Джон Гришам
Невинният (3) (Убийство и несправедливост в един малък град)

3

Няколко месеца след края на бейзболния сезон Брус Либа разсеяно се разхождаше в търговския център „Саутроудс“ в Тълса, когато видя едно познато лице и се закова на място. В магазина за мъжка конфекция „Топърс“ беше старият му приятел Рон Уилямсън — облечен с много хубави дрехи и зает да продава подобни на клиентите си. Двамата се прегърнаха мъжки и се впуснаха в дълъг разговор за това какво се е случило междувременно с тях. Бяха израснали почти като братя и сега се изненадаха колко драстично са се отдалечили един от друг.

След като завършиха гимназията в Ашър, всеки пое по своя път и двамата изгубиха връзка. Брус продължи да играе бейзбол още две години в колежа, но после спря, защото коленете му окончателно го предадоха. Кариерата на Рон също не беше потръгнала по-добре. И двамата бяха оставили зад гърба си по един развод; нито един от двамата не знаеше, че другият изобщо е бил женен. И двамата не се изненадаха, че не са изгубили вкуса си към нощния живот.

Бяха млади, изглеждаха добре, отново бяха ергени, работеха здраво и изкарваха пари, така че веднага се заеха да обикалят нощните клубове и да свалят момичета в тандем. Рон винаги си беше падал по момичетата, но след няколко сезона в бейзболни отбори от Втора лига беше станал още по-голям сваляч.

Брус живееше в Ейда и всеки път, когато имаше път към Тълса, обикаляше по цяла нощ с Рон и неговите приятели.

И въпреки че играта им беше разбила сърцето, бейзболът си оставаше любимата им тема за разговори: славните дни в Ашър, треньора Боуен, старите мечти и бившите съотборници, които също се бяха провалили като тях. Със сериозната помощ на контузените си колене, Брус беше успял напълно да се откъсне от желанието си да играе бейзбол — или поне от мечтите си за успех във Висшата лига. С Рон беше различно. Той все още беше убеден, че може да играе отново, че някой ден ще стане чудо, ръката му изведнъж ще се оправи, телефонът неочаквано ще звънне. И животът отново ще стане хубав. Отначало Брус не му обръщаше внимание; това бяха просто следи от угасващата слава. Както и сам бе научил, нито една звезда не избледнява по-бързо от тази на гениалните спортисти от гимназията. Някои приемат този факт и продължават с живота си. Други все още мечтаят десетилетия след това.

Рон едва ли не халюцинираше, докато си представяше как ще играе отново. И собственият му провал направо го смазваше. Постоянно разпитваше Брус какво говорят за него хората в Ейда. Разочаровани ли бяха, че не се беше оказал следващият Мики Мантъл? Говореха ли за него по кафенетата? Не, уверяваше го Брус, не говорят.

Но това нямаше значение. Рон беше убеден, че в родния му град го смятат за неудачник, и единственият начин да промени мнението им беше да подпише един последен договор и с нокти и зъби да се изкачи във Висшата лига.

Отпусни се, приятел, повтаряше му Брус. Забрави за играта. Мечтата свърши.

 

Роднините на Рон започнаха да забелязват сериозни промени в характера му. Понякога беше нервен, превъзбуден, неспособен да се съсредоточи върху една тема, преди да се прехвърли на следващата. На семейни събирания седеше мълчаливо по няколко минути, а после изведньж се впускаше в оживен монолог, по време на който говореше само за себе си. Не даваше думата на никой друг и темата винаги се въртеше около него самия. Не можеше да седи спокойно, пушеше като комин и разви странния навик просто да изчезва от стаята без предупреждение. На Деня на благодарността през 1977 г. Анет покани на гости цялото семейство и приготви традиционното пиршество. Веднага щом всички заеха местата си, Рон изведнъж скочи от масата, без да каже дума, излезе и прекоси цяла Ейда, за да се прибере в къщата на майка си. Обяснение не последва.

