Алисън Ноел
Вечна (15)

Четиринайсета глава

Качвам се в стаята си много преди края на вечерта и на купона. Лягам си и се замислям за тази Ава, за нещата, които каза, за Райли и съм готова да я обвиня за всичко. Винаги съм знаела, че сестра ми не трябва да е тук. Но избрах да вярвам, че е преминала отвъд и просто ме посещава от време на време. Понеже не съм я молила да наминава насам, приех, че го прави по собствено желание. А когато не иска да е с мен, си мисля, ами… че се размотава някъде из рая. Добре, де, разбирам, че Ава иска да ми помогне, че предлага да ми стане нещо като по-голяма и по-опитна сестра в сферата на психическото познание за мое добро, но тя не разбира едно нещо. Не разбира, че аз не искам никаква помощ. Не че не мечтая денонощно да се върна към предишния си живот, да бъда като всички останали на моята възраст. Но знам, че това е наказание. Че заслужавам тази ужасна дарба заради злото, което причиних на близките си, за живота, който им отнех. Затова трябва да си нося последствията и да се опитвам да не наранявам повече никого.

Когато най-после заспивам, сънувам Деймън. И всичко ми се струва толкова ярко, толкова осезаемо и вълнуващо, че за пореден път изживявам всичко не като сън, а като реалност. Но на сутринта установявам, че в главата ми са останали само отделни детайли и откъслечни образи без начало и без край. Единственото, което успявам да си спомня ясно, е, че двамата тичаме в един студен каньон, вятърът брули лицата ни, а ние летим към нещо, което не мога да видя ясно.

— Какво има пак? Защо си толкова кисела? — пита ме Райли. Седнала е на ръба на леглото ми, облечена в костюма на Зоро, същият като онзи, който носеше Ерик на празненството.

— Хелоуин свърши — кимам към кожения камшик в ръката й, но тя го държи здраво и шиба с него по пода.

— И какво от това? — цупи се тя и продължава да налага килима. — Костюмът ми харесва. Мисля да си го нося всеки ден.

Навеждам се към огледалото, слагам малките си диамантени обици и бързо връзвам косата си на опашка.

— Не мога да повярвам, че пак навличаш тези отвратителни дрехи — бърчи отвратено нос. — Мислех си, че сега, когато се снабди с гадже…

Без да се доизкаже, захвърля камшика и грабва айпода ми, пръстите й чевръсто натискат копчетата и ровят из списъка с музиката.

Притихвам в очакване да чуя повече. Любопитна съм да разбера какво точно е видяла.

— Какво, не помниш ли? Ехо, става дума за снощи. До басейна. Или беше само лек флирт?

Изведнъж почервенявам като рак.

— Ти пък какво знаеш за флирта? Та ти си само на дванайсет. И защо ме шпионираш, малка досадница такава?

Тя прави отегчена гримаса.

— Моля те, защо да си губя времето да шпионирам, когато имаше много по-забавни неща? Ако искаш да знаеш, излязох за малко на чист въздух и точно в този момент езикът ти случайно изследваше подробно устата и гърлото на Деймън. Повярвай ми, предпочитам да не го бях видяла.

Обръщам й гръб, отварям шкафчето и пренасям яда си от Райли върху блузките.

— Добре, разбрах, но трябва да те разочаровам. Той не ми е гадже. Да, случи се нещо, но оттогава не сме говорили.

Казвам го и се ядосвам още повече, защото при мисълта за името му нещо ме бодва под лъжичката. Грабвам една сива блуза с качулка и я навличам през глава, като разрошвам отново косата си.

— Ако искаш, мога да го проследя — предлага ми услужливо тя.

Поглеждам я и въздъхвам замислено. Част от мен тайничко желае помощта й, но другата част знае, че е време да сложа точка на случая „Деймън“. Трябва да призная пред себе си, че ме направи за смях, и да забравя за случилото се снощи край басейна.

— Да не си посмяла, чу ли? — казвам накрая. — И не се е случило нищо кой знае какво. Просто ми се прииска да прекарам поне една нормална вечер. Край на коментара.

