Джон Гришам
Невинният (13) (Убийство и несправедливост в един малък град)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Innocent Man (Murder and Injustice in a Small Town), (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

13

След като съдилищата в щата Оклахома приключиха с процеса срещу Рон и беше определена дата за екзекуцията му, неговите адвокати веднага се обърнаха към федералния съд за следващата фаза от обжалването. Процедурата е известна като „habeas corpus“ — „Да имаш тялото си“ на латински. Искането за процедурата по habeas corpus означава затворникът да бъде доведен пред съда за установяване на законността на задържането му.

Случаят на Рон беше възложен на Джанет Чесли от Службата за правна защита на социално слабите граждани в Норман. Джанет имаше богат опит в такива дела и беше свикнала с истеричното темпо на подаване на искове в последната възможна минута, докато се състезаваше със стрелките на часовника, отброяващи часовете до екзекуцията. Тя се срещна с Рон, обясни му процедурата и го увери, че ще му издейства отлагане на изпълнението на присъдата. В работата й подобни разговори бяха нещо обичайно и клиентите й, макар и доста неспокойни по очевидни причини, винаги й се доверяваха. Беше сериозна работа да ти определят дата за екзекуцията, но все пак не убиваха никого, преди да мине обжалването по habeas corpus. Но Рон беше вече различен. Официалното обявяване на датата на смъртта му окончателно го беше тласнало към лудостта. Той броеше оставащите му дни и не можеше да повярва на обещанията на Джанет. Часовникът не беше спрял. Камерата на смъртта го очакваше.

Мина седмица, после и още една. Рон се молеше и четеше Библията. Спеше много и спря да крещи. Даваха му щедри дози от лекарствата. Крилото беше притихнало в очакване. Останалите затворници не пропускаха нищо и се чудеха дали наистина ще екзекутират толкова очевидно невменяем човек като Рон Уилямсън.

Минаха три седмици.

 

Федералният областен съд за щата Оклахома се намира в Мъскоуги. През 1994 г. там работеха двама съдии, като и двамата не обичаха обжалвания по habeas corpus и изобщо дела, свързани със затворници. На първо място, бяха прекалено много. Всички затворници имаха проблеми и оплаквания; много от тях твърдяха, че са невинни и че са подложени на тормоз. Освен това осъдените на смърт имаха истински адвокати, някои от тях — от големи фирми, които работеха pro bono. Исковете им бяха силни и хитро измислени и човек трябваше да се отнася сериозно към тях. Обикновените затворници най-често се представляваха сами и разчитаха на съвети от опитните самоуки юристи от затворническите библиотеки, които продаваха експертния си опит срещу цигари. Когато нямаше обжалвания по habeas corpus, постъпваха оплаквания за лошатаа храна, студената вода в банята, злите надзиратели, стегнатите белезници, липсата на слънчева светлина. Списъкът беше дълъг.

Повечето такива искове нямаха основания и биваха отхвърляни веднага. После ги препращаха в Десети федерален апелативен съд в Денвър, столицата на огромната съдебна област, в която влизаше и щатът Оклахома.

Обжалването по habeas corpus, подадено от Джанет Чесли, беше възложено на случаен принцип на съдия Франк Сий — назначен още по времето на президента Джими Картър през 1979 г. Съдия Сий беше родом от Семиноул и преди да стане федерален съдия, беше работил единайсет години като обикновен съдия в Двайсет и втора област, която включваше и окръг Понтоток. Познаваше съда там, адвокатите и града.

През 1971 г. съдия Сий беше отишъл с колата си до градчето Ашър и беше произнесъл реч пред абитуриентите от тамошната гимназия. Един от седемнайсетте момчета и момичета там беше Рон Уилямсън.

След петнайсет години работа като съдия на Франк Сий му беше писнало от обжалванията по habeas corpus, които постъпваха в кабинета му. Петицията от Уилямсън пристигна през септември 1994 г. — само няколко дни преди датата, определена за екзекуцията. Съдията подозираше — дори беше сигурен, — че адвокатите на осъдените на смърт често нарочно чакат до последния възможен момент, преди да подадат петицията си, така че той и останалите федерални съдии да се окажат принудени да постановят отлагане на изпълнението на присъдата, докато се подготвят нужните документи. Франк Сий често се питаше какво ли преживяват затворниците, които броят оставащите им часове в отделението на осъдените на смърт, докато адвокатите им си играят на нерви с някой федерален съдия.

