Алисън Ноел
Вечна (6)

Пета глава

Отивам при масите за обяд, поглеждам към нашата маса и установявам, че Хевън и Майлс са вече там. Изведнъж забелязвам, че Деймън седи до тях и едва удържам изкушението да хукна в другата посока.

— Може да се присъединиш към нас, но само ако обещаеш да не фиксираш с поглед новия ни приятел — засмива се Майлс. — Това втренчено гледане е много невъзпитано, да знаеш. Никой ли не ти го е казвал досега?

Завъртам очи и сядам на пейката до него, решена да покажа на всички, че ми е дошло до гуша от този Деймън.

— Какво да правя, като съм отгледана от вълци? — свивам рамене и се заемам усърдно с разопаковането на храната си за обяд.

— Аз пък съм отгледан от мъж в женски дрехи и писател на любовни романи — казва Майлс, пресяга се и си открадва захаросаната пуканка от върха на кексчето на Хевън, която изглежда точно като онези, които раздават на Хелоуин, въпреки че дотогава има още доста време.

— Съжалявам, че не са те избрали за ролята на Чандлър в „Приятел“, сладурче — ухилва се Хевън. — Аз пък съм отгледана от вещици. Бях красивата принцеса на вампирите, всички бяха влюбени в мен и ме боготворяха. Живеех в разкошен готически замък и нямам никаква представа как се оказах тук, на тази идиотска маса от фибростъкло, ведно с такива загубеняци като вас.

После кимва към Деймън.

— А ти?

Той отпива малка глътка от питието си — някаква странна смес с цветовете на дъгата, но с преобладаващ червен оттенък, в малка стъклена бутилка. Оглежда и тримата подред и казва с усмивка:

— В Италия, Франция, Англия, Испания, Белгия, Ню Йорк, Ню Орлийнс, Орегон, Индия, Ню Мексико, Египет и на още няколко места.

— Правилно ли ще бъде, ако обобщя накратко с термина „войнишко дете“? — засмива се Хевън, взема една захаросана пуканка от кексчето си и го подхвърля към Майлс.

— Живял ли си някога в Орегон? — пита го той и намества пуканката в центъра на езика си, преди да я глътне с малко минерална вода.

— Да, в Портланд — кима Деймън.

Майлс се засмива.

— Не е въпрос, но все пак… Имах предвид, че нашата Евър, ами… тя е живяла някога в Орегон — изтърсва изведнъж и получава от Хевън пронизващ поглед. Явно въпреки демонстрацията на грубост от моя страна тя все още ме смята за най-голямата пречка по пътя й към Истинската любов и настръхва при всяко насочване на разговора към мен.

Деймън се усмихва и очите му отново намират моите.

— Къде?

— Юджийн — измънквам и за да не потъна в черното на очите му, се концентрирам в сандвича си. Сега се случва същото като в класната стая — всеки път, когато ме заговори, всички останали гласове в главата ми заглъхват.

И всеки път, когато очите ни се срещнат, ме облива гореща вълна.

А когато кракът му докосва съвсем случайно моя, цялото ми тяло изтръпва.

И това наистина ме изкарва от релси.

— И защо дойде тук? — навежда се към мен той и принуждава Хевън да се присламчи още по-близо до него.

Забивам поглед в масата и стискам устни — обичайния ми нервен тик. Не искам да говоря за стария си живот. Не виждам смисъл да описвам онези кървави подробности. И да обяснявам как, въпреки че вината за смъртта на цялото ми семейство е изцяло моя, някак си успях да остана жива. Така че накрая отчупвам коричка от сандвича си и казвам:

— Дълга история.

Усещам погледа му — тежък, топъл и подканващ — и това ме изнервя още повече. Дланите ми се изпотяват и бутилката с водата ми се изплъзва от пръстите. Полита толкова бързо надолу, че е абсурд да успея да я хвана, затова седя и чакам като последна тъпачка да се удари в масата и да се разлее. Но преди да я достигне, Деймън успява да я хване и ми я подава. Продължавам да си седя, да се взирам в бутилката и да избягвам погледа му, като се питам дали съм единствената впечатлена от бързината на реакцията му. Движенията на ръцете му бяха толкова бързи, че очертанията им се размазаха пред очите ми.

