Алисън Ноел
Вечна (11)

Десета глава

На следващата сутрин, докато се приготвям за училище, правя огромна грешка, молейки Райли да ми помогне да избера блузка.

— Какво мислиш? — питам и вдигам пред очите й първо синята, а после зелената.

— Я да видя розовата — казва тя, кацнала на гардероба ми, наклонила глава на една страна, сякаш наистина обмисля възможностите.

— Няма розова — намръщвам се и се питам не може ли поне веднъж да бъде сериозна, да не превръща всичко в игра. — Хайде, помогни ми, часовникът тиктака.

Тя търка брадичката си и примижва.

— Как мислиш, дали това синьо е небесно или по-скоро отива към метличина?

— Този ще бъде — хвърлям ядосано синия и вдигам над главата си зеления, готова да го облека.

— Иди със синия.

Замръзвам на място. Очите, носът и устата ми също замръзват, а брадичката ми трепери, сякаш всичко живо се пука от студ.

— Сериозно, ще ти отива на очите.

Поглеждам я изпитателно, после оставям зеления и правя това, което тя ми казва. После бръквам в чекмеджето за гланца и вдигам ръка, за да си сложа малко на устните, когато тя се обажда отново:

— Окей, казвай какво става? Защото е ясно, че има нещо. Проблем с блузките, потни ръце, грим — какво става?

— Не се гримирам — почти изкрещявам към нея.

— Не че искам да навлизам в технически подробности, но гланцът за устни също се брои. Питай, когото искаш, всеки ще ти каже, че е част от грима. А ти, мила сестрице, тъкмо се канеше да си го сложиш.

Връщам гланца в чекмеджето, пресягам се за обичайния си овлажнител и намазвам устните си с права линия, без да обръщам внимание на извивките.

— Ехо! Все още не съм получила отговор на въпроса си.

Стискам устни, отварям вратата и излизам навън.

— Добре, не ми казвай, но никой не може да ме спре да направя няколко предположения! — тръгва по петите ми тя.

— Твоя работа — изсумтявам и се насочвам към гаража.

— Добре, да видим. Знаем, че не е Майлс, защото е явно, че не си неговият тип. Хевън също не е, защото знаем, че тя не е твоят тип, което ме кара да мисля, че… — Тя се промъква през заключената врата на гаража и на колата и сяда на мястото до шофьора, докато аз се опитвам да не избухна. — Сигурна съм, че е някой от твоята тайфа, така че кажи ми. Предавам се.

Отварям вратата на гаража и сядам в колата по старомодния начин. После паля двигателя и го форсирам, за да я заглуша.

— Знам, че става нещо — извисява тя глас, за да надвика рева на мотора, — защото може да ти е неприятно, че ти го казвам, но ти се държиш точно както се държеше, преди да започнеш да излизаш с Брендън. Помниш ли колко нервна и параноична беше тогава? Непрекъснато се питаше дали и той те харесва и подобни глупости. Така че — казвай! Кой е горкият човечец? Коя е следващата ти жертва?

В мига, когато казва това, образът на Деймън изниква пред мен толкова красив, толкова секси, толкова ясен и осезаем! Изкушавам се да протегна ръка и да го докосна. Но вместо това прочиствам гърлото си, изкарвам колата назад и казвам:

— Никой. Не харесвам никого. И да знаеш, че за последен път те моля за помощ.

 

 

Когато идва време за английския, аз съм толкова замаяна, с потни длани и със свито сърце, точно както ме описа Райли, че не мога да не й призная известна проницателност. Но когато виждам Деймън да говори със Стейша, прибавям към дългия списък и „параноична“.

— Извини ме — казвам, когато божествено дългите му крака, заели мястото на глупавия капан на Стейша, препречват пътя ми.

Но той не ми обръща внимание и остава надвесен над чина й. Без да искам, виждам как се пресяга зад ухото й и вади оттам една още неразцъфнала розова пъпка.

Една–единствена бяла розова пъпка.

Свежа и чиста, с блестящи капчици роса по нея.

Когато й я поднася, тя изписква толкова силно, че човек би си помислил, че й е поднесъл диамант.

