Джон Гришам
Невинният (8) (Убийство и несправедливост в един малък град)

8

Документацията по делото се множеше. От кабинета на прокурора уточниха обвиненията си, като се отказаха от тези в изнасилване. Адвокатите от защитата атакуваха новите обвинения. Трябваше да се насрочи още едно предварително заседание.

Областният съдия беше Роналд Джоунс от окръг Понтоток, който заедно с окръзите Семиноул и Хюс съставляваше Двайсет и седма съдебна област. Съдия Джоунс беше избран през 1982 г. и, съвсем предсказуемо, проявяваше слабост към обвинението и строгост към защитата. Твърдо поддържаше смъртното наказание. Беше дълбоко вярващ християнин, дякон от баптистката църква, и някои от прякорите му бяха Рон Кръстител и Праведния Джоунс. Освен това имаше слабост към затворниците, които са открили правия път, и някои адвокати от защитата тихомълком съветваха клиентите си, че внезапното откриване на Господ зад решетките може да се окаже предимство пред съдия Джоунс.

На 20 август Рон, който продължаваше да е убеден в своята невинност, беше доведен в съда, за да се срещне за пръв път със съдията. Роналд Джоунс го попита как е. Получи повече от достоен отговор.

— Имам да кажа само едно, сър — заяви на висок глас Рон. — Изпитвам силно съчувствие към семейство Картър и техните близки.

Съдия Джоунс го помоли да замълчи, но Рон продължи:

— Сър, знам, че не искате да ме изслушате… но аз наистина съм невинен.

Пазачите го сграбчиха и той млъкна. Заседанието беше отложено, докато съдия Джоунс прегледа протоколите от предварителното заседание.

След две седмици адвокатите на Рон отправиха нови искания. Надзирателите се бяха научили да използват торазина. Когато Рон беше в килията си и те имаха нужда от малко спокойствие, просто го натъпкваха с лекарства и всички бяха доволни. Но когато трябваше да се яви в съда, намаляваха дозата му, така че да изглежда по-шумен, напрегнат и непокорен. Норма Уокър от местната психиатрична клиника подозираше, че надзирателите неправомерно дават лекарства на Рон, и отбеляза това в доклада си.

Втората среща със съдия Джоунс също не мина добре. Рон не млъкна. Отново заяви, че е невинен и че хората разправят лъжи за него. Освен това каза:

— Мама знаеше, че онази вечер си бях вкъщи.

В крайна сметка го върнаха в затвора и заседанието продължи. Барни Уорд и Грег Сондърс бяха поискали отделни процеси за двамата обвиняеми и продължаваха да настояват за това. Сондърс особено държеше на други съдебни заседатели, които да не се чувстват притиснати от обвиненията срещу Рон Уилямсън.

Съдия Джоунс се съгласи и постанови отделни процеси. Повдигна темата за психическото състояние на Рон, като каза на Барни в съда, че този въпрос трябва да се изясни, преди да започне процесът. Най-сетне Рон пледира формално, че е невинен, и беше върнат в затвора.

В същото време процесът срещу Фриц започна да се развива по съвсем различен начин. Съдия Джоунс постанови ново предварително заседание, защото обвинението не беше представило почти никакви доказателства срещу Денис на първото.

Прокуратурата просто не разполагаше с достатъчно свидетели.

 

При обичайни обстоятелства липсата на доказателства щеше да притесни полицията, но не и в Ейда. Тук никой не се развълнува. В края на краищата в затвора на Понтоток винаги беше пълно с потенциални доносници от двата пола. Първата, която намериха за Денис Фриц, се казваше Синди Макинтош и беше рецидивистка с многобройни дребни престъпления.

От стратегически съображения Денис беше преместен в килия по-близо до Рон, така че двамата да могат да разговарят. Враждата им беше приключила; Денис беше успял да убеди Рон, че не е свидетелствал срещу него.

Синди Макинтош заяви, че е била достатъчно близо, така че да ги чува какво си говорят, и веднага се обадила на полицаите, за да им съобщи новината. Според нея Фриц и Уилямсън разговаряли за някакви снимки, представени на предварителното заседание. Тъй като не присъствал на него, Рон, разбира се, бил любопитен какво е видял Денис. Снимките били от местопрестъплението и Рон попитал Денис: „Тя [Деби Картър] на леглото ли беше или на пода?“

„На пода“ — отговорил Денис.

Според полицията това беше явно доказателство, че двамата са били в апартамента и са извършили изнасилването и убийството.

Бил Питьрсън бързо се остави да го убедят. На 22 септември той подаде искане Синди Макинтош да бъде вписана в списъка на свидетелите на обвинението.

Следващият доносник се казваше Джеймс Ригинс, но неговата кариера беше по-кратка. Изпратен в затвора по обвинения за престъпления, извършени в окръг Понтоток, той се прибирал в килията си една вечер и чул някой, вероятно Рон, да си признава, че е убил Деби Картър, че срещу него има две обвинения в изнасилване от Тълса и че ще се измъкне безнаказано от обвинението за убийство, точно както се е измъкнал и от изнасилванията. Ригинс не уточни на кого е признал Рон всичко това, но в света на доносниците такива подробности не са толкова важни.

След около месец Ригинс промени показанията си. В разговор с полицията той заяви, че е сгрешил за Рон Уилямсън и всъщност човекът, който си е признал всички тези неща, се казва Глен Гор.

 

В Ейда самопризнанията бяха като заразен вирус. На 23 септември млад наркоман на име Рики Джо Симънс дойде в полицейското управление и заяви, че е убил Деби Картър и иска да разкаже за станалото. Денис Смит и Гари Роджърс веднага намериха видеокамера и Симънс заговори. Призна, че от години злоупотребява с наркотици, като любимата му комбинация била домашен коктейл от най-различни съставки. Каза, че в крайна сметка успял да се откаже от дрогата, открил Господ и една вечер през декември 1982 г. — или може би не точно 1982 г., не беше сигурен — си четял Библията, но после по някаква причина решил да излезе да се поразходи пеша. Така се сблъскал с някакво момиче, явно Деби Картър, макар че не беше много сигурен. Симънс даде няколко противоречиви версии на случилото се между тях. Май я изнасилил, а може би не, след което май я удушил с голи ръце, молил се и оповръщал целия апартамент.

Чувал в главата си гласове, които му казвали какво да прави. Подробностите бяха потънали в мъгла и Симънс заяви:

— Всичко беше като насън.

Странно, но точно в този момент Смит и Роджърс не се развълнуваха особено, макар че определено си падаха по самопризнания за престъпления, извършени „като насън“.

Когато го притиснаха с въпроса защо е чакал почти пет години, преди да си признае, той в крайна сметка обясни, че вървящите напоследък слухове в града го накарали да си спомни за тази съдбовна нощ през 1982 г. (или може би 1981 г.). Но не си спомняше как е влязъл в апартамента на Деби, нито колко стаи е имало в него, нито в коя стая точно я е убил. После изведнъж си спомни за бутилката с кетчуп и как е писал по стената. След това си призна, че знае за тези подробности от някакъв приятел.

Симънс твърдеше, че по време на признанието е бил чист, но за Смит и Роджърс беше очевидно, че домашно забърканите наркотици си казват думата. Те веднага отхвърлиха версията му като недостоверна. Въпреки че в нея имаше точно толкова несъответствия, колкото и в историята на Томи Уорд, този път те не останаха впечатлени. В крайна сметка Смит го прекъсна и заяви:

— Според мен ти не си убил Деби Картър.

