Алисън Ноел
Вечна (25)

Двайсет и четвърта глава

Събуждам се в леглото си и първото нещо, което виждам, е разтревоженото лице на Сабин. Когато отварям очи, нейните светват от облекчение, но мислите й продължават да пулсират от тревога.

— Здрасти — усмихва ми се тя. — Трябва да си имала вълнуващ уикенд.

Поглеждам към нея, после към часовника. Виждам часа и скачам от леглото.

— Добре ли си? — Суети се около мен тя. — Когато се върнах снощи, ти вече спеше. И сега едва те събудих. Да не си болна?

Тръгвам към банята. Не знам какво да й отговоря. Не съм болна, но нямам представа как и кога съм заспала и защо се събуждам толкова късно.

— Има ли нещо, за което трябва да знам? Искаш ли да споделиш нещо? — пита зад затворената врата на банята тя.

Затварям очи и се опитвам да възстановя събитията от уикенда — плажът, Еванжелин. Деймън ми приготвя вечеря, после закуска. Отварям очи и казвам весело:

— Не, нищо. Няма нищо.

— Добре, ако искаш да стигнеш навреме за училище, трябва да побързаш. Сигурна ли си, че си добре?

— Да.

Опитвам се да звуча уверено, недвусмислено, категорично, но когато завъртам кранчето и влизам под душа, си признавам, че не съм убедена в думите си.

През целия път Майлс ми пълни главата с Ерик. Не пропуска нищо, преразказва ми подробно всяко разменено между тях съобщение през цялата неделна вечер, завършила с раздялата им. Опитва се да ме убеди, че изобщо не му пука, че дори вече го е забравил, което доказва, че не е.

— Слушаш ли ме изобщо? — сопва ми се в един момент.

— Разбира се — измънквам и спирам при светофара на една пресечка от училището, но мислите ми бягат из спомените за собствения ми уикенд. И неизменно завършват до закуската. Колкото и да се опитвам, не мога да си спомня нищо след нея.

— Няма нужда да ме правиш на глупак — намусва се Майлс. — Ако те отегчавам, просто ми кажи. Защото и без това не ми е много интересно да говоря за Ерик. Казах ли ти, че той…

— Майлс, чу ли се с Хевън? — питам точно преди светофарът да светне зелено.

— Не, а ти?

— Не съвсем. — Натискам педала, изненадана, че произнасянето на името й ме изпълва със страх.

— Не съвсем?! — Отваря широко очи той и се размърдва неспокойно на мястото си.

— От петък не съм я чувала.

Влизам в паркинга и сърцето ми удря три пъти в секундата, когато виждам Деймън да ме чака на обичайното си място, облегнат на своето беемве.

— Е, поне един от нас има повод за радост — кима Майлс към Деймън, който се приближава към мен с червено лале в ръка.

— Добро утро — ни посреща с усмивка, подава ми лалето и ме целува по бузата.

В отговор измънквам нещо несвързано и тръгвам към входа.

Звънецът бие, Майлс се затича напред, Деймън ме хваща за ръката и ме повежда към кабинета по английски.

— Господин Робинс все още пътува насам. — Стиска пръстите ми и върви спокойно към задните чинове пред очите на Стейша, която прави гримаса на отвращение, протяга крак на пътя ми, но в последната секунда го прибира. — Сега не пие. Опитва се да си върне жената и детето.

Казва го с долепени до ухото ми устни, но аз избързвам напред.

Сядам на чина, вадя учебника и се чудя защо присъствието на приятеля ми ме напряга и ми действа така изнервящо. Пресягам се към тайния джоб и изстивам. О, ужас, забравила съм айпода вкъщи.

— Нямаш нужда от него — казва Деймън и ме погалва по ръката. — Сега имаш мен.

Затварям очи. Господин Робинс ще бъде тук след три, две, една…

— Евър — прошепва Деймън, върховете на пръстите му следят плетеницата от вени по китката ми. — Добре ли си?

Стисвам устни и кимам.

— Радвам се. — Отново се взира в мен и продължава: — Знаеш ли, прекарах един чудесен уикенд. Надявам се и твоят да е минал добре.

Отварям очи точно когато господин Робинс влиза в клас и го поздравявам наум, като виждам, че очите му не са така червени и лицето му не е подпухнало, въпреки че ръцете му треперят леко.

— Вчера си прекарахме страхотно, нали?

Поглеждам го в очите и в същия миг усещам топлината и нежния гъдел по кожата си, защото ръката му е върху моята. Кимам утвърдително. Знам, че той иска да чуе това, макар да не съм съвсем сигурна, че наистина съм прекарала добре.

 

 

Следващите часове прекарвам като в мъгла и научавам истината за вчера чак на обяд.

— Не мога да повярвам, че сте влизали в океана. — Гледа ни с удивление Майлс, докато разбърква киселото си мляко. — Сега водата е ледена.

— Тя беше с костюм за плуване — казва Деймън. — Евър, знаеш ли, че го забрави у дома?

Разгъвам сандвича и признавам пред себе си, че не си спомням нищичко. Та аз дори нямам костюм за плуване. Или имам?

— Не беше ли това в петък? — питам и изведнъж се изчервявам като домат, защото спомените ми от петък се възвръщат.

Деймън поклаща глава.

— В петък ти не сърфира, аз влизах сам. Но в неделята имах възможност да ти преподам няколко урока.

Почиствам сандвича от трохите и напрягам мозъка си, но цялата неделя тъне в непрогледен мрак.

