Алисън Ноел
Вечна (39)

Трийсет и осма глава

Сигурно съм загубила съзнание, но само за секунди, защото когато отварям очи, тя все още е върху мен, лицето и ръцете й са изцапани с кръвта ми. Продължава с опитите си да приспи вниманието ми, да ме придума, да ме убеди да се предам, да си отида, да изчезна веднъж завинаги, да се махна и да се откажа от всичко.

Преди часове идеята може би щеше да ми се стори добра, но не и сега, когато знам, че тази кучка е убила мама, татко и сестра ми. И трябва да си плати за това.

Затварям очи и се мъча да се върна обратно на сцената на действието — всички сме в колата, смеем се, шегуваме се, изпълнени с любов един към друг. Мъглата от чувството ми за вина вече се е вдигнала и сега виждам всичко съвсем ясно. И ми се струва още по-прекрасно.

Изведнъж усещам силата в себе си, хващам Дрина с една ръка, вдигам я във въздуха и я запращам в другия край на стаята. Тя прелетява през масата и се удря със страшна сила в стената. Свлича се на пода и ръката й застава под неестествен ъгъл спрямо тялото.

Поглежда ме смаяно, но успява да се отърси от шока и след миг е на крака, смее се и изтупва праха от роклята си. Отново тръгва към мен, отново я хвърлям във въздуха и гледам как лети към френския прозорец, блъска се в него с трясък и строшените стъкълца се пръскат на стотици парченца из целия под.

— Ама че сценка! — възкликва Дрина и почиства забилите се по ръцете, лицето и краката й стъкла. Раните се затварят веднага и тя отново е цяла и непокътната. — Впечатлена съм. Нямам търпение да прочета подробностите в утрешния вестник.

Усмихва се, като че всичко е на шега, и след миг вече ме притиска в ъгъла, озверяла, твърдо решена да победи.

— Не знаеш с кого си имаш работа, момиченце! — просъсква в ухото ми. — И честно да ти кажа, жалката ти демонстрация на сила ми изглежда малко прекалена. Как посрещаш гостите си само! Направо си ужасна домакиня. Не се учудвам, че нямаш приятели, ако се отнасяш и с тях по този начин.

Отскубвам се от нея, готова да разбия с главата й хиляди прозорци. Но още не съм довършила мисълта си и неочаквано ме пронизва остра болка. Дрина приближава лице към мен, зелените й очи ме парализират и колкото и да се напрягам, не мога да помръдна.

— Старият номер с главата в менгемето и схващането на мускулите — засмива се тя. — Всеки път работи. Въпреки че аз постъпих честно, предупредих те, че ще стане така. Но ти не ме послуша. Какво пък, може да ти хареса. Искаш ли да усиля болката?

И присвива злобно очи, докато ме гледа да се гърча от болка, да се свличам на пода и да се свивам на кълбо, борейки се с пристъпите на гадене.

— Или все пак ще предпочетеш да си отидеш? Ще бъде по-лесно и по-приятно. И за двете. Изборът е твой, Евър.

Опитвам се да фокусирам погледа си, но очите ми са замрежени от сълзи, крайниците ми сякаш са гумени, нямам сили да се изправя и когато тя отново тръгва към мен, разбирам, че не мога да се бия.

Затварям очи и мисля: Не мога да я оставя да победи. Не мога да й го позволя. Не и този път. Не и след онова, което причини на семейството ми.

Свивам пръстите си в юмрук и замахвам. Толкова съм изтощена, а движенията ми — толкова тромави, че ахвам от изненада, когато юмрукът ми попада право в средата на гърдите й и пробива дупка в тях. Дрина пада на земята и този път от злобната й усмивка няма и следа. Отстъпвам крачка назад и се боря за въздух. Знам, че това не е достатъчно, че трябва да продължа, да направя нещо, което наистина ще я унищожи.

Затварям очи и мисля трескаво. Чакам развръзката, усещам, че ще настъпи всеки момент. Постепенно съзнанието ми се избистря и стомахът ми се успокоява. Позволявам си да отворя отново очи. И виждам до себе си Деймън. Пристъпва към нея и я гледа в упор, а очите му са пълни с омраза.

— Деймън — изхлипва тя с широко отворени очи. — Не й позволявай да ми причини това. Не й позволявай да ни…

— Късно е — клати глава той, обръща се към мен и преплита пръсти с моите. — Време е да си отидеш от този свят, Поверина.

