Джон Гришам
Невинният (15) (Убийство и несправедливост в един малък град)

15

Новината за оправдаването на Рон Уилямсън и Денис Фриц привлече вниманието на цялата страна към Ейда. Още призори на 15 април съдебната зала беше обсадена от микробуси на новинарски емисии, подвижни телевизионни станции, фотографи, оператори и репортери. Хората от града също се събраха наоколо в любопитно очакване. За местата в съдебната зала имаше толкова много кандидати, че съдия Ландрит се видя принуден да разиграе истинска лотария за репортерите.

Пред затвора чакаха множество камери и когато двамата подсъдими излязоха оттам, репортерите веднага ги обградиха. Рон беше облечен със сако и вратовръзка, бяла риза и спортни панталони, които Анет му беше купила в последния момент. Обувките му бяха тесни и му убиваха. Майката на Денис също му беше купила нов костюм, но той беше предпочел обикновените стари дрехи, с които му позволяваха да ходи през последните години в затвора. Те бързо се отправиха към съда — с белезници, но усмихнати и дружелюбни към репортерите.

Анет и Рене пристигнаха рано и заеха обичайните си места — на първия ред, зад масата на защитата. Държаха се за ръце, молеха се, плачеха и дори успяха да се засмеят няколко пъти. Беше рано да празнуват. С тях бяха децата им, роднини и приятели. Уанда и Елизабет Фриц седяха наблизо, като също се държаха за ръце и не спираха да си шепнат развълнувано.

Съдебната зала се напълни. От другата страна на пътеката седяха близките на Картър — пристигнали за поредната доза мъчение, докато прокуратурата продължаваше да прави тромави и явно неуспешни опити да разкрие извършителя на убийството на дъщеря им и да го накаже. От смъртта на Деби бяха минали цели седемнайсет години, а първите двама души, осъдени за престъплението, щяха да излязат на свобода.

Местата в залата скоро се заеха и хората започнаха да се подреждат прави покрай стените. Съдия Ландрит беше допуснал камери, но накара фотографите и репортерите да се натъпчат в ложата на съдебните заседатели. Донесоха им сгъваеми столове. Навсякъде имаше полицаи и шерифи. Бяха въведени строги мерки за сигурност. Имаше няколко анонимни телефонни обаждания със заплахи срещу Рон и Денис. Залата беше претъпкана и във въздуха витаеше напрежение.

Бяха дошли много служители на реда, но Денис Смит Гари Роджърс не се виждаха никъде.

Пристигнаха и адвокатите — Марк, Сара и Бари Шек за обвиняемите; Бил Питьрсън, Нанси Шу и Крис Рос за обвинението. Размениха си усмивки и ръкостискания. Обвинението „подкрепяше“ искането за оттегляне на обвиненията, за да пуснат момчетата на свобода. Подемаха общо усилие да поправят допуснатата грешка — рядко срещан пример, в който всички работят заедно в съдбовния час да възстановят справедливостта. Като едно голямо, щастливо семейство. Всички заслужаваха поздравления и трябваше да се гордеят със системата, която действаше толкова прекрасно.

Доведоха Рон и Денис и за последен път им свалиха белезниците. Те седнаха зад адвокатите, на няколко крачки от близките си. Рон гледаше право пред себе си и не забелязваше почти нищо. Денис се обърна към тълпата и видя много мрачни, строги лица. Повечето присъстващи не изглеждаха особено радостни от перспективата за освобождаването им.

Съдия Ландрит зае мястото си, поздрави всички и веднага премина по същество. Помоли Питьрсън да призове първия си свидетел. Мери Лонг, която вече беше шеф на ДНК отдела в щатската лаборатория, зае свидетелското място и започна да разказва за проведените тестове. Изброи различните лаборатории, в които бяха анализирани космите и сперматозоидите от местопрестъплението и пробите от заподозрените.

