля ми се усмихва, не по-малко доволна и облекчена от мен. Става от леглото, тръгва към вратата, но спира за миг и се обръща отново към мен.

— Ще заминем днес след работа. Той има вила в Палм Спрингс, на по-малко от два часа с кола, така че ако имаш нужда от нещо, знай, че сме наблизо.

Грешка, майка му има вила в Палм Спрингс.

— Ще се върнем в неделя. И, Евър, ако искаш да си поканиш приятел, няма проблем, само че ще е добре първо да си поговорим за това.

Замръзвам вътрешно, защото знам точно къде ще ни отведе този разговор. Започвам да се питам дали и тя не може да чете мисли. Дали не е семейна черта? Но бързо отхвърлям мисълта. Леля просто се опитва да бъде отговорна, да изпълнява съвестно задълженията си на родител. Затова поклащам нехайно глава и казвам:

— Бъди спокойна. Всичко е под контрол.

Грабвам раницата и скръцвам със зъби на Райли, която танцува върху скрина ми и си припява: „Парти! Парти! Довечера ще има парти!“

Сабин кима, щастлива повече и от мен, че сме избегнали трудната тема за секса и последиците от него.

— Ще се видим в неделя — звънва гласът й по коридора.

— Да! — слизам по стълбите и й махам с ръка. — Дотогава.

 

 

— Кълна се, че е от твоя отбор — заемам мястото си на паркинга и долавям топлината и леката гъделичкаща тръпка от погледа на Деймън много преди да съм го видяла с очите си.

— Знаех си — кима доволно Майлс. — Бях сигурен, че е гей. Откъде го научи?

Бавя отговора, няма начин да издам източника си, да му кажа, че моята мъртва от една година и повече сестра е станала вътрешен човек в Холивуд.

— Не си спомням — измънквам под носа си и слизам от колата. — Но съм сигурна, че е истина.

— Кое е истина — приближава Деймън и ме целува по бузата.

— Знаеш ли, че… — започва Майлс.

Но аз му правя знак с глава да си мълчи. Не ми се иска да разкривам пред Деймън манията си по големите холивудски звезди. Струва ми се доста наивна.

— Нищо, просто… чули, че Майлс ще играе Трейси Търнбланд в „Лак за коса“? — обръщам се към него и се впускам в дълги обяснения и безсмислени фрази, докато на Майлс му идва до гуша да ми слуша глупостите, маха за довиждане и влиза в училище.

Щом се скрива от погледа ни, Деймън ме поглежда заговорнически.

— Знаеш ли, имам една идея. Искаш ли да закусим някъде?

Казвам му с поглед „Ти си луд“ и продължавам напред, но той ме хваща за ръката и ме принуждава да спра.

— Хайде, моля те! — казва мило и ме поглежда с онзи поглед, от който ми се подкосяват краката.

— Не можем — казвам тихо и се оглеждам притеснено наоколо. Знам, че след няколко секунди вече ще сме закъснели за час, а не искам да става така. — Освен това аз вече закусвах.

— Моля те! — Пада най-неочаквано на колене той, събира длани пред себе си и ме поглежда умоляващо. — Моля те, не ме карай да влизам там. Ако имаш поне капчица милост, няма да го искаш от мен.

Стискам устни, този път не от тика, а за да не се разсмея. Да видиш красивия си, елегантен и почти съвършен приятел да те моли на колене е нещо, което дори не съм и мечтала, че може да стане. Но въпреки това завъртам глава в знак на отрицание.

— Хайде, ставай! Звънецът ще бие всеки…

И преди да съм завършила, от сградата се разнася звън.

Деймън се усмихва, става, изтупва праха от дънките си и слага ръце на кръста ми.

— Знаеш ли поговорката „Ако се колебаеш, по-добре не го прави“?

— Хм. Звучи ми като твоя мисъл.

— Може и да е моя — съгласява се той. — Така или иначе, гарантирам ти, че има много по-приятни начини да прекараш сутринта.

Хваща ръцете ми и казва спокойно:

— Евър, няма да ходиш на училище. Нямаш нужда от това — Сваля слънчевите ми очила и стиска пръстите ми. — Нашият уикенд започва сега!

И въпреки че мога да изтъкна милион причини в защита на твърдението „не бива да бягаме от училище“ и „приключението трябва да изчака до три следобед както през всички други уикенди“, очите му ме гледат така настойчиво и приканващо, че обръщам гръб на здравия разум и скачам в черната им бездна.

След миг се чувам да казвам с глас, който не познавам:

— Бързо, докато не са заключили вратата.

Всеки се качва в колата си. Въпреки че не сме го обсъждали, повече от ясно е, че нямаме намерение да се връщаме в училището. Потеглям след Деймън по крайбрежната улица и за пореден път се възхищавам на красотата на назъбената брегова ивица, девствените плажове и ясносините води. Сърцето ми се изпълва с благодарност заради възможността да живея в това невероятно място и да го наричам свой дом. Но изведнъж си спомням какво се случи преди година и половина и защо съм тук и приятната тръпка изчезва.

Деймън завива надясно и спира. Паркирам до него и чакам с усмивка да слезе от колата си и да ми отвори вратата.

— Била ли си някога тук?

Оглеждам бялата дъсчена колиба зад паркинга и поклащам глава.

— Каза, че си закусвала, но тук правят най-хубавите шейкове на света. Трябва непременно да опиташ този с фурмите или другия, с шоколад и фъстъчено масло. Или и двата. Аз правя така.

— Фурми ли? — бърча нос. — Това звучи гадно.

Но той се засмива и ме повежда към бара. Поръчва от двата вида и тръгваме към боядисаната в синьо пейка с изглед към брега.

