Джон Гришам
Невинният (6) (Убийство и несправедливост в един малък град)

6

Рон Уилямсън знаеше за изчезването на Харауей. Все пак беше на най-подходящото място за получаване на новини — в затвора на окръг Понтоток. След като излежа десет месеца от тригодишната си присъда, го пуснаха под гаранция в Ейда и го поставиха под домашен арест — облекчен режим, при който строго трябваше да внимава къде и кога ходи. Никой не се изненада, че системата не проработи. Рон не вземаше лекарства и не беше в състояние да спазва дати, часове или каквото и да било друго изискване.

През ноември, докато живееше у дома си, го обвиниха в „съзнателно нарушаване на домашния арест, напускане на дома в неразрешен час и противно на наредбата на затвора, докато присъдата му за подправяне на официален документ все още не е изтекла“.

Версията на Рон беше, че е отишъл до ъгъла да си купи цигари и е закъснял с трийсет минути да се прибере. Въпреки това го арестуваха и след четири дни го обвиниха за бягство от наказателна институция. Рон заяви, че е социално слаб, и поиска адвокат, назначен от съда.

В затвора се говореше само за случая с Харауей. Томи Уорд и Карл Фонтънот вече бяха пристигнали там. Тъй като нямаха какво друго да правят по цял ден, затворниците не спираха да говорят. Уорд и Фонтънот бяха звездите на деня, защото тяхното престъпление беше извършено най-скоро и със сигурност беше най-сензационното. Томи разказваше за объркването със съня и за тактиката, използвана от Смит, Роджърс и Федърстоун. Слушателите му добре познаваха и тримата детективи.

Томи не спираше да твърди, че няма нищо общо с Динайс Харауей. Истинските убийци са на свобода, настояваше той. И се присмиваше на собствената си глупост, че си е признал за неизвършено от него престъпление, и на хитростта на ченгетата, които го бяха накарали да го направи.

 

Тъй като не разполагаше с тялото на Динайс Харауей, Бил Питьрсън беше изправен пред огромно юридическо предизвикателство. Цялото му обвинение се състоеше от две записани самопризнания, без никакво веществено доказателство, с което да ги обоснове. Освен това признанията очевидно противоречаха както на истината, така и помежду си. Питърсън разполагаше и с рисунките на двамата извършители, но дори те бяха проблематични. Можеше да се спори, че Томи Уорд прилича на човека на едната, но никой дори не си беше помислил, че Карл Фонтънот има нещо общо с мъжа на другата.

Денят на благодарността дойде и отмина, без да намерят трупа. После и Коледа. През януари 1985 г. Бил Питьрсън успя да убеди един съдия, че вече съществува достатъчно основателна причина да се предполага, че Динайс Харауей е мъртва. Беше назначено предварително заседание и самопризнанията бяха пуснати в претъпканата съдебна зала. Те предизвикаха шок, макар че мнозина забелязаха очевидните противоречия между твърденията на Уорд и разказа на Фонтънот. Беше време за съд — независимо дали имаше труп, или не.

Но юридическата борба продължи. Двама съдии отказаха да водят делото. Издирването загуби скорост и една година след изчезването на Динайс най-сетне беше прекратено. Повечето жители на Ейда бяха убедени, че Уорд и Фонтънот са виновни — иначе защо да си признават? Но се говореше и за липсата на доказателства. Защо процесът се бавеше толкова?

През април 1985 г, една година след изчезването на Динайс Харауей, във вечерния вестник на Ейда излезе статия от Дороти Хоуг, в която се описваше раздразнението на гражданите от бавните темпове, с които работи следствието. Заглавието беше „Неразрешени ужасни престъпления тормозят Ейда“ и в статията си Хоуг разказваше накратко историята и на двата случая.

За Харауей пишеше следното: „Макар че властите претърсиха околността както преди, така и след арестуването на Уорд и Фонтънот, не откриха и следа от Динайс Харауей. Въпреки това детектив Денис Смит заяви, че според него случаят е разрешен.“ За обвиненията не се споменаваше нищо.

За убийството на Картър Хоуг беше написала следното: „Веществените доказателства, открити на местопрестъплението, както и други материали, които се отнасят до заподозрения, бяха изпратени в лабораторията на Бюрото преди близо две години, но според полицията все още се чакат резултати.“ Беше отбелязано с какво закъснение се правят анализите в Бюрото.

Денис Смит беше заявил: „В този случай полицията е съсредоточила работата си върху един заподозрян, но досега никой не е арестуван във връзка с това престъпление.“

 

През февруари 1985 г. Рон влезе в съда по обвинение в бягство. Адвокатът, който му беше назначен от съда, беше Дейвид Морис — стар познат на семейство Уилямсън. Рон се призна за виновен и получи двегодишна присъда, по-голямата част от която щеше да бъде условна, ако Рон: 1) се подложи на психиатрично лечение, 2) не се забърква в престъпления, 3) не напуска окръг Понтоток, и 4) се въздържа от употреба на алкохол.

Няколко месеца по-късно обаче го арестуваха за пиянство в окръг Потауатоми. Бил Питърсън подаде искане условната му присъда да бъде отменена и Рон да излежи остатъка от срока в затвора. Съдът отново назначи Дейвид Морис, за да го представлява. На 26 юли беше насрочено изслушване на страните пред съдия Джон Дейвид Милър, но то така и не се състоя. Рон, който продължаваше да не взема лекарства, не искаше да млъкне. Не спря да спори с Морис, Дейвид Милър и шерифите в съдебната зала, докато накрая съдията беше принуден да прекрати заседанието.

Три дни по-късно направиха още един опит. Съдия Милър накара надзирателите и шерифите да подготвят Рон, за да не се държи по съшия начин, но той започна да крещи и да ругае още с влизането си в съдебната зала. Съдията няколко пъти му направи официално предупреждение, на което Рон не обърна внимание. Поиска нов адвокат, но когато съдията настоя да научи защо, Рон не можа да му обясни.

Поведението му беше отвратително, но за всички присъстващи беше очевидно, че той има нужда от психиатрична помощ. От време на време изглеждаше така, сякаш разбира какво му се случва, но в следващия момент започваше да крещи несвързано. Беше ядосан и огорчен и си го изкарваше на целия свят.

След няколко официални предупреждения съдия Милър заповяда да го върнат в затвора и заседанието отново беше отложено. На следващия ден Дейвид Морис подаде молба за преглед и установяване на психическото състояние на Рон. Подаде и искане да се оттегли от случая като адвокат.

В собствените си изкривени представи Рон беше напълно нормален. Фактът, че адвокатът му се съмняваше в психическото му здраве, го обиждаше, така че той спря да разговаря с него. На Морис вече му беше писнало да се занимава с Рон.

Искането за преглед и установяване на психическото състояние беше удовлетворено. Искането на адвоката да се откаже от Рон беше отхвърлено.

Две седмици по-късно имаше ново изслушване, но и то беше прекратено бързо. Рон се държеше още по-налудничаво от последния път. Съдия Милър най-сетне назначи психиатрична експертиза.

 

В началото на 1985 г. лекарите установиха, че Хуанита Уилямсън има рак на матката, който бързо се разпространяваше. В продължение на две години и половина тя беше живяла със слуховете, че нейният син е убил Деби Картър, и пожела истината да бъде установена със сигурност, преди да си отиде от този свят.

Хуанита се отнасяше много сериозно към всички видове документи. В продължение на десетилетия си водеше подробен дневник, в който отбелязваше всички събития от деня. Служебните й книжа също бяха изрядни — за пет минути тя можеше да каже на всяка от клиентките си колко пъти и кога е идвала в салона през последната година. Не изхвърляше нищо — платени сметки, анулирани чекове, фишове, ученическите бележници на децата си, нищо.

