Джон Гришам
Невинният (16) (Убийство и несправедливост в един малък град)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Innocent Man (Murder and Injustice in a Small Town), (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

16

Всекидневните ритуали на стадиона на „Янкис“ малко се променят, когато отборът е извън града. В отсъствието на публика и камери, когато не се очаква игрището да е в идеално състояние за мача, старата машина се задвижва по-бавно, така че общите работници с бежови шорти и сиви тениски излизат на игрището едва в късната сутрин. Грантли, главният косач, работи бавно и спокойно с голяма, подобна на паяк машина „Торо“, докато Томи, специалистът по настилката, изравнява и утъпква полето на батьра. Дан бута една по-малка косачка през гъстата ниска трева покрай линията на първа база. Около външния край на полето няколко пръскачки се задействат на равни интервали. Един екскурзовод е спрял с групичка туристи зад трета база и сочи нещо в далечината, зад електронното табло на стадиона.

Петдесет и седемте хиляди места са празни. Шумовете меко отекват в пустотата — приглушеното ръмжене на двигателя на косачката, смехът на някой от работниците, далечното съскане от водния маркуч, с който мият седалките в ложите, ревът на влака, който минава покрай стадиона, ударите на чук някъде край ложата за журналистите. За хората, които поддържат стадиона, превърнал се в легенда още от времето на Бейб Рут, подобни дни са особено сладки, защото представляват своеобразна почивка между миналото величие на „Янкис“ и очакваните нови успехи.

Рон Уилямсън пристигна с двайсет и пет годишно закъснение. Надигна се от пейката на играчите и стъпи на кафявата сгурия, с която беше обградено игрището. Спря, за да усети гигантските размери на стадиона и да попие атмосферата на най-голямото светилище на бейзбола. Беше лазурен пролетен ден. Въздухът беше прозрачен, слънцето беше високо в небето, а тревата беше толкова равна и зелена, че приличаше на скъп килим. Слънчевите лъчи топлеха бледата кожа на Рон. Уханието на току-що окосена трева му напомняше за други игрища, други мачове, стари мечти.

Носеше бейзболна шапка на „Янкис“, сувенир от магазина на стадиона. И тъй като в момента беше звезда и беше пристигнал в Ню Йорк за интервю с Даян Сойър в „Добро утро, Америка“, беше облечен с новия си тъмносин блейзър, който Анет набързо му беше купила за съда преди две седмици, с единствената си вратовръзка и спортни панталони. Само обувките му не бяха същите. Не се интересуваше от дрехи. Макар че в миналото работеше в магазин за мъжка конфекция и винаги имаше мнение за облеклото на останалите, това вече нямаше значение за него. След дванайсет години със затворнически дрехи едва ли можеше да е по-различно.

Изпод бейзболната шапка се подаваше късо подстригана светлосива коса, гъста и разрешена. Рон беше на четирийсет и шест години, но изглеждаше много по-възрастен. Той оправи шапката си и стъпи на тревата. Беше висок 1,85 метра и въпреки че тялото му носеше следите от двайсет години арести и затвори, все още си личеше, че някога е бил голям спортист. Прекоси игрището, спря на възвишението на питчера и вдигна очи към безкрайните редове от яркосини седалки. Леко стъпи на гумата и поклати глава. Точно от това място беше хвърлял Дон Ларсън. Уайти Форд, един от неговите идоли, също беше влязъл в бейзболната история тук. Рон погледна през лявото си рамо, към десния филд, където оградата изглеждаше по-близо. Роджър Марис толкова често я беше прехвърлял. И през центъра на игрището, отвъд оградата, зад която бяха паметниците на най-великите играчи.

И Мики беше там.

Марк Барет също беше на игрището, издокаран с бейзболна шапка, и се питаше за какво мисли неговият клиент. Бяха пуснали един човек от затвора, където беше прекарал дванайсет години за нищо, и никой не му се беше извинил, защото никой нямаше доблестта да признае, че е сгрешил. Никой не се беше сбогувал с него — бяха му казали просто да се маха по най-бързия начин, без да вдига шум. Нямаше обезщетение, посещение при психолог или дори писмо от губернатора или някой друг представител на властта. Две седмици по-късно Рон вече беше в центъра на истинска медийна буря, всички искаха да се докоснат до него в името на зрителите и читателите си.

Беше забележително, че Рон не търси отмъщение. Двамата с Денис просто се радваха на свободата си. Желанието за отмъщение щеше да се върне много по-късно, когато от интереса на медиите вече нямаше да има и следа.

Бари Шек стоеше близо до скамейката, наблюдаваше Рон и бъбреше с останалите. Самият той беше голям почитател на „Янкис“ и лично се беше обадил на няколко места, за да уговори това посещение. Рон, Марк Барет и другите му бяха на гости в Ню Йорк за няколко дни.

Журналистите направиха снимки, една камера засне Рон на игрището и обиколката продължи покрай линията на първа база, докато екскурзоводът им разказваше за известните бейзболисти, които бяха играли там. Рон знаеше много от статистиките и легендите. Екскурзоводът обясни, че нито една топка не е прехвърляла оградата на стадиона, макар че Мики Мантъл за малко не бил успял. Той им посочи високо към фасадата вдясно на игрището, на повече от 150 метра от хоума.

— Да, но онзи негов удар във Вашингтон е бил още по-далеч — обади се Рон. — Там е ударил на 170 метра. Питчер е бил Чък Стобс.

Екскурзоводът остана впечатлен от знанията му.

На няколко крачки след Рон както винаги вървеше Анет. Тя се грижеше за организацията, притесняваше се за подробностите, вземаше трудните решения и разчистваше след него. Не беше почитателка на бейзбола и в момента основната й грижа беше брат й да не се напива. Рон й беше сърдит, защото не му беше позволила да пие предишната вечер.