После предложи на Симънс да му съдейства за психиатрична помощ.

Симънс, който съвсем се обърка, настоя, че наистина е убил Деби Картър. Двамата детективи настояха, че не е.

Благодариха му за отделеното време и го отпратиха.

 

В окръжния затвор на Понтоток рядко идваха добри новини, но в началото на ноември Рон неочаквано получи писмо, с което му се даваше право на социални помощи като инвалид.

Преди една година Анет беше подала молба от името на Рон, в която твърдеше, че той не е в състояние да работи от 1979 г. насам. Хауард О’Брайън, съдия по административно право, бе прегледал дългия му медицински картон и бе насрочил заседание за 26 октомври 1987 г. Рон беше доведен от затвора.

В решението си съдия О’Брайън отбеляза следното: „Молителят очевидно разполага с адекватна медицинска документация, която показва дълга история на алкохолизъм, депресия, третирана с литий и дефинирана като атипично биполярно разстройство, усложнено от атипично разстройство на личността, вероятно на границата на параноичното и антисоциално поведение. Явно в отсъствието на лекарства молителят става непокорен, агресивен, проявява склонност към физическо насилие, преживява религиозни халюцинации и не може да разсъждава рационално.“

Както и следното: „Често се случва молителят да не се ориентира добре във времето, вниманието му скача от обект на обект, има сериозни проблеми с абстрактното мислене и способността за концентрация.“

Съдия О’Брайън с лекота достигна до заключението, че Рон има „тежко биполярно разстройство, разстройство на личността и проблеми с алкохола и наркотиците“. Така описаното състояние наистина му пречеше да си намери работа.

Според съдията това състояние на инвалидност датираше от 31 март 1985 г. и продължаваше и досега.

Основната работа на Хауард О’Брайън беше да определи дали ищците са инвалиди, физически или психически, така че да имат право на месечни помощи. Работата му беше важна, но не беше на живот и смърт. Съдиите Милър и Джоунс, от друга страна, бяха задължени да осигурят правото на всеки обвиняем, особено на онези, които може би ги очаква смъртно наказание, да получат честен и справедлив процес. Каква ирония на съдбата — съдия О’Брайън видя очевидните проблеми на Рон, докато съдиите Милър и Джоунс не успяха.

* * *

Барни беше разтревожен в достатъчна степен, така че да назначи преглед на Рон в окръжната болница. Директорката на клиниката Клодет Рей проведе серия от психологически тестове и изпрати доклад на Барни. Докладът завършваше така: „Рон изпитва постоянна тревога заради стреса от ситуацията, в която се намира. Чувства се безпомощен да я промени, както и собственото си положение. Може би се държи неадекватно — не се явява на предварителните заседания, което очевидно е в негов ущърб, защото изпитва паника и не може да разсъждава трезво. На негово място повечето хора щяха да настояват да чуят информацията и мненията, от които зависи дали ще живеят, или ще умрат.“

Докладът беше прибран в папката на Барни и си остана там. Искането за заседание, на което да се определи дали обвиняемият може да бъде съден, или не, беше рутинна задача, с която Барни вече се беше справял неведнъж. Клиентът му беше в затвора, едва на стотина метра от сградата на съда, в която адвокатът ходеше почти всеки ден.

Беше пределно ясно, че е крайно време някой да повдигне въпроса за психическото състояние на обвиняемия.

 

Обвинението срещу Денис Фриц получи огромен тласък с показанията на един полунеграмотен индианец на име Джеймс С. Харджо. Харджо беше само на двайсет и две, но вече излежаваше присъда за грабеж — бяха го хванали, след като два пъти поред беше проникнал с взлом в една и съща къща. През септември и октомври, докато чакаше да го прехвърлят в щатския затвор, беше в една килия с Денис Фриц.

Двамата донякъде се сприятелиха. На Денис му беше мъчно за Харджо и пишеше писма вместо него, най-често до жена му. Освен това знаеше точно какво са намислили ченгетата. През ден те извеждаха Харджо от килията им без никаква причина — вече нямаше нужда да ходи в съда — и веднага щом се върнеше, той започваше да разпитва Денис за убийството на Картър. В затвора, пълен с професионални доносници, Харджо сигурно беше най-големият аматьор.

Постановката беше толкова очевидна, че Денис подготви изявление от няколко изречения, което караше Харджо да подписва всеки път, преди да го изведат. Част от него гласеше: „Денис Фриц постоянно повтаря, че е невинен.“

Денис категорично отказваше да обсъжда случая с него.

Но това не спря Харджо. На 19 ноември Питърсън включи Джеймс С. Харджо в списъка на свидетели на обвинението. На същата дата беше подновено и предварителното заседание по делото на Денис със съдия Джон Дейвид Милър.

Когато Питърсън обяви, че следващият му свидетел ще бъде Харджо, Денис потрепна. Какво ли щеше да измисли това глупаво момче?

Харджо, очевидно лъжейки под клетва, обясни на Бил Питърсън, който го слушаше внимателно, че двамата с Фриц са били в една килия и макар отначало нещата да са потръгнали приятелски, в нощта на Вси светии разговорът им е придобил неприятен обрат. Харджо разпитвал Денис за подробности около убийството. Денис не можел да си припомни точно станалото и Харджо хитро успял да намери пробойни в защитата му. Останал с убеждението, че Денис е виновен, така че го обвинил директно. Това много изнервило Денис. Той започнал да ходи напред-назад в общото помещение, като явно се борел с чувството си за вина, а когато се върнал в тяхната килия, погледнал Харджо с насълзени очи и казал: „Не искахме да й направим нищо лошо.“

Денис не можа да издържи, скочи и се разкрещя на свидетеля:

— Лъжеш! Лъжеш!

Съдия Милър го накара да седне. Харджо и Питьрсън продължиха с фантазиите си. Според Харджо Денис изразил тревога за малката си дъщеря: „Какво щеше да си помисли, ако знаеше, че татко й е убиец?“ А после дошло и едно съвсем невероятно самопризнание. Денис признал на Харджо, че двамата с Рон купили бира, която занесли в апартамента на Деби, и когато свършили с изнасилването и убийството, прибрали празните кутии, почистили апартамента от отпечатъците и си тръгнали.

При кръстосания разпит Грег Сондърс попита Харджо дали Денис е обяснил как точно двамата с Рон са почистили пръстовите си отпечатъци, които не се виждат с просто око, като същевременно са оставили там отпечатъците от десетки други хора. Харджо нямаше отговор на този въпрос. Той се съгласи, че наоколо е имало поне шестима други затворници, когато Денис е направил това самопризнание, но някак си никой друг не го е чул. Грег показа копия от заявленията, подготвени от Денис, които Харджо беше подписвал всеки път.

Харджо изгуби доверието на съда още когато започна да лъже под клетва, а след кръстосания разпит на Сондърс вече изглеждаше като най-обикновен глупак. Без значение! Съдия Милър нямаше друг избор, освен да продължи процеса срещу Денис. Според законите на щата Оклахома на предварителното заседание съдията няма право да определя дали на свидетеля може да се вярва, или не.

 

Беше определена дата за делото, после то беше отложено. Зимата на 1987–1988 г. се точеше бавно. Рон и Денис живееха зад решетките и чакаха деня, в който щяха да влязат в съда. Дори след месеци в затвора продължаваха да вярват, че справедливостта ще възтържествува и истината ще излезе наяве.