Майлс подхваща разговор за Ню Йорк и Хевън се приближава толкова плътно до Деймън, че едва не сяда в скута му. Аз поемам дълбоко въздух, довършвам сандвича и уверявам себе си, че съм се справила добре.

Когато звънецът най-после бие, всички грабваме нещата си и тръгваме към класните стаи. Деймън се отдалечава на известно разстояние от нас и аз използвам момента да се обърна към Хевън и Майлс.

— Как се оказа на нашата маса? — вдигам ръце, за да демонстрирам недоумението си.

И изведнъж се стряскам при звука на собствения си глас. Звучи ужасно пискливо и обвинително.

— Искаше да седне на сянка и ние го поканихме при нас — обяснява Майлс, пуска празната бутилка в кошчето за боклук и ни повежда към главната сграда. — Бъди спокойна, не сме замисляли зъл план, за да те поставим в неловко положение.

— Можеше и без последния коментар — извиквам, съзнавайки, че се държа неадекватно и се засягам от глупости.

Но то е, защото не искам да кажа това, което мисля в действителност, защото не искам да обидя приятелите си с един много важен, но доста неприятен въпрос: Защо момче като Деймън се мотае с такива като нас?

Без майтап. Имам предвид всички онези важни мацки. И момчета, всичките готини компании, в които може да влезе без проблем. Защо, по дяволите, ще иска да седне при нас — най-големите нещастници в училището?

— Не подскачай така, де, може пък да му е приятно — свива рамене Майлс. — А, имай предвид, че довечера ще дойде у вас. Казах му да мине към осем.

— К–какво? — зяпвам срещу него и внезапно си припомням, че по време на целия обяд Хевън бе мислила какво ще си облече довечера, а Майлс се бе чудил наум дали ще има време да си направи изкуствен слънчев загар. Сега всичко си идваше на мястото. — Ами… Явно Деймън мрази футбола не по-малко от нас, поне така разбрахме от малката ни игра на въпроси и отговори, на която си играхме, преди да дойдеш.

Хевън се усмихва и ми прави реверанс — покритите с мрежести чорапи колене издуват полата от двете й страни.

— И понеже е нов и на практика не познава никого от другите, решихме, че можем да си го прикоткаме в нашата кочинка и да не го караме да търси други приятели.

— Но… — започвам и спирам веднага, защото не знам какво да кажа. Но знам с абсолютна сигурност, че не искам Деймън да идва у нас, нито довечера, нито никога.

— Аз ще дойда някъде след осем — обажда се Хевън. — Днес ще ходя на сбирка, но тя ще свърши до седем. Ще имам достатъчно време да отскоча до нас и да се преоблека. И, между другото, заплювам си мястото до Деймън в джакузито.

— А, не, не може — намусва се Майлс. — Няма да ти го отстъпя.

Но тя вече ни маха с ръка, завива по коридора към своята класна стая, като в последния момент се обръща и поглежда Майлс:

— Днес кои ще се събират?

Той отваря вратата на своята стая и й се усмихва.

— Днес е петък, значи е ред на дебелаците.

Хевън е пристрастена към всякакви сбирки на анонимни. За краткото време, през което я познавам, разбрах, че тя присъства на сбирките на анонимните алкохолици, наркоманите, пристрастените към тютюнопушенето, пристрастените към пристрастените, затъналите в дългове, пристрастените към хазарта, геймърите, другите със социалните фобии, клептоманите, колекционерите на ненужни вещи и сексуалните маниаци. Доколкото знам, днес ще се запознае за пръв път с маниаците на тема храна. Ще бъде интересно, си мисля, защото, висока сто петдесет и три сантиметра, слаба и гъвкава, с тяло като на балерина от музикална кутия, Хевън определено няма нищо общо с днешните анонимни маниаци. Нито пък с алкохолиците или с онези със заемите и хазарта, изобщо с нито една от тези групи. Просто е напълно пренебрегвана от своите самовлюбени родители и това я кара да търси любов и одобрение навсякъде, където би могла да ги получи.