Беше проверявала в дневника си сто пъти и затова беше сигурна, че вечерта на 7 декември 1982 г. Рон си е бил вкъщи с нея. Беше го казвала на полицията няколко пъти. Тяхната хипотеза гласеше, че той с лекота е могъл да се измъкне от дома си, да изтича по улицата, да извърши престъплението и да се прибере. Нямаше нужда от мотив. Нямаше нужда да се притесняват, че Глен Гор беше излъгал, когато каза, че е видял как Рон притеснява Деби Картър в „Лампата“ същата вечер. Това бяха подробности; за ченгетата извършителят беше ясен.

Но те знаеха, че Хуанита Уилямсън е дълбоко уважавана в Ейда. Тя беше ревностна християнка и в петдесятните църкви я познаваха добре. Освен това имаше стотици редовни клиентки в козметичния си салон, с които се държеше като с близки приятелки. Ако Хуанита застанеше на мястото на свидетелите и кажеше, че в нощта на убийството Рони си е бил у дома, съдебните заседатели щяха да й повярват. Да, в момента синът й очевидно изживяваше труден период, но тази жена със сигурност не беше отгледала убиец.

А сега Хуанита си спомни и още нещо. През 1982 г. наемането на видеокасети набираше скорост. Бизнесът беше открит от един магазин надолу по улицата, на която живееха. На 7 декември Хуанита беше взела под наем видеокасетофон и пет от любимите си филми и двамата с Рон ги бяха гледали чак до следващата сутрин. Така че вечерта, когато беше извършено престъплението, той си беше вкъщи, в дневната, на канапето, и си беше прекарал чудесно, гледайки стари филми с майка си. Хуанита, естествено, пазеше талона от видеотеката.

Дейвид Морис винаги се беше грижил за малкото юридическа помощ, от която имаше нужда Хуанита. Той дълбоко я уважаваше и понякога представляваше сина й, когато нарушеше закона, макар че Рон изобщо не беше добър клиент. Морис изслуша историята на Хуанита, погледна талона от видеотеката и изобщо не се усъмни, че тя казва истината. Почувства и облекчение — и той, както много други хора в града, беше чул слуховете, че Рон е замесен в убийството на Картьр.

Морис най-често защитаваше в съда хора, обвинени по наказателния кодекс, и никак не уважаваше полицаите в Ейда. Но все пак ги познаваше, така че уреди среща между Денис Смит и Хуанита. Дори я закара лично до участька и седна до нея, докато тя разкаже всичко на Смит. Детективът внимателно я изслуша, погледна талона от видеотеката и накрая я попита дали има нещо против да запише показанията й на видео. Разбира се, че нямаше.

Дейвид Морис гледаше през прозореца, докато Хуанита седеше на един стол срещу камерата и отговаряше на въпросите на Смит. Докато я караше обратно към къщи, тя беше спокойна, че е уредила този въпрос.

Ако във видеокамерата изобщо е имало касета, никой не я видя. Ако детектив Смит изобщо беше отбелязал този разговор някъде, той дори не спомена за него по време на делото, което последва.

 

Рон седеше в затвора, дните и седмиците минаваха, а той се притесняваше за майка си. Към август тя вече беше на смъртно легло в болницата, но на него не му позволиха да отиде да я види.

През същия месец съдът нареди на доктор Чарлс Еймъс отново да го прегледа и психиатърът реши да му направи някои тестове. Още по време на първия обаче той забеляза, че Рон просто отговаря с „Да“ на всички въпроси. Когато Еймъс настоя за обяснение, Рон каза:

— Кое е по-важно, този тест или майка ми?

Прегледът беше прекратен, но Еймъс все пак отбеляза:

— Трябва да се изтъкне, че разговорът с мистър Уилямсън показва определено влошаване на емоционалното му състояние в сравнение с последната ни среща през 1982 година.

Рон умоляваше полицаите да му позволят да види майка си, преди да умре. Анет също. През годините тя се беше запознала с надзирателите. Когато носеше сладки на Рони, винаги имаше достатъчно и за останалите затворни-ци и надзирателите. Понякога дори им готвеше в кухнята на затвора.

Болницата не е далеч, изтъкваше тя. Градът беше малък и всички познаваха Рон и семейството му. Не беше много вероятно той да се сдобие с някакво оръжие и да нарани някого. Най-сетне стигнаха до споразумение, така че една вечер след полунощ изведоха Рон от затвора, с белезници на ръцете и вериги на краката, под въоръжен конвой, и го закараха до болницата, където го сложиха да седне на една инвалидна количка и започнаха да го бутат по коридора.

Хуанита беше заявила пределно ясно, че не иска да вижда сина си с белезници. Анет беше помолила полицаите да се съобразят с това и те неохотно се бяха съгласили. Но междувременно, в някакъв момент, бяха забравили. Белезниците и веригите на краката не бяха свалени. Рон също ги помоли да махнат белезниците само за няколко минути, докато се види с майка си за последен път. Невъзможно. Наредиха му да остане седнал в инвалидната количка.

Рон помоли за одеяло, с което да покрият белезниците и веригите на краката му. Полицаите се поколебаха — това можеше да представлява проблем, — но после се съгласиха. Вкараха го в стаята на Хуанита и настояха Анет и Рене да излязат. Те помолиха да останат — да бъде цялото семейство — за последен път. Ченгетата отвърнаха, че това е прекалено рисковано. Вървете да изчакате в коридора.

Рон каза на майка си, че много я обича и много съжалява за проваления си живот и за всички разочарования, които й беше причинил. Плака и я моли да му прости, което тя, разбира се, направи. Рон дори цитира част от Светото писание. Но му беше трудно да се отпусне, защото ченгетата останаха в стаята — да не би Рон да скочи през прозореца или да нарани някого.

Сбогуването беше кратко. След няколко минути полицаите се намесиха и казаха, че вече трябва да го връщат в затвора. Анет и Рене чуха как брат им плаче, докато го бутаха обратно по коридора.

Хуанита почина на 31 август 1985 г. Отначало полицията отхвърли молбата на семейството Рон да присъства на погребението. Съгласиха се чак след като съпругът на Анет предложи да плати на двама пенсионирани шерифи, които му бяха братовчеди, да пазят Рон по време на службата.

За по-драматично полицаите се отнесоха към неговото присъствие на погребението като към сериозна заплаха за сигурността на опечалените. Настояха всички да седнат, преди да въведат престъпника. И отказаха да му свалят белезниците.

Тези мерки за сигурност очевидно бяха необходими за човек, чието единствено престъпление беше подправянето на чек за 300 долара.

Църквата беше препълнена. Отвореният ковчег стоеше пред олтара, така че всички присъстващи виждаха изпития профил на Хуанита. Задната врата се отвори и синът й влезе, придружаван от пазачите си. Глезените му бяха свързани с верига, както и китките му; и двете вериги бяха закачени за метален обръч на кръста. Докато се придвижваше с малки крачки, дрънченето им скъса нервите и на най-спокойните сред присъстващите. Когато видя майка си в ковчега, Рон започна да хлипа и да повтаря: „Съжалявам, мамо. Много съжалявам.“ Докато приближаваше ковчега, плачеше все по-силно.

Настаниха го на мястото му, с пазачи от двете страни, а веригите дрънчаха при всяко движение. Рон беше нервен, притеснен и неспособен да стои спокойно.

Седеше в Първа петдесятна църква — в храма, където беше ходил всяка неделя като малко момче, където Анет все още свиреше на орган, където майка му почти не пропускаше служба — и ридаеше, без да откъсва поглед от изпитото й лице.