И въпреки че това беше стар адвокатски номер и съдия Сий разбираше защо го правят, целият процес изобщо не му харесваше. Няколко пъти беше постановявал отлагания на екзекуции, но никога не беше нареждал започване на ново дело.

Както обикновено петицията на Уилямсън първо беше прочетена от Джим Пейн, магистрат във федералния съд. Пейн беше известен с консервативните си убеждения и факта, че също не обича да се занимава с подобни обжалвания. Но беше и дълбоко уважаван заради вродената си честност. От много години негово задължение беше да проверява всяко обжалване, за да търси законни основания. Макар и да бяха редки, такива винаги съществуваха. И те правеха работата му интересна.

Но тя беше и от съдбоносно значение. Ако Джим Пейн пропуснеше нещо, погребано в дебелите папки с протоколите от процеса, един невинен човек можеше да бъде екзекутиран.

Петицията на Джанет Чесли беше толкова добре написана, че прикова вниманието му още с първия си абзац, и когато я прочете до края, Джим Пейн вече също изпитваше някои съмнения по отношение на справедливостта на процеса срещу Рон. Аргументите на Чесли се съсредоточаваха върху неадекватната защита на подсъдимия, неговата дееспособност и несигурността на веществените докателства, основани на анализа на косми.

Джим Пейн прочете петицията у дома си, вечерта след работа, и когато на следващата сутрин се върна в офиса, се срещна със съдия Сий и препоръча отлагане на екзекуцията. Съдия Сий много уважаваше своя колега и след продължително обсъждане на петицията на Уилямсън се съгласи да отмени определената дата.

След като в продължение на двайсет и три дни не беше откъсвал поглед от часовника и се беше молил горещо, Рон беше уведомен, че екзекуцията му се отлага за неопределено време. Беше стигнал на пет дни разстояние от смъртоносната инжекция.

 

Джим Пейн предаде петицията на асистентката си Гейл Суърд, която я прочете и се съгласи, че случаят изисква по-внимателно проучване. Така петицията се озова на бюрото на най-младата служителка в офиса, юристката Вики Хилдебранд, която като най-зелена вършеше цялата работа по случаите с осъдени на смърт. Преди да завърши юридическия факултет, Вики беше социална работничка, така че бързо и без уговорки беше поела ролята на дежурна защитничка на правата на осъдените в по-скоро консервативно настроения кабинет на съдия Сий.

Уилямсън беше първият й случай на осъден на смърт, който обжалва по habeas corpus, и тя остана смаяна още от първия абзац на петицията:

 

Това странно дело се основава на един сън, който за Роналд Кийт Уилямсън се е превърнал в кошмар. Арестували са го почти 5 години след престъплението, когато свидетелката, способна да потвърди алибито на мистър Уилямсън, вече не е била между живите, и обвинението е изградено почти изцяло върху „самопризнанието“ на осъдения за нещо, случило се насън, на човек със сериозни психически проблеми — Рон Уилямсън.

 

Вики продължи да чете и скоро бе потресена от недостатъчните доказателства, представени от обвинението по време на процеса, както и от необяснимите ходове на защитата. Когато прочете всичко докрай, вече сериозно се съмняваше във вината на Рон.

И веднага се запита дали има достатъчно здрави нерви за тази професия. Дали всички петиции щяха да бъдат също толкова убедителни? Дали щеше да вярва на всички осъдени на смърт, че са невинни? Тя сподели притесненията си с Джим Пейн, който измисли следния план: щяха да се обърнат към Гейл Суърд, която беше с по-консервативни убеждения, и да поискат и нейното мнение. Вики прекара целия петък в копиране на дебелите папки с протоколите от процеса в три екземпляра, по един за всеки от участниците в конспирацията. Магистратът и двете му помощнички прочетоха всяка дума от процеса срещу Рон през уикенда и когато се събраха отново в понеделник сутринта, присъдата им беше единодушна. Макар че бяха с десни, леви и центристки политически убеждения, и тримата се съгласиха, че процесът не е бил справедлив. Тримата не само бяха убедени, че процесът е бил в противоречие с Конституцията; те вярваха, че Рон като нищо ще се окаже невинен.

