Алисън Ноел
Вечна (13)

Дванайсета глава

Явно ясновидката Ава е изненадата на вечерта. Но си залагам главата, че в цялата къща няма да намерите по-изненадан човек от мен. Как така не успях да я усетя предварително? Нима съм се оплела дотолкова в собствения си свят, че съм забравила да надникна в този на Сабин?

Няма как да върна гостенката обратно, колкото и изкушаваща да ми се струва подобна перспектива. Преди да се отърся от неочаквания шок и да реагирам, леля вече е на прага и я кани да влезе.

— Радвам се, че успя да дойдеш! Виждам, че вече си се запознала с племенницата ми — посреща я тя и я повежда навътре към салона, където я чака една вече разчистена маса за сеансите.

Аз кръжа около тях и слухтя. Искам да чуя дали екстрасенската ще спомене мъртвата ми сестра. Но Сабин ме моли да донеса нещо за пиене на гостенката и когато се връщам, тя вече седи на масата, готова за работа.

— Нареди се на опашката, преди да е станала прекалено дълга — ми казва Сабин и притиска рамото си в някакъв си Франкенщайн. Кълна се, че и без зловещата си маска той не би могъл да мине за онзи симпатяга, който работи в сградата, където е и нейната кантора. И със сигурност не е големият инвеститор, за който се представя. Напротив, истината е, че още живее с майка си.

Но решавам да не й го казвам, за да не й развалям настроението. Кимам и подхвърлям през рамо:

— Може би по-късно.

Искрено се радвам, че Сабин се забавлява, че е събрала толкова много приятели около себе си, и както виждам, дори се опитва да възобнови някаква полузабравена връзка. Радвам се и за Райли, която танцува на раменете на непознати гости, и това ме разсмива, но също ме и изморява, защото се налага да я следя непрекъснато. Имам нужда да си почина от всичките случайно доловени мисли, от вибриращите и разменящи помежду си енергии аури, но най-голяма нужда имам от Деймън.

Толкова много се старах да пазя дистанция, да се държа хладно, да се правя, че не го забелязвам и така нататък, че почти си повярвах, че наистина не искам да го виждам. Но когато го видях облечен в костюма на другата половинка на Мария–Антоанета… просто не знам какво да мисля. Имам предвид, че от две седмици го гледам в компанията на червенокосата, на Стейша и на кого ли не, но не и в моята. Печели всички момичета с вродения си чар, с красивата си външност, с харизмата си и с онези негови смайващи фокуси.

Заравям нос в букета, който ми донесе — двайсет и четири лалета, всичките червени. И въпреки че тези цветя не се славят с особен аромат, от моите се носи странен, сладък, тежък и замайващ мирис. Вдишвам го дълбоко, загубвам се в уханието му и тайно си признавам, че харесвам Деймън. Наистина го харесвам. И не мога да променя този факт. Това е самата истина. И колкото и да се преструвам, че не е така, истината си остава истина.

Преди Деймън да се яви на хоризонта, аз се бях обрекла на самота. Не че идеята никога повече да нямам връзка с момче и да не се доближавам до друг човек ми харесва. Но как да тръгна по любовни срещи, когато физическият допир е толкова мъчителен за мен? Как да се сближа с някого, когато във всеки момент знам какво си мисли той за мен? И съм напълно лишена от възможността да анализирам, отгатвам или предполагам тайното значение на всичко, което той прави и казва?

И въпреки че на пръв поглед изглежда примамливо да четеш мисли, да виждаш енергии и аури, всъщност не е много приятно, вярвайте ми. Бих дала всичко, за да си върна стария живот, да бъда нормална и наивна като всяко друго момиче.

Защото има моменти, когато мислите дори и на най-добрите ти приятели не са особено ласкателни. Но не можеш просто да натиснеш копчето и да ги изключиш, нали? А се иска много силен дух, за да прощаваш непрекъснато.

Ето кое ме привлича така силно към Деймън. Той е като изключено радио, единственият, когото не мога да прочета, единственият, който може да накара другите гласове в главата ми да замлъкнат. Но независимо че до него се чувствам прекрасно като една истинска, жива и нормална Евър, няма как да си изкривя душата и да не призная, че не виждам нищо нормално във всичко това.

Сядам на една пейка до басейна и разстилам полата на роклята си така, че плохите й да блеснат с цялата си красота. Заглеждам се във вълничките на непрекъснато изменящата формата и цвета си вода и в прозрачните кълба, които се носят по блестящата на слънцето повърхност на басейна. Невероятната водна феерия ме завладява дотолкова, че не забелязвам появата на Деймън.