След службата в залата отзад беше сервиран обяд. Рон се доближи до масата, неотлъчно следван от пазачите си. Почти от една година живееше на затворническа храна и това тук му се струваше истински пир. Анет помоли полицаите да му свалят белезниците, за да може да се наяде. Те отказаха. Тя тихо започна да спори с тях. Те не се съгласиха.

Роднините и приятелите им със съчувствие проследиха как Анет и Рене се редуват да го хранят.

На гроба, след като прочетоха малко от Светото писание и се помолиха, скърбящите минаха покрай Анет, Рене и Рон, за да изкажат съболезнованията си. Имаше топли прегръдки, но не и за Рон. Тъй като не беше в състояние да повдигне ръцете си, той беше принуден да отговаря с неловки целувки по бузите на жените и тромави ръкостискания с мъжете, при които веригите му дрънчаха. Беше септември и все още беше горещо, така че по челото му се стичаше пот. Ръцете му не стигаха дотам и Анет и Рене бършеха челото му вместо него.

 

Доктор Чарлс Еймъс представи в съда доклад, в който заключаваше, че Рон Уилямсън е душевноболен според законите на щата Оклахома, че не е в състояние да разбере обвиненията срещу себе си, че не може да окаже съдействие на адвоката си и че ще е в състояние да бъде съден едва след като премине психиатрично лечение. Освен това докторът написа, че ако Рон бъде освободен, без да е излекуван, ще представлява опасност за себе си и околните.

Съдия Милър се съгласи със заключенията на доктор Еймъс и постанови, че Рон има ограничена дееспособност поради психическо заболяване. Преместиха го в щатската болница във Винита, където трябваше да продължат да го изследват и лекуват. Там го прегледа доктор Р.Д. Гарсия, който му предписа далмен и ресторил за безсънието, меларил за халюцинациите и торазин за шизофренията, хиперактивността и агресивността в активната фаза от маниакалната му депресия. След като в продължение на няколко дни уточниха дозите на лекарствата, Рон се успокои и състоянието му започна да се подобрява.

След няколко седмици доктор Гарсия заключи следното:

„Пациентът е социопат и има проблем с алкохола. Трябва да продължи да взема торазин по 100 мг четири пъти на ден. Не представлява опасност за околните.“

По ирония на съдбата това беше описание на човек, който бе доведен в окови на погребението на майка си.

В отговор на въпросите на съда доктор Гарсия заяви:

— Първо: пациентът е в състояние да разбере обвиненията срещу себе си. Второ: …да окаже съдействие на адвоката си, за да подготвят защитата му. Трето: …вече не е недееспособен. Четвърто: дори да бъде освободен без по-нататъшно лечение, терапия или обучение, вероятно няма да представлява значителна заплаха за живота и сигурността нито на себе си, нито на околните, освен ако не се задълбочат социопатичните тенденции, в който случай може да се смята за потенциално опасен, особено ако пие много.

Рон беше върнат в Ейда, за да се изправи пред съда. Но вместо да назначи преглед, за да установи психическото му състояние, съдия Милър просто прие на доверие заключението на доктор Гарсия. Рон, който беше обявен за ограничено дееспособен с официално решение на съда, от юридическа гледна точка остана такъв до края на живота си.

В съгласие със заключенията на доктор Гарсия условната присъда беше заменена с действителна и Рон беше върнат в затвора, за да излежи остатъка от двете години. На тръгване от болницата му бяха дали торазин, който щеше да му стигне… за две седмици.

* * *

През септември Томи Уорд и Карл Фонтънот се изправиха пред съда в Ейда. Адвокатите им бяха положили максимални усилия, за да ги разделят в два отделни съдебни процеса и най-вече да ги изкарат от окръг Понтоток. Динайс Харауей все още не беше открита, за нея продължаваше да се говори и стотици местни жители бяха помагали при издирването. Свекърът й беше местен зъболекар, който се радваше на голямо уважение. Уорд и Фонтънот лежаха в затвора от единайсет месеца. Самопризнанията им бяха най-обсъжданата тема във всички кафенета и козметични салони още от октомври, когато за пръв път съобщиха за тях във вестника.

Как можеха да очакват обективен състав от съдебни заседатели? Скандалните съдебни процеси по правило се местят в съд, който се намира по-далеч от местопрестъплението.

Искането за преместване обаче беше отхвърлено.

Другата юридическа битка беше за самите признания. Адвокатите на Уорд и Фонтънот ги оспориха най-вече поради методите, използвани от детектив Смит и детектив Роджърс, за да ги получат. Разказите на момчетата очевидно не бяха достоверни; нямаше нито едно веществено доказателство, което да ги подкрепя.

Питърсън оказа яростна съпротива. Ако му отнемеха записите, цялото му обвинение отиваше по дяволите. След продължителни, ожесточени спорове съдията постанови, че съдебните заседатели все пак трябва да изгледат записите от самопризнанията.

Обвинението повика петдесет и един свидетели, никой от които не каза нищо съществено. Повечето бяха приятели на Динайс Харауей, които се изправиха пред съда, за да потвърдят, че тя наистина липсва и се предполага, че е мъртва. Имаше само една изненада. Тери Холанд, добре позната на полицията, беше повикана като свидетел. Тя заяви пред съдебните заседатели, че миналия октомври била в затвора, когато прибрали Карл Фонтънот. Двамата понякога разговаряли и веднъж той й признал, че тримата с Томи Уорд и Одел Титсуърт са отвлекли, изнасилили и убили момичето.

Фонтънот отрече изобщо да е виждал тази жена.

Тери Холанд не беше единствената бивша обитателка на затвора, която се яви като свидетел. Един дребен престъпник на име Ленард Мартин също беше зад решетките. Обвинението го домъкна в съда и той заяви под клетва, че веднъж е чул как Карл си мърмори в килията: „Знаех си, че ще ни хванат. Знаех си, че ще ни хванат.“

Такива бяха доказателствата на обвинението — доказателства, които трябваше да убедят съдебните заседатели извън всякакво съмнение, че обвиняемите действително са извършили престъплението.

При липсата на веществени доказателства записаните самопризнания бяха повече от решаващи, но те бяха пълни с противоречия и очевидни лъжи. Обвинението беше принудено да заеме абсурдната позиция, че Уорд и Фонтънот лъжат, но въпреки това съдебните заседатели трябва да им повярват.

Но моля, не обръщайте внимание на всичко за Титсуърт, защото той няма нищо общо с престъплението.

Но моля, забравете за изгорената къща с трупа, защото тази къща всъщност е била изгорена десет месеца по-рано.

Докараха монитори. Угасиха лампите. Пуснаха касетите. Наяве излязоха грозни подробности, а Уорд и Фонтънот поеха по пътя към смъртното наказание.

В заключителната си пледоария — това беше първото му дело за убийство — Крис Рос се опита да постигне максимален драматизъм. Той припомни с ужасни подробности всичко, което бяха видели разказано на касетите — намушкванията, кръвта и вътрешностите, бруталното изнасилване и убийство на такова хубаво момиче и ужасяващото изгаряне на тялото й.

Съдебните заседатели се ядосаха, както се очакваше. След кратко обсъждане те се върнаха в залата и обявиха обвиняемите за виновни, като поискаха смъртни присъди.

 

Истината обаче беше, че тялото не беше намушкано или изгорено, независимо какво бяха казали Уорд и Фонтънот в скалъпените си самопризнания и какво твърдяха Бил Питърсън и Крис Рос пред съдебните заседатели.

