Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Безсмъртните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evermore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2015 г.)
Разпознаване и корекция
aisle (2015 г.)

Издание:

Алисън Ноел. Вечна

Американска. Първо издание

Гл. редактор: Димитър Риков

Редактор: Слави Димов

Коректор: Лилия Анастасова

Предпечатна подготовка: Александрина Иванова

Радослав Донев: корица

Издателство Софт Прес, София, 2010

ISBN: 978–954–685–870–2

История

  1. — Добавяне

Двайсет и първа глава

Стигам до дома и с изненада виждам, че някой седи на стъпалата пред външната врата. Още повече се изненадвам, когато разпознавам Райли.

— Здрасти — махам с ръка, вземам раницата и затръшвам вратата на колата малко по-силно, отколкото е необходимо.

— Хей, по-внимателно! Ще ме отнесеш!

— Извинявай. Мислех, че е Деймън — измърморвам и бъркам в раницата за ключовете.

— Ох, какво е направил пък сега? — пляска с ръце тя.

Но аз не благоволявам да я осветля по въпроса. Отключвам вратата и мълча. Нямам никакво желание да й обяснявам, поне не в детайли.

— Защо стоиш навън като наказана? — Повеждам я навътре аз.

— Ха–ха, много смешно — криви устни тя, влиза в кухнята и се просва на плота.

Хвърлям раницата на един от столовете и пъхам глава в хладилника.

— Какво става? — обръщам се към нея, когато осъзнавам, че мълчи. Дали пък не се е заразила от моето лошо настроение?

— Нищо — отвръща тя, подпира с ръце брадичката си и се заглежда в мен.

— Не ми изглежда да е нищо.

Яде ми се сладолед, но подминавам кутията и вземам само бутилка минерална вода. Облягам се на гранитната плоча и се вглеждам по-внимателно в нея. Косата й е разрошена, а костюмът на Жената чудо — раздърпан и мърляв. Тя сяда уморено на плота и се навежда толкова силно напред, че сърцето ми се свива, макар да знам, че не може да падне и да се нарани.

— Какво ще правиш сега? Искам да кажа, че това е като сбъднат сън, нали? Празна къща, без зорки очи… — повдига закачливо вежди тя, но ентусиазмът й ми изглежда някак фалшив, сякаш се опитва да прикрие тъжните си мисли.

Отпивам от водата и свивам рамене. Част от мен иска да й каже всичко, да сподели тайните — и добрите, и лошите, и ужасните. Колко хубаво би било, ако мога да се разтоваря поне малко, да не мъкна всичко на своя гръб! Но изведнъж си припомням, че почти половината й живот е преминал в очакване да навърши тринайсет, че броеше с трепет всяка оставаща година до важната дата, за да може най-после и тя да влезе в групата на тийнейджърите. Казвам си, че не бива да я товаря допълнително. Няма как да не се запитам дали мечтата й да порасне не е причината все още да се мотае тук. Аз й я отнех и сега тя няма друг избор, освен да живее чрез мен.

— Съжалявам, ако те разочаровам — казвам накрая, — но предполагам, вече си разбрала, че когато опре до тийнейджърски мечти, съм пълна скръб.

Поглеждам я притеснено и лицето ми пламва от срам, въпреки че тя кима в съгласие.

— Началото в Орегон беше обещаващо — решавам да изясня въпроса. — Имах много приятелки, момчетата ме харесваха и компанията беше весела. Но на това е сложено край. Точка. Ами приятелите, които намерих тук? В момента не си говорят помежду си. Което означава, че почти не говорят и с мен. И въпреки че по някаква необяснима случайност успях да забия готино гадже, истината е, че не е толкова забавно, колкото очаквах. Защото през по-голямата част от времето той се държи странно или изчезва неясно къде, а през другата част ме кара да бягам от училище, да залагам и да се отдавам на всякакви съмнителни удоволствия. Той ми влияе зле.

Изведнъж млъквам, осъзнала, че не бива да споделям с нея тези работи.

Но се оказва, че тя изобщо не ме слуша. Взира се невиждащо в плота, пръстите й следват черните извивки на гранита и е повече от очевидно, че мисли за друго.

— Моля те, не се ядосвай — казва след малко и ме поглежда така с големите си тъжни очи, че аз се превивам на две, сякаш някой ме е ударил в корема. — Прекарах деня с Ава.

Стискам устни и се заслушвам в мислите си. Не, не искам да слушам това. Категорично! Не искам да слушам нищо за тази Ава! Хващам се здраво за плота, разтреперана от това, което ще последва.

— Знам, че не я харесваш, но тя е умна жена и ме накара да се замисля за някои неща. За избора, който направих. И колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че е права.

— И за какво е права според теб? — Едва преглъщам заседналата в гърлото ми буца. Денят наистина ще се окаже един от най-лошите, може би най-лошият след онзи, а все още не е завършил.

Райли ме поглежда за миг, но веднага навежда глава. Пръстите й продължават да играят по черните линии на плота.