С тях бяха и Денис, Грег Уилхойт и Тим Дърам. И четиримата бивши затворници бяха участвали в предаването „Добро утро, Америка“. Ей Би Си покриваше разноските по пътуването. Следваше ги и Джим Дуайър от „Ню Йорк Дейли Нюз“.

Спряха в далечния край на игрището. В Монумънт Парк се виждаха бюстовете на Рот и Гериг, Мантъл и Димаджо, както и многобройни бронзови плочи с имената на други големи играчи. Екскурзоводът им обясни, че преди ремонта на стадиона това парче свещена земя всъщност влизало в границите на игрището. Отвориха им една врата, те преминаха през оградата и се озоваха на двор, застлан с тухли, където за миг забравиха, че се намират на бейзболен стадион.

Рон пристъпи до бюста на Мики Мантъл и прочете кратката му биография. Все още знаеше наизуст постиженията му; беше ги запомнил още като дете.

Последното участие на Рон като играч на „Янкис“ беше през 1977 г. във Форт Лодърдейл, във Втора лига — общо взето, толкова далеч от тези легенди, колкото изобщо можеше да стигне един бейзболен играч. Анет пазеше негови стари снимки с екип на „Янкис“. Всъщност екипът си беше истински — беше го носил някой играч на отбора, излизал точно на този стадион. Големият клуб просто даваше старите екипи на отборите от Втора лига. Всички клинове имаха кръпки на коленете и отзад. Всички колани бяха скъсявани, удължавани или просто нашарени с флумастер от неизвестни треньори. Всички фланелки бяха изцапани от трева и пот.

През 1997 г. Рон беше участвал в четиринайсет мача с отбора на „Форт Лодърдейл Янкис“. Беше играл питчер в трийсет и три ининга, беше спечелил два мача, беше загубил четири и се беше изложил предостатъчно, така че да прекратят договора му, след като сезонът най-сетне свърши.

Обиколката продължи. Рон спря за миг, за да се озъби на плочата на Реджи Джаксън. Екскурзоводът обясняваше как стадионът бил по-голям по времето на Рут, но после го намалили по времето на Марис и Мантъл. Операторът на телевизионната камера ги следваше и заснемаше материал, който никога нямаше да излезе от монтажната зала.

Анет си помисли, че цялото това внимание е доста забавно. Когато беше малък, Рон жадуваше за светлината на прожекторите и настояваше за внимание. Ето че сега, четирийсет години по-късно, наистина имаше телевизионни камери, които го следяха на всяка крачка.

„Радвай се на мига“ — напомняше си тя. Все пак само преди един месец брат й беше зад решетките на психиатрична клиника и никой не беше сигурен, че изобщо ще излезе жив оттам.

Групичката бавно се върна до скамейката на играчите и спря. Рон се опита да попие за последен път магията на стадиона, после се обърна към Марк Барет и каза:

— Май разбрах колко добре са си живели тук.

Марк кимна, но не успя да измисли какво да отговори.

— Винаги съм искал само да играя бейзбол — продължи Рон. — Това беше единственото хубаво нещо в живота ми.

Той спря и се огледа, после сви рамене.

— Всичко минава. Забравих го. Всъщност в момента най-много искам една студена бира.

Пиенето започна в Ню Йорк.

 

След стадиона на „Янкис“ почетната обиколка продължи с посещение в „Дисни Уърлд“, където цялата група остана три дни, платени от една немска телевизионна компания. Рон и Денис трябваше само да разкажат историята си, а германците — с типичното за всички европейци гнусливо любопитство към смъртното наказание — записваха всичко с камерите си.

Любимото място на Рон в „Дисни“ се оказа Епкот, немското селище, където намери наливна баварска бира и изпи огромни количества.

След това отидоха със самолет до Лос Анджелис, за да участват на живо в токшоуто „Лийза“. Малко преди ефир Рон се измъкна и тайно пресуши бутилка водка. Повечето му зъби липсваха, така че и без това фъфлеше и никой не забеляза.

Дните минаваха, историята на несправедливо осъдените спря да бъде толкова актуална и Рон, Анет, Марк, Денис, Елизабет и Сара Бонел поеха към къщи.

Ейда беше последното място на света, където Рон искаше да отиде в този момент.

 

Рон се настани в дома на Анет и се зае с трудния процес на адаптиране. Репортерите постепенно се разотидоха.

Анет го наблюдаваше неотлъчно и Рон съвестно вземаше лекарствата си, така че състоянието му беше стабилно. Спеше много, свиреше на китара и мечтаеше да се прочуе като певец. Анет не позволяваше в къщата й да се пие алкохол, а Рон рядко излизаше.

Страхът да не го арестуват и върнат в затвора не го напускаше, така че Рон инстинктивно се озърташе и подскачаше при всеки непознат шум. Знаеше, че в полицията не са забравили за него. Те все още вярваха, че по някакъв начин е свързан с убийството. Както и повечето хора в Ейда.

Рон искаше да напусне града, но нямаше пари. Не беше в състояние да се задържи на работа и дори не говореше за това. Не притежаваше шофьорска книжка почти от двайсет години и не прояви никакво желание да изкара наново курса и да се яви на изпит.

Анет водеше война със социалните служби, защото се опитваше да събере помощите му за инвалидност със задна дата. Чековете бяха спрели да пристигат, когато го прибраха в затвора. Най-сетне тя успя да се пребори, така че бяха изплатени наведнъж 60 000 долара. Освен това възстановиха и помощите на Рон в размер на 600 долара месечно, които щяха да му се изплащат, докато се излекува. Вероятността за последното беше твърде малка.

Рон веднага се почувства като милионер и пожела да живее сам. Отчаяно жадуваше да се махне от Ейда и изобщо от щата Оклахома. Единственият син на Анет Майкъл живееше в Спрингфийлд, щата Мисури, и бе решено Рон да се премести там. Похарчиха 20 000 долара за чисто нова, напълно обзаведена каравана с две спални и той се настани в нея.