В юридическите битки преди самото дело единствената по-значима победа на защитата беше решението на съдия Джоунс да раздели обвиняемите в отделни процеси. Но въпреки че Бил Питьрсън се беше противопоставил, за обвинението имаше огромно предимство в отделните съдебни процеси. Ако Фриц беше пръв, вестникът щеше да съобщи подробностите от случая на целия град, който изгаряше от любопитство и тревога.

Още от деня на убийството полицията настояваше, че има двама убийци и първата (и единствена) двойка, която подозираха, бяха Фриц и Уилямсън. На всяка фаза от случая — подозрение, разследване, обвинение, арест и предварително заседание — двамата бяха свързвани един с друг. Полицейските им фотографии бяха публикувани една до друга в местния вестник. Заглавията най-често започваха с „Уилямсън и Фриц…“

Така че, ако Бил Питьрсън успееше да докаже вината на Фриц в първото дело, съдебните заседатели по делото на Уилямсън щяха да заемат местата си и веднага щяха да започнат да се оглеждат за въже, с което да обесят Рон.

В Ейда идеята за честен съдебен процес беше следната: първо да осъдим Фриц, а после веднага да вкараме Рон Уилямсън в същата съдебна зала, при същия съдия, същите свидетели и същия вестник, който да отразява процеса.

 

На 1 април, три седмици преди началото на делото срещу Рон, назначеният от съда помощник-адвокат по неговия случай Франк Бейбър поиска да бъде отстранен. Беше си намерил работа като прокурор в друг окръг. Съдия Джоунс уважи искането му. Бейбър се измъкна сух от водата. Барни остана без помощник — без очи на юрист, които да пресяват документите, фотографиите и диаграмите, които щяха да бъдат използвани срещу клиента му.

* * *

На 6 април 1988 г., пет години и половина след убийството на Деби Картър, Денис Фриц беше въведен в претъпканата зала на втория етаж в сградата на съда в окръг Понтоток. Беше гладко избръснат, подстриган и облечен с единствения си костюм. Майка му го беше купила специално за делото. Уанда Фриц седеше на първия ред, възможно най-близо до сина си. До нея седеше сестра й Уилма Фос. Не биваше да изпуснат нито дума от процеса.

Когато му свалиха белезниците, Денис хвърли поглед към тълпата и се запита кои от стотината потенциални съдебни заседатели ще бъдат включени в окончателния списък от дванайсет души. Кои от регистрираните граждани на САЩ с право да гласуват щяха да го съдят?

Дългото очакване най-сетне свърши. След като преживя единайсет месеца в задушаващия го затвор, вече беше в съда. Имаше добър адвокат, надяваше се, че съдията ще осигури справедлив процес, а дванайсет от съгражданите му внимателно ще преценят доказателствата и бързо ще прозрат, че Питьрсън не разполага с нищо.

Началото на процеса носеше облекчение, но и го плашеше. В крайна сметка живееха в окръг Понтоток и Денис прекрасно знаеше, че тук се случва да натопят невинни хора. Все пак за малко беше лежал в една и съща килия с Карл Фонтьнот — простодушен, объркан нещастник, който в момента очакваше изпълнението на смъртното си наказание за убийство, с което нямаше нищо общо.

Съдия Джоунс влезе и поздрави бъдещите съдебни заседатели. Първо обсъдиха някои предварителни въпроси, а после започна изборът на заседатели. Беше бавен и тегав процес. Минаха часове, докато отсеят твърде възрастните, глухи или болни граждани. После започнаха с въпросите. Някои бяха задавани от адвокатите, но повечето идваха от съдия Джоунс. Грег Сондърс и Бил Питьрсън спореха ожесточено кои заседатели да запазят и кои да отхвърлят.

В един момент съдия Джоунс зададе следния въпрос на потенциалния заседател Сесил Смит:

— Къде сте работили преди?

Сесил Смит отговори:

— Бях служител в Корпоративната комисия на щата Оклахома.

Съдията и адвокатите не зададоха допълнителни въпроси. Но Сесил Смит беше пропуснал да спомене в отговора си, че всъщност има дълга кариера в полицията.

Малко по-късно съдия Джоунс попита Сесил Смит дали познава детектив Денис Смит и дали не са роднини.

— Не сме роднини — отвърна Сесил Смит.

— А откъде се познавате?

Сесил Смит каза:

— Ами, просто съм го чувал, няколко пъти сме разговаряли по работа.

След няколко часа съдебните заседатели бяха избрани и положиха клетва. Фриц се тревожеше най-много от присъствието на Сесил Смит. Докато заемаше мястото си в ложата на съдебните заседатели, мистър Смит продължително и злобно изгледа Денис и това щеше да се случва често в бъдеще.

Истинският процес започна на следващия ден. Помощник-прокурорът Нанси Шу описа на съдебните заседатели какво ще представляват доказателствата на обвинението. Грег Сондърс отвърна с встъпителна реч, в която твърдеше, че всъщност няма почти никакви доказателства.

Първият свидетел беше Глен Гор, докаран направо от затвора. Разпитван от Питърсън, Гор даде доста странни показания, че не е виждал Денис Фриц заедно с Деби Картър в нощта на убийството.

Повечето прокурори обичат да започват процеса със силен пръв свидетел, който може да потвърди, че убиецът и жертвата са били на едно и също място, по едно и също време — времето на убийството. Питърсън избра друга тактика. Гор каза, че може би е виждал Денис в „Лампата“ в някакъв неопределен момент в миналото, но не беше сигурен.

Стратегията на обвинението стана ясна още от първия свидетел. Подтикван от въпросите на Питърсън, Гор говореше повече за Рон Уилямсън, отколкото за Денис Фриц. Влезе в действие схемата „виновен по асоциация“.

Още преди Грег Сондърс да получи възможност да обвини Гор на базата на дългото му криминално досие, Питърсън сам реши да го направи. Той разпита свидетеля за престъпното му минало. Гор беше осъждан многократно за престъпления като отвличане, нападение с цел грабеж и стрелба по полицай.

И така, първият свидетел на обвинението не само не каза нищо срещу Денис, но се разкри като закоравял престъпник, който излежаваше четирийсетгодишна присъда.

След това несигурно начало Питърсън продължи с още един свидетел, който не знаеше нищо. Томи Глоувър описа на заседателите как е видял Деби Картър да разговаря с Глен Гор, преди тя да си тръгне от „Лампата“. Глоувър постоя на мястото на свидетеля и беше освободен, без изобщо да спомене името на Денис Фриц.

След това Джина Виета обясни за странните телефонни обаждания от Деби в ранните часове на 8 декември. Тя свидетелства, че няколко пъти е виждала Фриц в „Лампата“, но не и в нощта на убийството.

След нея Чарли Картър разказа покъртителната история как беше открил убита собствената си дъщеря, а след него извикаха на свидетелската скамейка детектив Денис Смит. Смит описа продължително и с подробности местопрестъплението, като представи за доказателство многобройни фотографии. Разказа за разследването, което беше провел, за събраните проби от слюнка и косми и прочие. Първият въпрос на Нанси Шу за потенциалните заподозрени, разбира се, изобщо не се отнасяше до Денис Фриц.

— Разпитахте ли в някакъв момент от разследването заподозрян на име Роналд Кийт Уилямсън? — попита тя.

— Да — отвърна Смит.