Рон и Денис започнаха да се потят. Мислеха си, че заседанието ще продължи само няколко минути, колкото да се оттеглят обвиненията и да ги пуснат да си ходят. Но времето напредваше и те се разтревожиха. Рон започна да се върти и да мърмори. Какво ставаше тук? Сара Бонел му написа бележка, че всичко е наред.

Денис беше на ръба на нервната криза. Накъде отиваха свидетелските показания? Дали нямаше да има нови изненади? Досега всяко негово влизане в съдебната зала се беше превръщало в кошмар. Всеки път го обземаха мъчителни спомени за лъжесвидетели, съдебни заседатели с каменни лица и Питьрсън, който настоява за смъртно наказание. За втори път Денис допусна грешката да се озърне и отново не видя много поддръжници в залата.

В този момент Мери Лонг премина към най-важното. Бяха анализирани седемнайсет косъма, открити на местопрестъплението — тринайсет пубисни и четири от главата. Десет от тях бяха открити по леглото или чаршафите. Два бяха от разкъсаните бикини, три от кърпата в устата на жертвата и два от пода под тялото й.

Само в четири случая бяха успели да възстановят ДНК профил от космите. Два бяха на Деби, нямаше нито един от Рон или Денис. Нито един.

След това Лонг свидетелства, че пробите от сперма, взети от чаршафите, скъсаните бикини и жертвата са били проверени по-рано и, разбира се, те също изключваха Рон и Денис.

С това свидетелските й показания завършиха.

 

През 1988 г. Мелвин Хет свидетелства, че от седемнайсетте косъма, тринайсет имат сходна структура под микроскопа с космите на Денис, а четири — с тези на Рон. Дори се говореше за „съвпадение“. В последния си трети доклад, подаден след началото на процеса срещу Денис, Хет беше изключил възможността някой от космите да е от Глен Гор. Показанията му като експерт бяха единственото достоверно доказателство, представено от обвинението срещу Рон и Денис и изиграло твърде важна роля за осъждането им.

 

ДНК тестовете разкриха, че един косъм, открит под тялото, и друг в чаршафите са оставени от Глен Гор. Бяха анализирани и сперматозоидите, взети от вагината на жертвата по време на аутопсията. Източникът им също беше Глен Гор.

Съдия Ландрит знаеше тези факти, но не ги беше разкрил преди началото на заседанието. С негово разрешение Бил Питьрсън ги съобщи на шокираната публика в залата.

Питьрсън заяви:

— Господин съдия, наказателното правораздаване преживява много труден момент. Убийството бе извършено през 1982 година и заподозрените бяха осъдени през 1988 година. Тогава пред съдебните заседатели бяха представени доказателства, които смятахме за неоспорими, и беше произнесена присъда срещу Денис Фриц и Рон Уилямсън.

Без да припомни какви точно са били тези доказателства, Питьрсън продължи с признанието, че резултатите от ДНК тестовете противоречат на голяма част от нещата, в които е бил убеден тогава. С веществените доказателства, с които разполагаше сега, той не можеше да обвини двамата подсъдими. Затова помоли искането за оттегляне на обвинението да бъде удовлетворено и си седна.

Питърсън не спомена нищо за утеха, съжаление, признаване на грешката или извинение.

Рон и Денис очакваха поне да им се извинят. Дванайсет години от живота им бяха откраднати поради некадърност, човешки грешки и арогантност. Несправедливостта, извършена срещу тях, можеше лесно да бъде избягната, и държавата им дължеше поне едно извинение.

Но то никога нямаше да дойде; отвори се рана, която никога нямаше да зарасне.

Съдия Ландрит направи няколко общи коментара за несправедливостта на случилото се и помоли Рон и Денис да се изправят. После обяви, че всички обвинения срещу тях се оттеглят. Бяха свободни. Можеха да си вървят. Някои от зрителите аплодираха бурно; повечето не бяха в настроение да празнуват. Анет и Рене прегърнаха децата и близките си и пак се разплакаха.

