Джон Гришам
Невинният (18) (Убийство и несправедливост в един малък град)

Бележка на автора

Два дни след погребението на Рон Уилямсън разлиствах „Ню Йорк Таймс“ и видях некролога му. Заглавието — „Роналд Уилямсън, освободен от отделението на смъртниците, умира на 51 години“ — беше вълнуващо и само по себе си, но дългият некролог, написан от Джим Дуайър, подсказваше за много по-дълга и интересна история. Имаше и впечатляваща снимка на Рон в съдебната зала в деня на оправдаването му — малко объркан, но видимо облекчен и дори мъничко самодоволен.

Някак си бях пропуснал новината за освобождаването му през 1999 г. Всъщност дотогава не бях чувал за Рон Уилямсън или Денис Фриц.

Прочетох некролога втори път. Дори в най-творческите си периоди не бях успявал да измисля толкова многопластова история като тази на Рон. А както скоро щях да разбера, некрологът едва-едва се докосваше до повърхността. Само няколко часа по-късно вече разговарях по телефона със сестрите му Анет и Рене и изведнъж в мен се роди идеята за тази книга.

Никога не бях писал документален материал — толкова много се забавлявам с романите — и нямах никаква представа в какво се забърквам.

Проучването и написването на историята погълнаха следващите осемнайсет месеца от живота ми. Работата много пъти ме отведе в Ейда, в съдебната зала, затвора и кафенетата в града, в старото и в новото крило за осъдени на смърт в „Макалистър“, в градчето Ашър, където два часа седях на стадиона и си говорих за бейзбол с Мърл Боуен, в офиса на „Проект Невинност“ в Ню Йорк, в едно кафене в Семиноул, където обядвах със съдия Франк Сий, на стадиона на „Янкис“, в затвора в Лексингтьн, където прекарах доста време с Томи Уорд, както и в Норман — базовия ми лагер, където с часове обсъждах историята с Марк Барет. Запознах се с Денис Фриц в Канзас Сити, с Анет и Рене в Тълса и когато успях да убедя Грег Уилхойт да се прибере от Калифорния, отидохме на посещение в „Биг Мак“, където той за пръв път след петнайсет години видя старата си килия.

С всяко пътуване и всеки разговор историята правеше нов завой. Можех да напиша книга от пет хиляди страници.

Освен това пътуването ме принуди да се запозная със света на несправедливо осъдените — нещо, за което никога не се бях замислял, дори когато бях адвокат. И това далеч не е проблем само в щата Оклахома. Всеки месец във всякакви съдилища във всички щати на тази страна се издават несправедливи присъди и причините всеки път са едни и същи — лоша полицейска работа, псевдонаучни доказателства, лъжесвидетели, лоши адвокати от защитата, мързеливи и арогантни прокурори.

Криминологичните лаборатории в големите градове се задъхват от работа и прекомерното натоварване често довежда до недостатъчно професионални процедури и отношение. Полицаите от малките градове често не са достатьчно обучени и никой не ги контролира. Убийствата и изнасилванията са толкова шокиращи престъпления, че хората с право искат справедливо възмездие — по възможност веднага. Като граждани и съдебни заседатели те се доверяват на властите, че правят каквото трябва. Когато не правят каквото трябва, резултатът е Рон Уилямсън и Денис Фриц.

Както и Томи Уорд и Карл Фонтънот. В момента и двамата излежават доживотни присъди. Някой ден Томи може би ще има право да излезе под гаранция, но по някаква процедурна причина Карл не може да се надява дори на това. ДНК тестът не може да им помогне, защото няма никакви доказателства с биологичен произход. Убиецът или убийците на Динайс Харауей никога няма да бъдат открити — поне не от полицията. Можете да прочетете повече за съдбата на Томи и Карл на адрес: http://www.wardandfontenot.com

Докато правех проучвания за тази книга, попаднах на други два проблема, отново свързани с Ейда. През 1983 г. Калвин Лий Скот бе съден за изнасилване в окръжния съд на Понтоток. Жертвата бе млада вдовица, нападната в леглото си, докато спи, и тъй като изнасилвачът бе покрил лицето й с възглавница, тя не можеше да го идентифицира. Специалист по косми от ЩБРО свидетелства, че два пубисни косъма, открити на местопрестъплението, имат „сходна структура“ с пробите, взети от Калвин Лий Скот, въпреки че последният разпалено отричаше да е виновен. Съдебните заседатели решиха друго и го осъдиха на двайсет и пет години зад решетките. Той излежа двайсет и беше освободен. Вече беше на свобода, когато през 2003 г. ДНК тестовете доказаха невинността му.