На други семейни събирания се затваряше в спалнята, заключваше вратата и седеше сам. Въпреки че това тревожеше близките му, все пак им даваше малко време, през което да си поговорят спокойно. После Рон изведнъж изскачаше от спалнята, като дърдореше за всичко, което му минаваше през ума — по правило на тема, която нямаше нищо общо с разговора на останалите. Заставаше по средата на хола и бръщолевеше безспирно като побъркан, докато не се умори, а после се втурваше отново в спалнята и пак заключваше вратата отвътре.

Веднъж, когато нахълта по този начин, държеше китара. Започна яростно да подрънква на нея, да пее фалшиво и да кара останалите да пеят заедно с него. След няколко песни, изпълнени по този неприятен начин, той се отказа и изтрополи обратно в спалнята. Близките му дълбоко си поеха дъх, завъртяха очи към тавана и събирането се върна към нормалния си ход. За съжаление семейството му беше започнало да свиква с това поведение.

Понякога Рон бе мрачен и мълчалив и в продължение на цели дни се цупеше неясно на какво, а после изведнъж се променяше и отново ставаше енергичен и общителен. Бейзболната му кариера го потискаше и той предпочиташе да не говори за нея. Когато някой му се обаждаше по телефона, веднъж беше отчаян и натъжен, а следващия път — буен и весел.

Близките му знаеха, че пие, и сериозно подозираха, че употребява наркотици. Може би алкохолът и наркотиците причиняваха тази нестабилност на настроението му. Анет и Хуанита се помъчиха да го разпитат възможно най-деликатно, но той ги отблъсна.

А после на Рой Уилямсън му откриха рак и проблемите на Рон отстъпиха на заден план в семейството. Рой имаше тумори в дебелото черво, които бързо се разпространяваха по цялото тяло. Въпреки че Рони си беше момчето на мама, той обичаше и уважаваше и баща си. И се чувстваше виновен заради поведението си. Вече не ходеше на църква и изпитваше сериозни съмнения в християнската си вяра, но се придържаше към петдесятническата догма, че греховете се наказват. Баща му, който беше живял толкова праведно, сега получаваше наказание заради дългия списък от грехове на сина си.

Влошеното здраве на Рой допълнително утежняваше депресията на Рон. Той не спираше да мисли за собствения си егоизъм: за всички онези молби за хубави дрехи, скъпа спортна екипировка, бейзболни лагери и екскурзии, преместването в Ашър, на които бляскаво се беше отплатил с един-единствен цветен телевизор, купен на родителите му с парите от договора с „Атлетикс“. Рон си спомни как баща му тайно си беше купувал дрехи втора употреба, така че разглезеният му син да може да се облича с най-доброто. Спомни си как Рой беше обикалял по напечените тротоари на Ейда, натоварен с обемистите си куфари с ванилия и подправки. Не беше забравил и как баща му не пропускаше нито един от неговите мачове като ученик.

В началото на 1978 г. Рой се подложи на операция в Оклахома Сити. Хирурзите откриха, че ракът е в напреднала фаза, с многобройни разсейки, и те вече не могат да направят нищо. Рой се прибра в Ейда, отказа химиотерапията и зачака смъртта си в страдание. През последните дни от живота му Рон се прибра от Тьлса. Стоеше до леглото на баща си, разстройваше се и плачеше. Постоянно се извиняваше и молеше баща си да му прости.

Един ден на Рой му омръзна да слуша хленченето му. Време е да пораснеш, синко, каза той. Стани мъж. Престани да плачеш и да се притесняваш. Живей си живота.

Рой почина на 1 април 1978 г.

 

През 1978 г. Рон все още живееше в Тьлса, където делеше апартамент под наем със Стан Уилкинс, стругар, с четири години по-млад от него. Двамата обичаха китарата и поп музиката и по цели часове подрънкваха на струните и пееха. Рон имаше силен, макар и необработен глас и демонстрираше обещаваща техника на китарата си — скъп модел на „Фендър“. Можеше да седи и да свири с часове.

