Алисън Ноел
Вечна (16)

Петнайсета глава

Вече се унасям в сън, когато Деймън звъни по телефона. И въпреки че през последните два дни не спрях да убеждавам себе си, че не го харесвам, щом чувам гласа му, капитулирам.

— Много ли е късно?

Поглеждам към фосфоресциращите цифри на будилника, колкото да се убедя, че е така, но отговарям:

— Не, не, няма нищо.

— Спиш ли вече?

— Почти.

Повдигам възглавниците, облягам ги на страничната табла и се намествам удобно.

— Евър, може ли да дойда при теб?

Поглеждам отново към часовника. Не, просто няма начин.

— Мисля, че не е много добра идея — казвам.

Следва толкова дълга пауза, че се чудя дали не е затворил.

— Съжалявам, че не успях да се класирам за обяда — казва най-накрая. — И за изобразителното. Тръгнах си веднага след английския.

— Нищо — измънквам. Нямам представа как да реагирам. Ние не сме двойка и той не е длъжен да ми се отчита.

— Наистина ли е толкова късно? — пита тихо, но настойчиво той. — Много искам да те видя. Моля те, няма да се застоявам.

Усмихвам се, развълнувана от силата, която събуждат в мен думите му, и си позволявам да се потупам по рамото за очарованието, което пръскам около себе си, но отговарям:

— По-добре да оставим срещата за утре в часа по английски.

— Искаш ли да те закарам до училище? — продължава той и нежният му глас ме кара почти да забравя за Стейша, за Дрина, за прибързаното му напускане на партито, за всичко — да изтрия плочата, било каквото било, давай отначало.

Но не искам да се предам толкова лесно, затова казвам, макар че ми се иска точно обратното:

— Трябва да закарам Майлс. Нека го оставим за часа по английски.

И за да не му дам възможност да ме разубеди, затварям телефона и го захвърлям в далечния ъгъл на стаята.

 

 

На следващата сутрин Райли изскача пред мен и пита закачливо:

— Още ли си намусена?

Отвръщам й с гримаса.

— Ще взема това за „да“! — засмива се тя, скача върху скрина ми и започва да рита с пети по чекмеджетата.

— Е, казвай, днес на кого си взела дрехите? — поглеждам към стегнатото й боди, дългата пола и падащата на вълни кестенява коса, докато хвърлям учебниците в раницата.

— На Елизабет Суон — усмихва се тя.

Спирам и се опитвам да си спомня това име.

— А, „Карибски пирати“?

— Точно — кима тя, после опулва очи и подава езика си, както правят обесените по филмите. — Сега е твой ред. Кажи ми какво става с твоя граф Ферсен?

Мятам раницата на рамо, хващам дръжката на вратата и за да избегна въпроса, питам:

— Идваш ли?

— Не и днес — клати глава тя. — Имам среща.

Облягам се на вратата и я поглеждам изненадано.

— Какво имаш предвид под „имам среща“?

Райли отново поклаща глава и скача от скрина.

— Не става дума за вашето цуни–гуни — отвръща със смях, пристъпва към стената и изчезва през нея.

 

 

Майлс закъснява, съответно закъснявам и аз, а когато стигаме до училище, се оказва, че всички места на паркинга са заети. Всички, с изключение на най-хубавото, най-желаното.

Онова, в самото начало.

Дето е най-близо до изхода.

И което, съвсем случайно, се оказва до колата на Деймън.

— Как го направи? — извиква Майлс, грабва торбата, изскача от малката ми червена кола, изтичва към Деймън и се втренчва в него с такъв възторг, сякаш вижда не него, а секссимвола на Америка.

— Какво да съм направил? — отвръща с въпрос Деймън и наднича през рамото му към мен.

— Да запазиш това място. Човек трябва да е тук още преди започването на учебната година, ако иска да се класира за него.

Деймън се засмива и очите му търсят моите. Но аз кимам хладно, все едно, че е кварталният аптекар или пощаджията, а не момчето, което обсеби мислите ми от мига, когато го зърнах.