Заинтригува ги споменаването на книгата „Сънищата на Ейда“. В петицията на Джанет Чесли също се отделяше важно място на признанието на Рон за съня му. Оказа се, че Рон е прочел книгата скоро след арестуването си и екземпляр от нея е бил в килията му по времето, когато беше разказал съня си на Джон Крисчън. Книгата беше излязла преди седем години и вече не се намираше в книжарниците, но Вики я откри при антикварите и в библиотеките. Тримата бързо я прочетоха и съмненията им към властите в Ейда сериозно се задълбочиха.

Тъй като се знаеше, че съдия Сий е доста рязък по отношение на обжалванията в последния момент, решиха първо към него да се обърне Джим Пейн, за да разчупи леда към случая на Уилямсън. Съдия Сий го изслуша внимателно, после Вики и Гейл също се присъединиха към тях. И тримата бяха твърдо убедени, че трябва да се насрочи нов процес, и след като ги изслуша, съдията се съгласи лично да проучи петицията.

Той познаваше Бил Питърсън, Барни Уорд и цялата банда в Ейда. Харесваше Барни, но не обичаше Питърсън. Честно казано, изобщо не беше изненадан от небрежно проведения процес и неубедителните доказателства. В Ейда ставаха странни неща и до съдия Сий от години долитаха слухове за лошата репутация на местните ченгета. Особено го притесни фактът, че съдия Роналд Джоунс не беше успял да контролира процеса. Лошата полицейска работа и предубедените прокурори не бяха рядко срещано явление, но именно съдията трябваше да осигури справедлив процес.

Франк Сий не се изненада и от това, че апелативният съд не беше видял нищо нередно в делото.

И когато се убеди, че справедливостта не е възтържествувала наистина, той и неговият екип се впуснаха в подробно проучване на целия случай.

 

Денис Фриц беше изгубил връзка с Рон. Беше написал едно писмо на стария си приятел, но то бе останало без отговор.

Ким Маркс и Лесли Делк отидоха до „Конър“, за да разпитат Денис във връзка с тяхното разследване. Донесоха му видеозаписа със самопризнанието на Рики Джо Симънс и му го пуснаха. Както и Рон, Денис също се ядоса, че някой друг си е признал за убийството, в което бяха обвинени те двамата, но тази информация не е била представена в съда. Двамата с Ким Маркс започнаха кореспонденция и тя редовно го осведомяваше за новостите по случая на Рон.

Като редовен посетител на затворническата библиотека, Денис беше в течение на всички съдебни клюки и прецеденти от цялата страна. Той и останалите самоуки адвокати от затвора не пропускаха нищо в бранша. В началото на 1990-те за пръв път се заговори за ДНК тестове и Денис прочете всичко, което успя да намери по въпроса.

През 1993 г. беше излъчено едно телевизионно предаване, в което четирима мъже разказваха как са били оправдани с помощта на ДНК тест. Предаването стана популярно в цялата страна, особено в затворите, и послужи като катализатор за всеобщото движение в защита на невинните.

Една от групите, които вече бяха привлекли внимание към себе си, беше „Проект Невинност“, Бе основана през 1992 г. от двама адвокати от Ню Йорк, Питър Нойфелд и Бари Шек. В юридическия университет „Бенджамин Кардозо“ бе създадено дружество с идеална цел, в което студенти по право проучваха случаите под ръководството на опитни юристи. Нойфелд беше работил като pro bono адвокат в Бруклин в продължение на години. Шек беше специалист по ДНК и по-късно се прочу като един от адвокатите в екипа на О Джей Симпсън.

Денис внимателно проследи процеса срещу Симпсън и когато делото завърши, той се замисли как да се свърже с Бари Шек.

