Алисън Ноел
Вечна (26)

Двайсет и пета глава

На следващия ден в училище паркирам на обичайното място, излизам, подминавам Деймън и се затичвам с разтуптяно сърце към Хевън, която ме чака до входа. Обикновено правя всичко възможно, за да избегна физическия контакт, но сега я прегръщам бурно и я притискам към себе си.

— Добре, добре, аз също те обичам — засмива се тя и се изплъзва от прегръдките ми. — Боже, нямам намерение да ти се сърдя цял живот, я!

Оглеждам я внимателно и забелязвам, че червената й коса е суха и слепнала, черният лак по ноктите е олющен, кръговете под очите й изглеждат по-големи от обикновено, а лицето й е бледо като платно. Но тя ме уверява, че е добре. Толкова се радвам да я видя, че едва сдържам чувствата си и я прегръщам отново.

— Как е настроението? — Вглеждам се внимателно в нея и се опитвам да я прочета, но освен сивата и почти безплътна аура не успявам да видя нищо.

— Какво ти става? — отблъсква ме отново тя. — Откъде извади тази необятна любов? Точно ти, с твоя айпод и вечните качулки.

— Разбрах, че си болна, и когато не дойде вчера на училище… — осъзнавам, че е смешно да обикалям около нея и да кудкудякам като квачка, и спирам насред изречението.

Хевън вижда Деймън, засмива се и поклаща разбиращо глава.

— Сега вече ми се изясни. Това е твоя работа, нали? — Намига му и обяснява: — Дойде и разтопи леда в сърцето на моята приятелка. Превърна я в къс сантиментално, топло, бухнало от маята тесто.

Деймън отвръща на смеха й, но очите му остават напрегнати и сериозни.

— Беше само грип — обяснява тя, когато Майлс удря леко длан в нейната и всички влизаме в училище. — Предполагам, че депресията от смъртта на Еванжелин допринесе за състоянието ми. Температурата ми беше толкова висока, че няколко пъти губих съзнание.

— Боже, наистина ли? — Дръпвам ръката си от Деймън, за да мога да съм в крачка с нея.

— Да, това беше най-странното. Всяка вечер си лягах с едни дрехи, а когато се събуждах, се оказваше, че съм със съвсем други. А когато търсех онези, с които съм си легнала, не можех да открия нищо. Сякаш дрехите се бяха изпарили във въздуха.

— Е, при онази бъркотия в стаята ти, това не е чудно — изхилва се Майлс. — А може да си имала халюцинации. Нали знаеш, че се случва при такава чудовищна температура.

— Може — свива рамене Хевън. — Както и да е, но всичките ми черни шалчета изчезнаха и трябваше да взема това назаем от брат си.

Повдига единия край на синия вълнен шал и го развява във въздуха.

— Имаше ли кой да се погрижи за теб? — настига ни Деймън и отново хваща ръката ми. Пръстите му се преплитат с моите и изпращат топлина до всяка клетка на тялото ми.

Хевън поклаща глава:

— Да не се шегуваш? На практика и аз като теб бих могла да кажа, че живея самостоятелно. Вратата ми остана заключена през цялото време. Можех да си умра там и никой нямаше да разбере.

— Ами Дрина? — питам и усещам неприятно чувство в стомаха си само от произнасянето на името й.

Хевън ме поглежда някак странно и казва:

— Дрина е в Ню Йорк. Замина в петък вечерта. Но не се тревожете за мен, защото някои от потните ми сънища бяха направо супер. За съжаление вие не бяхте в тях.

Стига до вратата на нейната класна стая и се обляга на стената.

— Случайно да си сънувала един каньон? — Пускам отново ръката на Деймън и завирам лице в нейното.

Но Хевън се засмива и ме избутва настрани.

— Извинявай, но хайде да не си навлизаме в личното пространство, а? — После завърта глава. — Не, нямаше никакви каньони. Просто някаква дивотия, трудно е за обяснение, но имаше много кръв.

В минутата, когато чувам думата „кръв“, ми причернява пред очите и се свличам на земята.

— Евър! — извиква Деймън и ме хваща малко преди да падна на пода. — Евър! — повтаря шепнешком той с натежал от тревога глас.

Когато отварям очи и срещам неговите, нещо в изражението му, нещо в напрегнатия му поглед ми се струва толкова познато, толкова любимо! Но малко преди споменът да придобие форма, гласът на Хевън изтрива всичко.

— Точно така се започна и при мен — кима важно тя. — Никога не съм губила съзнание преди това, но сега ми стана точно така, зави ми се свят и ми се подкосиха краката.

— Може да е бременна — казва Майлс достатъчно силно, за да чуят всички около нас.

— Не може — обаждам се, объркана от факта, че се чувствам съвсем добре в топлите и силни ръце на Деймън. Стъпвам на крака и тръгвам към стаята си. — Спокойно, няма ми нищо.

— По-добре я заведи у тях — обръща се Майлс към Деймън. — Изглежда ужасно.

— Да — присъединява се и Хевън. — Трябва да си починеш. Иначе ще пипнеш моя грип.

Настоявам да си вляза в клас, но никой не ме слуша. И не след дълго Деймън обвива талията ми с ръка и ме повежда към изхода.

 

 

— Това е пълна глупост — избухвам, когато напускаме паркинга с колата му и поемаме по магистралата. — Аз съм добре. Да не споменавам, че скоро ще ни изключат от училище за неизвинени отсъствия.