Въпреки че беше горда от себе си, Анет се тревожеше как Рон ще живее сам. Когато най-сетне го остави, той седеше на новото си кресло и гледаше новия си телевизор, напълно щастлив. След три седмици Анет дойде да провери как я кара брат й. Той седеше на същото място, а около него се беше натрупало обезсърчаващо количество празни кутии от бира.

Когато не спеше, не пиеше, не говореше по телефона и не свиреше на китара, Рон висеше в близкия супермаркет, откъдето си купуваше бира и цигари. Но след някакъв глупав скандал го помолиха да убива времето си на друго място.

Малко зашеметен от самостоятелността си, Рон разви манията да си върне дълговете на всички, от които беше вземал назаем през годините. Да спестява му се струваше абсурдно, така че вместо това започна да раздава. Лесно се трогваше от кампании за набиране на средства по телевизията — за гладуващи деца, изоставени от паството си евангелисти и прочие — и изпращаше пари и на тях.

Телефонните му сметки бяха гигантски. Обаждаше се на Анет и Рене, на Марк Барет, Сара Бонел, Грег Уилхойт, на Службата за правна защита на социално слаби граждани и на съдия Ландрит, на Брус Либа и дори на някои служители от администрацията на затвора. Обикновено беше весел и доволен от живота на свобода, но в края на всеки разговор се връщаше към темата за Рики Джо Симънс. ДНК следата, оставена от Глен Гор, не беше успяла да го убеди. Рон настояваше Симънс незабавно да бъде арестуван за „изнасилване по особено мъчителен и жесток начин и убийство на Дебра Сю Картър в дома й на Осма улица, номер 1022 1/2, на 8 декември 1982 г.!“ При всеки разговор поне по два пъти рецитираше това подробно искане.

По ирония на съдбата Рон започна да се обажда и на Пеги Стилуел. Между двамата се създаде истинско телефонно приятелство. Той я увери, че дори не познава Деби, и Пеги му повярва. Осемнайсет години, след като беше изгубила дъщеря си, тя все още не беше готова да обърне гръб на миналото. Пеги призна на Рон, че от години се измъчвала от подозрението, че убийството на дъщеря й изобщо не е разкрито.

По правило Рон отбягваше баровете и жените със свободно поведение, макар че веднъж се опари. Както си вървеше по улицата, до него спря кола с две дами и той се качи. Тръгнаха да обикалят по баровете, нощта се оказа доста дълга и накрая тримата се озоваха в неговата каравана. Едната от гостенките му явно бе открила пачките банкноти под леглото му и когато по-късно откри, че му липсват 1000 долара, Рон окончателно се отказа да се занимава с жени.

Майкъл Хъдсън беше единственият му познат в Спрингфийлд и Рон убеди племенника си да си купи китара, а после го научи на няколко акорда. Майкъл често го навестяваше и докладваше на майка си. Пиенето на Рон се задълбочаваше.

Алкохолът му действаше зле в комбинация с лекарствата и той разви силна параноя. Обземаше го тревога всеки път, когато видеше полицейска кола. Внимаваше дори да не пресича неправилно, защото беше убеден, че ченгетата го следят неотлъчно. Според него Питърсън и полицаите от Ейда му готвеха нещо ново. Той залепи вестници на прозорците си, сложи катинари на вратите и за по-сигурно ги облепи със скоч от вътрешната страна. До леглото си държеше сатьр.

Марк Барет два пъти му ходи на гости и остана да пренощува. Разтревожи се от състоянието на Рон, параноята му и пиенето, но особено се стресна от сатъра.

Рон явно беше самотен и уплашен до смърт.

 

Денис Фриц също внимаваше да не пресича неправилно. Той се върна в Канзас Сити и се настани в малката къща на майка си на Листър Авеню. Спомни си, че последния път тя беше обградена от специалните части.

Минаха месеци от освобождаването им, а срещу Глен Гор все още не бяха повдигнати обвинения. Разследването пълзеше в някаква посока и според Денис двамата с Рон все още бяха заподозрени. Той също подскачаше, когато видеше полицейска кола. Оглеждаше се през рамо всеки път, когато излизаше от къщи. Стряскаше се, когато телефонът звъннеше.

Веднъж отиде до Спрингфийлд, за да навести Рони, и се уплаши колко много пие приятелят му. Опитаха се да се позабавляват два-три дни и да си поговорят, но Рони се наливаше прекалено. Пиянството му не беше лошо или емоционално — просто ставаше шумен и неприятен. Спеше до обяд, събуждаше се, отиваше до тоалетната, отваряше си бира за закуска и обяд и започваше да свири на китара.

Един следобед обикаляха с колата, пиеха бира и се наслаждаваха на свободата. Рон свиреше на китара. Денис караше много внимателно. Не познаваше добре Спрингфийлд и не искаше да си има никакви проблеми с полицията. Рон реши, че трябва да спрат пред някакъв нощен клуб, където искаше да си уговори участие на същата вечер. Според Денис това не беше добра идея, още повече, че Рон не познаваше нито собственика, нито охраната на клуба. Разрази се ожесточен спор, после те се отправиха обратно към караваната.

Рон постоянно си мечтаеше за сцената. Искаше да получава високи хонорари за концертите си, да продава албуми в големи тиражи и да стане прочут. Денис не искаше да го разочарова, но с дрезгавия си глас, повредени гласни струни и твърде скромен музикален талант Рон никога нямаше да постигне тази своя мечта. Но определено трябваше да намали пиенето. Предложи му от време на време да минава на безалкохолна бира, вместо да се налива с „Бъдуайзър“, и изобщо да се откаже от твърдия алкохол. Освен това Рон беше започнал да дебелее и Денис го убеждаваше да започне да спортува и да спре цигарите.