— Не ме наричай така! — разридава се тя. Прекрасните й зелени очи стават червени. — Знаеш колко мразя това име.

— Знам — отговаря Деймън и стиска ръката ми.

Притискам се в него и гледам невярващо как Дрина се сбръчква, превръща се в грозна старица и избледнява постепенно, докато най-накрая от нея остават само черната рокля и луксозните дизайнерски обувки — единствено доказателство, че някога е съществувала.

— Как… — търся някакво обяснение от Деймън.

Но той не се впуска в обяснения. Само казва простичко:

— Свърши се. Свърши се напълно, изцяло и завинаги.

Привлича ме в прегръдката си и покрива лицето ми с топли целувки.

— Повече никога няма да те тормози — прошепва в ухото ми. — Аз… ли я убих? — питам и въпреки всичко, което причини на семейството ми, въпреки че беше самозащита, сълзите напират в очите ми и се чувствам ужасно.

Той ме поглежда загрижено и кима.

— Но… как? Щом е безсмъртна, не трябва ли да й отрежа главата?

— Това пък откъде го прочете? — разсмива се той. После продължава сериозно: — Не става така. Обезглавяването, дървените колове и сребърните куршуми са пълна глупост. Истината е, че чувството за мъст и омраза отнемат силите ни, а любовта ни прави силни. Ти успя да намериш източник на сила и да откриеш нейното слабо място.

Но аз все още не схващам.

— Та аз едва я докоснах — мълвя объркано. Спомням си ясно, че юмрукът ми достигна до гърдите й, но ударът беше съвсем слаб.

— Ти уцели четвъртата й чакра. Удари я право в биволското око.

— Какво?

— Тялото има седем чакри. Четвъртата е сърдечната и понякога я наричат биволското око. Там е центърът на безусловната любов, състраданието, нашата висша същност — всичко това, на което Дрина бе обърнала гръб. Това оголи защитата й. Уби я не ти, а липсата на любов.

— Но щом е била толкова уязвима там, защо не е предприела някакви мерки, за да предпази това място?

— Защото не знаеше. Егоизмът я бе заслепил. Дрина не виждаше в какво се е превърнала, не осъзнаваше, че робува на злобата, омразата и себичността.

— Щом си знаел всичко това, защо не ми го каза по-рано?

— Защото всичко беше само моя теория. Никога не съм убивал безсмъртен, затова нямаше как да докажа истинността й. Досега.

— Това означава ли, че има и други като теб? Че не сте само ти и Дрина?

Деймън понечва да отговори, но изведнъж затваря уста и стиска зъби. Надниквам в очите му и виждам… мъка? Угризение на съвестта? Но всичко изчезва за миг.

— Дрина… ми разказа разни неща за теб. За миналото ти.

— Евър! — Хваща ме за раменете той. — Евър, чуй ме! Живял съм прекалено дълго на тази земя…

— Около шестстотин години.

— Горе–долу толкова — свива устни той. — Но сега не това е важно. Важното е, че през това време съм направил някои неща, с които не се гордея и животът ми невинаги е бил толкова невинен. Дори бих казал, че през по-голямата част е бил точно обратното.

Опитвам се да се отскубна от прегръдката му. Не съм сигурна, че искам да слушам всичко това, но той ме притиска още по-силно и продължава:

— Повярвай ми, няма нищо страшно. Не съм убиец, нито някакъв злодей. Аз просто… — спира за миг, за да намери най-точните думи и казва, — просто грабех с пълни шепи от хубавото в живота. Но всеки път, когато те срещах, зарязвах всичко, за да съм близо до теб.

Отново правя опит да се освободя и този път успявам. Виж ти, каква била работата! Класическата история за момчето, което остава без своето момиче. Любовта му се изплъзва между пръстите, само че тук става дума за векове наред, и всеки път историята приключва малко преди да стигнат до… онзи момент. Нищо чудно, че е привлечен от мен. Аз съм единствената, която не може да нарече своя докрай. Аз съм онзи сочен и толкова примамлив забранен плод. Дали това означава, че трябва да остана девствена завинаги? И да изчезвам през няколко години, за да поддържам тръпката? Имам предвид, че сега, когато съм вързана за него за цяла вечност, няма как да не стигнем и до онзи момент. А оттам е само въпрос на време влакът ни да спре на гара „Скучен град“ и той отново да зажадува за „хубавото в живота“.