Рон скочи от масата на защитата, изтича покрай мястото на съдебните заседатели, изхвърча от една странична врата и се озова на стълбището пред съдебната зала, където спря и пое дълбоко чистия въздух. После запали цигара — първата от милионите, които щеше да изпуши като свободен човек — и триумфално я размаха към един фотограф. Снимката излезе в десетки различни вестници.

След няколко минути Рон се върна. Заобиколени от семействата и адвокатите си, той и Денис позираха пред обективите. После трябваше да отговарят на въпросите на цяла тълпа репортери. Марк Барет се беше обадил на Грег Уилхойт и го беше помолил да дойде в Оклахома за големия ден. Когато Рон го видя, двамата се прегърнаха като братя.

— Как се чувствате, мистър Уилямсън? — попита един репортер.

— За кое? — озъби се Рон. — Честно казано, много ме болят краката. Тези обувки ужасно ми убиват.

Въпросите продължиха почти цял час, въпреки че за по-късно беше планирана пресконференция.

Пеги Стилуел беше изведена от съдебната зала от дъщерите и сестрите си. Беше изпаднала в шок; семейството й не беше предупредено за новината за Глен Гор. Пак се бяха върнали на местопрестъплението и щяха да чакат нов процес, за да бъде раздадено правосъдие. Освен това бяха объркани; повечето от тях все още вярваха, че Фриц и Уилямсън са виновни. Какъв беше сега този Глен Гор?

Най-сетне Рон и Денис излязоха навън, а всяка крачка беше документирана за поколенията. Тълпата ги последва през входа и по стълбите. Двамата спряха за миг на изхода — вече като свободни хора — и постояха на студа под слънчевите лъчи.

Бяха свободни и обвиненията срещу тях бяха оттеглени, но никой не им предложи извинение, обяснение или дори един цент обезщетение — нищичко. Никаква помощ отникъде.

 

Беше време за обяд. Любимото място на Рон беше „Бобс Барбекю“, на север от града. Анет се обади и запази няколко маси; щяха да им трябват повече места, защото антуражът им нарастваше с всяка минута.

Въпреки че му бяха останали само няколко зъба и макар че при други обстоятелства щеше да му бъде трудно да се нахрани пред толкова много обективи, Рон погълна цяла чиния свински ребра и поиска още. Никога не си беше падал по яденето, но си падаше по вниманието. Беше внимателен с всички, благодари на непознатите, които дойдоха да го поздравят, прегърна онези, които поискаха да го прегърнат, и си поговори с всеки репортер, който имаше въпроси към него.

Двамата с Денис не спираха да се усмихват, дори с пълна уста.

 

Предишния ден Джим Дуайър, репортер от „Ню Йорк Дейли Нюз“, заедно с Александра Пелози от предаването „Дейтлайн“ на Ен Би Си отидоха до Пърсел, за да открият Глен Гор и да му зададат няколко въпроса. Гор знаеше, че нещата в Ейда напредват и той бързо се превръща в основен заподозрян на обвинението. Колкото и да е учудващо, надзирателите в неговия затвор не знаеха нищо.

Гор чу, че го търсят някакви непознати, и предположи, че са адвокати или служители на органите на реда. По правило отбягваше такива хора. Около обяд той напусна работното си място — чистеше канавки в Пърсел — и избяга. Вървя няколко километра през някаква гора, после случайно излезе на магистралата и тръгна на стоп към Ейда.

Когато Рон и Денис чуха за бягството на Гор, те избухнаха в смях. Значи наистина беше виновен.

 

След продължителен обяд Фриц, Уилямсън и компания отидоха в ловната хижа в Уинтьрсмит Парк в Ейда, където щеше да се проведе пресконференцията. Рон и Денис седнаха заедно с адвокатите си зад една дълга маса и се обърнаха към камерите. Шек разказа за „Проект Невинност“ и мисията му да освобождава хора, които са осъдени несправедливо. Репортерите попитаха Марк Барет как е възможно изобщо да се допусне такава грешка и той с подробности разказа за пропуските на обвинението — петгодишното закъснение, немарливата и съмнителна полицейска работа, доносниците и псевдонаучните заключения. И все пак повечето въпроси бяха отправени към двамата бивши затворници. Денис каза, че възнамерява да напусне Оклахома, да се върне в Канзас Сити и да прекарва възможно най-много време с дъщеря си Елизабет, докато реши какво да прави с живота си. Рон нямаше други планове, освен да се махне от Ейда.