След това, без никой да го прекъсне, той се впусна в дълго обяснение как са започнали да разследват Рон Уилямсън и уточни кога и защо са започнали да го подозират. Най-сетне Нанси Шу сякаш изведнъж си спомни кого съдят и попита за пробата от слюнка на Денис Фриц.

Смит разказа как е взел пробата и я е предал за изследване в лабораторията в Оклахома Сити. Тогава Шу завърши разпита и предаде свидетеля на защитата. Към този момент обвинението по никакъв начин не беше изяснило как и защо Денис Фриц е станал заподозрян. Той нямаше нищо общо с жертвата. Никой не потвърди присъствието му в нощта на убийството освен Смит, който каза, че двамата с Деби живеели „наблизо“. Никой не спомена нищо за мотив.

Фриц най-сетне беше свързан с убийството чрез показанията на следващия свидетел, Гари Роджърс, който заяви:

— Докато разследвахме Рон Уилямсън, се появи и името на обвиняемия Денис Фриц в качеството му на съучастник на Рон Уилямсън.

Роджърс обясни на заседателите как двамата с Денис Смит бяха заключили, че за такова престъпление трябват двама убийци. Престъплението изглеждаше твърде жестоко, за да го извърши сам човек, а освен това убиецът (убийците) бяха оставили следа, като бяха написали с кетчуп „Не ни търсете, щот иначи“. Думата „ни“ говореше за повече от един убиец, както веднага бяха забелязали Смит и Роджърс.

Благодарение на добрата си полицейска работа те бяха установили, че Уилямсън и Фриц наистина са били приятели. И това според тяхната теория свързваше двамата убийци.

* * *

Грег Сондърс беше инструктирал Денис да не обръща внимание на съдебните заседатели, но той не можеше да се сдържи. Тези дванайсет души държаха в ръцете си съдбата му, може би дори живота му, и той час по час поглеждаше към тях. На първия ред седеше Сесил Смит и всеки път, когато Денис поглеждаше натам, Смит отвръщаше на погледа му.

Какъв му е проблемът, питаше се Денис. И скоро разбра.

Грег Сондърс тъкмо влизаше в съда след почивката, когато един стар адвокат, ветеран от съда на Ейда, го попита:

— Кой умник остави Сесил Смит в списъка на съдебните заседатели?

— Май аз — отвърна Грег. — Кой е този Сесил Смит?

— Как кой? Бившият началник на полицейското управление в Ейда!

Сондърс остана потресен. Той нахлу в кабинета на съдия Джоунс и настоя делото да бъде прекратено, защото обвинението е укрило факти по време на избора на един съдебен заседател, очевидно настроен да се произнесе в полза на полицията и прокуратурата.

Искането беше отхвърлено.

 

Доктор Фред Джордан свидетелства за проведената от него аутопсия и съдебните заседатели изслушаха всички ужасни подробности. Бяха представени снимки на трупа, които минаха през ложата на съдебните заседатели и предизвикаха шок и гняв — неизменни спътници на всяко дело по обвинение в убийство. Няколко от съдебните заседатели с отвращение изгледаха Фриц.

И докато сериозните, неопровержими показания на доктор Джордан все още отекваха в съдебната зала, обвинението реши да пусне след него няколко от по-съмнителните си свидетели. Влезе един човек на име Гари Алън, който положи клетва и зае свидетелското място. Участието му в случая беше съвсем странично. Той обясни на съдебните заседатели, че живее близо до Денис Фриц и една вечер в началото на декември 1982 г., около 3:30 ч. сутринта, чул двама мъже да вдигат шум пред апартамента му. Не беше сигурен за точната дата, но по някаква причина беше убеден, че е било преди 10 декември. Двамата мъже, никой от които не беше видял достатъчно ясно, за да го идентифицира, били на двора, където се смеели, ругаели и се пръскали с градински маркуч. Било студено, а двамата мъже били голи до кръста. Свидетелят познаваше Денис Фриц от известно време, затова познал и гласа му. Но не беше сигурен. Слушал как вдигат шум около десет минути, после пак си легнал.

Когато Алън напусна мястото на свидетеля, хората в съдебната зала си размениха озадачени погледи. Каква точно беше целта на тези показания?

Нещата щяха да станат още по-объркани със следващия свидетел, Тони Вик.

Вик живееше в малкия апартамент под Гари Алън и също познаваше Денис Фриц. Познаваше и Рон Уилямсън. Той свидетелства, че е виждал Рон на верандата пред дома на Денис и че със сигурност знае, че двамата са пътували заедно до Тексас през лятото на 1982 г.

Какво повече можеха да искат съдебните заседатели?

Неопровержимите доказателства продължиха да се трупат с показанията на Дона Уокър, продавачка от супермаркет, която идентифицира Денис в съда и каза, че едно време го е познавала доста добре. Още през 1982 г. Денис често пазарувал от нейния магазин и редовно пиел кафе. Обичал да я заговаря рано сутрин. Рон също бил клиент на магазина и тя беше сигурна, че двамата с Денис са били приятели. След убийството обаче те изведнъж спрели да пият кафе в магазина. Направо изчезнали. И след като ги нямало няколко седмици, отново се появили, все едно нищо не е станало. Но не били същите.

— Как така?

Поведението им, дрехите. Преди винаги се обличаха добре и бяха гладко избръснати, а сега изведнъж се запуснаха, ходеха с мръсни дрехи, не се бръснеха, бяха рошави. Поведението им също се промени. Изглеждаха някак нервни, параноични.

Грег Сондърс я притисна, но Уокър не можа да обясни защо е чакала пет години, преди да съобщи тези важни сведения на полицията. Тя призна, че полицаите са я разпитвали още миналия август, след арестуването на Денис и Рон.

Парадът продължи с Лита Колдуел, съученичка на Рон от прогимназията „Бинг“. Тя разказа на съдебните заседатели, че Денис Фриц и Рон Уилямсън често гостували в дома й късно вечерта — тя беше разведена, — във всякакви часове, и винаги били пияни. В някакъв момент тя започнала да се плаши от тях и ги помолила да не идват повече. Те отказали, така че тя си купила оръжие и им го показала, за да ги убеди в сериозните си намерения.

Показанията й нямаха нищо общо с убийството на Деби Картьр и в повечето съдебни зали щяха да бъдат отхвърлени поради липса на връзка с делото.

Възражението обаче се появи едва при следващия свидетел, агент Ръсти Федърстоун. В тромав опит да докаже, че Рон и Денис са се забавлявали заедно в Норман четири месеца преди убийството, Питърсън призова Федърстоун като свидетел. Федърстоун два пъти беше подлагал Денис на детектора на лъжата през 1983 г., но по множество основателни причини резултатите от тези разпити не можеха да бъдат използвани в съда. По време на разпитите Денис беше разказал за една вечер в Норман, когато бяха обикаляли по баровете. Но щом Питърсън се опита да измъкне тази история от Федърстоун, Грег Сондърс незабавно и шумно протестира. Съдия Джоунс се съгласи, че въпросът няма нищо общо с делото.

Адвокатите бяха повикани при съдията и Питърсън каза:

— Той (Федърстоун) свидетелства, че Рон Уилямсън и Денис Фриц са се познавали през август 1982 година.

— Какво общо има това с делото? — настоя съдия Джоунс.

Питърсън не можа да отговори на този въпрос и Федърстоун веднага напусна залата. Беше поредната поява на поредния свидетел, който не знаеше нищо за убийството на Деби Картьр.