Както и цялата работа с готическия рок. Истината е, че тя изобщо не си пада по него, вижда се ясно по начина, по който тя прескача по дисковете от песен на песен, вместо да се задълбочи във всяка една, и по това как постерите на нейните любими „Джой Дивижън“ висят безразборно по пастелнорозовите стени на стаята й — спомен от нейния не много отдавнашен балетен период (който настъпи малко след манията й по марковите дрехи и каталозите на „Джей Крю“). Но наскоро откри, че единственият начин да се открои в един град, гъмжащ от облечени в „Джуси“ блондинки, е да се облича като принцесата на мрака.

Само че не се получи толкова добре, както се надяваше тя. Първия път, когато майка й я видя с тези дрехи, въздъхна, грабна ключовете за колата си и потегли към фитнеса. А баща й се свърта толкова рядко вкъщи и стои толкова малко, че няма време да я огледа като хората. Малкият й брат, Остин, в началото се шашна, но после свикна. И понеже по-голямата част от децата в училище отдавна са изкушени от безумните образи на поведение и мода, които властват на екрана ма MTV през последните години, те най-често не й обръщат никакво внимание.

Но аз знам, че под всичките черепи, паяци и тежък рокерски грим се крие едно момиченце, което иска единствено да бъде забелязано, чуто и обичано, да получи внимание — нещо, което досегашните й превъплъщения не успяха да й осигурят. Така че, ако да се изправи пред пълна с хора зала и да сътвори някаква сълзлива история за мъчителната й ежедневна битка със своята пристрастеност, я кара да се чувства значима, коя съм аз, че да я съдя?

В предишния си живот никога не съм се мотала с хора като Майлс и Хевън. Нямах връзка с „трудни деца“, нито със странни деца или с такива, които са пренебрегвани от всички. Аз бях една от популярните, от групата на сладките, атлетичните, талантливите, интелигентните, богатите, обичаните, бях всичко това накуп. Ходех на танци, най-добрата ми приятелка се казваше Рейчъл (тя също беше мажоретка като мен) — също много популярна в училище, имах си дори и приятел. Казваше се Брандън и беше шестото поред момче, с което съм се целувала (първият се казваше Лукас, но го направих само защото исках да се изфукам, че не ме е страх, а останалите между тях, повярвайте, дори не си заслужава да ги споменавам). И въпреки че не съм се държала лошо с никого от онези, които не принадлежаха към нашата група, по-честно ще бъде да кажа, че просто не ги забелязвах. Нямах нищо общо с тях. И се държах, сякаш са невидими.

Сега аз съм една от невидимите. Разбрах го в деня, когато Рейчъл и Брандън ме посетиха в болницата. И двамата се държаха много мило и външно ми съчувстваха, но мислите им ми казваха всичко. Те бяха отвратени от малките найлонови торбички, по които течаха всякакви медикаменти и се вливаха във вените ми. Погнусиха се от раните и синините, от гипсираните ми крайници. Съжаляваха ме за това, което ми се бе случило, и за загубата на родителите ми, но се стараеха да не поглеждат към огромния червен белег на челото ми. Това, което наистина им се искаше да направят, беше да избягат далеч от мен.

Наблюдавах как аурите им се завихрят едновременно и приемат един и същ тъмнокафяв оттенък. Разбрах, че в себе си се отдръпват от мен и се приближават по-близо един към друг.

Затова, вместо да си губя времето с обичайните за училищните елитни групи странни ритуали, възприети и от групата на Стейша и Онър, още от първия ден в Бей Вю се насочих към Майлс и Хевън, двамата отритнати от „готините“ неудачници, които ме приеха, без да задават неудобни въпроси. И въпреки че отстрани сигурно изглеждаме доста странно, истината е, че не бих се справила без тях. Приятелството им е едно от малкото хубави неща в новия ми живот. То ме кара да се чувствам отново нормална.

Ето причината да се старая на всяка цена да стоя далече от Деймън. Способността му да кара кожата ми да настръхва с едно докосване и да кара светът да замлъкне с една произнесена дума е опасно изкушение, на което не искам да се поддавам.

Не искам да си развалям и приятелството с Хелън.

Не искам да рискувам да се сближавам прекалено много с когото и да било.