Алисън Ноел
Вечна (35)

Трийсет и четвърта глава

Освободена от наказания и от ясновидски способности, през следващите няколко дни се мотая из града с Майлс и Хевън, пия кафе с тях, обикалям из магазините, ходя на кино, разхождам се из центъра, присъствам на репетициите им, нетърпелива да наваксам с нормалните неща в живота. И когато на сутринта на Коледа Райли се появява отново, тихичко благодаря, че все още мога да я видя.

— Хей, чакай малко! — Застава на вратата ми точно когато се каня да сляза долу. — Няма начин да си отвориш подаръците без мен.

Усмихва се и образът й е толкова ясен и плътен, че си отдъхвам доволно. Няма дори и капчица избледняване.

— Искаш ли да ти подскажа? — усмихва се хитро тя. — Само да ти намекна какво има под коледното дърво?

— В никакъв случай! — засмивам се аз. — Нека този път да е изненада.

Гледам я как застава в средата на стаята и прави няколко салта и сърцето ми прелива от радост.

— Като говорим за изненада — кикоти се тя, — Джеф купи пръстен на Сабин. Можеш ли да си представиш? Излезе от дома на майка си, нанесе се в самостоятелно жилище и сега моли леля да започнат всичко отначало.

— Наистина ли? — учудвам се, докато оглеждам избелелите й дънки и няколкото броя тениски на етажи. Какво облекчение, че вече не ходи с филмови костюми и не копира моето облекло.

— Наистина — кима тя. — И Сабин ще му върне пръстена. Поне така мисля от това, което видях. Но да не бързаме, тя все още не го е получила, така че ще почакаме малко за развръзката. А ти как си? Все още ли чуваш мислите на хората?

— А ти все още ли шпионираш знаменитостите? — засичам я аз.

Райли нацупва устни и върти очи.

— С това е приключено. Реших да съхраня невинността си, което е невъзможно в Холивуд. Плюс това започна да ми доскучава. Едно и също — пазаруване, преяждане, преливане, последвани от период на възстановяване. Изкъпване, избърсване и после всичко започва отначало.

Засмивам се с глас. Колко много ми се иска да я прегърна! Но не искам да пробвам, страх ме е да не се разпадне.

— Какво гледаш? — пита тя.

— Теб — усмихвам й се с любов.

— И?

— Много се радвам, че си тук. И че все още мога да те виждам. Страхувах се, че съм изгубила тази способност, след като Ава ми помогна да си изградя предпазен щит.

— Ако трябва да съм честна, наистина си изгубила способностите си. Трябваше да вложа цялата си енергия, за да можеш да ме видиш. Всъщност използвах и малко от твоята. Не усещаш ли умора?

— Малко — свивам рамене, — но мисля, че е нормално. Нали току-що се събудих?

— Това няма значение — клати тя глава. — Както и да е.

— Хей, Райли. — Поглеждам я любопитно. — Още ли посещаваш Ава?

— Не — отвръща тя. — Вече нямам нужда от нея. Сега побързай. Нямам търпение да видя физиономията ти, когато отвориш новия си айфон. Ох! Издадох се!

Слага ръце на устата си и се киска, после прави една крачка назад и изчезва през затворената врата.

— Ще останеш ли? — излизам след нея по традиционния начин. И добавям тихо: — Не е нужно да си тръгваш. Или да ходиш на друго място.

Тя скача на парапета и се спуска надолу. Докато се пързаля, обръща глава към мен и казва:

— Не. Край на скитането.