Динайс Харауей беше убита с един-единствен изстрел в главата. Тялото беше открито следващия януари от един ловец дълбоко в гората край селото Гърти в окръг Хюс, на 45 км от Ейда и всички останали претърсени места.

Истинската причина за смъртта трябваше да убеди всички, че Уорд и Фонтьнот наистина са измислили абсурдните си истории и са били принудени да направят признания. Но не стана така.

Истинската причина за смъртта трябваше да принуди властите да признаят, че са сгрешили, и да започнат да издирват истинския убиец. Но не стана така.

 

След процеса, но преди да открият тялото, Томи Уорд чакаше да го прехвърлят за изпълнение на смъртната присъда в „Макалистър“, друг затвор на 90 км източно от Ейда. Беше все още зашеметен от събитията, които бяха довели до осъждането му, изплашен, объркан и потиснат.

Само преди една година беше просто обикновен младеж от Ейда, който търсеше добра работа, интересен купон и готино момиче.

Не спираше да си мисли: „Истинските убийци са на свобода и ни се присмиват. Присмиват се и на ченгетата.“

Питаше се дали те, убийците, са били достатъчно нагли, за да гледат процеса. Защо не? Били са в пълна безопасност.

Един ден двете ченгета му дойдоха на свиждане. Вече се правеха на най-добрите му приятели и се тревожеха за това, което щяха да сторят с него в „Макалистьр“. Бяха замислени, мълчаливи и внимателно мереха думите си — вече нямаше заплахи, викове, ругатни и клетви. Сега наистина искаха да намерят трупа на Динайс Харауей и му предложиха сделка. Ако Томи им кажеше къде е погребана, те щяха да използват цялото си влияние пред Питърсън, за да се замени смъртната присъда с доживотна. Твърдяха, че са в състояние да го направят, макар че не беше така. Делото отдавна беше извън техния контрол.

Томи просто не знаеше къде е трупът. Отговори им това, което повтаряше цяла година — че няма нищо общо с престъплението. Дори сега, пред заплахата от смъртното наказание, Томи Уорд все още не беше в състояние да им даде онова, което искаха от него.

Скоро след арестуването на Уорд и Фонтънот тяхната история привлече вниманието на уважаван журналист от Ню Йорк, Робърт Майър, който тогава живееше в югозападните щати. Той чу за историята от жената, с която излизаше; брат й живееше с една от сестрите на Томи Уорд.

Майър се заинтригува от самопризнанието, базирано на някакъв сън, което беше предизвикало такъв хаос. Защо някой ще си признае за такова ужасно престъпление и ще изпълни показанията си с лъжи? Той замина за Ейда и започна да събира данни за историята на място. По време на продължителната подготовка на съдебния процес, както и по време на самия процес Майър старателно проучи града, жителите му, престъплението, полицаите, прокурорите и най-вече самите Уорд и Фонтънот.

В Ейда го следяха внимателно. Не им се случваше често сред тях да попадне истински човек на перото, който да разпитва, да наблюдава и накрая да напише Бог знае какво. С течение на времето Майър се сближи с много от основните играчи. Проведе продължително интервю с Бил Питърсън. Присъства на срещите на адвокатите. Прекара часове с ченгетата. По време на една среща Денис Смит му разказа какво напрежение предизвикват две неразкрити убийства в толкова малък град. Той извади снимка на Деби Картьр и я показа на Майър.

— Знаем, че Рон Уилямсън е убиецът — каза Смит. — Просто още не можем да го докажем.

Когато Майър започна разследването си, той беше убеден, че има вероятност момчетата наистина да са виновни. Но скоро остана отвратен от действията на Смит и Роджърс, както и от процеса срещу Уорд и Фонтьнот. Нямаше никакво друго доказателство освен самите признания, а колкото и шокиращи да бяха самите те, в тях имаше толкова много противоречия, че не можеше да им се вярва.

Въпреки това Майър се опита да представи балансирана картина на престъплението и процеса. Книгата му „Сънищата на Ейда“ беше публикувана от издателство „Вайкинг“ през април 1987 г. и се очакваше с голямо нетърпение в града.

Реакцията на хората беше незабавна и лесно предвидима. Някои отрекоха книгата, защото авторът се беше сприятелил със семейството на Уорд. Други бяха убедени, че момчетата са виновни, защото си бяха признали всичко, и никога нямаше да променят мнението си.

Но широко разпространено беше и мнението, че полицаите и обвинението са объркали всичко, пратили са в затвора не когото трябва и са оставили истинските убийци на свобода.

* * *

Поразен от критиката — все пак не се случва често за някой прокурор от малък град да напишат книга, и то недоброжелателна към него, — Бил Питьрсън вложи всичките си усилия в разрешаването на случая с Деби Картьр. Трябваше да докаже правотата си.

Разследването беше замряло. Горкото момиче беше мъртво повече от четири години. Време беше да заковат някого.

Питърсън и полицията бяха убедени от години, че убиецът е Рон Уилямсън. Може би Денис Фриц беше замесен, а може би не, но те бяха убедени, че онази вечер в апартамента на Картьр е бил Рон Уилямсън. Нямаха доказателства — разчитаха само на инстинктите си.

По същото време Рон беше излязъл от затвора и живееше в Ейда. Когато майка му почина през август 1985 г., той беше зад решетките, очакваше да бъде установено психическото му състояние и се измъчваше от перспективата да остане още две години в затвора. Анет и Рене продадоха неохотно малката къща, в която бяха израснали. Когато Рон излезе под гаранция през октомври 1986 г., нямаше къде да живее. Настани се при Анет, мъжа и сина й и в продължение на няколко дни наистина се опита да се впише в живота им. Но старите му навици се върнаха — среднощното хранене, при което вдигаше шум до небето, телевизията по цяла нощ, усилена до дупка, пушенето, пиенето и спането по цял ден на канапето. След около месец, когато нервите на семейството й се опънаха до крайност, Анет беше принудена да го помоли да си тръгне.

Двете години, прекарани в затвора, по никакъв начин не бяха подобрили душевното му състояние. Беше влизал в няколко клиники, където различни психиатри бяха изпробвали различни комбинации от лекарства. Често изобщо не му даваха лекарства. Прекарваше известно време с останалите затворници, после някой забелязваше странното му поведение и го пращаха в поредната психиатрична клиника.

След като го освободиха, от затвора му назначиха преглед при един социален работник в Ейда. На 15 октомври се срещна с Норма Уокър, която отбеляза, че Рон приема лекарствата литий, наван и артан. Според нея той беше приятен, сдържан и малко странен — „понякога гледа вторачено и не казва нищо по цяла минута“. Споделил, че възнамерява да завърши семинария и да стане свещеник.

Или да започне собствен строителен бизнес. „Големи планове — помисли си Уокър. — Може би прекалено големи.“

След две седмици, все още на лекарства, той пристигна навреме за прегледа. Изглеждаше добре. После пропусна два прегледа поред и когато се появи на 9 декември, настоя да се срещне с доктор Мари Сноу. Беше спрял да взема лекарствата, защото се запознал с едно момиче, което не ги одобрявало. Доктор Сноу се опита да го убеди да си пие лекарствата, но той отговори, че Бог му е казал да се откаже от алкохола и всички хапчета.

После пропусна прегледите си на 18 декември и на 14 януари. На 16 февруари Анет се обади на Норма Уокър и се оплака, че поведението му е неконтролируемо. Ориса го като „психопатично“ и каза, че Рон е заплашил да се самоубие с пистолет. На следващия ден той отиде на преглед — малко нервен, но с всичкия си. Настоя да му сменят лекарствата. След три дни на Уокър й се обадиха от параклиса „Макол“. Рон беше вдигнал скандал — крещял и настоявал да му дадат работа. Тя ги посъветва да се отнасят внимателно с него и да се обадят в полицията, ако се наложи. Същия следобед Анет и мъжа й докараха Рон, за да се види с Уокър. Бяха разстроени и умоляваха за помощ.