Следващият свидетел беше също толкова безполезен, макар че показанията му бяха по-интересни. Уилям Мартин беше директор на прогимназията в Ноубъл, където беше преподавал Денис през 1982 г.. Той свидетелства, че на сутринта на 8 декември, сряда, Денис се обадил, че е болен, и неговите часове били поети от заместник. Според дневника, който Мартин донесе в съда, Денис беше отсъствал общо седем работни дни от учебната година, траеща девет месеца.

 

След дванайсет свидетели по делото обвинението все още не можеше да пипне с пръст Денис Фриц. Единственото, което успя да направи прокуратурата, беше да докаже вън от всякакво съмнение, че той пие алкохол, движи се в лоша компания (Рон Уилямсън), живее в с майка си и сестра си в същия квартал, в който се намира апартаментът на Деби Картьр, и не е ходил на работа в деня след убийството.

Питърсън беше методичен. Беше убеден, че обвинението трябва да се изгради постепенно, тухла по тухла, свидетел по свидетел, без ексцентрични и хитри ходове. Доказателствата трябваше да се трупат, докато в съзнанието на съдебните заседатели не остане никакво съмнение. Но Фриц беше сериозно предизвикателство точно защото срещу него нямаше никакви доказателства.

Затова трябваше да се намесят доносниците.

Първият от тях беше Джеймс Харджо, когото доведоха да свидетелства направо от затвора, както и Глен Гор. Глупав и несъобразителен, Харджо не само беше обрал два пъти една и съща къща, но и двата пъти беше проникнал с взлом по един и същ начин — в същата спалня, през същия прозорец. Полицаите го хванаха и го разпитаха. С помощта на писалка и лист хартия — инструменти, дотогава непознати на Харджо — те бяха обрисували престъплението му с помощта на диаграми. Очевидно това силно го беше впечатлило. Докато бе в затвора с Денис, по настояване на полицията той се захвана да разреши случая с убийството на Картър, като рисуваше на лист хартия.

Харджо обясни хитрата си стратегия на съдебните заседатели. Според него той беше разпитал Денис за убийството в претъпканото общо помещение на затвора. В някакъв момент, когато логическите му заключения изглеждали неоспорими, той казал на Денис: „Е, очевидно си виновен.“

Смазан от тежестта на железните аргументи на Харджо, Денис виновно свил глава между раменете си и проплакал: „Не искахме да й направим нищо лошо.“

Когато Харджо за пръв път разказа тази измислица на предварителното заседание, Денис избухна: „Лъжеш! Лъжеш!“ Но сега, когато съдебните заседатели не откъсваха поглед от него, му се наложи да я изслуша повторно, без да реагира. Колкото и да му беше трудно, той все пак се окуражи, когато забеляза как няколко от съдебните заседатели едва се удържат да не се разкикотят, докато слушат глупостите на Харджо.

При кръстосания разпит Грег Сондърс установи, че Денис и Харджо са били в едно от двете общи помещения в затвора — малки, открити пространства, в които се влизаше от четири килии с по две легла във всяка. Общите помещения бяха проектирани за осем души, но често в тях имаше повече хора. Затворниците практически си дишаха във врата. При това положение беше изненадващо, че никой друг в затвора не беше чул драматичното самопризнание на Денис.

Харджо потвърди, че с удоволствие е лъгал Рон за Денис и обратното. Грег Сондърс го попита:

— Защо лъжеше Денис и Рон Уилямсън? Защо ходеше напред-назад между тях и ги лъжеше?

— Само да видя какво ще кажат. Ако го направиш както трябва, ще си прережат гърлата взаимно.

— Значи ти лъжеше Рон за Денис и Денис за Рон, нали така? За да ги настроиш един срещу друг?

— Да, само да видя какво ще кажат.

По-късно Харджо щеше да признае, че изобщо не знае значението на думата „лъжесвидетелстване“.

 

Следващият информатор беше Майк Тени — новоназначеният надзирател, когото полицаите бяха използвали, за да съберат някакви подробности за Денис. Без никакъв опит или обучение в полицията, Тени беше започнал кариерата си в затвора и първата му задача беше Денис Фриц. Нетърпелив да впечатли хората, които може би щяха да го назначат за постоянно, той прекара доста време пред килията на Денис, като го заговаряше на всякакви теми, но най-вече за убийството на Картър. Предложи му множество съвети. Според неговото меродавно мнение ситуацията на Денис беше тежка, така че най-добре за него щеше да бъде да сключи сделка, да си уреди по-малка присъда, да спаси собствената си кожа и да свидетелства срещу Рон Уилямсън. Питьрсън нямаше да го излъже.

Денис се беше преструвал, че играе неговата игра, но внимаваше да не каже нещо, което да бъде използвано в съда.

Като новобранец Тени не беше свидетелствал често и не беше репетирал репликите си. Отначало се опита да преразкаже някаква история за това как Денис и Рон обикаляли баровете в Оклахома Сити — история, която по никакъв начин не беше свързана с убийството на Картър. Сондърс възрази. Съдия Джоунс прие възражението.

Тогава Тени скочи в дълбокото и заяви, че двамата с Денис са обсъждали възможността за признаване на по-малкото престъпление. Той два пъти спомена за това — силно уличаващо обстоятелство, което предполагаше, че Денис е възнамерявал да се признае за виновен, за да намали присъдата си.

Грег Сондърс шумно възрази и поиска прекратяване на делото. Съдия Джоунс отхвърли искането.

Най-сетне Тени успя да каже нещо, без адвокатите постоянно да скачат от местата си. Той обясни на съдебните заседатели, че често разговарял с Денис и след всеки разговор веднага отивал в помещението на надзирателите до входа на затвора, за да запише всичко, което е чул. Според прекия му началник Гари Роджърс това било обичайна процедура — добра полицейска работа. И по време на един от тези приятелски разговори Денис уж казал: „Да кажем, че може би е станало така. Може би Рон е отишъл до вратата и е влязъл с взлом в апартамента на Картър. А после, да кажем, се е възползвал малко от нея. Рон малко се увлякъл и решил да й даде урок. Тя умряла. Да кажем, че е станало така. Но аз не съм видял как Рон я убива, така че как да кажа на прокурора нещо, на което не съм бил свидетел?“

След показанията на Тени съдът се оттегли, а Денис беше върнат в затвора. Той внимателно съблече новия си костюм и го сложи на закачалка. Един от надзирателите го прибра. Денис се излегна на леглото си, затвори очи и се запита как ще свърши този кошмар. Той знаеше, че свидетелите лъжат, но дали съдебните заседатели също го знаеха?

 

На следващата сутрин Бил Питърсън призова на свидетелското място Синди Макинтош, която призна, че е била в затвора за фалшифициране на чекове. Там се запознала с Денис Фриц и Рон Уилямсън. Тя свидетелства, че е чула как двамата си говорят и Рон попитал Денис за снимките на Деби Картър, направени на местопрестъплението.

„На леглото ли беше или на пода?“ — попитал Рон.

„На пода“ — отговорил Денис.

Макинтош призна, че не е получила присъда за фалшифицирането на чекове.

— Платих ги и ме пуснаха — обясни тя.

Когато свърши с доносниците, Питърсън се върна към по-правдоподобни доказателства. Съвсем малко по-правдоподобни. Той призова последователно четирима свидетели, които работеха в щатската криминологична лаборатория. Влиянието, което оказаха на съдебните заседатели, беше огромно — както винаги става в такива случаи. Те бяха образовани, обучени, опитни специалисти, които работеха за щата Оклахома. Бяха експерти! И бяха дошли, за да свидетелстват срещу обвиняемия и така да докажат вината му.