— Казва, че не трябва да съм тук. Не е предвидено да съм тук.

— А ти какво й отговори? — питам с изтънял гласец, бързам да си поема въздух и се моля мълчаливо тя да спре да говори, да си върне всичките думи назад. Не искам да я изгубя. Нито сега, нито когато и да е. Тя е всичко, което ми остана.

Пръстите й спират танца си по плота и тя връща поглед върху мен.

— Казах й, че ми харесва да съм тук. Знам, че никога няма да стана тийнейджърка, но поне ще мога да изживея нещо чрез теб. Или вместо теб…

И въпреки че думите й ме карат да се чувствам виновна и ужасена, въпреки че потвърждават догадките ми, аз се опитвам да разхлабя възела около врата й с думите:

— Божичко, Райли, да знаеш, че чрез мен си избрала най-лошия модел за подражание.

Тя извърта очи и казва престорено измъчено:

— Мислиш ли, че не знам?

Поздравявам се, че успях да я разсмея, но не мога да не забележа, че очите й остават тъжни.

— Ами ако Ава е права? Ако наистина не е добре за мен да съм тук?

— Райли… — започвам, но на вратата се звънва и когато поглеждам към нея, тя вече не е тук. Претърсвам всяко ъгълче от кухнята и извиквам отново: — Райли!

Викам още няколко пъти с надеждата да я върна. Не искам да се разделяме така. Не бива да се разделяме така. Но колкото повече викам, крещя и пищя, толкова по-ясно ми става, че всичко е напразно.

След първия звън чувам втори и разбирам, че е Хевън и че трябва да й отворя.

— Охраната ме пусна да вляза. — Нахлува вътре тя с отварянето на вратата. Черната спирала се е разтекла от сълзите й, прясно боядисаната червена коса е толкова разрошена, че прилича на гнездо.

— Намерили са Еванжелин. Мъртва.

— Какво? Сигурна ли си? — Изтръпвам и хващам вратата, за да я затворя, но в този момент Деймън спира колата пред входа, изскача и тръгва към нас.

— Еванжелин… — Спускам се към него. Шокът е толкова силен, че забравям да му се сърдя.

Той кима, но не спира до мен. Отива при Хевън и се взира в очите й.

— Добре ли си, Хевън?

Тя кима и избърсва сълзите си.

— Да. Все пак я познавах отскоро. Излизали сме само няколко пъти. Но въпреки това е ужасно и мисълта, че може би аз съм последната, която я е видяла жива…

— Разбира се, че не си била последната.

Поглеждам го и се питам дали това трябва да се приеме като несполучлива шега, но лицето му е напълно сериозно, а очите му гледат някъде надалеч.

— Чувствам се… чувствам се отговорна — прошепва тя, хваща лицето си с ръце и започва да повтаря като навита пружина: — Боже мой! Боже, мой! Боже, мой!

Приближавам се, търся начин да я утеша, но тя вдига лице, изтрива очите си и казва:

— Минах само да ти кажа, но веднага тръгвам. Трябва да отида при Дрина.

И разклаща пред очите ми ключовете от колата си.

Думите й отново ми подпалват фитила. Присвивам очи и поглеждам обвиняващо Деймън. Защото, макар да изглежда, че приятелството между Хевън и Дрина е истинско, аз знам, че не е. Струва ми се, че е свързано със смъртта на Еванжелин и по някакъв начин и с Деймън.

Но той ме игнорира, хваща ръката на Хевън и оглежда рисунката на китката й.

— Откъде се взе това? — пита той и в гласа му за пръв път се появяват метални нотки. Владее се напълно, но аз усещам, че с него става нещо.

Хевън издърпва ръката си, сваля ръкава надолу и отвръща раздразнено:

— Моя си е. Дрина ми даде някакъв мехлем и каза, че до три дни възпалението ще изчезне.

Деймън стиска толкова силно зъби, че чувам как изскърцват.

— Дали случайно не е в теб този… мехлем?

Тя поклаща глава и тръгва към вратата.

— Не, оставих го вкъщи. Боже, какво ви става и на двамата? Някакви други въпроси? — Стрелка ни ядно с поглед и аурата й става яркочервена. — Да не би да съм на разпит? Дойдох само защото си мислех, че може би искаш да знаеш какво е станало с Еванжелин, но, изглежда, че единственото, което ви интересува всички, е моята татуировка. Само я зяпате и правите глупави коментари за нея. Мисля, че нямам повече работа тук.

И се спуска към колата си.

Аз извиквам след нея, но тя клати глава и не се обръща. Боже мой, какво става с приятелката ми? Толкова е враждебна, толкова дистанцирана, имам чувството, че приятелството ни се разпада. Откакто се вижда с Дрина, сякаш е друг човек.

Стоя на прага и я гледам как затръшва вратата и потегля с бясна скорост, после се обръщам безпомощно към Деймън:

— Боже, какъв хаос! Еванжелин е мъртва, Хевън ме мрази, а ти ме остави в онази пещера. Надявам се да си случил на добри вълни. — Скръствам ръце пред гърдите си и клатя укорително глава.