Уокър отбеляза, че Рон не си пие лекарствата, изглежда объркан, дезориентиран, има халюцинации, не разбира какво се случва около него и е напълно неспособен да се грижи за себе си и прехраната си. Тя се съмняваше, че той ще успее да оцелее сам, дори ако приема нужните лекарства. Решението беше „настаняване в психиатрична клиника, която да се справи с ограничените му умствени способности и неконтролируемо поведение“.

Тримата си тръгнаха без конкретно предложение и без лекарства. Рон се помота из Ейда и накрая изчезна. Една вечер Гари Симънс си беше вкъщи в Чикаша и си говореше с двама приятели, когато на вратата се позвъни. Той отвори, братът на жена му нахлу в дневната и се просна на пода.

— Имам нужда от помощ — повтаряше Рон. — Луд съм и имам нужда от помощ.

Небръснат, мръсен, със сплъстена коса, той май не разбираше къде се намира.

— Не издържам вече — изплака той.

Гостите на Гари не познаваха Рон и останаха шокирани от външния му вид и отчаянието му. Единият си тръгна, другият остана. Рон постепенно притихна и се успокои. Гари му обеща, че ще намери начин да му помогне. В крайна сметка успяха да го качат на една кола. Първо спряха в най-близката болница, откъдето ги препратиха в местната психиатрична клиника. Оттам ги прехвърлиха в щатската болница в Норман. Докато пътуваха, Рон почти изпадна в кататония. Все пак успя да каже, че умира от глад. Гари се сети за един ресторант, където сервираха големи порции, но когато спряха на паркинга, Рон попита:

— Къде сме?

— Ще хапнем нещо — обясни Гари.

Рон отговори, че изобщо не е гладен, и те отново потеглиха към Норман.

— Защо спря там? — попита Рон.

— Защото ти каза, че си гладен.

— Не е вярно — отвърна Рон, ядосан от действията на Гари.

Няколко километра по-късно Рон пак каза, че е много гладен. Гари видя един „Макдоналдс“ и спря.

— Какво правим тук? — попита Рон.

— Ще хапнем нещо — отвърна Гари.

— Защо?

— Защото ти каза, че си гладен.

— Не съм гладен. Моля те, нека да отидем направо в болницата, без да спираме повече.

Най-сетне пристигнаха в Норман, където Рон пак каза, че е гладен. Гари търпеливо намери още един „Макдоналдс“, но Рон — не особено изненадващо — попита защо спират.

Последната спирка преди болницата беше на бензиностанцията „Викърс“ на главната улица. Гари отиде да плати бензина и се върна в колата с два големи шоколада, които Рон грабна от ръцете му и погълна за броени секунди. Гари и приятелят му се стреснаха от бързината, с която ги изяде.

Когато пристигнаха в болницата, Рон беше изпаднал в ступор. Първият лекар, който го прегледа, се ядоса от нежеланието му да отговаря на въпроси, и излезе от стаята. Гари се скара на Рон.

В отговор Рон се изправи и застана с лице срещу едната стена, където стегна мускулите на ръцете си в абсурдна поза на културист и остана неподвижен като статуя в продължение на няколко минути. Гари се опита да му каже нещо, но Рон все едно не беше там. Минаха десет минути, а Рон не помръдваше. Гледаше в тавана, без да издаде звук или да помръдне и един мускул. Минаха двайсет минути и Гари усети, че търпението му се изчерпва. След трийсет много дълги минути Рон най-сетне излезе от това състояние, но все така не искаше да разговаря с Гари.

За щастие, скоро дойдоха хора от персонала на болницата и отведоха Рон в стаята му. Той каза на един лекар:

— Исках да дойда тук само защото трябваше да се прибера някъде за малко.

Дадоха му литий за депресията и наван, антипсихотично лекарство, с което се лекува шизофрения. След като състоянието му се стабилизира, той поиска да го изпишат въпреки съвета на лекуващите лекари и след четири дни се прибра в Ейда.

Следващото пътешествие на Гари с брата на жена му беше до Далас, където да запишат Рон в една християнска програма за бивши затворници и пристрастени. Пасторът познаваше Рон и искаше да му помогне. В разговор на четири очи свещеникът беше доверил на Гари:

— Вътре в Рон свети, но там няма никой.

Записаха го в програмата и Гари се сбогува с него. На тръгване тайно му даде 50 долара — нарушение на правилата, макар че и двамата не знаеха за това. Гари се върна в Оклахома. Рон също. Само няколко часа по-късно той използва парите, за да си купи автобусен билет до Ейда, и пристигна малко след Гари.

Следващото му влизане в щатската болница не беше доброволно. На 21 март, девет дни след като го изписаха, Рон се опита да се самоубие, като погълна двайсет таблетки наван. Причината, както сподели с една медицинска сестра, била депресия от факта, че не може да си намери работа. Стабилизираха състоянието му и му предписаха подходящи лекарства, които той спря да взема след три дни. Лекарите заключиха, че Рон представлява опасност за себе си и околните, и препоръчаха 28-дневно лечение в щатската болница. На 24 март го изписаха отново.

 

Рон се върна в Ейда и си намери стая под наем зад една малка къща на Дванайсета улица, в западния край на града. Нямаше нито кухня, нито водопровод. Миеше се зад къщата с маркуч. Анет му носеше храна и се опитваше да се грижи за него. Веднъж, когато отиде при брат си, тя забеляза, че китките му кървят. Рон обясни, че се е срязал с бръснач, за да страда толкова, колкото другите са страдали заради него. Искал да умре, за да отиде при родителите си, които е наранил толкова много. Анет го умоляваше да отиде на лекар, но той отказа. Отказа и психиатрична помощ, въпреки че беше ходил в клиниката толкова много пъти.

Беше спрял лекарствата напълно.

Старецът, който беше собственик на къщата, се отнасяше добре към Рон. Вземаше му малко пари за наема, понякога — никакви. В гаража му имаше древна косачка с липсващо колело. Рон я буташе нагоре-надолу по улиците на Ейда, косеше ливадите на хората за по пет долара и носеше парите на хазяина си.

На 4 април някой се обади в полицията от западния край на Десета улица. Собственикът на дома обясни на полицаите, че му се налага да напусне града, а се страхува за безопасността на семейството си, защото Рон Уилямсън обикаля квартала във всякакви часове на денонощието. Очевидно собственикът познаваше Рон и го наблюдаваше внимателно. Каза на полицая, че само за една нощ Рон е ходил четири пъти до магазина „Съркъл Кей“ и два или три пъти до магазина „Лав“.

Полицаят се отнесе със съчувствие към оплакването — всички знаеха, че Рон се държи странно, — но нямаше закон, който да забранява на хората да обикалят по улиците след полунощ. Той обеща да наглежда квартала.

На 10 април, в три сутринта, един продавач от „Съркъл Кей“ се обади в полицията, за да каже, че Рон Уилямсън е идвал няколко пъти и се е държал много странно. Докато Джеф Смит докладваше, той отново се появи. Смит помоли „Рони“ да си тръгне и той се подчини.