Рон го изслуша, но продължи да пие, най-вече бира. След три дни Денис се прибра в Канзас Сити. Няколко седмици по-късно се върна с Марк Барет, който имаше работа в града. Откараха Рон до едно кафене, където той се качи на миниатюрната сцена с китарата си и изпълни няколко парчета на Боб Дилън по желание на слушателите. И въпреки че хората в кафенето не бяха много и се интересуваха повече от храната в чиниите си, Рон беше щастлив, защото свиреше пред публика.

 

За да не бездейства и да припечелва по нещо, Денис работеше на смени в една закусвалня, където получаваше минимална работна заплата. След като се беше ровил в законите през последните дванайсет години, му беше трудно да скъса с този навик. Бари Шек го насърчи да помисли дали да не запише право и дори му обеща да помогне за таксата. Наблизо беше университетът на Мисури — Канзас Сити, в който имаше юридически факултет и възможност за дистанционно обучение. Денис започна да учи ча приемния изпит, но почти веднага след това получи криза.

Страдаше от някаква форма на посттравматичен стрес и понякога напрежението го съсипваше. Ужасът от затвора никога не го напускаше напълно — сънуваше кошмари и изпадаше в пристъпи на паника, че отново ще го арестуват. Разследването на убийството продължаваше, полицаите от Ейда все така бяха извън контрол и винаги оставаше възможността някой да почука на вратата му посред нощ или дори отново да нахлуят специалните части. Най-сетне Денис потърси професионална медицинска помощ и бавно започна да събира парчетата от живота си. Бари Шек говореше за завеждане на дело — за огромен иск срещу хората, които бяха станали причина за извършената несправедливост — и Денис се замисли сериозно за тази възможност.

На хоризонта се задаваше нова битка и той започна да се готви за нея.

 

Животът на Рон се развиваше в обратната посока. Държеше се странно и съседите му го забелязваха. Започна да носи сатьра със себе си навсякъде из паркинга за каравани, като твърдеше, че Питърсън и ченгетата от Ейда продължават да го преследват. Искаше да се защитава, за да не го върнат в затвора.

Анет получи предупреждение, че Рони трябва да се изнесе от паркинга. След като той спря да й вдига телефона, тя се сдоби със съдебно нареждане да бъде подложен на психиатричен преглед.

Рони беше в караваната си, зад облепените и запечатани врати и прозорци, пиеше бира и гледаше телевизия, когато изведнъж чу отвън рев на мегафон:

— Излез с вдигнати ръце!

Рон надникна навън, видя ченгетата и си помисли, че с него е свършено. За втори път. Щяха да го върнат в Крилото.

Полицаите се страхуваха от Рон не по-малко, отколкото той от тях, но в крайна сметка се разбраха. Нямаше да го връщат в отделението на осъдените на смърт, а в психиатричната клиника, където само щяха да го прегледат.

Продадоха караваната, която беше само на една година, но вече беше истинска развалина. Когато го изписаха от болницата, Анет се зае да му потърси място, където да се настани. Единственото свободно легло, което намери, беше в един старчески дом край Спрингфийлд. Тя отиде до болницата, качи Рон в колата и го откара в дома.

Отначало дневният режим и редовните грижи му се отразиха благоприятно. Вземаше лекарствата си навреме, а алкохолът беше забранен. Рон се почувства по-добре, но скоро му доскуча да живее сред стари болни хора в инвалидни колички. Започна да се оплаква и скоро вече никой не можеше да го понася, така че Анет му намери друго място в един дом в Маршфийлд, щата Мисури. Там също беше пълно със стари хора, изгубили всякаква надежда. Рон беше само на четирийсет и седем. Какво правеше в старчески дом, по дяволите? Той не спираше да задава този въпрос и в крайна сметка Анет се реши да го докара обратно в Оклахома.

Рон не искаше да се връща в Ейда — не че някой друг искаше. Анет му намери стая в „Харбър Хаус“ — стар мотел в Оклахома Сити, превърнат във временно убежище за хора, намиращи се в тежък период от живота си. Там също не се разрешаваше алкохол, така че Рон няколко месеца не близна нищичко.

Марк Барет го посети няколко пъти в „Харбър Хаус“ и разбра, че Рон няма да остане дълго в дома. Никой не би могъл да остане дълго там. Повечето от другите обитатели бяха като зомбита, още по-травмирани и от Рон.

 

Минаха месеци, а Глен Гор все още не беше обвинен в убийство. Новото разследване се оказваше също толкова плодотворно, колкото и предишното, проведено осемнайсет години по-рано.

Полицията на Ейда, следователите и щатската лаборатория разполагаха с неопровержими резултати от ДНК тестовете, че източникът на сперматозоидите и космите на местопрестъплението е Глен Гор, но по някаква причина това не им беше достатъчно да разрешат случая. Трябваха им още доказателства.

Рон и Денис не бяха изключени от кръга на заподозрените. И въпреки че бяха на свобода и й се наслаждаваха, над главите им продължаваше да виси тъмен облак. Говореха помежду си и с адвокатите си всяка седмица, понякога дори всеки ден. И след като бяха живели в страх почти цяла година, решиха да отвърнат на удара.

Ако Бил Питърсън, полицейското управление в Ейда и щатът Оклахома се бяха извинили за извършената от тях несправедливост и бяха снели всички подозрения от Рон Уилямсън и Денис Фриц, щяха да са изпълнили дълга си да сложат край на една тъжна и позорна история.

Вместо това те сами се вкараха в съда, този път като обвиняеми.

 

През април 2000 г. Денис Фриц и Рон Уилямсън заведоха съвместно дело срещу половината щат Оклахома. Ответниците по делото бяха град Ейда, окръг Понтоток, Бил Питърсън, Денис Смит, Джон Крисчън, Майк Тени, Глен Гор, Тери Холанд, Джеймс Харджо, щатът Оклахома, ЩБРО, служителите от ЩБРО Гари Роджърс, Ръсти Федърстоун, Мелвин Хет, Джери Питьрс и Лари Мълинс и служителите от затвдорническата администрация Гари Мейнард, Дан Рейнолдс, Джеймс Сафъл и Лари Фийлдс.