Към тях се присъединиха Грег Уилхойт и Тим Дърам — друг несправедливо осъден затворник от Тьлса, който впоследствие бе оправдан. Тим беше прекарал четири години зад решетките, излежавайки присъда за изнасилване, което не беше извършил, преди „Проект Невинност“ да го освободи с помощта на ДНК тестове.

В същото време Джим Пейн, Вики Хилдебранд и Гоил Суърд от федералния съд в Мъскоуги мълчаливо ликуваха. Не празнуваха — все пак работата им по случая „Уилямсън“ беше приключила преди четири години, а те бяха затънали до гуша в други процеси, — но спряха за момент, за да се поздравят. Дълго преди ДНК теста да заличи всички съмнения, те бяха открили истината по стария начин — с мислене и упорита работа — и така бяха спасили живота на един невинен човек.

Съдия Сий също не се отдаде на самодоволство. Беше приятно да получи потвърждение на правотата си, но вече беше зает с други дела. Просто си беше свършил работата, и толкова. И въпреки че всички други съдии по веригата се бяха провалили с Рон Уилямсън, Франк Сий познаваше системата и разбираше несъвършенствата й. Истината често се откриваше трудно, но той искаше да я намери и знаеше къде да я търси.

 

Марк Барет беше помолил Анет да намери място за пресконференцията и за нещо като малко празненство, за да приветстват Рон и Денис с „добре дошли“. Тя веднага се сети за подходяща зала в нейната църква, където беше отраснал Рони. Тя свиреше на пиано и орган там от четирийсет години.

Анет позвъни на пастора си, за да поиска разрешение да използва залата за празненства и да уреди подробностите. Той се поколеба малко и накрая отвърна, че ще трябва да се допита до настоятелите. Анет усети, че ще има проблеми, и лично отиде до църквата. Пасторът обясни, че се е обадил на всички и по тяхно мнение, както и според него църквата не е подходяща за такова събитие. Анет остана поразена и попита за причината.

Може да има изблици на насилие, обясни той. Вече се говорело за заплахи срещу Рон и Денис и нещата лесно можели да излязат извън контрол. Повечето хора в града не приветствали новината за освобождаването на осъдените. В семейство Картър имало няколко сурови мъже и… просто можело да се стигне до проблеми.

— Но тази църква се моли за Рони от дванайсет години — напомни му тя.

— Да, наистина, и това ще продължи. Но много хора продължават да смятат, че той е виновен. Въпросът е твърде спорен. Това може да навреди на църквата. Отговорът е „не“.

Анет се разплака. Пасторът се опита да я утеши, но тя го отблъсна и побягна навън.

После се обади на Рене. Само след няколко минути Гари Симънс пое към Ейда, която беше на три часа път с кола от къщата им близо до Далас. Гари отиде право в църквата и се срещна с пастора, но той не промени решението си. Спориха дълго, без да стигнат до решение. Църквата не отстъпваше; просто имаше твърде голям риск.

— Рон ще дойде в неделя сутринта — каза Гари. — Ще го поздравиш ли?

— Не — отвърна пасторът.

* * *

И така, празненството продължи в къщата на Анет, където сервираха вечеря и дойдоха много приятели. След като измиха чиниите, всички се събраха в хола и запяха вкупом религиозни химни, както се правеше едно време. Бари Шек, евреин от Ню Йорк, за пръв път чуваше такава музика, но храбро се опита да се присъедини към пеенето. Марк Барет също беше там; моментът беше важен за него, той беше изпълнен с гордост и не искаше да си тръгва. Сара Бонел, Джанет Чесли, Ким Маркс — всички пяха в хор. Там бяха и Грег Уилхойт, и сестра му Нанси. Семейство Фриц — Денис, Елизабет и Уанда — също седнаха при останалите, за да попеят.