— Твоя работа — свива тя рамене и ми подхвърля айпода. — Но държа да те информирам, че Брандън е отново на разположение.

Грабвам купа с учебниците и тетрадките и ги набутвам в раницата. В същото време се чудя защо тази информация не подобрява настроението ми.

— Да. Рейчъл го заряза на Хелоуин, когато го хвана да се натиска с едно зайче на „Плейбой“. Само че не беше истинско „Плейбой“ зайче, а Хедър Уотсън със съответния костюм.

— Нима!? — зяпвам от изумление. — Хедър Уотсън? Не може да бъде!

Опитвам се да си представя сцената, но просто не е по силите ми.

— Честна скаутска. Трябваше да я видиш. Отслабнала е с около десетина килограма, сложила си е заешки уши, изправила си е косата и — хоп! — ето ти съвсем различно момиче. За съжаление поведението й също е съвсем различно. Сега прилича повече на… ами на буквата „у“ с „личница“ след себе си — казва Райли почти шепнешком, хваща камшика, започва отново да налага килима и гледа виновно надолу, докато аз преглъщам хапката от необичайни новини.

— Ама не бива да шпионираш така хората — нахвърлям й се, по-загрижена за себе си, отколкото за старите си приятели. — Не разбираш ли, това е ужасно невъзпитано?

Мятам раницата на рамо и тръгвам към вратата, но чувам зад себе си смеха й.

— Не ставай смешна. Добре е да знаем какво става с хората в стария квартал.

— Идваш ли? — поглеждам нетърпеливо назад.

— Да, хайде да се състезаваме до гаража — извиква тя, изтичва пред мен и скача на парапета. Черната шапка на Зоро подскача във въздуха, докато се пързаля надолу.

 

 

Когато паркирам до дома на Майлс, той вече ме чака отвън пръстите му танцуват по копчетата на миникомпютъра.

— Само… секунда…

След минутка го затваря и сяда на мястото до мен.

— Сега разправяй. Разкажи ми всичко от игла до конец. Искам всички пикантни подробности, без изключение.

— За какво говориш? — правя се на ударена, излизам от алеята и се включвам в уличното движение, като мятам убийствен поглед към Райли, която се настанява блажено на коленете му, духа в лицето му и се смее, когато той се опитва да извърти вентилатора.

Майлс поклаща обидено глава.

— За Деймън, разбира се. Едно птиче ми каза, че двамата сте седели до басейна на лунна светлина и сте се натискали, облени в сребристите й лъчи…

— Откъде го измисли? — питам, въпреки че вече знам. Просто търся начин да го спра.

— Слушай, всички вече говорят, така че не се опитвай да отричаш. Щях да ти звънна още вчера, но татко ми конфискува телефона и ме завлече на корта да тренирам на автомата. Явно му доставя удоволствие да ме гледа как се кълча като момиче.

Прихва и ме поглежда хитро.

— Трябваше да видиш това. Мятах ръце и крака като луд. Горкият човек напълно се отчая. Нищо, това ще му е за урок. Но остави ме мен, да се върнем на теб. Хайде, скъпа, изповядай се да ти олекне! Казвай, казвай! — изгаря от нетърпение приятелят ми. — Наистина ли беше толкова божествено, както си мислим всички ние, простосмъртните?

Свивам рамене и предупреждавам с поглед Райли или да престане със закачките, или да изчезва.

— Съжалявам, ако те разочаровам, но няма нищо за казване.

— А, не, не така! Хевън казва…

Стискам устни и поклащам глава. Само защото вече знам какво е казала Хевън, не значи, че искам да го чуя изречено на глас. Затова го срязвам с думите:

— Добре де, целунахме се. Но само веднъж.

Сетивата ми улавят изпитателния поглед, вдигнатите вежди и извитите в недоверчива усмивка устни.

— Е, може да са били и два пъти, не знам, не съм ги броила — лъжа като аматьор със зачервено от неудобство лице и потни длани, отбягвам Майлс с поглед и се моля да не забележи притеснението ми. Истината е, че си припомнях целувката му толкова много пъти, че се запечата в мозъка ми до най-малката подробност.

— И? — гледа ме той, жаден за още.

— И… нищо.

