Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Безсмъртните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evermore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Алисън Ноел. Вечна

Американска. Първо издание

Гл. редактор: Димитър Риков

Редактор: Слави Димов

Коректор: Лилия Анастасова

Предпечатна подготовка: Александрина Иванова

Радослав Донев: корица

Издателство Софт Прес, София, 2010

ISBN: 978–954–685–870–2

История

  1. — Добавяне

Трийсет и втора глава

— Какво стана вчера? Търсихме те навсякъде, но не те открихме. Нали уж идваше към нас?

Показвам глава над завивките с долепена до ухото телефонна слушалка, ядосана, че не се сетих да измисля предварително някакво извинение. Сега съм притисната до стената и трябва да съчинявам историята в движение.

— Ами, бях… но после… абе, схвана ми се единият крак и…

— Стига, спри! — извиква Майлс. — Наистина престани с тия глупости!

— Пропуснах ли нещо? — питам весело и си запушвам ушите за мислите в главата му. Думите преминават през съзнанието ми като лентата в долния край на екрана по време на кратките новини по Си Ен Ен: Пфу! Гадост! Защо лъже така безобразно?

— Нищо, с изключение на факта, че Дрина изобщо не се появи. Ако питаш за мен, прекарах половината вечер да помагам на Хевън да я издирва, а другата половина да я убеждавам, че ще си изкара по-добре без нея. Накрая започнах да подозирам, че двете си ходят сериозно. Най-зловещата вечна любов, нали, Вечна Евър? Ха! Чат ли си?

Майлс обича да си прави шеги с името ми.

Хващам се за главата и изпълзявам от леглото, осъзнавайки, че днес е първият ден от много време насам, когато се събуждам без махмурлук. И въпреки че го отчитам като добро начало, това не променя факта, че се чувствам ужасно.

— Е, какво ще правим? Искаш ли малко шопинг терапия? Да напазаруваме за Коледа?

— Не мога. Все още съм наказана — казвам, отварям скрина и започвам да ровя из тениските си. Спирам се на онази, която Деймън ми купи от „Дисниленд“, преди всичко да се промени и от смахнат животът ми да стане изключително смахнат.

— И докога?

— Не знам.

Оставям телефона на скрина, връщам Мики Маус в чекмеджето и навличам една лимоненожълта блуза с качулка. Всъщност няма значение докога Сабин ще ме държи вкъщи. Ако искам да изляза, ще изляза. Трябва само да се върна преди нея. Не е лесно да наложиш домашен арест на медиум. Но това ми осигурява отлично извинение да си стоя, да си кротувам и да се крия от всякакви случайни енергии. Това е единствената причина да не протестирам срещу наказанието.

Вземам отново слушалката, точно навреме, за да чуя думите на Майлс:

— Окей, обади ми се, когато те освободят.

Обувам първите попаднали пред очите ми дънки и сядам зад бюрото. И въпреки че главата ми тупти, очите ми горят и ръцете ми треперят, съм твърдо решена да изкарам деня без помощта на алкохол, Деймън или забежки до астралните полета.

Трябваше снощи да бъда по-настоятелна и да накарам Деймън да ми покаже как да се предпазвам. Защо решенията сякаш винаги опират до Ава?

Сабин чука лекичко на вратата и влиза. Лицето й е бледо и измъчено, очите — зачервени, а аурата й е сива и мътна. Веднага разбирам, че всичко е заради Джеф. Най-после е разбрала каква планина от лъжи е той. Изведнъж ме пробожда чувството на вина. Можех да й разкрия всичко от самото начало и да й спестя сърдечната болка. Можех, ако не бях мислила толкова много за себе си и толкова малко за нея.

— Евър — пристъпва към мен тя, — мисля си за твоето наказание. Не ми е много приятно да ти налагам ограничения, а и ти си вече достатъчно голяма. Затова мисля, че мога да се отнасям с теб като с равна, така че…

Така че ти отменям наказанието, завършвам изречението й наум. Но когато осъзнавам, че тя все още вярва, че проблемите ми са свързани с мъката от загубата на родителите ми, пламвам от срам.

— … ти отменям наказанието — усмихва се тъжно Сабин и аз се усмихвам, но вътрешно знам, че не заслужавам такъв жест. — Но искам да знам дали не си размислила по въпроса да споделиш с някого. Знам една терапия…

Тръскам енергично глава, преди да е завършила мисълта си. Знам, че го прави за мое добро, но не искам и няма да участвам в това. Сабин тръгва към вратата, но изненадващо за мен аз я спирам с думите:

— Искаш ли довечера да излезем на вечеря?