Първият беше специалистът по пръстови отпечатъци Джери Питьрс. Той обясни на съдебните заседатели, че е изследвал двайсет и един отпечатъка, взети от апартамента и колата на Деби, от които деветнайсет се оказали нейни. Един от отпечатъците съвпаднал с тези на детектив Денис Смит и един с Майк Карпентър. Нито един не бил оставен от Денис Фриц или Рон Уилямсън.

Беше странно, че специалистът по пръстови отпечатьци беше извикан в съда, за да свидетелства, че нито един от отпечатъците не е оставен от обвиняемия.

Лари Мълинс описа как за втори път е свалил отпечатъци от дланите на Деби миналия май, когато бяха ексхумирали тялото. Той беше дал новите отпечатъци на Джери Питърс, който на свой ред изведнъж беше забелязал неща, които не беше видял преди четири години и половина.

Тезата на обвинението — същата, която щеше да бъде използвана и срещу Рон Уилямсън — беше, че по време на продължителното насилие върху Деби тя е била ранена, кръвта й някак си се е озовала на лявата й длан и точно тази длан е докоснала стената в спалнята й. И тъй като отпечатъкът от дланта не беше на Рон или Денис и със сигурност не можеше да бъде оставен от истинския убиец, оставаше да е на Деби.

 

Мери Лонг беше специалист криминолог, която работеше предимно с телесни течности. Тя обясни на съдебните заседатели, че при около 20 процента от всички хора кръвната група не може да бъде определена от слюнката, спермата или потта. На технически жаргон тези хора се наричат „несекретиращи“. Според нейния анализ на кръвта и пробите от слюнката на Рон и Денис със сигурност и двамата бяха такива.

Човекът, който беше оставил следи от сперма на местопрестъплението, вероятно също беше такъв, но Лонг не беше съвсем сигурна, защото количествата не бяха достатъчни.

По този начин 80 процента от населението попадаше извън границите на подозрението. Или „около“ 80 процента, плюс-минус няколко. Въпреки това Фриц и Уилямсън се сдобиха с подозрителното название „несекретиращи“.

Математическите доказателства на Лонг обаче се провалиха при кръстосания разпит, когато Грег Сондърс я принуди да признае, че повечето от кръвните и слюнчените проби, които беше анализирала в случая с Картър, са били на „несекретиращи“ индивиди. От двайсетте проби, които беше изследвала, дванайсет бяха на такива, включително тези на Фриц и Уилямсън.

Шейсет процента от заподозрените в нейния списък заподозрени бяха „несекретиращи“ за разлика от средностатистическата стойност за страната, която беше само 20 процента.

Но това нямаше значение. Благодарение на нейните показания подозренията срещу Денис Фриц нараснаха значително.

Последният свидетел на обвинението със сигурност беше най-ефективен. Питърсън пазеше най-силния си удар за последния рунд и когато Мелвин Хет слезе от свидетелското място, съдебните заседатели вече бяха убедени.

Защото Хет беше специалистът по косми в щатската наборатория — експерт ветеран, който беше изпратил много хора в затвора.

 

Използването на анализ на човешки косми в съдебната практика беше започнало още през 1882 г, макар и не по най-добрия начин. В едно дело в щата Уисконсин един „експерт“ на обвинението беше сравнил взета предварително проба от косми с космите, открити на местопрестъплението, и беше заключил, че двете имат един и същ източник. Източникът бе осъден, но обжалва и Върховният съд на щата Уисконсин отхвърли присъдата, заявявайки ясно, че „подобни доказателства са крайно съмнителни“.

Ако съдебната система се съобразяваше с това предупреждение, можеха да бъдат спасени хиляди невинни обвиняеми. Вместо това полицаите, следователите, криминологичните лаборатории и прокурорите продължаваха упорито да се осланят на анализа на косми, които често бяха единствената реална следа, оставена на местопрестъплението. Анализът на косми стана толкова популярна и скандална тема, че беше обект на множество изследвания през целия двайсети век.

Много от изследванията показваха голям процент на грешка и за да отговори на критиките, през 1978 г. на държавно равнище бе спонсорирана програма за оценяване на възможностите на криминологичните лаборатории. Двеста и четирийсет от най-добрите криминологични лаборатории в цялата страна участваха в тестове, които сравняваха резултатите от техния анализ на различни веществени доказателства, включително и косми.

Резултатите бяха наистина ужасяващи. Повечето от лабораториите в страната грешаха в четири от всеки пет случая.

Имаше и други изследвания, които подклаждаха дебата. В едно от тях точността на изследването се увеличаваше, когато анализаторът сравняваше косъм от местопрестъплението с косми от петима различни мъже, без да знае кой е заподозреният от полицията. По този начин се елиминираше неволната манипулация на данните. Същото изследване обаче доказваше, че точността на анализа намалява драстично, когато анализаторът знае кой е истинският „заподозрян“. Съществуването на предварителна нагласа може да наклони заключението така, че да съвпадне с очаквания резултат.

Специалистите по анализ на косми работят върху много тънък юридически лед и мненията им най-често са придружавани от уговорки като: „Взетите предварително косми и тези от местопрестъплението си приличат по структура под микроскоп и е възможно да са от един и същ източник.“

Разбира се, има и огромна вероятност да не са от един и същ източник, но такива показания се дават рядко, поне не и в пряк разпит в съдебната зала.

 

Стотиците косми, събрани от Денис Смит на местопрестъплението, изминаха дълъг и мъчителен път, докато пристигнат в съда. Поне трима различни специалисти от лабораторията се занимаваха с тях, както и с десетките други проби, които бяха взети от обичайните заподозрени веднага след убийството от детективите Смит и Роджърс.

Първо Мери Лонг събра и подреди всички проби в лабораторията, но малко след това ги опакова и ги предаде на Сюзан Ланд. Докато Сюзан Ланд получи космите през март 1983 г., Денис Смит и Гари Роджърс вече бяха убедени, че убийците са Фриц и Уилямсън. За изумление на детективите обаче в нейния доклад се заключаваше, че космите съвпадат по структура под микроскоп единствено с тези на Деби Картьр.

За един кратък период Фриц и Уилямсън бяха вън от исякаква опасност, макар, естествено, да нямаше никакъв начин да го разберат. Години по-късно техните адвокати така и не бяха информирани за доклада на Сюзан Ланд.

Обвинението имаше нужда от друго експертно мнение.

През септември 1983 г. шефът на Ланд й нареди да „прехвърли“ случая на Мелвин Хет, като се мотивира със стреса и напрежението от твърде големия обем работа. Подобно прехвърляне беше твърде необичайно, още повече в светлината на факта, че Ланд и Хет работеха в различни лаборатории в двата края на щата. Ланд работеше в централната криминологична лаборатория в Оклахома Сити. Хет работеше в един клон в град Инид. Неговият район покриваше осемнайсет окръга, като Понтоток не беше от тях.

Хет се оказа твърде методичен. Трябваха му двайсет и седем месеца, за да анализира космите — необичайно продължителен период, още по-забележителен поради факта, че задачата му беше да анализира единствено пробите от Фриц, Уилямсън и Деби Картър. Останалите двайсет и една проби не бяха толкова важни и можеха да почакат.