 

След като получи многобройни оплаквания за крило „X“, през 1994 г. организацията „Амнести Интърнашънъл“ проведе щателно проучване на затвора. Откриха многобройни нарушения на международните стандарти, включително по спогодби, подписани от САЩ, както и на минималните стандарти, установени от ООН. Нарушенията касаеха килиите, които бяха твърде малки, неадекватно обзаведени, неосветени, без прозорци, вентилация и достъп до естествена светлина. Дворът на затвора имаше прекалено много заграждения и беше твърде малък. Много от затворниците пропускаха всекидневния час за разходка, за да останат сами в килията си поне за малко. С изключение на гимназиален курс, в затвора не се предлагаха образователни програми, а на затворниците не се позволяваше да работят. Религиозните служби бяха ограничени. Изолацията на затворниците беше твърде сурова. Храната трябваше да стане обект на отделно проучване.

В заключение „Амнести Интърнашънъл“ описа условията в крило „X“ като жестоки, нехуманни и унизителни, в нарушение на всякакви международни стандарти. Според доклада на организацията „продължителният живот при тези условия крие риск от влошаване на физическото и психическото здраве на затворниците“.

Докладът беше обнародван, но нямаше юридическа тежест. Използваха го най-вече адвокатите на някои от затворниците, които бяха завели дела срещу администрацията на „Макалистър“.

 

След тригодишно прекъсване машината за изпълнение на смъртни наказания се раздвижи отново. На 20 март 1995 г. Томас Грасо, бял, на трийсет и две, беше екзекутиран само две години след пристигането му в Крилото. Въпреки че не беше лесно, Грасо беше успял да прекрати обжалванията си, защото искаше мъките му да приключат по-бързо.

След него дойде ред на Роджър Дейл Стафърд, прочутия „Ресторантски убиец“, който се сдоби с по-забележителна екзекуция. Масовите убийства в големите градове привличат повече журналистическо внимание, така че Стафърд си отиде с шум и трясък. Беше прекарал петнайсет години в Крилото и неговият случай често се използваше от полицаи, прокурори и най-вече политици като илюстрация на несъвършенствата в системата за автоматично обжалване на смъртните присъди.

На 11 август 1995 г. се проведе една твърде странна екзекуция. Робърт Бричийн, бял, на четирийсет години, едва успя да стигне до камерата на смъртта. Предишния ден бе погълнал цяла шепа болкоуспокоителни, които по някакъв начин беше успял да внесе в затвора. Самоубийството му трябваше да бъде последен опит да каже на държавата да върви по дяволите, но държавата все пак победи. Бричийн беше открит в безсъзнание от надзирателите. Веднага го откараха в болницата. Направиха му стомашна промивка и успяха да го стабилизират, за да го върнат в крило „X“ и да го убият, както се полага.

 

Съдия Сий накара екипа си да проучи методично всички аспекти от процеса срещу Уилямсън. Хората му изчетоха протоколите от делото, включително от предварителните заседания и всички останали срещи в съда. Каталогизираха дебелите медицински картони на Рон. Проучиха полицейските доклади и показанията на експертите от щатската лаборатория.

Работата беше разпределена между Вики Хилдебранд, Джим Пейн и Гейл Суърд. Превърна се в групов проект и никога не липсваха идеи и желание за работа. Процесът беше гнил, справедливостта очевидно беше нарушена и те искаха да поправят тази грешка.

Съдия Сий никога не се беше доверявал на анализа на косми. Веднъж беше председателствал едно федерално дело, в което най-важният свидетел на обвинението трябваше да бъде специалистът по анализ на косми, който работеше за ФБР. Квалификацията му беше несъмнена и беше давал показания много пъти в различни дела, но съдия Сий не се впечатли от него. Не разреши на обвинението да го използва като свидетел и го отпрати.

Вики Хилдебранд се нае да проучи въпроса с анализа на косми. В продължение на месеци чете всякакви проучвания по въпроса и постепенно се убеди, че това изобщо не е точна наука. Дотолкова не можеше да се вярва на резултатите, че не биваше изобщо да се използват в съдебни процеси — същото заключение, до което отдавна беше достигнал и съдия Сий.