Във федералния съд беше подаден граждански иск за нарушения по Четвъртата, Петата, Шестата, Осмата и Четиринайсетата поправка на Конституцията. По ирония на съдбата делото отиде при съдия Франк Сий, но по-късно той се отказа от него.

В иска се твърдеше, че обвиняемите: 1) не са осигурили на ищците справедлив процес, тъй като са фалшифицирали инкриминиращи доказателства и са укрили оневиняващи доказателства; 2) влезли са в конспирация, за да организират несправедлив арест и процес срещу ищците; 3) мамили са под клетва; 4) умишлено са причинили емоционална вреда; 5) проявили са престъпна небрежност в процеса; и 6) предизвикали са и са провели несправедливо разследване.

В иска срещу системата на затворите твърдеше, че Рон е бил обект на системен тормоз в отделението за осъдени на смърт и че властите не са обърнали внимание на психическите му проблеми, въпреки че многократно са били информирани за тях.

Искът беше на стойност 100 милиона долара.

Местният всекидневник на Ейда цитираше следното изказване на Бил Питърсън по този въпрос: „Според мен това е лекомислен иск, чиято единствена цел е да предизвика обществено внимание. Не се притеснявам.“

Освен това той потвърждаваше, че разследването на убийството „продължава“.

Делото бе заведено от кантората на Бари Шек и от Черил Пайлът, адвокат от Канзас Сити. По-късно към тях щеше да се присъедини и Марк Барет. Той бе напуснал службата за правна защита на социално слаби граждани и бе отворил частна кантора.

 

Гражданските дела за неправилни присъди се печелят излючително трудно и повечето ищци изобщо не биват допускани в съда. Фактът, че си бил несправедливо осъден, изобщо не ти дава правото да съдиш отговорните за това.

Потенциалният ищец първо трябва да докаже, че гражданските му права са били нарушени, че е налице нарушение на Конституцията и че това е довело до несправедлива присъда. А след това идва най-трудната част: практически всички по веригата, замесени в несправедливо проведения процес, имат съдебен имунитет. Всеки съдия има имунитет срещу обвинението за несправедливо проведен процес, независимо колко зле се е справил. Всеки прокурор има имунитет, докато си върши работата — тоест докато предявява обвинения. Прокурорът може да носи отговорност единствено ако наруши обективността на разследването. Колкото до полицаите, те също имат имунитет, освен ако не може да се докаже, че действията им са толкова неправомерни, че всеки представител на органите на реда би трябвало да знае, че нарушава Конституцията.

Освен това такива дела са съсипващо скъпи, защото адвокатите на ищците трябва предварително да покриват десетки, дори стотици или хиляди долари съдебни разноски. И почти винаги е твърде рисковано, че ще влязат в съда, защото шансът да се получи обезщетение е минимален.

Повечето несправедливо осъдени хора като Грег Уилхойт никога не получават и един цент.

 

Следващият адрес на Рон, от юли 2001 г., беше Преходният лагер в Норман, добре функциониращо заведение, което осигуряваше на живеещите в него дневен режим, професионални съвети и обучение. Целта му беше да възстанови пациентите, настанени в него, докато са в състояние да заживеят самостоятелно под наблюдението на специалист. Крайната цел беше те да се върнат в обществото като уважавани проспериращи граждани.

Първата фаза обхващаше дванайсетмесечна програма, в която хората живееха в общежития със съквартиранти и множество разпоредби. Едно от първите упражнения беше да ги научат как да използват градския транспорт, за да се придвижват. Освен това старателно ги обучаваха да готвят, да чистят и да се къпят. Рон се научи да прави бъркани яйца и сандвичи с фъстьчено масло.

Той предпочиташе да си стои в стаята и излизаше навън само да пуши. След четири месеца в дома все още не беше схванал как функционира градският транспорт.

Любимата на Рон от времето, когато бяха деца, се казваше Деби Кийт. Баща й беше свещеник, който държеше дъщеря му също да се омъжи за свещеник, а Рон по никакъв начин не отговаряше на това изискване. Брат й, Мики Кийт, продължи кариерата на баща си и стана пастор в Храма на евангелистите — новата църква на Анет в Ейда. По молба на Рон и настояване на Анет пастор Кийт отиде до Норман, за да го посети.

Рон сериозно възнамеряваше да се върне в лоното на църквата и да промени живота си. В дъното на намеренията му беше искрената му вяра в Господ и Исус Христос. Той никога нямаше да забрави цитатите от Светото писание, които беше наизустил като дете, нито химните, които толкова обичаше. Въпреки грешките и недостатъците си изпитваше отчаяно желание да се върне към своите корени. Носеше в себе си мъчително чувство за вина заради начина, по който беше живял, но вярваше в обещанието на Исус за божествена, вечна и пълна прошка.

Пастор Кийт разговаря с Рон и се помоли заедно с него, а после обсъдиха и някои практични въпроси. Ако Рон наистина искаше да се върне в лоното на църквата, трябваше да попълни заявление, че е роден отново в Христа, че ще подкрепя църквата с дарения и присъствието си и че никога няма да петни името й. Рон веднага попълни и предаде заявлението. Пасторът го отнесе в църковния съвет, където го обсъдиха и го приеха.

В продължение на няколко месеца Рон беше доволен от живота. Беше обърнал гръб на алкохола и бе твърдо решен да се излекува с Божията помощ. Влезе в организацията на анонимните алкохолици и почти никога не пропускаше срещите им. Лекарствата му бяха правилно дозирани, той ги вземаше редовно и близките и приятелите му се радваха на неговата компания. Беше шумен, но забавен, винаги готов да отвърне остроумно или да разкаже интересна история. Обичаше да стряска непознатите, като започваше разказите си по следния начин: „Докато живеех в отделението на осъдените на смърт…“ Близките му поддържаха непрекъсната връзка с него и често се изумяваха от способността му да си спомня и най-малките подробности за събития от времето, когато буквално не беше с всичкия си.