— Онази вечер всички дойдоха на празненството в къщата на Анет — разказваше после Рене. — Имаше много ядене, много песни и смях. Анет свири на пиано, Рони свири на китара, а всички останали пеехме. Всички пляскаха с ръце и се забавляваха. В десет часа вечерта настъпи тишина, защото пуснахме новините по телевизията. Всички се събрахме в хола, рамо до рамо, и зачакахме да чуем новината, за която жадувахме от толкова много години — как ще кажат на целия град, че малкото ми братче Роналд Кийт Уилямсън не само е на свобода, но е невинен! И въпреки че бяхме толкова радостни и изпитвахме такова облекчение, по очите на Рони се виждаше, че е изтормозен от толкова години мъчения и болести в затвора.

След новините по телевизията празненството продължи. Когато приключи, Марк Барет, Бари Шек и някои от гостите си тръгнаха. Следващият ден щеше да бъде дълъг.

По-късно вечерта обаче телефонът звънна и Анет вдигна. Беше непознат глас, който обяви, че Ку-Клукс-Клан е пристигнал в града и търси Рони. Този ден беше плъзнал слухът, че някой от семейство Картър е обявил цена за главите на Рон и Денис, а Ку-Клукс-Клан вече беше в бизнеса с поръчкови убийства. Кланът продължаваше да действа от време на време в югоизточната част на щата Оклахома, но от цели десетилетия не ги бяха подозирали в убийство. Обикновено не посягаха на бели хора, но наоколо просто нямаше друга организирана групировка, която да е в състояние да се справи с тази задача.

Въпреки всичко обаждането беше смразяващо и Анет шепнешком го повтори на Рене и Гари. Решиха да приемат заплахата на сериозно, но да се опитат да я скрият от Рони.

— Най-щастливата вечер през живота ни бързо се превърна в най-страшната — спомняше си после Рене. — Решихме да се обадим в полицията в Ейда. Оттам казаха, че няма да ни изпратят никого и не могат да ни помогнат, освен ако наистина не се случи нещо. Как можехме да сме такива наивници, че да се надяваме на помощ от тях? Паникьосахме се, обиколихме цялата къща, пуснахме щорите, заключихме прозорците и вратите. Стана ясно, че никой няма да може да заспи, защото нервите ни бяха опънати до крайност. Зет ми се тревожеше за жена си и бебето, които неволно бяха попаднали в такава опасност. Събрахме се, започнахме да се молим и помолихме Господ да ни успокои и да изпрати ангели, които да обградят къщата ни и да ни пазят. И всички преживяхме нощта. Господ отново чу молитвите ни. Сега, като се връщам назад, ми се струва едва ли не смешно, че първата ни мисъл е била да се обадим в полицията в Ейда.

 

Ан Кели от вечерния вестник в Ейда цял ден отразяваше събитията. Вечерта й се обади Крис Рос, заместникът на окръжния прокурор, и протестира, че вестникът очерня прокуратурата и полицията.

Никой не споменавал тяхната версия на събитията.

* * *

Рано на следващата сутрин — първият им цял ден като свободни хора — Рон, Денис и адвокатите им Марк Барет и Бари Шек отидоха до хотел „Холидей Ин“, където ги чакаше екип на Ен Би Си. Участваха на живо в предаването „Днес“ с водещ Мат Лодър.

Историята набираше скорост и повечето репортери останаха в Ейда, за да издирят всички дори бегло замесени в случая и да ги интервюират. Бягството на Гор беше чудесно допълнение към основната тема.

Двамата оправдани, близките и адвокатите им заминаха за Норман. В офиса на Службата за правна защита на социално слаби граждани ги очакваше още едно празненство. Рон благодари на хората, които бяха работили толкова упорито, за да го защитят и в крайна сметка да го освободят. След това заминаха за Оклахома Сити, където трябваше да участват в още две телевизионни предавания.