— Боже мой! Не мога да повярвам! Как го направи? — пищи на умряло Стейша и размахва розата, да не би някой да пропусне да я забележи.

Стискам устни и забождам поглед в пода. Бързо напипвам айпода и го надувам, докато гласът й заглъхне.

— Трябва да мина — зарязвам извиненията и карам направо.

Очите ми срещат неговите и улавят топлината им само за миг, после черните въглени се превръщат в два ледени къса и той ми освобождава пътя.

Хуквам към чина, без да поглеждам към никого. Краката ми се движат така, както се очаква от тях — единия пред другия и обратно, като на зомби, робот, нещо нямо и бездушно, което е програмирано да се движи, но не е способно да мисли самостоятелно. Сядам на стола, вадя автоматично от раницата тетрадката, книгата и химикалката и се правя, че не забелязвам с какво нежелание пристъпва към мястото си Деймън, как си влачи краката към мен, когато господин Робинс влиза в клас.

 

 

— Каква смрад! — изсъсква Хевън, отмята бретона си и забива поглед напред.

Ругатнята й отнема вероятността да спази единственото обещание, дадено на Нова година, което тя все пак имаше възможност да спази, и то само защото намира думата „смрад“ за забавна.

— Знаех си, че няма да продължи дълго — поклаща глава Майлс, докато наблюдава как Деймън взема акъла на малките глезли с естествения си чар, с вълшебната химикалка и с онези глупави смрадливи розови пъпки. — Беше прекалено хубаво, за да е истина. Казах го още първия ден. Помниш ли, че го казах?

— Не! — тросва се Хевън, все още загледана в Деймън.

— Нищо не помня.

— Обаче го казах — настоява Майлс, изгълтва минералната си вода и кима доволно. — Казах го, но ти не си ме чула.

Вторачвам се в сандвича си и започвам да дъвча. Нямам никакво намерение да влизам в спор „кой какво каза и кога“ и определено не искам да поглеждам към Деймън, Стейша и всеки, който е на тяхната маса. Още не бяхме започнали часа, бяхме точно по средата на проверката за отсъствия, когато Деймън се наведе към мен и ми връчи един сгънат на триъгълник лист.

За да го предам на Стейша, моля ви се!

— Предай си го сам — казах през зъби, без да го докосвам, и в същото време се замислих как едно сгънато на три парче хартия може да предизвиква такава болка в гърдите ми.

— Хайде де — прошепна той и подхвърли бележката така, че падна на милиметър от пръстите ми. — Обещавам, че няма да пипнеш грип.

— Не става дума за грипа — погледнах го ядосано.

— А за какво става дума тогава? — попита ме той и ме заслепи с тъмния си поглед.

Става дума за това, че не искам да я пипам! Не искам да знам какво пише в нея! Защото в мига, когато се докосне до пръстите ми, аз виждам написаното в главата си — цялото флиртаджийско, закачливо и подканящо съобщение. Неприятният факт е, че дори да не я докосна, ще чуя съдържанието й в мислите на Стейша, но така поне ще мога да се преструвам, че се е заблудила, че глупостта й я е подвела и не е разбрала правилно написаното. Но ако го докосна, тогава ще е ясно, че всичко е истина… а аз просто не мога да го понеса…

— Предай си го сам — казах накрая, побутнах листа с върха на химикалката си и го изпратих на ръба на чина си, ядосана от тревогата, която обзема беснеещото в гърдите ми сърце.

И още повече се ядосах, когато той го взе и го прибра в джоба си, вместо да й го даде.

 

 

— Ехо, Земя вика Евър!

Тръсвам глава и се обръщам към Майлс.

— Питам какво стана. Не че ще си търсим вина, но все пак ти последна от нас говори с него…

И на мен ми се ще да зная какво наистина е станало. Спомням си, че вчера в часа по изобразително очите му потърсиха моите. Помня топлата вълна по кожата си, когато ме докосна. Помня, че си тръгнах убедена, че между нас има нещо специално — някаква магия дори. Но после си спомних онова момиче, с което го видях, преди да започне да сваля Стейша. Онази надута красавица с червената коса, с която беше в „Сейнт Реджис“, която така удобно бях забравила… и изведнъж разбирам колко наивна и глупава съм била да си въобразявам, че може да хареса мен. Сега осъзнавам всичко. Истината е, че Деймън е от онези момчета, които си играят с хората. И го прави с всички.