Преходният лагер се намираше недалеч от центъра на Норман, близо до офиса на Марк Барет, и Рон често се разхождаше дотам. Адвокатът и клиентът му пиеха кафе, говореха си за музика и обсъждаха хода на делото. Не беше особено изненадващо, че въпросите на Рон се въртяха най-вече около възможната дата за излизане на съдебното решение и колко пари ще получи самият той. Марк покани Рон да отиде в неговата църква, посещавана от „Учениците на Христа“. Веднъж Рон отиде на неделно училище заедно със съпругата на Марк и остана очарован от откритото, либерално обсъждане на Библията и Христовото учение. Там всичко можеше да се подлага на съмнение — за разлика от петдесятните църкви, където Словото се приемаше буквално, а на съмнението се гледаше с лошо око.

Рон посвещаваше повечето си свободно време на музиката, като се упражняваше да имитира възможно най-точно някоя песен на Боб Дилън или Ерик Клептън. И понякога го вземаха на работа. Уреди си участия в няколко кафенета в Норман и Оклахома Сити, където свиреше по желание на рехавата публика. Нямаше сценична треска. Диапазонът на гласа му беше доста малък, но на него не му пукаше. Беше готов да се пробва с всяка песен.

Веднъж Коалицията за отмяна на смъртното наказание в Оклахома го покани да изнесе реч и да попее на едно събиране в „Пожарната“, популярно заведение недалеч от офиса на организацията. Когато се изправи пред двеста души — доста по-голяма публика, отколкото беше свикнал, — Рон се обърка и застана твърде далеч от микрофона. Едва го чуваха, но го приеха добре. След изпълнението си се запозна с доктор Сюзан Шарп, преподавател по криминалистика в университета на Оклахома, която работеше активно за отмяна на смъртното наказание. Тя го покани да дойде на лекциите й и Рон с удоволствие прие.

Двамата станаха приятели, макар че Рон скоро започна да смята доктор Шарп за свое гадже. Самата тя полагаше усилия да задържи отношенията им на приятелско, професионално ниво. Пред себе си виждаше дълбоко травмиран и наранен човек и беше твърдо решена да му помогне. Любовта нямаше никакво място между тях, а Рон не беше агресивен.

Той успешно издържа първата фаза от живота в Преходния лагер и премина към следващата — да живее в собствен апартамент. Анет и Рене горещо се молеха да се справи самостоятелно. Опитваха се да прогонят мислите ча бъдеще, прекарано в домове за стари хора и психиатрични клиники. Ако Рон успееше да премине през втората фаза, можеше дори да си потърси работа.

Рон се справи сам в продължение на около месец, после бавно рухна. Освободен от дневния режим и наблюдението, той започна да пропуска лекарствата си и да копнее за бира. Любимото му място стана един бар на име „Дели“ — заведение, в което се събираха алкохолици и хлапета пънкари.

Рон стана редовен клиент на „Дели“ и както винаги пиянството му беше тежко.

 

На 29 октомври 2001 г. Рон даде първите си показания под клетва за делото, което беше завел. Стенографският кабинет в съда на Оклахома Сити беше претъпкан с адвокати, които горяха от нетърпение да разпитат местната знаменитост.

След няколко предварителни въпроса първият адвокат на защитата се обърна към Рон:

— Приемате ли някакви лекарства?

— Да.

— Лекарства, които са ви предписани от лекар?

— Да, от психиатър.

— Знаете ли какви лекарства сте приели днес?

— Да, знам какво пия.

— Какво?

— Депакот, по 250 милиграма четири пъти на ден; зипрекса, вечер, по веднъж на ден; и уелбутрин по веднъж на ден.

— Знаете ли за какво са тези лекарства?

— Ами, депакот е срещу резки промени в настроението, уелбутрин е срещу депресия, а зипрекса е срещу гласове и халюцинации.

— Добре. Едно от нещата, които ни интересуват най-много, е дали тези лекарства могат да окажат някакво влияние върху паметта ви. Има ли такава вероятност?

— Не знам. Все още не сте казали нищо, което да запомня.

Въпросите продължиха няколко часа, след тях Рон се чувстваше изтощен до смърт.

 

В качеството си на ответник Бил Питьрсън подаде молба за бързо дисциплинарно производство — рутинна юридическа маневра, с която целеше да се измъкне от делото.

Ищците твърдяха, че имунитетът на Питърсън е спрял да действа в момента, в който е излязъл от ролята си на прокурор и е започнал да ръководи криминалното разследване на убийството на Деби Картьр. Освен това те посочваха два ясни случая, в които Питърсън беше изфабрикувал доказателства.

Първият бе взет от показанията, дадени под клетва от Глен Гор, които трябваше да се използват в гражданското дело. В тях Гор твърдеше, че Бил Питърсън лично е отишъл в килията му в окръжния затвор на Понтоток и го е заплашил с разправа, ако не свидетелства срещу Рон Уилямсън. Според показанията Питърсън беше казал, че Гор трябва да се моли „пръстовите му отпечатъци да не се окажат в апартамента на Деби Картьр“ и че прокурорът като нищо „може да се заеме и с Гор“.

Вторият пример за изфабрикуване на доказателства, отново цитиран от ищците, касаеше повторното снемане на отпечатъци от дланта на Деби Картьр. Питьрсън потвърди, че през януари 1987 г. се е срещнал с Джери Питьрс, Лари Мълинс и следователите от Ейда, за да обсъдят въпроса за отпечатъка от дланта. Питьрсън беше изразил мнението, че е стигнал „до задънена улица“ в това разследване. Беше лансирал идеята, че четири години и половина след погребението ще могат да вземат по-качествен отпечатък, и беше накарал Мълинс и Питърс да со направят отново. Тогава бяха ексхумирали тялото, бяха снели нов отпечатък от дланта и специалистите изведнъж бяха излезли с нови експертни мнения.