На свой ред Гейл Суърд се съсредоточи върху Барни Уорд и грешките, които той беше допуснал в съда. Джим Пейн се занимаваше с проблемите, свързани с решението „Брейди“. Цели месеци екипът не погледна почти нищо друго, като оставяше Уилямсън настрана само колкото да реши някой спешен проблем. Нямаха краен срок, но съдия Сий беше строг началник, който не търпеше мързеливци в екипа си. Работеха до късно вечерта и през уикенда. Четяха и взаимно проверяваха данните си. И докато проучваха нови и нови страни на проблема, откриваха нови и нови грешки в проведения процес, а въодушевлението им нарастваше.

Джим Пейн всеки ден докладваше на съдията, който не пестеше коментарите и съветите си. Четеше черновите на екипа, редактираше ги и ги връщаше за допълнително доуточняване.

Но докато ставаше все по-очевидно, че ще се наложи да постанови нов съдебен процес, съдия Сий започна да се тревожи. Барни беше стар боен другар, отдавна прехвърлил най-добрите си години, който горчиво щеше да се обиди от критиката срещу него. А и как щяха да реагират хората в Ейда, когато разберат, че техният бивш съдия е взел страната на прочутия убиец Рон Уилямсън?

Освен това екипът знаеше, че работата им ще бъде разглеждана под лупа на следващото равнище, в Десети федерален апелативен съд в Денвър. Ами ако ги отхвърлеха? Бяха ли достатъчно убедени в каузата си? Имаха ли достатъчно силни аргументи, с които да убедят федералния съд?

Екипът работи под ръководството на съдия Сий почти цяла година. Най-после, на 19 септември 1995 г., една година след отлагането на екзекуцията, Франк Сий издаде съдебна заповед за установяване законността на задържането и насрочи ново дело.

Становището, което придружаваше и аргументираше това решение, заемаше почти сто страници и беше шедьовър на юридическия анализ. С ясни, но научно издържани фрази съдия Сий отхвърляше работата на Барни Уорд, Бил Питърсън, полицейското управление в Ейда и ЩБРО и макар че сдържаше критиката си срещу небрежната работа на съдия Джоунс, не оставяше съмнения какво мисли и по този въпрос.

Рон заслужаваше нов процес по редица причини, на първо място сред които беше неадекватната адвокатска защита. Грешките на Барни бяха многобройни и фатални. Включваха това, че не беше повдигнал въпроса за дееспособността на клиента си; не беше проучил и представил доказателства срещу Глен Гор; не беше изтъкнал факта, че Тери Холанд, една от основните свидетелки на обвинението, е свидетелствала и в процеса срещу Карл Фонтънот и Томи Уорд; не беше довел до знанието на съдебните заседатели факта, че Рики Джо Симънс е направил самопризнание за убийството, което е записано на видеокасета, от която Барни имаше копие; не беше оспорил самопризнаншята, направени от Рон още преди началото на процеса срещу него; не беше призовал свидетели, които да представят смекчаващи вината обстоятелства при определяне наказанието на Рон.

Бил Питърсън и полицаите бяха обвинени, че са укрили видеозаписа от втория разпит на Рон с детектора на лъжата, проведен през 1983 г.; че са използвали самопризнания, получени със съмнителни средства, включително разказа за съня на Рон; че са призовали на свидетелското място и са поставили под клетва известни доносници от затвора; че са представили обвинение без почти никакви веществени доказателства; че са укрили доказателства, които са можели да послужат за установяване на невинността на обвиняемия.

Съдия Сий разглеждаше подробно анализа на косми и постановяваше доста драматично, че тъй като този анализ е твърде несигурен, не бива да се използва в нито един съд в страната. Критикуваше и специалистите от щатската лаборатория за непрофесионалния начин, по който се бяха отнесли с пробите по време на разследването срещу Фриц и Уилямсън.

Бил Питърсън, съдия Джоунс и съдия Джон Дейвид Милър бяха обвинени, че не са прекратили процедурата, за да установят със сигурност въпроса за дееспособността на Рон.

Съдия Джоунс беше допуснал и нарушението да проведе заседание, свързано с решението „Брейди“ след края на процеса! Дори само фактът, че не беше уважил искането на Барни да представи специалист криминолог, който да оспори показанията на щатските експерти, беше достатъчен да бъде отменена всяка присъда.