Поглеждам към другата маса точно в мига, когато Деймън вади цял букет от розови пъпки от ухото, ръкава, деколтето и чантата на Стейша. Скърцам със зъби и обръщам глава, за да си спестя прегръдката, която ще последва вместо благодарност от нейна страна.

— Не съм направила нищо — казвам и се чувствам не по-малко объркана и засегната от Майлс и Хевън от непостоянството на Деймън.

Чувам мислите на Майлс, който претегля думите ми и се опитва да реши дали да ми вярва или не. В крайна сметка въздъхва и пита:

— И ти ли се чувстваш така отхвърлена, нещастна и обидена като мен?

Поглеждам го и едва сдържам желанието си да му се доверя, да излея всичко, целия казан от чувства, който ври в душата ми. Как може до вчера да съм убедена, че между нас се случва нещо голямо, а днес да бъда сюрпризирана от всичко това? Но само клатя глава, събирам нещата си и тръгвам към класа си много преди да бие звънецът.

В часа по френски се замислям как да направя така, че да пропусна следващия час по изобразително изкуство. Сериозно. Защото дори и сега, докато правя обичайните упражнения, мърдам устни, спрягам глаголи и чета новите думи, болката в сърцето ми не утихва. Какво да измисля? Свиване на стомаха, гадене, треска, грип — каквото и да е, само да мине пред госпожа Мачадо.

И не става дума само за Деймън. Истината е, че изобщо не знам защо написах този предмет на първо място в списъка със свободно избираемите. Ясно е, че нямам и капчица талант. Проектът ми е просто ужасен и не е като да кажеш, че от малка искам да стана художник. И да, ако прибавим и Деймън към всичко това, изобразителното не само че ще ми прецака дипломата, но и два учебни часа всяка седмица ще се чувствам зле.

Накрая все пак решавам да отида. Защото мисля, че така е редно. И започвам толкова усърдно да подреждам нещата си, да си закопчавам престилката и да редя четките, че в първия момент не забелязвам, че го няма. И понеже минутите минават, а него все още го няма, грабвам боите и насочвам вниманието си към платното.

И веднага забелязвам онзи глупав сгънат на три лист, закачен на ръба на статива.

Втренчвам се в него с такава сила, че всичко останало потъмнява и се размазва. В класната стая остава един–единствен предмет. Имам усещането, че сега целият ми свят се съдържа в този оставен върху тънката дървена рамка лист, върху който пише името Стейша. И въпреки че нямам представа как е попаднал тук и повторният оглед на стаята потвърждава, че Деймън не е тук, аз не искам да го виждам, не искам изобщо да е близо до мен. Отказвам да участвам в мръсните му игрички.

Грабвам четката и го первам с всички сили. Той литва във въздуха и поема надолу в бавен танц. Докато го гледам, съзнавам, че постъпвам детински, направо смешно, особено когато госпожа Мачадо се приближава и го вдига от пода.

— Май че изпусна нещо — казва тя с мелодичния си глас и ми се усмихва лъчезарно, понеже не знае, че съм го направила нарочно.

— Не е за мен — отвръщам и започвам да пренареждам нещата си, надявайки се тя лично да го предаде на Стейша или, още по-добре, да го хвърли в кошчето.

— Значи в класа има друга Евър, която не познавам? — пита мило тя.

Какво?

Вземам бележката, която тя люлее с два пръста пред очите ми, и виждам името Евър, изписано с красивия му почерк, който не бих могла да сбъркам никога. Нямам представа как би могло да стане това и не виждам смислено обяснение. Защото знам какво видях.

Пръстите ми треперят, докато разгъвам трите подгънати краища, изглаждам гънките и ахвам. Пред себе си виждам малка, но красива рисунка — малка и подробна рисунка на прекрасно червено лале.