Адвокатите Шек и Барет се опитваха да уредят среща с губернатора и законодателните органи, за да лобират в полза на промяна на законите, която да улесни използването на ДНК тестове и да осигури някакво обезщетение на несправедливо осъдените хора. Групата пристигна в столицата на щата, за да стисне ръцете на няколко души, да извие ръцете на други и да участва в поредната пресконференция. Моментът беше удачно избран, защото всички национални медии ги следваха по петите. Губернаторът беше твърде зает да дойде лично, но изпрати един от доверените си помощници — пълен с идеи младеж, на когото му хрумна да организира среща на Рон и Денис с членовете на апелативния съд на щата Оклахома. Не беше ясно какво точно се очаква от тази среща — освен двете страни да изразят ненавист една към друга. Но беше петък следобед и съдиите също се оказаха твърде заети. Само една съдийка се показа от кабинета си, за да ги поздрави. Беше безвредна, защото не беше работила в апелативния съд, когато бяха отхвърлили искането за обжалване на Фриц и Уилямсън.

Бари Шек се върна в Ню Йорк. Марк остана в родния си град Норман, а Сара се прибра в Пърсел. Настъпи кратко затишие, защото всички имаха нужда от почивка. Денис и майка му останаха в Оклахома Сити, в дома на Елизабет.

Докато Анет го караше към Ейда, Рон реши за разнообразие да се повози на предната седалка. Без белезници. Без затворнически раета. Без въоръжени шерифи в колата. Очите му жадно поглъщаха гледката, фермите, петролните сонди и заоблените хълмове на Югоизточна Оклахома.

Нямаше търпение да се махне оттук.

 

— Все едно трябваше пак да се запознаваме, толкова дълго беше липсвал от живота ни — разказваше след това Рене. — Денят след освобождаването му беше чудесен. Помолихме го да има търпение, защото искахме да узнаем толкова много неща. Любопитствахме как живеят осъдените на смърт. Той беше много мил и няколко часа отговаря на въпросите ни, без да му омръзне. Аз попитах: „От какво са тези белези по ръцете ти?“ А той отговори: „Бях толкова депресиран, че седях и сам се режех.“ Питахме го за килията, за храната и прочие. След куп въпроси той най-сетне ни погледна и каза: „Предпочитам повече да не мисля за това. Хайде да говорим за нещо друго.“ И ние се съгласихме. Той седеше на двора, пееше и свиреше на китарата си. Понякога го чувахме в къщата и едва не се разплаквахме, защото бяхме отвикнали да е с нас и изведнъж осъзнахме какво е преживял. Той отиваше до хладилника, отваряше вратата и просто гледаше вътре, докато реши какво да си вземе. Беше като зашеметен от количеството храна и че може да яде каквото си иска. Стоеше до прозореца в кухнята и се чудеше какви хубави коли караме. Дори не бе чувал за някои марки. Един ден, докато обикаляхме с колата, обясни колко е различно да виждаш не затворници, а обикновени хора, които си вървят по улицата и всеки си гледа работата.

Рон нямаше търпение да се върне в църквата. Анет не му беше разказала за инцидента с пастора и никога нямаше да го направи. Марк Барет и Сара Бонел бяха поканени, защото Рон искаше да бъдат до него в този ден. Семейство Уилямсън пристигна в църквата в неделя сутринта и се настани на първия ред. Както винаги Анет седна на органа и когато започна да свири първия бурен химн, Рон скочи на крака, започна да пляска, да пее и да се смее.

Преливаше от радост и щастие.

В обръщението си пасторът не спомена за завръщането на Рон, но в сутрешната молитва все пак каза, че Бог обича всички, дори Рони.

Анет и Рене закипяха от гняв.

Петдесятната служба не е за плахите и кротките и докато музиката се усилваше, хорът започваше да подскача на мястото си и паството да се разгорещява, неколцина от присъстващите отидоха до Рон, за да го прегърнат и да го приветстват с добре дошъл. Твърде малко обаче. Останалите добри християни гледаха сурово убиеца, който се бе появил сред тях.