В Тьлса имаше много модерни дискотеки и двамата съквартиранти често излизаха заедно. След работа удряха по няколко питиета, а после се отправяха на обиколка из клубовете, където всички познаваха Рон. Той обичаше жените и беше абсолютно безстрашен в подхода си към тях. Оглеждаше тълпата, избираше си най-сексапилната мадама и я канеше да танцуват. Ако тя беше съгласна, обикновено се прибираше с него. Целта му беше да сваля различно момиче всяка вечер.

И въпреки че обичаше да пие, внимаваше с количеството, когато излизаше на лов. Прекалено многото алкохол пречеше на сексуалните му възможности. Някои други химически съединения обаче нямаха този недостатък. По това време кокаинът се радваше на истински бум в страната и беше широко достъпен в клубовете на Тълса. Хората не се притесняваха особено от болести, предавани по сексуален път. Най-големият проблем беше херпесът; СПИН все още не се беше появил. За хората, които искаха само това от живота, краят на 70-те беше време за буйни, хедонистични удоволствия. А Рон Уилямсън беше абсолютно невъздържан.

На 30 април 1978 г. в полицията в Тълса се получи обаждане от апартамента на Лайза Ленц. Когато полицаите пристигнаха, тя им каза, че Рон Уилямсън я е изнасилил. Арестуваха го на 5 май, определиха му гаранция от 10 000 долара и го пуснаха.

Рон нае Джон Танър, опитен адвокат и специалист по наказателни дела, и веднага призна, че е правил секс с Лайза. Но настояваше, че е било по взаимно съгласие; двамата се бяха запознали в един клуб и тя го беше поканила в апартамента си, където в крайна сметка бяха стигнали до леглото. Адвокат Танър наистина вярваше на клиента си — нещо рядко срещано в подобна ситуация.

Приятелите на Рон също смятаха, че обвинението в изнасилване е абсурдно. Жените буквално му се нахвърляха. Можеше да свали което си иска момиче във всеки бар, а освен това не се занимаваше с монахини, нали така? Жените, с които се запознаваше в баровете и дискотеките, също търсеха приключения.

Въпреки че се чувстваше обиден от обвинението, Рон беше твърдо решен да продължи да живее така, все едно не му пука. Не спря да излиза вечер и посрещаше със смях всяка мисъл, че има проблеми със закона. Беше наел добър адвокат. Нека да влезем в съда, и ще видим кой е прав!

Но тайно в себе си се страхуваше от процеса и имаше причина за това. Дори самото обвинение в толкова сериозно престъпление действаше отрезвяващо, но да се изправи срещу съдебни заседатели, които имаха властта да го пратят в затвора за много години, беше направо ужасно.

Той спести повечето подробности на семейството си — все пак Ейда беше на два часа път с кола оттам, — но те о забелязаха още по-угриженото му поведение. И още по-драматичните промени в настроението му.

И докато над живота му се скупчваха буреносни облаци, Рон се опита да ги пребори по единствения начин, който познаваше. Започна да пие още повече, да прекарва още повече време по баровете, да сваля още повече момичета, като се стараеше да си живее живота и да избяга от тревогите. Но алкохолът подхранваше депресията му или може би депресията му изискваше все повече алкохол — каквато и да беше истината, с всеки ден той ставаше все по-мрачен и потиснат. И все по-непредвидим.

 

На 9 септември полицията в Тълса получи още едно телефонно обаждане, което се отнасяше за обвинение в изнасилване. Осемнайсетгодишната Ейми Дел Фърнихоу се прибрала в апартамента си към 4 сутринта след дълга вечер в един клуб. Била скарана с приятеля си, който спял в апартамента. Тя не успяла да си намери ключа, а тъй като имала много спешна нужда от тоалетна, отишла до един денонощен магазин на края на улицата. Там случайно се срещнала с Рон Уилямсън, който също обикалял цяла нощ. Двамата не се познавали, но завързали разговор, а после се скрили зад магазина на някаква ливада, където правили секс.

Според Фърнихоу Рон я бил ударил с юмрук, бил разкъсал повечето й дрехи и я бил изнасилил.

Според Рон Фърнихоу била бясна на приятеля си, който се заключил отвътре в нейния апартамент, и затова се съгласила да се отъркалят в тревата.