С периферното си зрение забелязвам, че поне Райли си е отишла.

— И не ти се е обаждал? Не ти е пращал съобщение? Или имейл? — опулва се Майлс, видимо разтревожен не само за мен, но и за бъдещето на нашата малка, но сплотена групичка.

Поклащам глава и се заглеждам в пътя, ядосана, че не успявам да се справя така добре, както ми се иска, че гърлото ми се стяга, а очите ми почват да смъдят.

— Какво ти каза той? Имам предвид, когато напусна партито? Какви бяха последните му думи? — не спира с въпросите той, твърдо решен да намери лъч надежда в мрачния пейзаж.

Ровя из паметта си и си припомням в подробности онова странно и неочаквано сбогуване. После преглъщам тежко и съобщавам:

— Последната му дума беше „сувенир“.

И още докато го казвам, разбирам, че в тази дума няма никаква надежда.

Никой не си взема сувенир от място, което смята да посещава често.

Майлс ме поглежда красноречиво. Очите му казват това, което устните не искат.

— И аз така мисля — кимам в отговор и завивам към паркинга.

Въпреки твърдото решение да не мисля за Деймън, не успявам да прикрия разочарованието си, когато влизам в кабинета по английски и виждам, че го няма. Неволно започвам да мисля толкова усилено за него, че заприличвам на някаква вманиачена тийнейджърка.

Ако си говорим честно, онази целувка може и да ми изглежда нещо повече от обикновен флирт, но това не значи, че и той чувства същото. Няма причина да си мисля, че за него е била някакво откровение само защото на мен ми се е сторила сериозна и истинска. Защото колкото и да се мъча, не мога да излича спомена за Деймън и Дрина, застанали един до друг — съвършеният граф Ферсен и идиличната Мария–Антоанета. И моя милост. Мотая се около тях с онази крещящо безвкусна рокля като жалкото подобие на величествения оригинал.

Тъкмо се каня да пусна айпода, когато Стейша и Деймън се появяват на прага. Смеят се шумно, раменете им почти се докосват, а ръката на Стейша стиска две бели розови пъпки.

Деймън я придружава до мястото й, после тръгва към мен, а аз забивам поглед в учебника и се правя, че не го виждам.

— Здрасти — казва нехайно и сяда на чина си, сякаш нищо не се е случило. Сякаш не е целувал устните ми само преди четирийсет и осем часа.

Слагам ръце под брадичката си и изигравам една прозявка. Искам да изглеждам отегчена и изтощена от бурния уикенд, ама такъв уикенд, какъвто дори не е сънувал. Затова след прозявката започвам да си драскам нехайно върху последния лист на тетрадката, но ръката ми трепери толкова силно, че изпускам химикалката.

Навеждам се да я вдигна и когато показвам отново глава, виждам на чина едно–единствено червено лале.

— Какво става? Да не ти се изчерпаха розите? — питам и ровя трескаво из учебниците и тетрадките, като че ли имам да върша нещо много важно с тях.

— На теб никога не бих подарил роза — казва той и търси очите ми.

Но аз отказвам да срещна погледа му, отказвам да вляза отново в малката му садистична игричка. Грабвам раницата, търся нещо, неизвестно какво, и изругавам наум, когато откривам, че е пълна с лалета.

— Ти определено си лале. Червено лале — усмихва се той.

— Колко вълнуващо — измърморвам, пускам раницата на земята и се отдръпвам в другия край на чина, без да имам представа какво означава всичко това с лалетата.

 

 

Докато се добера до масата за обяд, съм се изпотила поне хиляда пъти. От притеснение дали Деймън ще е там и дали Хевън също ще е там — защото, въпреки че не съм говорила с нея от събота, мога да се обзаложа, че още ме мрази. През целия час по химия разговарям с нея наум, упражнявам речта си, но когато я виждам, забравям всичко.

— Я виж кой пристига — поглежда ме накриво тя.

Сядам до Майлс. Той е толкова зает да си говори с някого по скайпа, че дори не ме забелязва. Неволно се питам дали не трябва да си потърся нови приятели, не че някой се е затъжил за мен…

— Тъкмо обяснявах на Майлс, че само той липсваше в „Ноктюрно“, но кой ти обръща внимание? — криви устни тя.