— Ето къде си се скрила — усмихва се той и аз усещам блажената му топлина да събужда всяка моя клетка.

— Чудесно парти. Радвам се, че се самопоканих — сяда до мен той.

Веднага зарейвам поглед напред, дори не го поглеждам. Знам, че чака отговор, но съм прекалено нервна, за да говоря.

— Справила си се много добре с костюма на Мария–Антоанета — уверява ме той и прокарва пръст по дългото черно перо, което боднах в русата перука буквално в последния момент.

Усещам затягащия се възел в стомаха си и стискам устни — обичайният ми тик. Толкова съм изплашена, че съм готова да стана и да избягам оттук. Поемам дълбоко въздух и това, както винаги, ме отпуска. Сега вече мога да си разреша да поживея още малко, не много — само още една нощ.

— Ти също си се справил с граф Ферсен — казвам накрая.

— Моля те, наричай ме Аксел — засмива се той.

— Направиха ли ти отстъпка за дупката от молци? — кимам към разръфания плат на рамото му, но си замълчавам за разнасящата се от стария жакет миризма на мухъл.

Той ме поглежда и очите му погалват моите.

— Дупката не е от молец, а от артилерийски огън.

— Доколкото си спомням, в тази сцена ти преследваше някакво тъмнокосо момиче. — Стрелкам го с поглед и неволно си припомням времето, когато флиртът беше приятна и лесна работа за момичето, което някога бях.

— Не, в последната минута преправиха сценария — усмихва се той. — Не са ли се допитали до теб?

Вдигам ръка и прихвам. Колко е приятно да си нормално момиче и да водиш нормален разговор при нормални обстоятелства!

— В новата версия сме само аз и ти. Ах, Мария, трябва да пазиш хубавата си главица.

Върхът на показалеца му докосва лицето ми, чертае въображаема линия по врата и оставя прекрасна топла гъделичкаща следа под лъжичката ми.

— Защо не се нареди на опашката пред онази врачка? — прошепва той, докато пръстите му пътуват около брадичката, скулите и по извивката на ухото ми. Устните му са толкова близко, че дъхът ни се среща и смесва.

Вдигам рамене и свивам устни, искам да спре да говори и да ме целуне.

— Не вярваш ли на такива работи?

— Не… аз… не знам — прошепвам едва. Толкова се вълнувам, че ми иде да изкрещя.

Защо продължава да говори? Не разбира ли, че тази вечер може да нямаме друга възможност да останем насаме? Че може изобщо да няма друга възможност?

— А ти защо не си там? — питам, без да мога да прикрия раздразнението си.

— Чиста загуба на време — усмихва се той. — Не е възможно да четеш мислите на някого и да предвиждаш бъдещето му, нали?

Бързо премествам поглед към басейна и не мога да повярвам на очите си, водните кълба не само са станали розови, но са оформили едно голямо сърце.

— Да не би да предизвиках гнева ти с нещо? — пита той и покрива брадичката ми с шепата си.

Това също е необяснимо. Понякога използва калифорнийския сърф жаргон не по-зле от всеки местен, друг път говори като току-що излязъл от страниците на „Брулени хълмове“.

— Не, с нищо не си предизвикал гнева ми — засмивам се, въпреки насъбралото се в мен напрежение.

— Кое е толкова смешно?

В същото време пръстите му повдигат бретона ми, тръгват по следата на червения белег и ме карат да се отдръпна.

— Как го получи? — пита той, прибира ръката си и ме поглежда с толкова топлина и нежност, че съм готова да му разкажа всичко и да му се изповядам докрай.

Но не го правя. Защото, откакто се случи онова, тази вечер за първи път се чувствам друг човек. Тази вечер мога да забравя, че съм отговорна за смъртта на всичките скъпи на сърцето ми хора. Тази вечер искам да флиртувам, да кокетнича и да действам безразсъдно, въпреки че утре вероятно ще съжалявам за това. Но тази вечер аз не съм Евър, а Мария–Антоанета. И ако той наистина е граф Ферсен, е време да млъкне и да ме целуне.

— Не искам да говоря за това — казвам тихо и се заглеждам в прозрачните кълба. Сега те са червени и образуват едно голямо лале.

— За какво искаш да говориш? — отвръща той също шепнешком и ме поглежда с онези свои очи като бездънни езера, които сякаш ме примамват да се гмурна в тях.

— Изобщо не искам да говоря — затварям очи, задържам дъха си и чакам устните му да покрият моите.