Тъй като полицаите вече знаеха кой е убил Деби Картър, те услужливо информираха Мелвин Хет. Когато той получи пробите от Сюзан Ланд, до имената на Фриц и Уилямсън беше вписано „заподозрян“.

Към този момент Глен Гор все още не беше представил проби в полицията в Ейда.

На 13 декември 1985 г., три години след убийството, Мелвин Хет завърши първия си доклад, в който твърдеше, че седемнайсет от изследваните косми са със сходен строеж като тези на Фриц и Уилямсън.

След като изгуби повече от две години и над двеста работни часа в анализ на първите проби, Хет сериозно увеличи темпото и провери всички останали двайсет и една за по-малко от месец. На 9 януари 1986 г. той завърши втория си доклад, в който потвърди, че нито една от другите проби, взети от млади мъже в Ейда, не съвпада с откритите в апартамента на Картър.

Все още никой не беше поискал проби от Глен Гор.

Работата беше бавна и досадна и криеше неясноти. Хет няколко пъти изпадна в противоречия, докато работеше с микроскопа. Веднъж беше сигурен, че определен косъм принадлежи на Деби Картър, но по-късно промени решението си и вече твърдеше, че косъмът е на Фриц.

Такава е природата на анализа на косми. Хет директно отрече някои от твърденията на Сюзан Ланд и дори успя да опровергае собствените си резултати. Отначало заключи, че общо тринайсет пубисни косъма са на Фриц и само два са на Уилямсън. По-късно обаче промени бройката — дванайсет за Фриц и два за Уилямсън. После пубисните косми на Фриц станаха единайсет, плюс два от главата.

По някаква причина космите на Гор най-сетне бяха ключени в общата картина едва през юли 1986 г.

Някой в полицейското управление в Ейда се събуди една сутрин и се сети, че са пропуснали Гор. Денис Смит взе проби от косми на Гор и самообявилия се за убиец Рики Джо Симънс и ги изпрати по пощата на Мелвин Хет, който в момента очевидно имаше доста работа, защото в продължение на една година не се случи нищо. През юли 1987 г. отново поискаха проби от Гор. Той попита защо. Защото в полицията не можеха да намерят предишните.

Минаха месеци, без Хет да представи доклад. През пролетта на 1988 г. датите за двата процеса наближаваха, по все още нямаше информация за пробите от Гор и Симънс.

На 7 април 1988 г., когато процесът срещу Фриц вече беше започнал, Мелвин Хет най-сетне изпрати третия си, последен доклад. Космите от Гор не съвпадаха. Хет изгуби почти две години, за да стигне до това заключение, и забавянето беше повече от подозрително. Беше още едно ясно доказателство, че обвинението беше толкова твърдо убедено във вината на Фриц и Уилямсън, че не беше счело за нужно да изчака резултата от анализа.

 

Въпреки всички рискове и цялата несигурност на анализа на косми Мелвин Хет твърдо вярваше в него. Двамата с Питърсън се сприятелиха и преди процеса срещу Фриц Хет му даде научни статии, които потвърждаваха надеждността на този толкова печално ненадежден метод. Разбира се, той не даде на прокурора нито една от многобройните статии, които отричаха анализа на косми като основа за съдебно преследване.

Два месеца преди началото на процеса срещу Фриц Хет отиде до Чикаго, за да занесе резултатите от анализа си в частната лаборатория „Макроун“. Там работеше Ричард Бисбинг, познат на Хет, който прегледа резултатите. Уанда Фриц го беше наела да провери какво е направил Хет и да свидетелства в съда. За да му плати, Уанда беше принудена да продаде колата на Денис.

Бисбинг се оказа далеч по-бърз, но резултатите му бяха също толкова противоречиви.

За по-малко от шест часа Бисбинг отхвърли почти всички изводи, направени от Хет. Той анализира единствено единайсетте пубисни косъма, за които Хет беше сигурен, че съвпадат по структура с тези на Фриц, и откри, че Хет беше прав само за три от тях. Само за три от тях „беше възможно“ да са на Денис Фриц. Хет грешеше за останалите осем.

Без да се притесни от ниската оценка на работата си, която беше получил от колега експерт, Хет се върна в Оклахома. Беше готов да свидетелства в съда. И не бе променил мнението си.

 

Хет застана на свидетелското място в петък следобед, 8 април, и веднага се впусна във високопарна лекция, изпълнена с научни термини и предназначена по-скоро да впечатли съдебните заседатели, отколкото да ги информира за нещо. Денис, който беше завършил биология и бе преподавател в гимназия, не можеше да следи мисълта му, така че беше убеден, че и съдебните заседатели не успяват. Няколко пъти им хвърли по един поглед. Изглеждаха безнадеждно изгубени, но очевидно бяха впечатлени от този експерт. Явно знаеше толкова много!

Хет ги засипа с думи и изрази като „морфология“, „кортекс“, „удължение на роговата тъкан“, „плитки канали“ и „овоидни тела“, все едно всички в съдебната зала знаеха за какво точно говори. Почти не намаляваше темпото, за да се изясни.

Хет беше гвоздеят на експертната програма на обвинението, обгърнат от атмосфера на надеждност, която се подхранваше от опита, терминологията, самоувереността му и непоколебимото заключение, че някои от космите на Денис Фриц съвпадат с някои от откритите на местопрестъплението. По време на свидетелските си показания той цели шест пъти заяви, че космите на Денис и намерените н апартамента на Деби имат сходна структура и може би идват от един и същ източник. Съдебните заседатели нито веднъж не чуха и другата възможност — че космите могат и да не идват от един и същ източник.

По време на разпита Бил Питърсън постоянно споменаваше „обвиняемия Рон Уилямсън и обвиняемия Денис Фриц“. В същото време Рон беше заключен в единична килия, подрънкваше на китарата си и дори не подозираше, че го съдят в негово отсъствие и процесът не върви на добре.

Хет завърши показанията си, като още веднъж обобщи изводите си пред съдебните заседатели. Единайсет пубисни косъма и два косъма от главата може би бяха на Денис. Говореше за същите единайсет пубисни косъма, които беше закарал собственоръчно до лабораторията „Макроун“ в Чикаго, за да ги покаже на Ричард Бисбинг и да получи второ мнение.

Кръстосаният разпит на Грег Сондърс не постигна много. Хет беше принуден да признае, че анализът на косми е твърде несигурен, за да дава позитивна идентификация. Както повечето специалисти, той умееше да се измъква от трудни въпроси с увъртане и безкрайния си запас от неясни научни термини.

Когато приключи с показанията си, обвинението заяви, че няма повече свидетели.

 

Първият свидетел, призован от защитата, беше самият Денис Фриц. Той говори за миналото си, за приятелството си с Рон и прочие. Призна, че има присъда за отглеждане на марихуана през 1973 г. и че е излъгал за това, когато е кандидатствал за учител в Ноубъл седем години по-късно. Мотивът му беше разбираем — просто имал нужда от работа. Няколко пъти отрече както да познава Деби Картър, така и да знае каквото и да било за убийството й.

След това го предадоха на Бил Питърсън за кръстосан разпит.

Опитните и безскрупулни адвокати обичат да казват, че колкото по-слаби са фактите, толкова по-силно трябва да се вика. Питърсън изскочи на подиума с маршова крачка, вторачи се в убиеца със съмнителните косми и се разкрещя.

Едва след няколко секунди съдия Джоунс го прекъсна и го повика при себе си.