За втори път през последните пет месеца Рон излезе от ареста под гаранция и се обади на Джон Танър. С две обвинения в изнасилване, висящи над главата му, той най-сетне реши да спре с нощния живот и се скри. Живееше сам и не говореше буквално с никого. Само Анет знаеше някакви подробности за него, защото му пращаше пари, Брус Либа не знаеше почти нищо за ситуацията.

През февруари 1979 г. първо започна делото по обвинението в изнасилване на Фърнихоу. Рон свидетелства и обясни на съдебните заседатели, че да, двамата наистина са правили секс, но по взаимно съгласие. По някаква причина до това взаимно съгласие се беше стигнало зад някакъв денонощен магазин в четири сутринта. Съдебните заседатели се оттеглиха на обсъждане, което продължи един час, решиха да му повярват и го обявиха за невинен.

През май бяха свикани други съдебни заседатели, които да изслушат обвинението в изнасилване на Лайза Ленц. Рон отново се яви в съдебната зала за подробно обяснение. Беше се запознал с Лайза в един нощен клуб, беше танцувал с нея, беше я харесал и очевидно тя също го беше харесала, защото го беше поканила в апартамента си, където бяха правили секс по взаимно съгласие. Жертвата каза на съдебните заседатели, че все пак се била отказала от секса и се опитала да го прекрати, още преди да е започнал, но се страхувала от Рон Уилямсън и в крайна сметка му се отдала, за да не пострада. Съдебните заседатели отново повярваха на Рон и го обявиха за невинен.

 

Първото обвинение в изнасилване го беше обидило и Рон знаеше, че ще трябва да носи клеймото на изнасилвач в продължение на много години. Но рядко се случваше някой да бъде обвинен за това повторно, и то само след пет месеца. Как можеше да смятат него, великия Рон Уилямсън, за изнасилвач? Независимо от решението на съда хората нямаше да спрат да шушукат и да сплетничат. Щяха да го сочат с пръст, когато минаваше покрай тях.

Беше на двайсет и шест години, през повечето от които живял като бейзболна звезда — като голям спортист, поел към славата на Висшата лига. По-късно се беше превърнал в играч с контузена ръка, който все още не беше изгубил достойнството и надеждите си. Хората в Ейда и Ашър не го бяха забравили. Беше млад и все още имаше талант. Всички знаеха името му.

Но животът му се промени, когато го обвиниха в изнасилване. Знаеше, че сега ще го забравят като бейзболист и вече ще го знаят само като изнасилвач. Затова започна да отбягва хората, като всеки ден се оттегляше все по-дълбоко в мрачния си объркан свят. Почна да пропуска смените си, а после изобщо спря да ходи в магазина за мъжка конфекция „Топърс“. Така остана без доходи и когато изхарчи всичко, опакова багажа си и тихо напусна Тълса. Пропадаше в една ужасна спирала от депресия, алкохол и наркотици.

Хуанита го чакаше да се върне в Ейда, дълбоко разтревожена от състоянието му. Не знаеше почти нищо за проблемите му в Тълса, но все пак двете с Анет бяха чули достатъчно неща, за да се притесняват. В живота на Рон очевидно цареше хаос — пиене, резки и неприятни промени в настроението, все по-странно държане. Изглеждаше ужасно — с дълга коса, небръснат и с мръсни дрехи. И това беше същият Рон Уилямсън, който толкова се радваше на елегантния си външен вид, занимаваше се с продажба на хубави дрехи и никога не пропускаше да се намеси, когато някоя вратовръзка не си отиваше съвсем с някое определено сако.

Рон се тръшна на канапето в дневната на майка си и потъна в сън. Скоро достигна до състояние, в което спеше по двайсет часа на ден, винаги на канапето. Спалнята му беше свободна, но той отказваше дори да влезе в нея, след като се стъмни. Там имаше нещо, което го плашеше. И въпреки че спеше дълбоко, понякога скачаше с крясъци, че по пода има змии, а по стените паяци.

Започна да чува гласове, но не искаше да каже на майка си какво му говореха. А после започна и да им отговаря.