След тази неделя Анет никога повече не се върна в църквата.

 

В неделното издание на местния вестник на първа страница излезе статия със заглавие „Прокурор защитава работата си във важно дело“. Имаше достолепна снимка на Бил Питърсън в съдебната зала, на подиума, произнасящ разгорещена реч.

По очевидни причини той не беше особено щастлив след оттеглянето на обвиненията и се чувстваше длъжен да сподели чувствата си с гражданите на Ейда. Никой не беше споменал за неговата роля в оправдаването на Рон и Денис и дългата статия, отново подписана от Ан Кели, документираше гневния изблик на един победен прокурор, който по-скоро трябваше да избягва репортерите. Статията започваше по следния начин:

 

Прокурорът Бил Питърсън твърди, че адвокатите на Денис Фриц и Рон Уилямсън неправилно си присвояват всички заслуги за ДНК тестовете, които освободиха клиентите им от затвора.

 

И тъй като Ан Кели му беше оставила достатъчно място, за да се изложи както трябва, Питърсън с подробности припомняше историята на ДНК тестовете в разследването на убийството на Картьр. Не беше пропуснал нито една възможност да се заяде на дребно с Марк Барет и Бари Шек, като в същото време не спираше да се потупва по рамото. Всъщност идеята за ДНК тестовете била негова!

Питърсън успяваше да заобиколи очевидното. Нито веднъж не признаваше, че всъщност е поискал ДНК тестове, за да закове последните пирони в ковчезите на Рон и Денис. Беше толкова сигурен във вината им, че нямаше нищо против да ги проверяват колкото искат. Но сега, когато резултатите бяха наклонили везните в другата посока, той настояваше да му се признае колко справедлив е бил.

Освен че се заяждаше със защитата в продължение на цели абзаци, Питърсън подхвърляше и неясни, злокобни намеци за други заподозрени и още веществени доказателства. Статията продължаваше:

Питърсън заяви, че ако бъдат открити нови улики, които да свържат Фриц и Уилямсън с убийството на Картьр, законът не забранява те да бъдат съдени отново.

 

Прокурорът съобщи още, че разследването на убийството на Картър продължава и Глен Гор не е единственият заподозрян.

 

Статията завършваше с две отвратителни изказвания на Питърсън. Първото гласеше:

 

Не сгреших през 1988 г., когато ги обвиних. А сега, когато разполагам с нови доказателства, направих единственото юридически, морално и етично правилно нещо — да оттегля обвиненията.

 

Разбира се, Питърсън не споменаваше, че моралното и етично съгласие с искането за оттегляне на обвиненията идва почти пет години, след като Рон едва не беше екзекутиран, и четири години, след като Питърсън публично бе атакувал съдия Сий, защото беше постановил нов процес. Заставайки на високо моралната си позиция в последния възможен момент, Питърсън неумело се опитваше да убеди широката публика, че дванайсетте години, които Рон и Денис бяха прекарали зад решетките като невинни хора, не бива да се броят.

Но най-отвратителната част от историята беше следващият му цитат. Той беше отпечатан с големи букви в средата на първа страница. Питърсън беше казал:

 

Никога не съм употфебявал думата „невинни“ по отношение на Уилямсън и Фриц. Невинността им не е доказана. Просто не мога да ги изправя пред съда с доказателствата, с които разполагам в момента.

 

След едва четири дни на свобода Рон и Денис все още бяха в нестабилно емоционално състояние и статията ги изпълни с ужас. Защо Питърсън искаше да ги съди пак? Веднъж беше успял да ги изпрати в затвора без никакви доказателства и те изобщо не се съмняваха, че ще го направи отново, ако поиска.

Нямаше значение дали има нови, стари или никакви доказателства. Току-що бяха излезли след дванайсет години зад решетките, без да са убили никого. В окръг Понтоток доказателствата не бяха решаващ фактор.