— Никой няма да ни изключи. — Поглежда в огледалото за обратно виждане той и изпреварва една кола. — Трябва ли да ти напомням, че преди малко припадна? Имаш късмет, че те хванах, преди да си разбиеш главата в мозайката.

— Нали ме хвана? И сега ми няма нищо. А и ако беше толкова загрижен за мен, не трябваше ли да ме отведеш първо при медицинската сестра? Не е необходимо да ме отвличаш.

— Не те отвличам — изръмжава той и един бегъл поглед ме убеждава, че наистина е ядосан. — Просто искам да се погрижа за теб, да съм сигурен, че всичко е наред.

— Ха, сега пък стана и лекар! — врътвам глава.

Деймън не отговаря. Продължава по крайбрежната, подминава пътя към дома ми и спира пред голяма представителна желязна врата.

— Къде ме водиш? — питам сърдито.

Той спира за миг, поздравява приятелски портиера и казва кратко:

— У дома.

Колата изкачва хълма, прави серия от завои и накрая спира пред огромна къща с просторен гараж.

Деймън отключва, после хваща ръката ми и ме въвежда в прекрасно обзаведена кухня, а оттам в кабинета си. Заставам с ръце на кръста и се прехласвам по красивите мебели. Всичко е точно обратното на това, което си представях — разхвърляна, подобна на курник стая, с два-три стола и легло.

— Твое ли е всичко това? — възкликвам и прокарвам ръка по мекия плюш на дивана. Очите ми попиват красотата на изящните лампиони, персийски килими, колекцията от маслени платна и тъмната маса за кафе, върху която има купчина книги за изкуството, свещи и една моя снимка. — Откъде я имаш? И кога си я направил?

Вземам снимката и я оглеждам отблизо. Нямам никакъв спомен за момента, когато е правена.

— Държиш се, сякаш не си била тук и преди — вдига вежди Деймън и ме кани да седна.

— Никога не съм била.

— Беше — настоява той. — Спомни си неделята. След плажа. Плувният ти костюм още съхне горе. Сега сядай. Искам да видя, че си почиваш.

Сядам и се облягам на тумбестите възглавници, все още загледана в снимката си. Продължавам да се чудя кога е успял да ме снима. Косата ми е разпусната, лицето ми е леко зачервено. Облечена съм в бежова блуза, а не си спомням да имам такава в скрина си. Изглежда, че се смея, но очите ми са тъжни и сериозни.

— Снимах те един ден в училище, когато не гледаше към мен. Предпочитам да снимам така. Това е единственият начин да хванеш същността на дадена личност — обяснява той, взема снимката от ръцете ми и я връща на масата.

— Сега затвори очи и си почини, докато направя чай.

След малко чаят е готов. Деймън ми връчва чаша с топлата течност и ме завива с дебело пухкаво одеяло, като го подпъхва така, че да не ми духа.

— Много мило, но нямаше нужда — оставям чашата на масата и поглеждам часовника си. Ако тръгна веднага, ще мога да се класирам за втория час. — Наистина, добре съм и искам да се върнем в училище.

— Евър, ти припадна! — Сяда той до мен и търси очите ми, пръстите му галят разпуснатата ми коса.

— Случват се такива неща — казвам, засрамена от цялата тази суматоха, особено когато знам, че няма нищо страшно.

— Не и на мен — изрича тихо той и мести пръсти от косата ми към белега на челото.

— Недей — отдръпвам се малко преди да достигнат до него.

— Защо? — поглежда ме той.

— Не искам да го пипаш. — Избягвам погледа му аз.

Не искам да му разказвам кога и как съм го получила, нито да го пипа, защото този белег е мой, само мой. Една постоянно мигаща червена точка, която няма да ми позволи да забравя никога. Точно затова отказах пластичната операция, отказах лекарите „да го оправят“. Защото онова, което стана, не може да бъде оправено. Вината за него е моя и болката си е моя, затова го крия под бретона си.

Деймън казва с усмивка:

— Не бой се, няма да се разболея.

После взема чашата и я допира до устните ми, за да пийна. Отпивам малка глътка, после отблъсквам ръката му и го поглеждам подозрително:

— Чакай да видим: няма да се разболееш, не ти пука за училище, хващаш четката и хоп — рисуваш Пикасо по-добре от Пикасо. Готвиш не по-зле от готвач в петзвезден ресторант, бил си модел в Ню Йорк, което е било преди да се преместите в Санта Фе, след като си живял в Лондон, Румъния, Париж и Египет. Не работиш и се издържаш сам, но някак си успяваш да живееш в тази луксозна, достойна за мултимилионер къща. Караш скъпа кола и…

— Рим — поглежда ме сериозно той.

— Какво?

— Каза, че съм живял в Румъния, но всъщност беше Рим.

— Както и да е — махам нетърпеливо с ръка. — Важното е, че… Изведнъж спирам, думите засядат в гърлото ми.

— Да — навежда се към мен той. — Важното е?

Преглъщам и отвръщам поглед от него. Докосвам се до нещо, което измъчва съзнанието ми вече седмици наред. Откъде са всичките тези почти свръхестествени способности. Дали… дали не е призрак като Райли? Не, това е невъзможно, него всички го виждат.

— Евър. — Хваща брадичката ми той и обръща лицето ми към себе си. — Евър, аз…

Но преди да завърши, аз скачам от дивана и от ръцете му, свалям одеялото от раменете си и без да поглеждам към него, прошепвам:

— Трябва да тръгвам.