След един час Рон отиде до затвора, позвъни на външния вход и обяви, че иска да признае за няколко престъпления, които е извършил в миналото. Дадоха му формуляр и той седна да пише. Призна си, че е откраднал една дамска чанта преди четири години в „Лампата“, откраднал е един пистолет от някаква къща, пипал е две момичета по интимните места и е ударил и едва не е изнасилил друго момиче в Ашър. Но после се отказа от самопризнанието си и си тръгна от затвора. Полицай Рик Карсън го проследи и го настигна след няколко пресечки. Рон се опита да му обясни какво прави навън толкова късно, но се обърка. Накрая каза, че търси неокосени ливади. Карсън му предложи да си върви вкъщи, защото неокосените ливади най-вероятно се забелязват по-лесно на дневна светлина.

На 13 април Рон отиде в психиатричната клиника, където стресна служителите. Един от тях го описа като „разпенен“. Настояваше да се срещне с доктор Сноу и дори тръгна по коридора към нейния кабинет. Когато му казаха, че я няма, си тръгна, без да създава проблеми.

Три дни по-късно излезе книгата „Сънищата на Ейда“.

 

Колкото и да им се искаше да му лепнат убийството на Картър, полицаите просто не разполагаха с достатъчно доказателства срещу Рон Уилямсън. Към края на пролетта на 1987 г. нямаха нищо повече, отколкото през лятото на 1983 г. Анализът на космите от лабораторията най-сетне беше завършен — две години след убийството. Някои от пробите, взети от Рон и Денис, имаха „сходна структура под микроскопа“ с някои от космите, открити на местопрестъплението, но анализът им беше изключително ненадежден.

Освен това пред следствието имаше една сериозна пречка — кървавият отпечатък от длан на парчето гипсокартон, отрязано от стената на спалнята на Деби Картър. В началото на 1983 г. Джери Питърс от ЩБРО внимателно беше проучил отпечатъка и беше заключил, че той не принадлежи нито на Денис Фриц, нито на Рон Уилямсън. Нито на Деби Картър. Беше отпечатък, оставен от убиеца.

Ами ако Джери Питърс беше сгрешил или беше направил прибързано заключение, или просто беше пропуснал нещо? Ако отпечатъкът в действителност беше от Деби Картър, Фриц и Уилямсън не можеха да бъдат изключени от кръга на заподозрените.

Питьрсън се замисли за варианта да ексхумират тялото и да направят нов анализ. С малко късмет ръцете нямаше да бъдат толкова разложени и новите отпечатъци, може би проучени под различен ъгъл, щяха да разкрият информация, която да помогне на следствието и най-сетне да изправи убийците пред правосъдието.

По същото време Денис Смит се обади на Пеги Стилуел. Помоли я да дойде до полицейското управление, но не й каза защо. Естествено, тя си помисли, че има някакъв напредък в разследването. Когато пристигна, Бил Питърсън седеше зад едно бюро, а пред него имаше лист хартия. Той й обясни, че искат да ексхумират тялото на Деби и затова му трябва нейният подпис. Чарли Картър вече беше минал през управлението, за да се подпише.

Пеги се ужаси. Идеята да изровят дъщеря й я шокира. Веднага отказа, но Питърсън беше подготвен за този отговор. Той я притисна, като я попита дали иска да разкрият извършителя. Разбира се, но нямаше ли друг начин? Не. Ако искаше да открие убиеца на Деби и да го изправи пред правосъдието, трябваше да се съгласи да направят ексхумацията. След няколко минути Пеги надраска подписа си, излезе почти на бегом от полицейското управление и отиде с колата си до дома на сестра си Глена Лукас.

Пеги разказа на Глена за разговора с Бил Питърсън и за плановете му да изровят тялото. Вече беше развълнувана от тази идея и нямаше търпение да види дъщеря си отново.

— Ще мога пак да я докосна и да я прегърна — повтаряше тя.

Глена не споделяше ентусиазма й и изобщо не беше убедена, че такава повторна среща е добра идея. Освен това вече се съмняваше в хората, които водеха разследването. За тези четири години и половина, които бяха минали от убийството, няколко пъти й се беше налагало да разговаря с Бил Питърсън.

Пеги не беше стабилна в психическо отношение. Така и не беше успяла да приеме факта, че Деби е мъртва. Няколко пъти Глена беше помолила Питърсън и полицията да съобщават новините от разследването първо на нея самата или на друг роднина. Пеги не можеше да се справя с внезапните промени и имаше нужда сестра й да я пази от тях.

Глена веднага се обади на Бил Питърсън и настоя даразбере какви са намеренията му. Той обясни, че ексхумацията се налага, ако семейството иска Рон Уилямсън и Денис Фриц да бъдат изправени пред съда за убийството. Кървавият отпечатък пречеше на следствието и ако се окажеше, че наистина принадлежи на Деби, той и полицаите можеха веднага да предприемат нещо срещу Фриц и Уилямсън.

Глена беше объркана. Откъде Питърсън можеше да знае за резултата от повторното снемане на отпечатъци, още преди да ексхумират тялото? Как можеше да е толкова сигурен, че ексхумацията ще послужи срещу Фриц и Уилямсън?

Пеги беше обсебена от идеята отново да види дъщеря си. В някакъв момент сподели с Глена:

— Забравила съм как звучи гласът й.

Глена накара Бил Питърсън да й обещае, че ексхумацията ще бъде проведена бързо и никой няма да разбере.

Пеги беше на работното си място в „Брокуей Глас“, когато един колега мина и я попита какво става в гробището „Роуздейл“, близо до гроба на Деби. Тя си тръгна от фабриката и бързо прекоси града, но намери само един празен гроб. Дъщеря й беше извадена.

Първите отпечатъци от дланите на Деби Картър бяха свалени от агент Джери Питърс на 9 декември 1982 г. по време на аутопсията. Към този момент ръцете на момичето бяха в идеално състояние и Питърс не се съмняваше, че е взел пълни и точни отпечатъци. Когато след три месеца подаде доклада си, в него се изразяваше твърда увереност, че кървавият отпечатък не е оставен от Фриц, Уилямсън или от жертвата.

Сега обаче, след четири години и половина, когато убийството все още не беше разкрито, а властите отчаяно търсеха начин да се справят, той изведнъж се усъмни в предишната си работа. Три дни след ексхумацията Джери Питърс подаде доклад, в който заключаваше, че кървавият отпечатък съвпада с отпечатъка от дланта на Деби Картър. За пръв и единствен път през цялата си двайсет и четири годишна кариера Джери Питърс си промени решението.

Докладът беше точно това, от което се нуждаеше Бил Питърсън. Въоръжен с доказателство, че кървавият отпечатък не принадлежи на някакъв непознат убиец, а е оставен от Деби, докато се е борила за живота си, той вече беше свободен да преследва основните си заподозрени. Освен това беше важно да уведоми гражданите — все пак от тях щяха да бъдат избрани бъдещите съдебни заседатели.

Въпреки твърдението на властите, че ексхумацията и резултатите от нея са секретни, Питърсън даде интервю за вечерния вестник.

— Това, което открихме, потвърди подозренията ни — съобщи той. — Проверихме едно веществено доказателство.

Какво точно? Питърсън нямаше право да потвърди подробностите, но някакъв друг „източник“ нямаше никакъв проблем. Източникът заяви: „Тялото беше ексхумирано, с цел да бъдат свалени отпечатъци от дланите на жената и те да бъдат сравнени с кървавия отпечатък, открит в апартамента й.“

Източникът продължаваше: „Елиминирането на вероятността кървавият отпечатък да е оставен от друг, а не от жертвата, беше съдбоносно за хода на разследването.“

— Вече се чувствам по-сигурен за изхода на това разследване — заяви Питърсън.

После се снабди със съдебна заповед за арестуването на Рон Уилямсън и Денис Фриц.