— Вързана си за мен? Значи така ги виждаш нещата? Заседнала във вечността?

Поглеждам го, но не мога да преценя дали си прави шега, или наистина е обиден.

Бузите ми пламват. Как можах да забравя, че може да чете мислите ми? А те невинаги са „за пред хора“, особено когато са свързани с Деймън.

— Не… аз… — запъвам се в желанието си да обясня по-добре. — Страхувам се, че ще се отегчиш и от мен. Имам предвид… това е една класическа любовна история. Изтъркан сюжет за любовта, която губим отново и отново. Не е чудно, че си толкова завладян от нея. От самата история, не от мен. Все пак шестстотин години си се опитвал да ми бръкнеш в гащите.

— Първо беше под полата, после в панталоните. Повярвай ми, гащите дойдоха на мода доста по-късно.

Изчаква реакцията ми, но аз не се засмивам. Прегръща ме и продължава:

— Евър, разбери, това беше най-добрият начин да се справя с вечността. Да живея ден за ден. Надявам се някога да разбереш.

Целува ме бързо и се отдръпва от мен, готов да си тръгне, но аз отново го привличам към себе си.

— Не си тръгвай! — Поглеждам го в очите. — Моля те, не ме оставяй отново!

— Дори и ако искам просто да ти донеса малко вода? — усмихва се той.

— Дори и за това — казвам, а пръстите ми милват лицето му, това невероятно красиво лице. — Аз…

— Да? — насърчава ме с усмивка той.

— Липсваше ми — успявам да кажа най-накрая.

— И ти на мен — отвръща тихо той, затваря очи и ме целува по челото. Но веднага се отделя от мен.

— Какво? — питам объркано, когато забелязвам учудването му.

Изведнъж погледът му омеква и лицето му се стопля от широка усмивка. Хваща ръката ми и прокарва пръстите ми по челото. Ахвам, когато откривам, че белегът е изчезнал.

— Прошката има целебна сила. Особено когато човек прощава на самия себе си — прошепва Деймън.

Очите му ме гледат настойчиво и аз разбирам, че очаква да чуе още нещо, но аз не съм убедена, че мога да го изрека на глас. И вместо да отворя уста, затварям очи. Щом може да чете мисли, няма нужда да изричам думите.

— Но ти знаеш, че е по-добре думите да бъдат казани на глас — засмива се той.

— Но аз вече го казах и ти затова дойде, точно както си мислех, че ще стане. Имам предвид, виках те, защото имах нужда от помощта ти.

— Чух те. И щях да дойда по-бързо, но трябваше да се уверя, че си готова, а не просто самотна. След като каза „сбогом“ на Райли…

— Разбрал си за това?

Той кима и добавя:

— Ти постъпи правилно, Евър.

— Значи така, беше готов да ме оставиш да умра само за да се увериш?

— Никога не бих те оставил да умреш — рязко поклаща глава той. — Не и този път.

— Ами Дрина?

— Наистина подцених Дрина. Нямах представа докъде могат да я отведат омразата и ревността.

— Значи вие не можете да четете мислите си, така ли?

— Научихме се да се защитаваме един от друг преди много, много време.

— Ще ми покажеш ли как става?

Деймън прокарва пръст по овала на лицето ми и се усмихва.

— С времето ще те науча на всичко, обещавам ти. Но искам да съм сигурен, че разбираш какво означава всичко това. Избереш ли безсмъртието, повече никога няма да се видиш със семейството си. Никога няма да пресечеш онзи мост. Трябва да си наясно какво те очаква.

— Но нали винаги мога да променя решението си, да се откажа? Да се предам, както казвате вие?

— Ще е много по-трудно, щом веднъж приемеш безсмъртието.

Поглеждам в очите му. Сигурно е така и сигурно ще трябва да се откажа от много неща, но тайничко си мисля, че все ще има начин да се свържа с близките си. Райли обеща, че ще ми праща вести и аз ще знам какво става там. От друга страна, ако вечността започва от днес, ще трябва да се науча да живея по нейните правила. Ден за ден. Но ще знам, че Деймън ще е винаги до мен и като казвам това, имам предвид наистина винаги.

Той стои пред мен и чака отговора ми.

— Обичам те — прошепвам и се изчервявам до ушите.

— И аз те обичам — усмихва се той и устните му намират моите. — Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.