Сабин върна пръстена на Джеф, аз получих своя айфон, а Райли започна отново да ме посещава всеки ден, дори да идва с мен в училище. Майлс тръгна с един от танцьорите в „Лак за коса“. Хевън боядиса косата си тъмнокафява, захвърли всичко готическо, започна дълга и болезнена процедура по премахването на онази татуировка, изгори всички дрехи в стил „Дрина“ и се влюби в „емо“ модата. Старата година си замина и новата дойде с малко парти у нас, включващо газиран ябълков сок за мен (бях официално отписана от списъка за алкохола), контрабандно шампанско за компанията и среднощно джакузи за всички — правихме всичко, което обикновено се прави в новогодишната нощ. Макар и банално, беше забавно. Стейша и Онър продължават да ме гледат накриво, дори още по-накриво, след като започнах да се обличам модерно. Господин Робинс започна нов живот (без жена си и дъщеря си), госпожа Мачадо все още потръпва, когато спре поглед на картините ми. Всичко останало е Деймън.

Той запълва всяка празнина в мен, споява всичките ми отделни мисли и чувства и като хоросан между тухлите ме държи цяла и здрава. Деймън е във всяка моя мисъл, в шампоана ми, в пастата за зъби, в храната, във филмите, които гледам, във всяка песен и във всяко мехурче в джакузито. Не го оставям да излезе от ума ми, утешавам се с мисълта, че така е винаги с мен, въпреки че е някъде там…

Майлс и Хевън са щастливци, защото посрещат Свети Валентин влюбени, макар и не един в друг. На самия празник се събираме и обядваме заедно, както всеки ден, но този път усещам, че си дъвча сандвича сама. И двамата са забили глави в миникомпютрите си и просто не ме забелязват, а моят айфон лежи безмълвен на масата до мен.

— Боже, колко е забавен! А да знаете колко е умен само! — възкликва Майлс за милионен път и си се смее сам, докато пише остроумния си отговор.

— Олеле, Джош току-що ми прехвърли цял тон с песни! Боже, с какво съм заслужила такова щастие? — мълви Хевън и трака по клавиатурата.

И въпреки че се радвам за тях и съм щастлива с тяхното щастие, мисля само за шестия час по изобразително изкуство.

Не точно за него, а търся варианти някак си да го пропусна. Защото днес Бей Вю празнува не само Свети Валентин, но и Деня на сърдечните тайни. Днес онези големи червени сърца с прикрепена към тях любовна бележка, които влюбените са изпращали на своите момчета и момичета в продължение на цяла седмица, ще бъдат доставени на получателите си. Майлс и Хевън очакват с нетърпение своите, въпреки че няма да се срещнат лично с гаджетата си. За мен остава надеждата да избутам някак си този ден цяла и невредима.

И въпреки че откакто захвърлих качулките, айпода и тъмните очила, интересът на момчетата към мен се повиши десетократно, това не ме радва особено, защото не се интересувам от никого. В това училище (и на тази планета) никой не може да се сравнява с Деймън. Никой. Просто не е възможно. И поне засега нямам намерение да занижавам критериите си.

Когато звънецът за шестия час бие, ставам и влизам в клас. Бягането от час, както и пиенето, вече са минало. Преглъщам и тръгвам към статива си, а мозъкът ми вече работи върху новата ни задача — да имитираме стила на някакъв „изъм“ по наш избор. Така се случи, че избрах кубизма. Отново направих грешка. Реших, че ще е лесно, но се оказа, че не е. Дори е много трудно.

Докато работя, усещам някакво движение зад гърба си и се обръщам. Виждам го пред себе си с голямо червено сърце в ръка и се връщам отново към работата си, приемайки, че от много мислене, вече започвам да го виждам навсякъде. Затова, когато ме потупва по рамото, дори не си правя труда да се обърна. Само клатя глава и казвам:

— Сгрешил си момичето.

Той измърморва нещо под носа си и пита:

— Нали ти се казваш Евър?

Кимам, но не се обръщам.

— Тогава вземи сърцето си, защото трябва да изчезна оттук, преди да е бил звънецът.

Хвърля сърцето към мен и се скрива зад вратата. Оставям въглена, отварям картичката и прочитам:

„Мисля за теб.

Винаги.

Деймън“.