— Защото държиш да ми разкажеш цялата вечер, минута по минута, което означава да закъснея за часа по испански — отговаря разсеяно той и продължава да натиска клавишите.

— Надуваш се, защото те е яд, че пропусна върховна вечер — свива рамене Хевън, после поглежда към мен и се опитва да ме включи. — Твоето парти също не беше лошо. Дори страхотно. Но там плувах наистина в свои води. Разбираш, нали?

Избърсвам ябълката с ръкав и кимам неопределено. Нямам никакво желание да научавам за „Ноктюрно“ повече от това, което вече знам, нито да слушам за нейните води и за тези на Дрина. Най-после намирам сили да я погледна в очите и се стъписвам, защото на мястото на обичайните жълти лещи блестят чисто нови и яркозелени.

Толкова познато зелени, че ме втриса.

— Трябваше да видиш това. Опашката пред входа беше километрична, но щом видяха Дрина, веднага ни пуснаха вътре. Дори не беше нужно да плащаме за вход. Нито за нещо друго. Цялата вечер беше на аванта. После тя ме покани в стаята си. Отседнала е във фантастичен апартамент в „Сейнт Реджис“ Ще бъде там, докато си намери нещо постоянно. Ах, да можехте да го видите! Гледка към океана, джакузи, въртящ се минибар, абе, всякакви екстри.

Поглежда ме с горящи в изумрудено очи и ме подканя да споделя възторга й, но аз не успявам да се включа.

Стискам устни и отчитам другите промени във външния й вид. Забелязвам, че очната й линия е по-лека, по-ненатрапчива, като тази на Дрина, а кървавочервеното червило е заменено с по-светло, с розов оттенък, тип а ла Дрина. Дори и косата й. Откакто я познавам, всеки ден я изправя, но днес пада свободно на вълни в стила на вездесъщата Дрина. Роклята е прилепнала по нея, коприната е висококачествена, достойна за гардероба на кого, мислите? На Дрина.

— Къде е Деймън? — пита Хевън и ме поглежда, сякаш съм длъжна да знам.

Захапвам ябълката и вдигам рамене.

— Какво стана? Аз мислех, че вече сте двойка — пита любопитно тя.

Преди да отговоря, Майлс вдига бързо поглед от своя миникомпютър и й хвърля поглед, който в директен превод звучи: Внимавай, преди да навлезеш по-надълбоко.

Тя премества очи от него към мен и въздъхва.

— Както и да е. Само исках да знаеш, че вече нямам нищо против, така че не се тревожи. Съжалявам, че онази вечер се държах така гадно. Но вече съм забравила всичко. Честна дума. Приятели? — подава кутрето си тя.

Увивам с неохота малкия си пръст около нейния, готова да се сблъскам с енергията й. С изненада откривам, че тя наистина мисли това, което говори. Странно, през миналата седмица ме бе обявила за обществен враг номер едно, а сега просто не й пука. Не разбирам защо.

— Хевън… — започвам и се запитвам за пореден път дали трябва да направя това, но после решавам: какво толкова, нямам какво да губя.

Тя ме поглежда усмихнато и чака.

— Ъ… когато отидохте в „Ноктюрно“, дали случайно не срещна там Деймън?

Чакам отговора й със стиснати устни. Майлс ми мята учуден поглед, но Хевън ме гледа открито и леко объркано.

— Защото той си тръгна малко след вас и си помислих…

Тя поклаща глава.

— Не, не съм го виждала — казва спокойно, облизва захарната глазура от устните си и преглъща доволно.

Кимам и въпреки че знам много добре какво ще видя, решавам да направя едно ясновидско пътешествие из масите край нас по азбучен ред. И неволно се питам дали ще ги засека да лудуват сред поляна от бели рози, или ще са заети с други по-неприлични неща, за който предпочитам да не знам.

Но освен добре познатите картини в аурите на съучениците ми, които обядват на все същите маси, не се виждат никакви цветни градини. Не и днес.

Предполагам, че е така, защото Деймън го няма.