Следовател по случая бе Денис Фриц. Прокурор — Бил Питърсън.

През 2001 г. бившият заместник-началник на полицейското управление в Ейда Денис Корвин се призна за виновен по обвинения в производство и разпространение на амфетамини и беше осъден на шест години затвор. Както може би си спомняте, именно Корвин беше полицаят от Ейда, споменат от Глен Гор в клетвените му показания, подписани двайсет години след предполагаемото им сътрудничество в търговията с наркотици.

Ейда е хубав град и се налага да повдигнем очевидния въпрос: кога ще дойде денят, в който добрите хора в него ще надделеят и ще го изчистят?

Може би когато им писне да плащат от джоба си за лошата прокурорска работа. За последните две години градският съвет на Ейда два пъти вдига данък сгради, за да попълни бюджета си, изчерпан след изплащането на обезщетенията по делото, заведено и спечелено от Рон и Денис. Наистина е обидно, че тези данъци се плащат от всички — включително от много роднини на Деби Картър.

Невъзможно е да се изчисли точно колко пари са пропилени. В затворите на щата Оклахома годишната издръжка на един затворник е около 20 000 долара. Дори ако не смятаме цената на живота в крилото за осъдени на смърт и лечението в държавните психиатрични клиники, сметката за престоя на Рон е почти 250 000 долара. Същото важи и за Денис. Добавете сумите, които са спечелили по делото, заведено от тях, и аритметиката е много лесна. Спокойно можем да кажем, че за тях двамата са пропилени няколко милиона долара.

А в тези суми дори не влизат хилядите работни часове, прекарани от обществените защитници в усилия да ги освободят, нито пък работното време на прокурорите на държавна заплата, които се опитваха да ги екзекутират. Всеки един долар, похарчен от обвинението и защитата, бе излязъл от джоба на данъкоплатците.

Естествено, бяха направени и някои спестявания. Барни Уорд например получи колосалната сума от 3600 долара, за да защитава Рон. И както си спомняте, съдия Джоунс отхвърли искането му да наеме експерт криминалист, за да анализира веществените доказателства на обвинението. Грег Сондърс получи същата сума — 3600 долара. И на него му беше отказан достъп до експерт. Все пак трябва да се защитават интересите на данъкоплатците, нали така?

Финансовите загуби са достатъчно дразнещи, но човешките са много по-фатални. Психическите проблеми на Рон очевидно се изостриха и утежниха от несправедливата присъда и той така и не се възстанови, дори след като го пуснаха. Повечето освободени от затвора никога не се възстановяват напълно. Денис Фриц е рядко срещан късметлия. Той имаше смелостта, интелигентността и в крайна сметка парите, за да събере парчетата от живота си и да започне наново. Живее тихо, спокойно и охолно в Канзас Сити и миналата година стана дядо.

Колкото до другите герои, Бил Питърсън все още е прокурор в Ейда. Нанси Шу и Крис Рос са сред помощниците му. Гари Роджърс още е следовател. Денис Смит се пенсионира от полицейското управление на Ейда през 1987 г. и почина внезапно на 30 юни 2006 г. Барни Уорд почина през лятото на 2005 г., докато пишех тази книга, и така и не успях да разговарям лично с него. Съдия Рон Джоунс изгуби изборите през 1990 г. и напусна Ейда.

Глен Гор продължава да живее в крило „Х“ на затвора „Макалистър“. През юли 2005 г. присъдата му беше обявена за неправилна от апелативния съд на щата Оклахома и бе насрочено ново дело. Съдът реши, че Гор е осъден несправедливо, защото съдия Ландрит не е позволил на адвоката му да представи като доказателство факта, че други двама мъже вече са били осъдени за същото престъпление.