— Всъщност точно така беше — отговаря той и се взира напрегнато в мен. — Но когато се върнах, не те намерих и веднага тръгнах към вас.

Поглеждам го недоверчиво и стискам устни. Просто не мога да повярвам, че си въобразява, че може да ме заблуди така лесно.

— Съжалявам, но огледах целия залив и там имаше само двама сърфисти. И двамата бяха руси, което изключва възможността единият да си бил ти.

— Евър, погледни ме, моля те! — Застава пред мен Деймън. — Наистина ме погледни. Защо според теб съм в този вид?

Подчинявам се на молбата му, поглеждам го и не мога да не забележа мокрия костюм, по който все още се стичат солени капки и образуват малка локва на пода.

— Но аз проверих навсякъде. Обиколих целия плаж — тропам с крак, убедена в това, което съм видяла или в случая, което не съм.

— Не знам какво да ти кажа — свива рамене той. — Повярвай ми, не съм те изоставял. Бях със сърфа. Честно. А сега би ли ми дала една кърпа и още една за пода?

Отиваме в задния двор, за да свали мокрия костюм. Сядам на люлеещия се диван и не свалям поглед от него. Бях напълно сигурна, че ме е зарязал. Огледах навсякъде. Но… може би съм го пропуснала. Плажът е огромен. А и бях много ядосана.

— Как разбра за Еванжелин? — питам, докато той изтръсква водата от костюма си и го мята на оградата да съхне. Не искам да се откажа от сръднята така бързо. — И какво става с Хевън, Дрина и тази зловеща татуировка? Между другото, моля да се отбележи, че не съм много сигурна в тази история със сърфирането. Защото наистина проверих и ти не се виждаше никъде.

Той се обръща към мен и аз потъвам в черните му като въглени очи, премрежени от гъстите мигли, и потръпвам при гледката на красивото му, предизвикващо порочни мисли мокро тяло. Деймън приближава към мен с лека и сигурна стъпка, с грацията на дива котка.

— Вината е моя. — Сяда до мен и взема ръцете ми в своите, но веднага ги пуска. — Не съм сигурен, доколко… — започва той и когато най-после ме поглежда, очите му са по-тъжни от всякога. — Може би не трябва да го правим.

— Искаш да кажеш… че късаш с мен? — питам тихо и изведнъж усещам как се сгърчвам като спукана гума. Всичките ми подозрения се потвърждават. Дрина, плажът, всичко. Всичко.

— Не, аз само…

Той ми обръща гръб и оставя изречението недовършено.

Изчаквам известно време, но когато разбирам, че няма да продължи, започвам аз:

— Знаеш ли, бих била изключително благодарна, ако престанеш с твоите недомлъвки и си довършиш изречението. И най-после да ми обясниш какво, по дяволите, става. Знам само, че Еванжелин е мъртва, татуировката на Хевън е червена и подута, ти ме изоставяш на плажа и като капак сега ми съобщаваш, че късаш с мен.

Втренчвам се в него, чакам да ми каже, че тези събития са случайни и между тях няма никаква връзка, че всичко си има обяснение. Но бурята в стомаха ми показва обратното.

Той мълчи известно време, очите му се взират в басейна, след това вдига глава и казва:

— Между тези неща няма никаква връзка.

Но колебанието му е толкова очевидно, че не успява да ме убеди.

Поема дълбоко въздух и продължава:

— Намерили са тялото на Еванжелин в каньона Малибу. Карах към вас, когато го чух по радиото. — Сега гласът му звучи уверено и стабилно, явно е възвърнал самообладанието си. — Татуировката на Хевън изглежда инфектирана, но такива неща се случват понякога.

Спира за миг и аз затаявам дъх в очакване на последното обяснение, това за мен и него. Деймън взема ръката ми, обръща я с дланта нагоре и проследява с пръст линиите върху нея.

— Дрина може да бъде много убедителна и харизматична, а Хевън е… как да кажа… изгубена душа. Сигурен съм, че й харесва да е част от някакво общество. Мислех, че това ще ти хареса, защото разсейва вниманието на Дрина от мен. — Спира за миг, стисва ръката ми и се усмихва. — Ето, сега вече нищо не стои между нас.

— Може би нещо продължава да стои между нас — прошепвам и затварям очи. Знам, че трябва да проявя повече загриженост за смъртта на Еванжелин и татуировката на Хевън, но не мога да мисля за нищо друго, освен за извивката на устните му, за гладката и леко загоряла кожа, за дълбоките черни очи, за начина, по който сърцето ми замира, кръвта ми бушува и устните ми пресъхват в очакване на неговите, когато е близо до мен.

— Евър, не съм те изоставил днес, повярвай ми. Не искам да късаме. И никога не бих те принудил да направиш нещо, за което не си готова — казва тържествено той, хваща лицето ми с ръце и докосва леко устните ми със своите. — Аз знам да чакам.