В петък сутринта, 8 май, Рик Карсън видя Рон, който буташе косачката с липсващото колело по улицата в западния край на града. Двамата си поговориха. Рон изглеждаше раздърпан както винаги — с дълга коса, без риза, с парцаливи джинси и гуменки. Каза, че иска да си намери някаква работа към общината, и Рик обеща да мине да му вземе формуляр. Рон каза, че ще го чака вкъщи да му го донесе.

След това Карсън уведоми шефа си, че техният заподозрян със сигурност ще бъде в дома си на Дванайсета улица по-късно вечерта. Докато планираха ареста, Рик помоли да го включат. Ако Рон започнеше да се съпротивлява, Рик искаше да бъде там, за да не наранят някого. Вместо това обаче изпратиха четирима други полицаи, включително детектив Майк Баскин.

Прибраха Рон без усложнения. Беше обут със същите джинси и гуменки и все така без риза. В затвора Майк Баскин му прочете правата и го попита дали иска да отговори на няколко въпроса. Разбира се, защо не. В този момент детектив Джеймс Фокс също се присъедини към разпита.

Няколко пъти Рон заяви, че не познава Деби Картър, че никога не е ходил в нейния апартамент и дори не помни да я е виждал. Не се поколеба и за миг, въпреки че полицаите започнаха да крещят и да го заплашват, защото били сигурни, че Рон е виновен.

Прибраха го в окръжния затвор. Беше минал поне един месец, откакто не беше приемал лекарствата си.

Денис Фриц живееше в Канзас Сити с майка си и една леля. Занимаваше се с боядисване на къщи. Преди няколко месеца беше напуснал Ейда. Приятелството му с Рон Уилямсън беше далечен спомен. От четири години не беше разговарял с детектив от полицията и почти беше забравил за убийството на Картър.

Късно вечерта на 8 май гледаше телевизия в хола. Беше работил цял ден и още не беше свалил мръсния си бояджийски гащеризон. Вечерта беше топла и прозорците бяха отворени. Телефонът звънна и непознат женски глас попита:

— Денис Фриц там ли е?

— Аз съм Денис Фриц — отговори той, но отсреща бързо затвориха.

Вероятно беше грешка или пък бившата му жена си беше наумила нещо. Той пак се настани пред телевизора. Майка му и леля му вече спяха. Наближаваше 11:30 ч.

След петнайсет минути той чу как наблизо се затръшват няколко врати на автомобили. Денис стана и отиде бос до вратата, откъдето видя как по ливадата пред къщата напредва малка армия от тежко въоръжени мъже, облечени в черно.

„Какво става тук, по дяволите?“ — учуди се той.

За част от секундата дори си помисли да се обади в полицията.

На вратата се позвъни и когато той отвори, двама полицаи в цивилни дрехи го сграбчиха, дръпнаха го навън и попитаха:

— Ти ли си Денис Фриц?

— Да, аз съм.

— Значи си арестуван за предумишлено убийство — изръмжа единият, докато другият му слагаше белезниците.

— За какво убийство говорите? — попита Денис.

После се сети: „В Канзас Сити вероятно живеят много хора, които се казват Денис Фриц. Сигурно са се объркали.“

Леля му излезе на вратата, видя как полицаите от специалните части обграждат Денис с автомати, готови за стрелба, и изпадна в истерия. Майка му дотича от спалнята, докато полицаите нахлуваха в къщата, за да „обезопасят периметъра“. Когато ги попитаха срещу кого я обезопасяват, те не можаха да отговорят. Денис не притежаваше огнестрелно оръжие. Вътре нямаше други престъпници или заподозрени, но момчетата от специалните части си имаха процедура и я следваха, без да разсъждават.

Денис вече си мислеше, че ще го застрелят пред собствената му къща, когато забеляза бяла каубойска шапка. По алеята се приближаваха два от най-страшните му кошмари. Денис Смит и Гари Роджърс щастливо се присъединиха към групата, ухилени до уши.

„А, значи за това убийство става дума“ — помисли си Денис.

В часа на своя триумф двамата каубои от малкото градче бяха успели да убедят поделението на специалните части в Канзас Сити да проведат драматичния, но абсолютно безсмислен арест.

— Може ли да си обуя обувките? — попита Денис и полицаите неохотно му разрешиха да го направи.

Прибраха го на задната седалка на една полицейска кола, където до него седна Денис Смит — на върха на щастието. Един детектив от Канзас Сити беше зад волана. Докато се отдалечаваха от къщата, Фриц за последен път погледна към тежковъоръжените момчета от специалните части и си помисли: „Каква глупост.“ Всеки заместник-шериф можеше да го арестува, докато пазарува. Колкото и да беше шокиран от събитията, все пак се разсмя, когато забеляза колко са разочаровани полицаите от Канзас Сити.

После видя майка си, която стоеше на вратата на къщата, притиснала ръце към устата си.

Закараха го в малка стая за разпити в един от полицейските участъци в Канзас Сити. Смит и Роджърс му прочетоха правата и му съобщиха, че са твърдо решени да получат самопризнание. Денис не спираше да мисли за онова, което се беше случило с Уорд и Фонтьнот, и беше не по-малко твърдо решен да не признава нищо. Смит взе ролята на доброто ченге, което иска да му помогне. Роджърс веднага стана агресивен — започна да ругае, да заплашва Денис и да го мушка с пръст в гърдите.

От последния им разпит бяха минали четири години. През юни 1983 г., след като Фриц се беше „издънил“ на втория детектор на лъжата, Смит, Роджърс и Федърстоун го бяха затворили за три часа в подземието на полицейския участък в Ейда, за да го разпитват. Тогава не бяха изкарали нищо от него и сега също нямаше да получат нищо.

Роджърс побесня. Ченгетата от години знаеха, че Фриц и Уилямсън са изнасилили и убили Деби Картър, и вече бяха разкрили случая. Трябваше им само едно самопризнание.

— Нямам какво да признавам — повтаряше Фриц. — Имате ли доказателства? Покажете ми доказателствата.

Една от любимите реплики на Роджърс беше:

— Обиждаш интелигентността ми.

Всеки път Фриц се изкушаваше да попита: „Каква интелигентност?“ Но не искаше да го набият.

След два часа натиск Фриц най-сетне каза:

— Добре де, ще си призная.

Ченгетата изпитаха силно облекчение; въпреки че нямаха доказателства, щяха да разрешат случая с това самопризнание. Смит изтича навън, за да намери видеокамера. Роджърс извади бележник и писалка, за да записва.

Когато се приготвиха, Фриц погледна право в камерата и каза:

— Ето каква е истината. Аз не съм убил Деби Картър и не знам нищо за убийството й.

Смит и Роджърс избухнаха в нови заплахи и обиди. Фриц се стресна и се изплаши, но не отстъпи. Продължаваше да твърди, че е невинен, и те най-сетне прекратиха разпита. Фриц отказа да го прехвърлят в Оклахома и остана да чака в затвора по-нататъшния ход на следствието.

По-късно същия ден, събота, Рон беше отведен от затвора до полицейското управление, за да го разпитат отново. Смит и Роджърс го чакаха, все още развълнувани от ареста на Фриц. Целта им беше да го накарат да говори.

Разпитът беше планиран още от деня преди ареста. „Сънищата на Ейда“ току-що беше излязла и в книгата се критикуваха методите на Смит и Роджърс. Двамата решиха Смит, който живееше в Ейда, да бъде заменен от Ръсти Федърстоун, който живееше в Оклахома Сити. Освен това решиха да не записват разпита на видео.

Така че Денис Смит беше в сградата на участъка, но не влезе в залата. След като беше водил разследването в продължение на четири години и през по-голямата част от времето беше убеден, че Уилямсън е виновен, той не присъства на най-важния разпит.