— Звънецът ще бие всеки момент — подмятам, влизам в училище и се затичвам към класната стая, смаяна от бързината, с която Деймън се движи и успява да ме настигне без никакви усилия.

Влизам в стаята и се спъвам нарочно в раницата на Стейша, но тя пропуска дългоочаквания момент, защото насочва цялото си внимание към Деймън.

— Хей, къде са ми розите? — изпречва се пред него тя.

Но лицето й изведнъж помръква, когато чува отговора:

— Съжалявам. Не днес.

Деймън сяда на мястото си и ме поглежда:

— Днес някой е станал накриво.

Свивам рамене и пускам раницата на пода.

— Не бързай толкова — навежда се той към мен. — Господин Робинс си е още вкъщи.

— Откъде зна… — обръщам се изненадана, но замлъквам, преди да съм свършила. Имам предвид, откъде знае Деймън това, което знам аз — че господин Робинс си е вкъщи със страшен махмурлук и страда за дъщеря си и жена си, които са го напуснали онзи ден?

— Докато те чаках, видях неговата заместничка. Беше се объркала, затова се наложи да я упътя към учителската стая. Но май и аз се обърках и по погрешка съм я изпратил към учебните лаборатории.

Още докато говори, „виждам“, че е истина, че тя влиза в друга стая, излиза и се чуди къде да ни намери.

— Хайде, кажи ми сега. С какво те ядосах?

Поглеждам към Стейша, която шепне нещо на ухото на Онър и ме гледа злобно.

— Не им обръщай внимание, те са пълни идиотки — прошепва той, приближава се до мен и слага ръка върху моята. — Съжалявам, че не можах да ти се обадя по-рано. Имах посетител, нямаше как да се измъкна.

— Дрина ли имаш предвид?

Но веднага си прехапвам езика. Боже, каква ужасна ревнивка съм! Искам да му покажа, че съм спокойна, че не ме интересува и че изобщо не забелязвам как всичко се променя в момента, когато тя се появи, но не се получава, защото съм много повече параноична, отколкото наивна.

— Евър… — заговаря той, но понеже аз започнах първа, искам да продължа.

— Видя ли на какво прилича Хевън? Превърнала се е в една малка Дрина. Облича се като нея, говори като нея, дори има същия цвят на очите. Сериозно ти казвам, ела днес на масата за обяд и ще видиш сам.

И го поглеждам така, сякаш той е отговорен за промяната, сякаш вината е негова. Но когато очите ни се срещат, не издържам и се предавам на магията му, превръщам се в парче стомана, неудържимо привлечено към неговия магнит.

Деймън въздъхва и се премества още малко към мен.

— Евър, разбери, не е каквото си мислиш.

Отдръпвам се и притискам устни една към друга. Откъде знаеш, като си нямаш никаква идея какво мисля, си казвам наум.

— Дай ми възможност да ти се извиня. Позволи ми да те заведа на едно специално място, моля те!

Кожата ми усеща топлината на погледа му, но не искам да рискувам. Искам да го оставя да се измъчва, да се съмнява. Да го размотавам до последно. Затова отмятам глава, поглеждам го равнодушно и казвам:

— Ще видим.

 

 

Когато излизам от четвъртия час по история, Деймън вече ме чака пред вратата. Предполагам, че иска да обядваме заедно, затова казвам:

— Чакай да си оставя раницата в шкафчето.

— Няма нужда — усмихва ми се той и слага ръка на кръста ми. — Имам за теб една изненада.

— Изненада? — Поглеждам в очите му и изведнъж оставаме само аз и той. Целият останал свят изчезва незнайно къде.

— Искам да те заведа на едно място. Толкова е забавно, че се надявам да ми простиш всички прегрешения.

— Ами часовете? Искаш да зарежем всичко ли? — Скръствам ръце пред гърдите си, но е ясно, че не се дърпам много–много.

Той се засмива, навежда се към мен и устните му нежно докосват врата ми, докато произнасят „да“.

Отдръпвам се и вместо подготвеното „не“, се чувам да казвам „няма ли да ни хванат“.

— Не се тревожи. — Деймън хваща ръката ми и ме повежда към изхода. — С мен си в безопасност.