Джон Гришам
Невинният (17) (Убийство и несправедливост в един малък град)

17

Острите стомашни болки започнаха рано през есента на 2004 г. Рон се чувстваше подут и не му беше добре нито когато седи, нито когато лежи. Малко по-добре ставаше, когато се разхождаше, но болката се усилваше. Постоянно се чувстваше изтощен и имаше проблеми със съня. Обикаляше по коридорите на поредния дом, където го бяха настанили, във всякакви часове на денонощието, и се опитваше да облекчи нарастващата тежест в стомаха си.

Анет живееше на два часа път и не го беше виждала цял месец, макар че той й се оплакваше по телефона. Когато дойде да го вземе за един зъболекарски преглед, остана шокирана от подутия му корем.

— Приличаше на бременна в десетия месец — каза тя.

Отказаха се от зъболекаря и отидоха направо в спешното отделение в Семиноул. Оттам ги изпратиха в една болница в Тълса, където на следващия ден Рон получи диагноза: цироза на черния дроб. Заболяването не подлежеше на операция, не можеше да се лекува и нямаше шанс да се направи трансплантация. Беше следващата смъртна присъда, но по-болезнена. Според оптимистичните прогнози му оставаха шест месеца живот.

Рон беше живял петдесет и една години, от които беше прекарал поне четиринайсет зад решетките, където нямате алкохол. След като го бяха освободили преди пет години, със сигурност беше посягал към бутилката, но освен това имаше и дълги периоди на абсолютно въздържание, в които се бореше с алкохолизма си.

Цирозата изглеждаше малко преждевременна. Анет зададе трудни въпроси и получи неясни отговори. В допълнение към алкохола имаше и наркотични вещества, макар и съвсем малко след освобождаването. Вероятна допълнителна причина бяха и лекарствата, които беше вземал толкова много години. Поне през половината от живота си Рон беше приемал в различни дози и количества много силни психотропни лекарства.

А може би поначало имаше слаб черен дроб. Вече нямаше значение каква е причината. Анет пак се обади на Рене, за да й съобщи поредната трудна за вярване новина.

Лекарите източиха няколко литра течност от подутия корем на Рон, после от болницата помолиха Анет да му намери друго място. Отказаха й в седем различни институции, преди да успее да настани Рон в дома за стари хора „Счупена стрела“. Сестрите и служителите там го приветстваха като роднина.

Скоро за Анет и Рене стана ясно, че шест месеца е твърде нереалистична прогноза. Рон бързо отслабваше. С изключение на гротескно подутия му корем, останалата част от тялото му просто изсъхна. Нямаше апетит и най-сетне спря да пие и да пуши. Черният му дроб бързо се скапваше, болката ставаше непоносима. Рон постоянно се измъчваше, с часове обикаляше стаята си и бродеше по коридорите на старческия дом.

Близките му се опитваха да прекарват възможно най-много време с него. Анет беше наблизо, но Рене, Гари и децата им живееха в Далас. Дотам беше пет часа с кола, но и те идваха при всяка възможност.

Марк Барет дойде няколко пъти да види стария си клиент. Беше много зает с новите си дела, но Рон винаги беше на първо място. Двамата разговаряха за смъртта и за живота след нея, за Бог и за обещанието за спасение чрез Христа. Рон гледаше на смъртта с почти съвършено спокойствие. Беше събитие, което очакваше с нетърпение, от години насам. Не се страхуваше да умре. Не таеше горчивина. Съжаляваше за много от нещата, които беше направил, за грешките си и за болката, която беше причинил, но искрено се беше обърнал към Господ за прошка. И тя му бе дадена.

Освен това не мразеше никого, макар че почти до края не споменаваше с добро Бил Питърсън и Рики Джо Симънс. В крайна сметка бе простил и на тях.

При следващото си посещение Марк заговори за музика и Рон с часове му разказваше за новата си кариера. Колко щеше да се забавлява на сцената, когато излезеше от старческия дом. Не спомена нищо за болестта си, нито за приближаващата смърт.

Анет му донесе китарата, но на Рон му беше трудно да свири. Вместо това я помоли да изпеят заедно любимите му химни. Последното му изпълнение беше в старческия дом, караоке. Някак си успя да намери сили да запее. Сестрите и мнозина от другите пациенти вече знаеха историята му и го насърчаваха. След това, докато записаната музика продължаваше да звучи като фон, той танцува и с двете си сестри.

За разлика от повечето хора на смъртно легло, които имат време да премислят и планират всичко, Рон не искаше свещеник, който да му държи ръката, да изслуша последната му изповед и да се моли с него. Рон познаваше Светото писание не по-зле от всеки пастор. Имаше своя вяра. Може би се беше отклонил повече от останалите, но съжаляваше за това и беше получил прошка.

Беше готов.

В петте години свобода имаше някои светли моменти, но като цяло те бяха неприятни. Беше живял на седемнайсет различни адреса и няколко пъти беше доказал, че не е в състояние да се справя самостоятелно. Какво бъдеще имаше? Беше само в тежест на Анет и Рене. Беше в тежест на някого през по-голямата част от живота си. Вече му беше омръзнало да продължава така.

Откакто го бяха осъдили на смърт, често беше казвал на Анет, че му се иска никога да не се е раждал. Копнееше всичко да свърши веднъж завинаги. Срамуваше се от мъките, които бе причинил, особено на родителите им, и искаше да отиде при тях, за да ги види, да им се извини и да останат завинаги заедно. Един ден, скоро след като го освободиха от затвора, Анет го намери в кухнята, където Рон се беше вторачил навън през прозореца и сякаш беше изпаднал в транс. Той я сграбчи за ръката и настоя:

— Помоли се с мен, Анет. Помоли се на Бога просто да ме отведе у дома, веднага, сега.