(Адвокатите на Рон и Денис наеха собствен експерт по пръстови отпечатъци, Бил Бейли, който потвърди, че Мълинс и Питърс са достигнали до изненадващите си нови заключения просто като са изследвали други части от дланта. Бейли завърши собствения си анализ с твърдението, че източникът на отпечатъка на парчето гипсокартон все пак не е Деби Картър.)

Федералният съдия отхвърли молбата на Питърсън със следния довод: „Съществува легално съмнение по отношение на това дали Питърсън, Питърс и Мълинс, както и други, не са се занимавали със системно изфабрикуване на доказателства, за да се сдобият с присъда срещу Уилямсън и Фриц.“

Съдията постанови:

В този случай косвените доказателства говорят за съзнателно усилие от страна на Питърсън и различни следователи да лишат ищците от едно или повече от конституционните им права. Систематичното пропускане на оневиняващи доказателства от страна на разследването, съчетано с търсенето на уличаващи доказателства, включването на такива със съмнение за изфабрикуване, пропускането на очевидни следи, които сочат друг извършител на престъплението, и употребата на съмнителни криминологични заключения водят до извода, че ответниците съзнателно са се стремели да достигнат до присъда срещу Уилямсън и Фриц независимо от индикациите, че тази присъда няма да е справедлива и не е подкрепена от фактите, разкрити в хода на разследването.

 

Това решение, което беше прочетено на 7 февруари 2002 г., беше сериозен удар срещу защитата и промени хода на цялото дело.

 

Рене от години се опитваше да убеди Анет, че трябва да се махне от Ейда. Хората там винаги щяха да изпитват подозрения към Рон и да си шушукат за сестра му. Църквата им го беше отхвърлила. А предстоящото дело срещу града и окръга щеше да създаде допълнително напрежение.

Анет се съпротивляваше на тази идея, защото Ейда беше нейният дом. Брат й беше невинен. Тя беше свикнала да не обръща внимание на шушукането и вторачените погледи и не искаше да отстъпва от позициите си.

Но процесът наистина я притесняваше. След две години интензивна работа Марк Барет и Бари Шек усещаха, че нещата се обръщат в тяхна полза. Преговорите за извънсъдебно споразумение продължаваха, но адвокатите и на двете страни споделяха мнението, че делото все пак няма да влезе в съда.

Значи може би наистина беше време за промяна. През април 2002 г., след шейсет години живот в Ейда, Анет напусна града. Замина за Тълса, където имаше роднини, и скоро след това брат й се премести да живее при нея.

Тя нямаше търпение да го махне от Норман. Рон отново беше започнал да пие, а когато се напиеше, не си държеше езика зад зъбите. Фукаше се с предстоящия процес, с многобройните си адвокати, с милионите, които щеше да спечели от хората, виновни за несправедливата му смъртна присъда, и прочие. Висеше в „Дели“ и други барове и привличаше вниманието на всякакви навлеци, които щяха да му се пишат приятели веднага щом се появяха парите.

Рон се премести при Анет и скоро установи, че в новия й дом в Тълса важат същите правила като в стария в Ейда — а именно никакъв алкохол. Той спря да пие, присъедини се към нейната църква и скоро се сближи с пастора й. Към църквата работеше мъжка група за изучаване на Библията, която се казваше „Светлина за изгубените“ и събираше пари за мисионерски пътувания в бедни страни. Любимият им начин за набиране на средства беше ежемесечна благотворителна вечеря с пържоли и картофи и Рон се присъедини към готвачите. Задачата му беше да увива картофите във фолио за печене — работа, която много му допадна.

През есента на 2002 г. „лекомисленият“ иск беше уреден с извънсъдебно споразумение на стойност няколко милиона долара. Тъй като имаха кариери и репутация, които да защитават, многобройните ответници настояха за споразумение, точните параметри на което останаха в тайна. Според него най-общо те и застрахователите им трябваше да преведат големи суми на ищците, като по този начин не бяха длъжни да признават, че са извършили нещо нередно. Тайното споразумение беше заключено в архивите и защитено с федерална съдебна заповед.

Но подробностите от него скоро се разчуха в кафенетата на Ейда. Разбра се, че градският съвет е бил принуден да изплати около 500 000 долара от резервния си фонд като част от общото споразумение. Слуховете заляха града и в различните кафенета се цитираха различни цифри, но по широко разпространеното мнение общата сума беше от порядъка на пет милиона долара. Вечерният всекидневник на Ейда цитира източник, който желаеше да остане анонимен.

Тъй като Рон и Денис не бяха изключени от кръга на заподозрените, много от гражданите на Ейда продължаваха да смятат, че те са замесени в убийството. И фактът, че сега бяха спечелили такава тлъста сумичка от престъплението си, предизвика нови вълни от омраза.

Марк Барет и Бари Шек настояха клиентите им да вземат голям първоначален аванс, а след това да получават месечни вноски, с които да се издържат.

Денис си купи нова къща в едно предградие на Канзас Сити. Грижеше се за майка си и Елизабет, а останалата част от парите внесе в банката.

Рон обаче не беше толкова разумен.

На първо място, той убеди Анет да му купи апартамент близо до нейната къща и църквата им. Похарчиха 60 000 долара за хубаво жилище с две спални и Рон отново заживя самостоятелно. В продължение на няколко седмици беше спокоен. Ако по някаква причина Анет не можеше да го закара, Рон нямаше нищо против да отиде пеша до църквата.