Всичко му се струваше изтощително — храненето и спането бяха тежко бреме, след което винаги заспиваше задълго. Нямаше енергия и желание за нищо, дори по време на кратките периоди, в които не пиеше. Хуанита никога не беше държала алкохол в къщата си — тя мразеше пиенето и пушенето. Двамата достигнаха до някакво примирие, след като Рон се премести в един тесен апартамент над гаража, точно до нейната кухня. Там можеше да пуши, да пие и да свири на китара, без да дразни майка си. Когато искаше да спи, се прибираше в дневната и лягаше на канапето, а когато беше буден, стоеше в апартамента си.

Понякога се случваше настроението му да се промени, енергията му да се върне и той отново да изпита нужда от нощен живот. Тогава пак се отдаваше на алкохола и наркотиците, както и на гоненето на момичета, макар и по-предпазливо отпреди. Не се връщаше с дни, живееше при приятели и вземаше пари назаем от всеки познат, когото срещнеше. После вятърът отново се обръщаше и Рон пак се озоваваше на канапето, сякаш изобщо не съществуваше на този свят.

Хуанита не спираше да се тревожи. В семейството й никога не беше имало хора с психични заболявания и тя нямаше представа как да се справи. Молеше се. Беше много дискретна и полагаше усилия да скрие проблемите на Рон от Анет и Рене. Те бяха омъжени щастливо, така че Рони беше проблем на майка си, а не техен.

Понякога Рон споменаваше нещо за работа. Чувстваше се гадно, че не работи и не се издържа. Един негов приятел имаше познат в Калифорния, който търсеше работници, така че Рон замина на запад — за голямо облекчение на близките си. Само след няколко дни обаче се обади разплакан на майка си и каза, че живее с някакви сатанисти, които го плашат до смърт и не му дават да избяга. Хуанита му изпрати самолетен билет и той се измъкна оттам.

Ходи във Флорида, в Ню Мексико и в Тексас да търси работа, но никъде не успяваше да се задържи за повече от месец. Всяко такова пътуване го изтощаваше и след него той все по-дълго се задържаше на канапето.

Най-сетне Хуанита го убеди да отиде на психолог, който му определи диагноза „маниакална депресия“. Предписаха му литий, но той не искаше да го взема редовно. Хващаше се на различни места на непълен работен ден, но не успяваше да се задържи. Единственият му талант беше в продажбите, но в сегашното си състояние не беше способен да се среща с непознати и да ги очарова. Продължаваше да се смята за професионален играч на бейзбол, близък приятел на Реджи Джаксън, но сега хората от Ейда вече не му вярваха.

В края на 1979 г. Анет си уреди среща със съдия Роналд Джоунс в окръжния съд. Тя му разказа за състоянието на брат си и го попита дали държавата или съдебната система могат да помогнат с нещо. Съдия Джоунс отговори, че това е невъзможно — държавата няма как да се намеси, освен ако Рон не стане опасен за себе си или за околните.

 

В един ден, в който се чувстваше особено добре, Рон се яви в център за професионална преквалификация в Ейда. Служителят там се разтревожи от състоянието му и му написа преглед при доктор М.П. Просър в болницата „Сейнт Антъни“ в Оклахома Сити, където го приеха на З декември 1979 г.

Скоро започнаха неприятностите, защото Рон настояваше за привилегии, каквито персоналът на болницата не можеше да му даде. Той изискваше твърде много време и внимание и се държеше така, все едно наоколо няма други пациенти. След като се увери, че няма да удовлетворят желанията му, Рон напусна болницата, но се върна само след няколко часа с настояването да го приемат отново.