— Обвиняемият може и да не ви харесва — прошепна строго съдията. — Но няма да викате в моя съд.

— Не викам — озъби се ядосано Питърсън.

— Викате. Нека да е първият и последен път, когато повишавате глас на това място.

— Добре.

Питърсън очевидно беше бесен, че Фриц е излъгал, когато е кандидатствал за работа. Значи просто не можеше да му се вярва. Питърсън драматично разкри и още една лъжа — формуляра, който Фриц беше попълнил, когато беше оставил някакъв пистолет в заложна къща в Дюрант, щата Оклахома. Там Денис отново беше пропуснал да впише, че е осъждан за отглеждане на марихуана.

Два ярки случая на долна измама; въпреки че, разбира се, нито един от тях нямаше нищо общо с убийството на Картър, Питърсън ги изцеди максимално, преди да продължи.

Ако положението не беше толкова сериозно, щеше да бъде комично. Питърсън успя да се докара до състояние на такъв справедлив гняв заради свидетел, който просто лъжеше. Все пак самият прокурор беше изградил цялото си обвинение на свидетелските показания на затворници и доносници.

Когато Питърсън най-сетне реши да продължи, всъщност нямаше накъде да ходи. Започна да скача от твърденията на един свидетел към тези на друг, но Денис удържа фронта. След цял час безсмислени въпроси Питърсън седна.

Единственият друг свидетел, призован от Грег Сондьрс, беше Ричард Бисбинг, който обясни на съдебните заседатели, че не е съгласен с повечето от заключенията на експерта Мелвин Хет.

Беше късен следобед, петък, и съдия Джоунс разпусна съда за уикенда. Денис се върна в затвора, преоблече се и се опита да се отпусне в задушната миша дупка, наречена килия. Беше убеден, че обвинението не е успяло да докаже вината му, но изобщо не се чувстваше уверен. Беше видял как неприязнено го гледат съдебните заседатели, когато им показаха ужасните снимки от местопрестъплението. Беше ги наблюдавал, докато слушаха Мелвин Хет и вярваха на заключенията му.

За Денис уикендът щеше да бъде много дълъг.

 

Заключителните пледоарии започнаха в понеделник сутринта. Нанси Шу първа говори от името на обвинението и повтори показанията на всички техни свидетели.

Грег Сондърс парира с аргумента, че обвинението не е доказало нищо; че задачата му да докаже извън всяко основателно съмнение вината на Денис очевидно не е изпълнена; че става дума за обвинение, изградено единствено на базата на близост с друг обвиняем и че съдебните заседатели трябва да обявят неговия клиент за невинен.

Бил Питърсън имаше последната дума. Той говори почти цял час, като повтаряше наново най-крайните изказвания на всичките си свидетели и отчаяно се опитваше да убеди съдебните заседатели, че неговите измамници и доносници са казали истината.

По обяд съдебните заседатели се оттеглиха за обсъждане и шест часа по-късно се върнаха с новината, че се разделени единайсет срещу един. Съдия Джоунс ги върна обратно, като им обеща вечеря, когато достигнат до окончателно решение. Около осем вечерта съдебните заседатели се върнаха и обявиха Денис Фриц за виновен.

Денис изслуша присъдата, замръзнал като статуя — зашеметен, защото беше невинен; шокиран, защото го бяха осъдили с такива неубедителни доказателства. Искаше му се да се нахвърли срещу всички съдебни заседатели, съдията, полицаите, цялата система, но процесът не беше завършил.

Не беше съвсем изненадан от решението. Беше наблюдавал съдебните заседатели и беше видял недоверието им. Те представляваха гражданите на Ейда, а градът имаше нужда от окончателна присъда. Щом ченгетата и Питърсън бяха толкова убедени, че Денис наистина е убиецът, значи така си беше.

Той затвори очи и си помисли за дъщеря си Елизабет, която вече беше на четиринайсет и напълно разбираше какво представляват вината и невинността. След като вече го бяха осъдили, как щеше да я убеди, че е невинен?

Докато хората напускаха съдебната зала, Пеги Стилуел припадна на моравата. Беше изтощена и сломена от мъка. Закараха я в най-близката болница, откъдето я изписаха скоро след това.

След като вече бяха установили въпроса за престъплението, процесът бързо премина към въпроса за наказанието. На теория съдебните заседатели трябваше да определят присъдата, като вземат предвид утежняващите вината обстоятелства, представени от обвинението с идеята да докарат смъртно наказание, и смекчаващите вината обстоятелства, представени от защитата с надеждата да спасят живота на обвиняемия.

Тази фаза от процеса срещу Фриц се оказа много кратка. Питърсън призова Ръсти Федърстоун, който в крайна сметка успя да разкаже на съдебните заседатели как Денис му е признал, че двамата с Рон са обикаляли баровете в Норман около четири месеца преди убийството. И толкова. Двамата заподозрени в убийство бяха отишли до Норман, на сто километра от Ейда, за да прекарат една дълга вечер в клубовете и баровете.

Следващата свидетелка, която се оказа и последната, разясни тази мистериозна история. Казваше се Лавита Бруьр и разказа как, докато си пиела в бара на „Холидей Ин“ в Норман, случайно попаднала на Фриц и Уилямсън. След още няколко питиета тримата си тръгнали заедно. Бруър седнала отзад. Денис седнал зад волана. Рон седнал на мястото до него и потеглили. Валяло. Денис карал бързо, минавал на червено и прочие и още в началото на пътуването тя изпаднала в истерия. Макар че никой от двамата не я пипнал и не я заплашвали, тя решила, че на всяка цена трябва да слезе. Но Денис не искал да спре. Пътуването продължило петнайсет-двайсет минути, после колата намалила скоростта и Бруьр успяла да отвори вратата и да скочи в движение. Изтичала до един уличен телефон и се обадила в полицията.

Никой не пострадал. Не били повдигнати обвинения. Никой не бил осъден.

Но според Бил Питърсън този инцидент беше ясно доказателство, че Денис Фриц е сериозна заплаха за обществото и трябва да бъде умъртвен, за да не застрашава други млади жени. Лавита Бруър беше най-добрата му свидетелка — единствената, с която разполагаше за момента.

По време на страстната си реч, в която искаше от съдебните заседатели да наложат най-тежкото наказание, Питьрсън се обърна към Денис, посочи го с пръст и заяви:

— Денис Фриц, ти заслужаваш да умреш заради това, което двамата с Рон Уилямсън сте причинили на Дебра Сю Картър.

Но Денис го прекъсна:

— Аз не съм убил Деби Картър.

След два часа съдебните заседатели се върнаха с присъда за доживотен затвор. След като я прочетоха, Денис се изправи, обърна се с лице към тях и каза:

— Госпожи и господа съдебни заседатели, бих искал само да кажа, че…

— Извинете — прекъсна го съдия Джоунс.

— Денис, не можеш да правиш това — обади се и Грег Сондърс.

Но Денис не искаше да го прекъсват. Той продължи:

— Господ на небето знае, че не съм го направил. Просто исках да ви кажа, че ви прощавам. Ще се моля за вас.

Когато го върнаха в килията му — в лепкавия мрак на собственото му малко късче от ада, — той не изпита абсолютно никакво облекчение, че е избягнал смъртното наказание. Беше на трийсет и осем години, беше невинен, не беше склонен към насилие и перспективата да прекара остатъка от живота си в затвора го ужасяваше.