Статията вбеси Марк Барет и Бари Шек и двамата нахвърляха чернови на опровержения, които искаха да изпратят във вестника. Но и двамата мъдро решиха да изчакат и след няколко дни установиха, че почти никой не е обърнал внимание на писанията на Питърсън.

 

В неделя следобед Рон, Денис и приятелите им отидоха до Норман по молба на Марк Барет. По една щастлива случайност точно на този ден „Амнести Интърнашънъл“ провеждаше годишния си рок концерт на открито, с приходите от който финансираше дейността си. Пред една лятна сцена се беше събрала прилична тълпа. Времето беше топло и слънчево.

Между отделните парчета Марк Барет държа реч, после представи Рон, Денис, Грег и Тим Дърам. Всеки от тях говори по няколко минути, за да сподели преживяванията си. Въпреки че бяха притеснени и не бяха свикнали да се обръщат към многобройна публика, бившите затворници успяха да се стегнат и да говорят от сърце. Публиката ги прие много добре.

Бяха четирима обикновени бели мъже от добри семейства, сдъвкани и смазани от системата и хвърлени зад решетките за общо трийсет и три години. Посланието им беше ясно: докато системата не бъде променена, това може да се случи на всекиго.

След обръщенията си те останаха до сцената, за да послушат музиката, да хапнат сладолед, да се порадват на слънцето и свободата. Отнякъде се появи Брус Либа, за да прегърне стария си приятел. Брус не беше ходил на делото срещу Рони, нито му беше писал в затвора. Чувстваше се виновен за това и искрено се извини на най-добрия си приятел от гимназията. Рон бързо му прости.

Беше готов да прости на всекиго. Опияняващото ухание на свободата заличаваше всички стари болки и фантазии за отмъщение. Въпреки че в продължение на дванайсет години беше мечтал как ще осъди виновните, вече беше забравил за това. Не искаше отново да се връща към старите кошмари.

 

Медиите ненаситно поглъщаха всяка тяхна дума. Рон особено винаги беше в светлината на прожекторите. Тъй като беше бял мъж, от град на бели хора и беше малтретиран от бели полицаи, обвинен от бял прокурор и осъден от бели съдебни заседатели, той се превърна в търсен обект за интервюта и репортажи. Такива неща се случвала често с бедните и хората от малцинствата, но не и с героите от малкия град.

Обещаващата му бейзболна кариера, грозното пропадане в бездната на лудостта, отделението на смъртниците, разминаването на косъм с екзекуцията, некадърните ченгета, които не виждаха очевидния убиец — историята беше богата на сюжети.

Марк Барет получаваше молби за интервюта от цял свят.

 

След като се кри шест дни в гората, Глен Гор се предаде. Свърза се с един адвокат от Ейда, който се обади в затвора и уреди всичко необходимо. Докато се готвеше да се предаде, Глен Гор специално посочи, че не иска с неговия случай да се занимават прокурорите в Ейда.

Нямаше за какво да се тревожи. Некадърниците от прокуратурата в Ейда също не горяха от желание да докарат Гор в града за нов процес. Трябваше им време, за да излекуват нараненото си самочувствие. Питърсън и полицаите се криеха зад официалната си позиция, че разследването е започнало отново, че отбелязват нови и нови успехи и нямат търпение да заловят убиеца или убийците. Гор беше само една пешка в тази игра.

Прокурорът и полицията никога нямаше да си признаят, че са сбъркали. Бяха се вкопчили като удавници за сламка в безнадеждното убеждение, че са прави. Може би един ден някой друг наркоман щеше да влезе със залитане в полицейското управление и да направи самопризнания или пък да посочи Рон и Денис. Може би щеше да се намери някой друг опитен доносник. Може би ченгетата щяха да успеят да изтръгнат друго самопризнание за нещо, което някой свидетел или заподозрян е сънувал.

Все пак живееха в Ейда. Добрият полицай можеше да открие какви ли не доказателства.

Рон и Денис съвсем не бяха изключени от сметките им.