На 8 януари 1980 г. доктор Просър отбеляза в медицинския му картон следното: „Момчето демонстрира твърде странно, нерядко психопатично поведение. Може би никога няма да се установи със сигурност дали страда от маниакална депресия, както твърди колегата от Ейда, дали е шизоиден тип със социопатичен уклон или пък обратното, социопат с шизоиден уклон… Може да се наложи дългосрочно лечение, но според самия него той няма нужда да бъде лекуван от шизофрения.“

Рон беше живял като насън още от детството си и славните дни на бейзболното игрище и така и не беше приел факта, че с кариерата му е свършено. Продължаваше да вярва, че „те“ — силните на деня в бейзбола — ще дойдат да го вземат, да го включат в отбора и да го направят прочут. „Точно в това е неговата шизофрения — отбеляза доктор Просър. — Той просто иска да се върне в играта, за предпочитане като звезда.“

В болницата му предложиха да се подложи на дългосрочно лечение за шизофрения, но Рон не искаше и да чуе. Пълният медицински преглед така и не беше проведен докрай, защото той не оказваше съдействие на лекарите, но доктор Просър все пак отбеляза, че Рон е „здрав, млад, активен мъж с добре развита мускулатура… в по-добра форма, отколкото повечето си връстници“.

Когато беше в състояние да работи, Рон продаваше домакински уреди и принадлежности от „Роули“ от врата на врата, по същите улици, които навремето беше обикалял баща му. Но работата беше досадна, комисионите — ниски, той нямаше търпение да попълва всички необходими документи и по никакъв начин не можеше да приеме факта, че Рон Уилямсън, великата бейзболна звезда, е принуден да продава кухненски принадлежности от врата на врата!

След като отказа да се подложи на лечение или да взема лекарства, Рон стана редовен посетител на баровете в Ейда, където сам се лекуваше с алкохол. Имаше лошо пшянство — ставаше шумен, фукаше се с бейзболната си кариера и досаждаше на жените. Много хора се страхуваха от него и барманите и охранителите го познаваха добре. Ако Рон Уилямсън отидеше да пие някъде, всички разбираха. Един от любимите му клубове беше „Лампата“, където момчетата от охраната винаги го държаха под око.

Не мина много време, и двете обвинения в изнасилване от Тълса станаха известни и в Ейда. Местните полицаи започнаха да го наблюдават по-внимателно, като понякога го следяха из града. Веднъж двамата с Брус Либа обикаляха баровете и спряха да заредят колата си с бензин. Един полицай кара след тях в продължение на няколко пресечки, после ги спря и ги обвини, че не са платили за бензина. И въпреки че това не беше вярно, за малко не ги арестуваха.

Съвсем скоро обаче Рон наистина бе арестуван. През април 1980 г., две години след смъртта на баща му, Рон за пръв път влезе в ареста за шофиране в нетрезво състояние.

През ноември Хуанита убеди сина си, че има нужда да потьрси помощ, за да се справи с алкохолизма си. По нейно настояване Рон отиде в щатската психиатрична клиника в Ейда и се срещна с Дуейн Лоуг, специалист с дълги години опит. Рон с готовност призна за проблемите си; каза, че пие от единайсет години и взема наркотици поне от седем и че е започнал да пие много повече, след като „Янкис“ прекратиха договора си с него. Не спомена нищо за двете обвинения в изнасилване, които бяха повдигнати в Тълса.

Лоуг го записа в клиниката „Бридж Хаус“ в Ардмор, щата Оклахома, на осемдесет километра от Ейда. На следващия ден Рон се яви в „Бридж Хаус“ и се съгласи да бъде лекуван в продължение на двайсет и осем дни при строг режим. Беше много нервен и не спираше да повтаря на лекаря си, че е направил „ужасни неща“. За два дни си създаде репутацията на самотник, който спи прекалено много и пропуска часовете за хранене. След една седмица го хванаха да пуши в стаята — сериозно нарушение на правилата в клиниката — и той обяви, че приключва лечението. Тръгна си с Анет, която беше дошла в Ардмор на свиждане, но на следващия ден се върна и помоли да го приемат отново. Казаха му да си ходи в Ейда и да дойде пак след две седмици. Тъй като се страхуваше от гнева на майка си, Рон не се прибра у дома и в продължение на няколко седмици изчезна, без да каже на никого къде живее.