Полицейското управление в Ейда беше добре екипирано с аудио- и видеотехника, която се използваше често. Разпитите и особено самопризнанията почти винаги се записваха. Полицаите знаеха какъв ефект имат такива записи върху съдебните заседатели. Ако не вярвате, питайте Уорд и Фонтънот. Вторият разпит на Рон с детектора на лъжата преди четири години също беше записан от Федърстоун в полицейското управление в Ейда.

Когато не ги записваха на видео, самопризнанията се записваха поне на касетофон. В полицията имаше предостатъчно апарати.

А когато не използваха нито аудио-, нито видеотехника, заподозреният трябваше да напише своята версия, стига да беше грамотен. Ако не можеше да чете и пише, някой детектив трябваше да запише самопризнанието, да го прочете на обвиняемия и да го накара да се подпише под него.

На 9 май не беше използван нито един от тези методи. Уилямсън, който със сигурност беше грамотен и всъщност имаше по-богат речник и от двамата водещи разпита, само гледаше как Федърстоун си записва. Каза, че разбира правата си и е съгласен да отговаря на въпросите.

Полицейският протокол от разпита гласи следното:

 

УИЛЯМСЪН каза:

— Добре, на 8 декември 1982 година бях в „Лампата“, често ходех там и гледах едно момиче, хубаво момиче, и си помислих да я изпратя до вкъщи.

УИЛЯМСЪН спря, все едно искаше да каже нещо, което започва с буквата „Е“, но се отказа. После продължи:

— Помислих си, да не стане нещо лошо тази вечер, затова я изпратих.

После УИЛЯМСЪН спря и започна да разказва как е откраднал някакъв касетофон. След това продължи:

— Бяхме с ДЕНИС, отидохме до „Холидей Ин“ и казахме на едно момиче, че в колата имаме барче, и я хванахме, а тя изскочи.

УИЛЯМСЪН говореше несвързано и агент РОДЖЪРС помоли УИЛЯМСЪН да се съсредоточи и да се върне на разказа по случая с ДЕБИ КАРТЪР.

УИЛЯМСЪН каза:

— Добре, веднъж сънувах как убивам ДЕБИ, как съм върху нея, душа я с кабел, мушкам я с нож много пъти и стягам въжето на гърлото й.

УИЛЯМСЪН каза:

— Притеснявам се какво ще стане сега със семейството ми. Майка ми вече почина.

Агент РОДЖЪРС попита УИЛЯМСЪН дали двамата с ДЕНИС са били там онази вечер и УИЛЯМСЪН отговори „Да“.

Агент ФЕДЪРСТОУН попита УИЛЯМСЪН:

— Отидохте там с намерението да я убиете, нали така?

УИЛЯМСЪН отговори:

— Вероятно.

Агент ФЕДЪРСТОУН пописа:

— Защо?

УИЛЯМСЪН отговори:

— Тя ме ядосваше.

Агент ФЕДЪРСТОУН попита:

— Как така? Държеше се лошо с теб? Като кучка?

УИЛЯМСЪН отговори:

— Не.

После УИЛЯМСЪН спря за малко и продължи:

— Господи, не може да очаквате да си призная, имам семейство, трябва да пазя племенника си. Сестра ми, това ще я съсипе. Не мога да опетня паметта на мама, която почина. Само за това мисля оттогава.

Към 19:38 ч. УИЛЯМСЪН каза:

— Ако ще ме съдите за това, искам ТАНЪР от Тълса. Не, искам ДЕЙВИД МОРИС.

Споменаването на адвоката стресна детективите и те прекратиха разпита. Обадиха се на Дейвид Морис, който им нареди веднага да спрат.

Показанията не бяха подписани от Рон. Всъщност дори не му ги показаха.

 

След като получиха още едно самопризнание, в което се споменаваше някакъв сън, полицаите и прокурорите започнаха да се чувстват по-сигурни. Както се бяха убедили от случая с Уорд и Фонтънот, липсата на доказателства не биваше да възпрепятства бързия съдебен процес. Фактът, че Деби Картър изобщо нямаше рани от намушкване, също нямаше голямо значение. За да издадат присъда „виновен“, съдебните заседатели просто трябваше да останат достатъчно шокирани.

Щом едно признание за някакъв сън можеше да стане причина да обвинят Уилямсън, още едно щеше да направи присъдата сигурна. Няколко дни по-късно край килията на Рон мина един надзирател, който се казваше Джон Крисчън.

Двамата с Рон бяха израснали в един и същ квартал. В семейството на Крисчън беше пълно с момчета, едно от които беше връстник на Рон, и често го канеха на обяд и вечеря. Играеха заедно бейзбол на улицата и учеха в една и съща прогимназия.

Лишен от лекарства и терапия, Рон не беше примерен затворник. Затворът на окръг Понтоток е бетонен бункер без прозорци, който по някаква причина е построен в западния край на двора на съда. Таваните са ниски, вътре е претъпкано и клаустрофобично и когато някой изкрещи, всички го чуват. А Рон често крещеше. Когато не крещеше, той пееше, плачеше, виеше, оплакваше се, твърдеше, че е невинен, или пък говореше несвързано за Деби Картър. Сложиха го в една от двете самостоятелни килии, възможно най-далеч от общото крило, но затворът беше толкова малък, че това почти не помогна.

Единствено Джон Крисчън беше в състояние да го успокои и останалите затворници с облекчение посрещаха неговите смени. Когато Крисчън пристигнеше на работа, той отиваше първо до килията на Рон. Говореха си за миналото, как бяха израснали заедно, как бяха играли бейзбол, спомняха си за старите приятели. Говореха за случая с Картър и колко несправедливо беше обвинен Рон. В продължение на осем часа Рон притихваше. Самостоятелната му килия беше истинска дупка, но той все пак успяваше да спи и да чете. Преди Крисчън да си тръгне, пак минаваше да нагледа Рон, който обикновено крачеше напред-назад, пушеше и се подготвяше за новата порция крясъци, с които щеше да посрещне следващата смяна надзиратели.

Късно вечерта на 22 май Рон беше буден и знаеше, че Крисчън е на смяна. Рон го повика, защото искал да си поговорят за убийството. Четеше „Сънищата на Ейда“ и каза, че той също иска да разкаже за един свой сън. Според Крисчън Рон казал следното:

— Сега си представи, че според моя сън е станало така. Представи си, че съм живял в Тълса, пил съм алкохол и барбитурати цял ден и вечерта съм отишъл с колата до „Лампата“ и съм пил още, така че съм се напоркал до козирката. Представи си, че в крайна сметка съм се оказал пред вратата на Деби Картър, почукал съм и тя е казала: „Една минутка, говоря по телефона.“ Само си представи, че съм разбил вратата, изнасилил съм я и съм я убил.

После Уилямсън добавил:

— Не мислиш ли, че ако наистина съм направил това, щях да взема пари назаем от приятели и да избягам от града?

Крисчън не обърна особено внимание на този разговор, но все пак го преразказа на един колега. Историята продължи да се разпространява и в крайна сметка стигна до Гари Роджърс. Той веднага забеляза възможността тя да се превърне в допълнително доказателство срещу убиеца. Два месеца по-късно той накара Крисчън да повтори какво му беше разказал Рон. Роджърс натрака един доклад, сложи кавички там, където намери за добре, и така полицията и следствието се сдобиха с второто самопризнание. В него нямаше нито дума, че Рон многократно беше отрекъл наистина да е замесен в престъплението.

Както обикновено, фактите не бяха важни. По времето на убийството Рон не живееше в Тълса. Освен това нямаше нито кола, нито шофьорска книжка.