На 21 юни 2006 г. Глен Гор отново беше обявен за виновен. Съдебните заседатели не можаха да вземат единодушно решение за смъртна присъда и, както повелява законът в такива случаи, съдия Ландрит го осъди на доживотен затвор без право на обжалване.

* * *

Дължа много на хората, които ми помогнаха за тази книга. Анет и Рене и техните семейства ми разказаха всичко за живота на Рон. Марк Барет отдели много време, за да ме развежда из щата Оклахома, да ми разказва истории, на които отначало ми беше трудно да повярвам, да открива свидетели и документи от стари дела и да използва широката си мрежа от контакти. Помощничката му Мелиса Харис копира милиони документи и поддържаше безупречен ред във всичко.

Денис Фриц със забележително въодушевление се върна към болезненото си минало и отговори на всичките ми въпроси. Както и Грег Уилхойт.

Бренда Толет от вечерния всекидневник на Ейда прерови архивите на вестника и намери всички броеве, отразяващи двете убийства. Кели Уийвър, бивша репортерка от вестника, която вече работи в „Оклахоман“, си спомни лично повечето събития около освобождаването.

Отначало съдия Франк Сий не искаше да говори за свое дело. Той все още се придържа към старомодното правило, че думата на съдиите трябва да се чува само в съда, но в крайна сметка се съгласи да ми помогне. В един разговор по телефона го нарекох „герой“, но той веднага се противопостави на подобно определение. Почувствах се като адвокат, който чува „Отхвърля се“ от съдията от разстояние 3000 километра. Вики Хилдебранд все още работи за него и ясно си спомня как за пръв път е прочела петицията на Рон за освобождаване, позовавайки се на habeas corpus.

Джим Пейн вече е федерален съдия и въпреки че нямаше нищо против да ми помогне, не пожела да бъде описан като един от хората, спасили живота на Рон. Но той си остава герой. Именно той прочете искането на Джанет Чесли най-внимателно, в извънработно време, у дома си, и се разтревожи толкова, че се обърна към съдия Сий и го убеди да отложи изпълнението на екзекуцията в последния момент.

Въпреки че се включи в историята в самия й край, на съдия Том Ландрит се падна уникалното удоволствие да председателства заседанието през април 1999 г., на което двамата затворници бяха освободени. Беше ми много приятно да му гостувам в кабинета му в съда на Ейда. Разказите му за различни случаи, повечето от които вероятно бяха самата истина, се лееха като река.

Бари Шек и останалите воини от „Проект Невинност“ говореха открито и с желание за работата си. До този момент са освободили 180 затворници с помощта на ДНК тестове и по техен пример в цялата страна са стартирани трийсетина подобни проекта. За да научите повече за тях, посетете http://www.innocenceproject.com/.

Томи Уорд прекара три години и девет месеца в старото крило за осъдени на смърт в „Макалистър“, преди да го прехвърлят предсрочно в затвора в Лексингтьн. Разменихме си много писма. В част от неговите се споменаваше Рон и той ми позволи да ги използвам в книгата.

За описанието на кошмара му дължа почти всичко на „Сънищата на Ейда“ от Робърт Майър. Забележителна книга, която ми припомни колко добре може да се пише за истински събития. Робърт Майър също ми оказа голямо съдействие.

Благодаря на адвокатите и служителите от Службата за правна защита на социално слаби граждани в Оклахома — Джанет Чесли, Бил Люкър и Ким Маркс. Както и на Брус Либа, Мърл Боуен, Кристи Шепърд, Лесли Делк, доктор Кийт Хюм, Нанси Волъртсън, доктор Сюзан Шарп, Майкъл Сейлъм, Гейл Суърд, Лий Ман, Дейвид Морис и Бърт Коли. Джон Шърман, студент по право от университета във Вирджиния, прекара година и половина с кашоните, в които бяхме събрали всички документи от проучванията си, и по някакъв начин успя да не се изгуби в тях.

Разполагах с клетвени показания на повечето от участниците в тази история. От някои интервюта нямаше нужда. Други ми бяха отказани. Променил съм единствено имената на жертвите на изнасилване.