На 25 ноември Дуейн Лоуг изпрати на Рон писмо, в което го канеше да отиде на преглед на 4 декември. Между другото, в писмото си Лоуг споменаваше: „Тревожа се за Вашето състояние и се надявам да се видим на тази дата.“ На 4 декември Хуанита уведоми психиатричната клиника, че Рон е започнал работа и живее в Ардмор. Бил си намерил нови приятели, ходел на църква, отново приел Христос в живота си и вече нямал нужда от психиатрична помощ. Медицинският му картон беше прибран.

Но след десет дни беше изваден, защото Рон отиде на преглед при Дуейн Лоуг. Оказа се, че има нужда от дългосрочно лечение, но не искаше да се подложи на него. Не вземаше и редовно лекарствата, които му бяха предписали — най-вече литий. Понякога с готовност признаваше, че пие прекомерно и употребява наркотици, друг път яростно отричаше. Когато в такива случаи го питаха колко пие, отговаряше: „По няколко бири.“

Тъй като не можеше да се задържи на работа, никога нямаше пари. Когато Хуанита отказваше да му дава „назаем“, Рон обикаляше Ейда и търсеше други източници. Не беше изненадващо, че кръгът на приятелите му постоянно се стесняваше; повечето хора бяха започнали да го отбягват. Няколко пъти отиде с колата си до Ашър, където винаги можеше да намери Мърл Боуен на бейзболното игрище. Двамата се заговаряха, Рон за пореден път се оплакваше от съдбата си и старият му треньор се бъркаше за двайсет долара. И докато Рон се кълнеше, че ще ги върне, Мърл му държеше строга лекция как трябва да сложи живота си в ред.

Едно от убежищата на Рон беше домът на Брус Либа, който се беше оженил повторно и сега живееше много по-кротко на няколко километра извън града. Два пъти в месеца Рон се появяваше на вратата му, пиян и разчорлен, и молеше Брус да му разреши да преспи при него. Брус винаги го пускаше в къщата си, изчакваше го да изтрезнее, нахранваше го и обикновено му даваше назаем десет долара.

През февруари 1981 г. Рон пак беше арестуван за шофиране в нетрезво състояние и този път беше признат за виновен. След няколко дни в затвора отиде до Чикаша, за да се види със сестра си Рене и мъжа й Гари. Когато се върнаха от църква една неделя, те просто го намериха в задния двор на къщата си. Рон им обясни, че от известно време спи в палатка зад оградата им. Наистина приличаше на човек, който живее така. Твърдеше, че току-що е избягал от някакви военни в близкия град Лоутьн, които натрупали оръжия и експлозиви в къщите си и планирали да превземат базата. За щастие, той успял да се измъкне навреме и сега имал нужда от място, където да се скрие от тях.

Рене и Гари му позволиха да спи в спалнята на сина им. Гари му намери работа в една ферма, където да товари слама, но Рон се задържа на нея само два дни, след което напусна и обяви, че е намерил отбор по софтбол, който има нужда от него. По-късно собственикът на фермата се обади на Гари и му каза, че не иска Рон да се връща на работа и че според него този човек има сериозни емоционални проблеми.

Точно тогава интересът на Рон към американските президенти изведнъж се възроди и в продължение на цели дни той не можеше да говори за нищо друго. Освен че можеше да ги изброи до един хронологично и в обратен ред, той знаеше всичко за тях — дата и място на раждане, колко мандата са изкарали, имената на вицепрезидентите, жените и децата им, най-големите успехи на администрациите им и прочие. Всички разговори в дома на семейство Симънс трябваше да се въртят около американските президенти. В присъствието на Рон не можеше да се обсъжда нищо друго.

Беше минал изцяло на нощен режим на живот. Въпреки че искаше да заспи вечер, просто не можеше. По цяла нощ гледаше телевизия със силен звук. С първите лъчи на зората му се приспиваше и той се унасяше. Семейство Симънс, уморени и с червени очи след безсънната нощ, мълчаливо закусваха и отиваха на работа.