Тя ме поглежда объркано, изненадана от предложението ми.

— Вместо терапия — ухилвам се приятелски, без да знам как ще издържа цялата вечер в едно от онези големи и претъпкани с хора помещения, но ми се ще да похарча малко от спечелените на хиподрума пари и да я почерпя.

— Чудесна идея — усмихва се тя и почуква с юмрук по стената. — Ще си бъда вкъщи към седем.

В мига, когато чувам външната врата да се затваря и езичето на бравата да прищраква, Райли скача на рамото ми и изкрещява в ухото ми:

— Евър! Евър! Виждаш ли ме?

Едва не си удрям главата в тавана от уплаха.

— Божичко, Райли, изкара ми акъла! Защо крещиш така? — скарвам й се и в същото време се кося, че я посрещам на нож, въпреки че не съм на себе си от радост, че я виждам отново.

Тя килва немирно главата си на една страна и скача на леглото.

— За твое сведение, опитвам се да се свържа с теб от дни. Реших, че си загубила способността си да ме виждаш и полудях от тревога.

— Да, наистина бях изгубила способностите си. Защото започнах да пия… много. И ме изгониха от училище. Стана такава бъркотия… — клатя засрамено глава.

— Знам — кима тя и добива угрижен вид. — Наблюдавах те през цялото време. Подскачах нагоре-надолу пред теб, крещях, пищях и плясках с ръце, какво ли не правих, но ти беше прекалено пияна, за да ме видиш. Помниш ли веднъж, когато бутилката изхвръкна от ръцете ти?

Тя се усмихва и ми прави реверанс.

— Бях аз. И трябва да ми благодариш, че не я излях върху главата ти. Кажи какво стана?

Свеждам поглед от неудобство. Разбирам, че трябва да й дам някакво смислено обяснение, за да я освободя от безпокойството й за мен, но не знам откъде да започна.

— Виж, Райли, цялата тази енергия, която поемам непрекъснато… изведнъж стана непоносима за мен. Просто не издържах повече. И когато разбрах, че алкохолът ме предпазва, реших да го използвам, за да дам почивка на съзнанието си. Не можех да търпя повече.

— А сега как си?

— Сега… — Поглеждам я несигурно. — Сега съм точно там, откъдето започнах. Трезва и нещастна.

Последното го казвам със смях, но си е самата истина.

— Евър… — запъва се Райли, поглежда настрани и продължава някак виновно: — Не се сърди, но мисля, че трябва да се обадиш на Ава.

Отварям уста да протестирам, но тя вдига ръка и ме възпира:

— Моля те, изслушай ме. Аз сериозно мисля, че тя може да ти помогне. Знам, че може да ти помогне. И се опитва да го направи, но ти не й позволяваш. Обаче сега, предполагам, че вече ти се изясни и на теб. Ти просто нямаш друг избор. Или ще продължиш да пиеш и да се криеш в тази стая до края на живота си, или ще отидеш и ще я изслушаш. Друг начин няма.

Поклащам глава въпреки болката и отвръщам:

— Слушай, знам, че си влюбена в нея. Какво да направя, това си е твое решение. Но не замесвай и мен, просто… просто ме остави на мира, съгласна ли си?

— Грешиш, Евър — поглежда ме сериозно Райли. — Ава може да ти помогне. Какво ти коства да й се обадиш веднъж?

Оставам загледана в пода. Кракът ми почуква нервно по таблата на леглото. Според мен единственото нещо, което може да направи Ава, е да вгорчи още повече живота ми. Когато най-сетне вдигам глава, забелязвам, че Райли е сменила костюмите от Хелоуин с дънки, тениска и хубави маратонки. Сега прилича на нормално дванайсетгодишно момиче, но е станала безплътна, на практика мога да виждам през нея.

— Какво стана с Деймън, когато отиде в дома му? И още ли сте заедно? — пита ме тя.

Но на мен не ми се говори за Деймън, не знам дори откъде да започна. Освен това осъзнавам, че ме пита само за да отклони вниманието ми от своята безплътност.

— Какво става с теб? — питам на свой ред, обзета от паника. — Защо избледняваш?

Тя ме поглежда и казва тихо:

— Не ми остана много време.

— Какво искаш да кажеш с това „Не ми остана много време“? Ще дойдеш пак, нали? — извиквам извън себе си от страх, когато тя ми маха с ръка и изчезва от погледа ми, а на мястото, където е седяла допреди миг, виждам смачканата на топка визитка на Ава.