Но Тълса му беше добре познат от младостта и скоро той започна да обикаля старите стриптийз клубове и барове, където черпеше всички и даваше на момичетата бакшиши от по няколко хиляди долара. Парите, съчетани с голямата му уста, привличаха всякакви приятели — както стари, така и нови. Мнозина просто го използваха. Рон беше щедър до крайност и нямаше абсолютно никаква идея какво да прави с богатството си. Преди Анет да успее да му стегне юздите, вече беше успял да пръсне петдесет хиляди долара.

Близо до апартамента му имаше тиха малка кръчма — „Баунти“, в която редовно ходеше Гай Уилхойт, бащата на Грег. Двамата се запознаха, станаха приятели по чашка и с часове си говореха за Грег и старите ужаси от Крилото. Гай каза на барманите и собственика на „Баунти“, че Рон с добър приятел на Грег и на него самия, и ако някой път има проблеми, което не беше изключено, от бара трябваше да се обадят на Гай, а не на ченгетата. Те обещаха да пазят Рон.

Но Рон не можеше да стои далеч от стриптийз клубовете. Любимото му място се казваше „Лейди Годайва“ и той се влюби в една танцьорка, преди да научи, че момичето вече е заето. Нямаше значение. След като откри, че тя има семейство и няма къде да живее, той ги покани в апартамента си. Предложи им да се настанят във втората спалня. Стриптийзьорката, двете й деца и предполагаемият им баща се преместиха в хубавия нов апартамент на Рон. Но там нямаше нищо за ядене. Рон се обади на Анет и продиктува дълъг списък за пазаруване. Тя неохотно отиде до магазина, за да купи нещата. Когато пристигна в апартамента обаче, Рон го нямаше никакъв. Стриптийзьорката и семейството й се бяха заключили в спалнята за гости. Криеха се от сестрата на Рон и не искаха да излязат. Анет се развика пред вратата, че ако не си тръгнат веднага, ще повика полиция. Те бързичко се изнесоха за голямо неудоволствие на Рон.

Приключенията от този род продължиха, докато Анет, в качеството си на настойник, най-сетне не се намеси със съдебна заповед. Двамата пак се скараха за парите и Рон осъзна кое е най-добро за него. Продадоха апартамента и той се премести в нов старчески дом.

Истинските му приятели не го изоставиха. Денис Фриц бе чул, че Рон се опитва да влезе в правия път, и му предложи да се премести в Канзас Сити при него. Денис щеше да проверява дали Рон си взема лекарствата, щеше да го накара да спортува и да се откаже от пиенето и пушенето. Беше открил различни здравословни храни, витамини, хранителни добавки и билкови чайове и нямаше търпение да ги изпробва върху своя приятел. В продължение на седмици обсъждаха въпроса за преместването, но накрая Анет се намеси и наложи вето.

Грег Уилхойт, който беше станал истински жител на щата Калифорния и активен борец за отмяна на смъртното наказание, умоляваше Рони да се премести в Сакраменто, където животът бил лесен и спокоен и миналото наистина се забравяло. На Рон тази идея му допадна, но по-скоро като тема за разговори и мечти, отколкото като реална перспектива.

Брус Либа също откри Рон и му предложи стая, в която да живее — нещо, което многократно беше правил и в миналото. Анет одобри идеята и Рон се премести при Брус, който по това време беше шофьор на камион. Рон се возеше с него и се наслаждаваше на свободата на магистралите.

Анет предполагаше, че ще издържи не повече от три месеца — стандартният период на Рон в такива случаи. Всякакъв вид дневен режим и всяко място бързо му омръзваха и след три месеца двамата с Брус наистина се скараха за нещо, което после и двамата забравиха. Рон се върна в Тълса, остана при Анет в продължение на няколко седмици и след това се премести в хотелска стая — отново за три месеца.

* * *

През 2001 г., две години след освобождаването на Денис и Рон и почти деветнайсет години след убийството, полицията на Ейда най-сетне обяви разследването за приключено. Минаха още две години, преди да докарат Глен Гор от затвора в Лексингтън и да го изправят пред съда.

По ред причини Бил Питърсън не беше прокурор в този процес. Щеше да му е трудно да се изправи пред съдебните заседатели, да посочи към обвиняемия и да каже нещо като „Глен Гор, ти заслужаваш да умреш за това, което си причинил на Деби Картър“, след като вече веднъж беше посочил други двама мъже със същото обвинение. Питърсън се оттегли от делото с мотив за конфликт на интереси, но изпрати помощника си Крис Рос да седи на масата на обвинението и да си води бележки.

Докараха прокурор от Оклахома Сити, Ричард Уинтъри, който лесно достигна до присъда с помощта на ДНК резултатите. След като изслушаха подробностите от дългата и жестока престъпна кариера на Глен Гор, съдебните заседатели бързо определиха смъртно наказание.

Денис отказа да следи новините от процеса, но Рон не можеше да си затвори очите. Всеки ден се обаждаше на съдия Ландрит, за да му каже: „Томи, трябва да пипнеш Рики Джо Симънс! Забрави за този Гор, Томи! Истинският убиец е Рики Джо Симънс!“

Рон постоянно се местеше от един дом в друг. След като новото място му омръзнеше или вече не беше добре дошъл там, започваше да звъни по телефона и Анет търсеше ново място, където да се грижат за него. После му помагаше да си опакова багажа и да се премести. Някои от домовете воняха на дезинфектанти и смърт, други бяха топли и уютни.

Живееше в един хубав дом в град Хоу, когато го посети доктор Сюзан Шарп. Рон не пиеше от седмици и се чувстваше чудесно. Двамата отидоха до един крайградски парк, за да се поразходят край езерото. В небето нямаше облаци, а въздухът беше хладен и чист.

— Беше като малко момче — спомня си доктор Шарп. — Толкова се радваше, че е на открито, на слънце, в този хубав ден.

Когато не пиеше и си вземаше лекарствата, Рон беше чудесна компания. На същата вечер имаха „среща“ — вечеря в един ресторант наблизо. Рон беше много горд от себе си, че е завел красива дама на вечеря.