Рон често се оплакваше от главоболие. Една нощ Гари чу някакви шумове и го хвана да рови в шкафчето с лекарствата, където търсеше нещо за притъпяване на болката. Когато положението стана нетърпимо, Гари направи неизбежното и накара Рон да седнат и да си поговорят сериозно. Обясни му, че няма нищо против той да остане да живее при тях, но трябваше да се пригоди към техния начин на живот. Рон не даде никакви признаци, че осъзнава какъв е проблемът. Тръгна си мълчаливо и се прибра при майка си, където или спеше почти денонощно на канапето, или се криеше в апартамента си над гаража. Беше на двайсет и осем години и не можеше да приеме, че има нужда от помощ.

* * *

Анет и Рене се тревожеха за брат си, но нямаше какво да сторят. Както винаги беше трудно да се спори с него, а той, изглежда, нямаше нищо против да води такъв начин на живот. Поведението му ставаше все по-странно; нямаше никакво съмнение, че психическото му състояние се влошава. Но за това не беше позволено да се говори; веднъж вече бяха допуснали грешката да повдигнат тази тема пред него. От време на време Хуанита успяваше да го убеди да се види със специалист или да се лекува заради алкохолизма си, но Рон никога не издържаше по-продължителна терапия. Всеки кратък период на отрезвяване веднага беше последван от седмици на несигурност, в които не се знаеше къде се намира и с какво се занимава.

За забавление, ако в живота му изобщо имаше такова нещо, той свиреше на китара — обикновено на верандата на къщата на майка си. Беше в състояние да седи, да подрънква на струните и да пее на птичките в продължение на часове, а когато му омръзнеше, излизаше на улицата. Често оставаше без кола и без пари за бензин, така че просто обикаляше пеш из Ейда. Виждаха го с китарата на всякакви места и във всякакви часове на денонощието.

Неговият приятел от детството Рик Карсън беше станал полицай в Ейда. Когато беше патрул нощна смяна, често виждаше Рон да обикаля по тротоарите и дори между къщите, като свиреше на китарата си и пееше дори след полунощ. Рик го питаше къде отива. Никъде. Рик му предлагаше да го закара вкъщи. Понякога Рон приемаше; друг път предпочиташе да продължи да се разхожда пеш.

На 4 юли 1981 г. го арестуваха за пиянство и го признаха за виновен. Хуанита побесня и настоя Рон да се лекува. Приеха го в щатската болница в Норман, където го прегледа доктор Самбаджон, щатен психиатър. Единственото оплакване на Рон беше, че „има нужда от помощ“. Самочувствието и енергията му бяха на много ниско равнище и го измъчваха мисли за безнадеждност и дори за самоубийство. Призна следното:

— Няма никаква полза от мен. Не мога да се задържа на работа и съм против всичко в живота.

Рон обясни на доктор Самбаджон, че първият му случай на депресия е бил преди четири години, когато бейзболната му кариера се провалила едновременно с брака му. Призна, че злоупотребява с алкохол и наркотици, но според него това нямаше пряка връзка с проблемите му.

Доктор Самбаджон го описа като „неподдържан, мръсен, разхвърлян и нехаен към външния си вид“. Въпреки това чувството за преценка на пациента не било увредено и той осъзнавал състоянието си. Диагнозата му беше „дистимия“ — хронична форма на слаба депресия. Доктор Самбаджон предписа лекарства, срещи с терапевт, групова терапия и подкрепа от семейството.

След три дни в болницата Рон настоя да го освободят. Седмица по-късно отново се озова в психиатричната клиника в Ейда, където го прегледа психологът Чарлс Еймъс. Рон се описа като бивш професионален играч на бейзбол, който е изпаднал в депресия след края на кариерата си. Твърдеше, че за депресията му е виновна религията. Еймъс го прехвърли към доктор Мари Сноу, единствената практикуваща психоаналитичка в Ейда, и Рон започна да ходи при нея веднъж в седмицата. Предписаха му асендин, популярен антидепресант, и Рон започна да показва слаби признаци на подобрение. Доктор Сноу се опита да убеди пациента си, че има нужда от по-интензивна психотерапия, но след три месеца Рон се отказа да ходи при нея.

На 30 септември 1982 г. отново го обвиниха в управление на превозно средство в нетрезво състояние. Арестуваха го, признаха го за виновен и го прибраха в затвора.