— Кажи сега кое ти харесва повече.

Опитвам поред, но шейковете са толкова гъсти, че приличат на крем. Махам капачките и пробвам с лъжичка.

— И двата са разкошни — кимам одобрително. — И колкото и да не ми се вярва, този с фурмите ми харесва повече.

Поднасям лъжичка към устата му, за да опита и той, но Деймън се отдръпва. И нещо в този незначителен жест пробожда съзнанието ми като с нож.

В него виждам нещо повече от обикновените му странности, фокусническите номера и необяснимите му изчезвания. Защо това момче никога не яде?

Но преди да се задълбоча в тази мисъл, той хваща сламката и поема голяма глътка. После се навежда и ме целува със студените си от шейка устни.

— Искаш ли да се поразходим по брега? — пита и без да изчака отговора ми, ме хваща за ръката. В другата поема едната картонена чашка и тръгваме надолу по утъпканата пътека.

Вървим към брега и раменете ни се докосват всеки път, когато си разменяме шейковете. Аз съм по-жадната от двамата и при всяка глътка мляскам от удоволствие. Щом стигаме до плажа, сваляме обувките, навиваме края на панталоните си и тръгваме по мократа ивица. Водата мие стъпалата ни и се плиска по кокалчетата на глезените ни.

— Сърфираш ли? — пита ме той, взема празните чаши и ги слага една в друга.

Въртя глава и стъпвам върху купчина затоплени от слънцето камъни.

— Искаш ли да те науча?

— В тази вода? — Поглеждам посинелите си от студ крака и скачам на сухия пясък. — Не, благодаря.

— Не, мислех си да облечем водни костюми — тръгва след мен той.

— Само ако са покрити с пух — засмивам се, спирам и заглаждам пясъка с крак, за да седнем удобно.

Но той хваща ръката ми и ме води към края на плажа, през скалите. Спира чак когато стигаме до една естествено издълбана пещера в самия камък.

— Никога не бих познала, че тук има пещера — възкликвам, когато влизаме вътре и оглеждам любопитно изгладените отвътре каменни стени, наскоро насипания пясък, кърпите и подпрените в ъгъла сърфове.

— Никой не би и могъл — казва с усмивка той. — Ето защо нещата ми са непокътнати. Замаскирана е между камъните. Хората минават оттук, без да забележат входа й. Повечето от тях изживяват целия си живот така — не виждат какво става пред очите им.

— А ти как я откри? — настанявам се на голямо синьо одеяло, което Деймън разпъва в средата на помещението.

— Предполагам, че не съм като повечето хора — свива рамене той.

Ляга до мен, притегля ме към себе си и ме гледа толкова дълго, че затварям очи.

— Защо се криеш под тези размъкнати дънки и качулки? — Прокарва той бавно пръст по овала на лицето ми и прибира косата ми зад ушите. — Не знаеш ли колко си красива?

Притискам устни една към друга и измествам поглед встрани. Думите му са приятни, но предпочитам да не навлизаме в тази тема. Не искам да говоря за себе си и да обяснявам защо съм такава, каквато съм. Сигурна съм, че той би предпочел старата Евър, но не мога да направя нищо по въпроса. Онова момиче умря преди година и нещо и на нейно място се родих аз.

Една сълза мокри бузата ми и аз се обръщам с гръб към него, за да не я види. Но той ме притиска към себе си, изтрива я с устни и ги притиска до моите.

— Евър — изстенва той с натежал от желание глас, очите му горят като черни въглени, ляга върху мен и тежестта на тялото му ме изпълва с особена топлина, която запалва страстта ми.

Прокарвам устни по линията на челюстта му, оттам по трапчинката на брадичката. Дишам плитко и насечено, защото гърдите му притискат моите. Затварям очи и се предавам на чувствата, които се опитвах да заровя толкова време. И си признавам, че се изморих да се боря. Изморих се да отричам, че искам само едно — отново да съм нормална. А има ли нещо по-нормално от това?

Отпускам се и го оставям да свали блузата ми, позволявам му да разкопчае и събуе дънките ми. Давам съгласието си ръцете му да погалят кожата ми, сигурна, че прекрасното чувство, което запалва всичко в мен и ме кара да се усмихвам, може да бъде само едно — любов.

Но когато усещам пръстите му под ръба на бикините си, се изправям рязко, сядам и го отблъсквам от себе си. Част от мен иска да продължи, да го усети отново до себе си… само че не тук. Не сега. Не по този начин.

— Евър — прошепва той, очите му търсят моите, но аз обръщам глава.

Тялото ми все още е в прегръдките му и всеки милиметър от допиращата се до него моя кожа гори в пламъци. Деймън допира устни до ухото ми и казва:

— Всичко е наред. Спокойно. Спи сега.

 

 

— Деймън? — скачам от одеялото и присвивам очи, за да огледам пещерата на слабата проникваща отвън светлина. Опипвам одеялото отново и отново, докато не остава и капка съмнение, че той не е тук.

— Деймън! — извиквам отново и се оглеждам на всички страни, но единственият отговор е шумът от разбиващите се в брега вълни.

Обличам блузата, излизам в здрача на късния следобед и оглеждам брега в очакване да го зърна.

Не го виждам и се връщам обратно в пещерата. Върху раницата ми има сгъната на две бележка. Отварям я и прочитам:

„Излизам със сърфа.

Скоро ще се върна.

Д“

Тичам отново навън с бележката в ръка, спускам се към брега, оглеждам внимателно плажа в двете посоки и търся сърфисти, по-скоро един конкретен сърфист. Виждам двама, но те са толкова руси и бели, че е ясно като бял ден — никой от тях не е Деймън.