— Е, как е, справи ли се? — Облизва лъжицата си Майлс и мести поглед от мен към Деймън.

— Ами… нямаше много вълни, така че не беше за сърфиране. Затова през повечето време се излежавахме на плажа, увити с одеяла. В това Евър се оказа много добра — засмива се Деймън.

Вглеждам се в него и се питам дали онзи незнаен плувен костюм е бил на мен, докато сме били под одеялата, и какво точно се е случило там. Ако изобщо се е случило нещо. Възможно ли е да съм искала да си го върна за петъка, после някак си да съм блокирала и сега да не помня нищо?

Майлс ме поглежда и вдига въпросително вежди, но аз вдигам рамене и се заемам със сандвича.

— Къде бяхте? — пита той.

Понеже аз не отговарям, Деймън казва:

— На Кристал Коув — и отпива от своята напитка.

Майлс вдига театрално очи.

— Моля ви, кажете ми, че не сте се присъединили към онези двойки, където момчето само говори, а момичето слуша ли, слуша. Искам да кажа, покани ли те поне на ресторант?

Поглеждам към Деймън и той понечва да отговори, но Майлс го изпреварва:

— Питам теб, Евър.

През главата ми минават спомените от двата чудесни ресторанта, онзи в „Дисниленд“, който завърши така странно, и другият на хиподрума, когато спечелихме големите пари.

— Да, поръчах си обичайното — казвам накрая. — Майлс, би ли ми дал за малко миникомпютъра си?

Той го изважда от джоба си и го плъзга по масата към мен с въпроса:

— Защо ти е?

— Искам да се свържа с Хевън и да разбера къде е. Имам лошо предчувствие за нея. — Запъвам се за момент, защото не мога да обясня откъде идва това чувство дори на себе си, какво остава пък на тях. — Просто не мога да спра да мисля за нея.

Докато го казвам, пръстите ми вече чукат по клавиатурата.

— Болна е. Лежи вкъщи — осведомява ме Майлс. — Пипнала е някакъв грип. И тъгува за Еванжелин. Но ме уверява, че вече не ни се сърди.

— Но нали каза, че не си говорил с нея? — поглеждам го изненадано. Сигурна съм, че в колата каза точно това.

— Изпратих й съобщение в часа по история.

— Значи е добре? — вглеждам се в него аз. Стомахът ми се обръща няколко пъти и не мога да разбера защо.

— Изповръщала си е червата от болестта, плаче за приятелката си, но да, в общи линии е добре.

Преценявам, че щом не се чувства добре, не бива да я притеснявам и връщам компютъра на Майлс. Деймън слага ръка на коляното ми, Майлс бъбри нещо за Ерик, а аз нагъвам сандвича, усмихвам се и кимам, но не успявам да се отърся от тревогата.

 

 

И се случва така, че единственият ден, когато Деймън решава да остане до края на часовете, е този, в който единственото ми желание е да го няма около мен. В края на всеки час го намирам да ме чака пред вратата и да ме пита разтревожено дали съм добре. Това наистина започва да ми лази по нервите.

След изобразителното двамата тръгваме заедно към паркинга. Той предлага да ме изпрати до нас, но аз клатя глава.

— Ами… ако нямаш нищо против, искам да остана за малко сама.

— Всичко наред ли е, Евър? — пита ме за милионен път той.

Кимам небрежно и се качвам в колата, нетърпелива да се отдалеча от него.

— Споко, трябва да свърша някои неща, но ще се видим утре, нали?

И без да му дам възможност да отговори, затварям вратата и потеглям.

Докато се върна вкъщи, умората вече заплашва да ме премаже. Качвам се в стаята си и решавам да подремна, преди Сабин да се върне от работа и да започне отново да се тревожи за мен. Но се събуждам чак посред нощ с разтуптяно сърце, мокри от пот дрехи и непреодолимо усещане, че не съм сама в стаята.

Грабвам възглавницата и я стискам здраво пред себе си, сякаш нежните й пухчета могат да ми осигурят някаква защита. Взирам се в тъмното и прошепвам:

— Райли?

Но съм абсолютно сигурна, че не е тя.

Задържам дъха си и долавям слаб, неясен звук. Някой ходи с чехли по килима до балконската врата и изненадвам себе си, когато прошепвам името на Деймън. Но в мрака не различавам нищо, освен звука от тихите стъпки.

Напипвам ключа на нощната лампа, примижавам от внезапната ярка светлина и търся натрапника. Усещането за нечие чуждо присъствие е толкова силно, че изпитвам разочарование, когато не откривам никого.

Скачам от леглото, все още притиснала възглавницата до гърдите си, и заключвам вратата към балкона. После надниквам в гардероба и под леглото, както правеше татко преди много години, за да ме убеди, че чудовища в стаята няма. Не откривам нищо и се връщам в леглото. Чудя се дали безпочвените ми страхове не са последица от сънувания кошмар.

Сънят беше подобен на онзи, който сънувах преди време. Тичах през един тъмен ветровит каньон, прозрачната ми бяла рокля не можеше да спре пронизващия студ, нито вятъра, който шибаше тялото и вледеняваше костите ми. Но аз не го усещах, цялото ми внимание бе насочено към това да избягам от някого или от нещо. Голите ми нозе затъваха в калта, но аз не спирах, продължавах напред към мястото на спасението, което не можех да видя.

Всичко, което знам, е това, че бягах към мека успокояваща светлина.

И далеч от Деймън.