Тя не можа да изрече тази молитва.

Грег Уилхойт се върна за Деня на благодарността и прекара цели десет дни с Рони. Въпреки че Рон бързо си отиваше и беше натъпкан с морфин, успяха да си поговорят за живота в Крилото — неизчерпаем източник на горчиви шеги.

До ноември 2004 г. в Оклахома бяха извършени твърде много екзекуции и повечето от старите им съседи по килия вече не бяха между живите. Рон беше сигурен, че някои от тях ще го чакат в рая, когато пристигне. Повечето обаче със сигурност нямаше да стигнат дотам.

Той каза на Грег, че е видял и най-доброто, и най-лошото от живота. Нямаше какво повече да прави. Беше готов да си отиде.

— Беше напълно умиротворен — спомня си Грег. — Не се страхуваше от смъртта. Просто искаше да се свършва с това.

Когато Грег се сбогува с него, Рон беше почти в без ъзнание. Даваха му щедри дози морфин и смъртта беше само на няколко дни разстояние.

Светкавичното заболяване на Рон свари много от приятелите му неподготвени. Денис Фриц мина през Тълса, но не можа да намери старческия дом. Смяташе да се пърне възможно най-скоро, но не успя. Брус Либа работеше някъде извън щата и никой не можа да се свърже с него.

Почти в последния момент Бари Шек успя да се обади по телефона на Рон. Свързаха един високоговорител в стаята и гласът на Бари я изпълни. Беше еднопосочен разговор; Рон беше на толкова силна доза морфин, че едва-едва дишаше. Бари му обеща да дойде скоро, да му разкаже клюки и прочие. И успя да накара Рон да се усмихне, а останалите да се засмеят, като каза:

— Но ако не успея, Рони, поне ти обещавам, че в крайна сметка ще заковем Рики Джо Симънс.

После времето за посещения свърши и повикаха най-близките.

Три години по-рано известната фотографка Тарин Саймън обикаляше страната и интервюираше освободени от затвора за книгата, която подготвяше. Тогава тя снима Рон и Денис и подготви кратък материал за техния случай. После помоли и двамата да напишат или да кажат по няколко думи, които да добави към снимките им.

Рон заяви следното:

Надявам се да не отида нито в рая, нито в ада. Иска ми се просто да заспя, никога да не се събудя и никога да не сънувам кошмари. „Вечен отдих“, както пише на надгробните камъни — ето това искам. Защото не искам да се изправя в деня на Страшния съд. Не искам никой никога повече да ме съди. Когато бях осъден на смърт, се питах защо съм роден, кому е нужно това? Бях толкова отчаян, че едва не проклех мама и татко, че са ме довели на тази земя. Ако трябваше пак да изтърпя всичко, нямаше да се родя.

Но когато се изправи пред самото лице на смъртта, Рон леко ревизира позицията си. Все пак много държеше да прекара вечността в рая.

На 4 декември Анет, Рене и близките им се събраха около леглото му за последен път, за да се сбогуват.

Три дни по-късно в погребалния дом „Хейхърст“ беше проведена заупокойната служба. Пасторът на Рон, Тед Хийстън, помоли присъстващите да кажат по няколко думи във „възхвала“ на живота на покойника. Чарлс Стори, свещеникът на Рон от затвора, припомни няколко случки от „Макалистьр“. Марк Барет произнесе вълнуваща реч за приятелството им. Черил Пайлът прочете писмо, изпратено от Бари Шек, който не можа да дойде, защото се бореше да измъкне от затвора двама други осъдени на смърт.

Ковчегът беше отворен, вътре лежеше блед, посивял старец. В ковчега бяха наредени бейзболното му яке, ръкавицата и бухалката, а отстрани беше подпряна китарата му.

Музиката включваше два класически химна: „Ще отлетя“ и „Освободи ме“. Рон ги беше научил още като дете и ги беше пял през целия си живот: на детски лагери, на погребението на майка си, когато беше окован с белезници, в крилото на осъдените на смърт в най-тежкия си период и в къщата на Анет, когато го освободиха. Бяха ритмични, жизнени песни, които караха хората да си тактуват и да се усмихват.

Службата беше тъжна естествено, но освен това носеше и дух на облекчение. Един трагичен живот беше завършил и човекът беше отишъл на по-добро място. Точно затова се беше молил Рони. Най-сетне беше свободен.

По-късно следобед опечалените се върнаха в Ейда за погребението. Събра се внушителна тълпа от приятели на семейството. За да не обиди близките на Деби Картър, Анет уреди да погребат брат й в друго гробище.

Беше студен, ветровит ден. Седми декември 2004 г., точно двайсет и две години, след като за последен път бяха видели Деби жива.

Ковчегът беше носен от няколко мъже, сред които бяха Брус Либа и Денис Фриц. След няколко последни думи от местния свещеник, молитва и още малко сълзи присъстващите казаха последно сбогом на Рон.

На надгробния му камък бяха гравирани следните думи:

РОНАЛД КИЙТ УИЛЯМСЪН

Роден на 3 февруари 1953 г.

Починал на 4 декември 2004 г.

Издържал безброй изпитания

Несправедливо осъден през 1988 г,

Оправдан на 15 април 1999 г.