С хирургическа прецизност съдия Сий излагаше на показ всички грешки в проведения процес и разкриваше каква подигравка със справедливостта е присъдата срещу Рон. За разлика от апелативния съд в Оклахома, който два пъти беше разглеждал случая, съдия Сий смяташе присъдата за несправедлива и се съмняваше във всичко.

В края на становището си той беше добавил нещо необичайно за този жанр — епилог. Беше написал следното:

 

Докато обмислях решението си по този случай, казах на един приятел, който не е юрист, че според мен фактите и законът ми повеляват да осигуря право на нов съдебен процес на един човек, който е обвинен и осъден на смърт.

— Убиец ли е този човек? — попита моят приятел.

Отговорих му просто:

— Няма как да знаем със сигурност, докато не се проведе справедлив съдебен процес.

Господ да ни е на помощ, ако в тази велика страна започнем да обръщаме глави настрана, докато екзекутират хора, които не са получили справедлив процес.

В този случай едва успяхме да предотвратим това.

 

В знак на добра воля съдия Сий изпрати копие от становището си на Барни Уорд с бележка, че съжалява, но не е имал друг избор. Барни никога повече нямаше да му проговори.

Макар че Вики Хилдебранд, Гейл Суърд и Джим Пейн бяха горди от работата си, все пак изпитваха известни опасения, защото трябваше да я представят пред обществото. В Оклахома не ставаш много популярен, когато осигуриш право на нов процес на човек, осъден на смърт. Бяха посветили една година от живота си на делото на Рон и въпреки че бяха сигурни в себе си, не искаха никой да подлага на критика съдия Сий и неговите помощници.

 

Заглавието на първа страница във вечерния вестник на Ейда от 27 септември 1995 г. гласеше: „Прокуратурата ще се бори срещу насрочването на нов процес“. От едната страна имаше гимназиална снимка на Рон Уилямсън, а от другата — на Бил Питьрсън. Статията започваше така:

 

Разгневеният Бил Питърсън заяви, че „няма нищо против“ да се яви дори пред Върховния съд на САЩ, ако се наложи, за да отхвърли неотдавнашното решение на един федерален съдия да се насрочи нов съдебен процес срещу Роналд Кийт Уилямсън, осъден за убийство в окръжния съд на Понтоток.

 

За щастие, поне на Питърсън нямаше да му се наложи да ходи лично до Вашингтон, за да се разправя. Той заявяваше, че лично щатският прокурор го е уверил, че ще се заеме „незабавно“ обжалване пред Десети федерален апелативен съд в Денвър. Следваше цитат:

 

Аз съм зашеметен, потресен, ядосан, объркан и още много други подобни неща. След като този случай е преминал през толкова много обжалвания и е станал обект на такова съсредоточено внимание, без никой да се усъмни в присъдата, изведнъж да се появи такова съдийско мнение — в това просто няма никакъв смисъл.

 

Питърсън беше пропуснал да каже, а репортерът беше пропуснал да посочи, че всички смъртни присъди минават по определения ред и рано или късно стигат до федералния съд, където съдиите са задължени да изкажат някакво мнение, каквото и да е то.

Но Питърсън беше набрал скорост. Продължаваше така:

 

Това дело е разглеждано от Върховния съд на САЩ два пъти. И в двата случая съдът потвърди присъдата и отхвърли искането за повторен процес.

 

Не беше точно така. Върховният съд на САЩ никога не беше разглеждал в подробности делото на Рон; стандартното отхвърляне на иска за повторен процес и връщането му в Оклахома в никакъв случай не означаваше, че Върховният съд е потвърдил присъдата.

Питърсън беше запазил най-опашатата си лъжа за накрая. В бележка под линия към становището си Франк Сий беше споменал книгата на Робърт Майър „Сънищата на Ейда“ и беше изброил присъдите, основани на самопризнания за сънища, които бяха произнесени в една и съща съдебна зала. Питърсън се беше разтревожил от споменаването на книгата и беше заявил, очевидно съвсем искрено:

 

Просто не е вярно, че някой от тези тримата — Уилямсън, Фонтънот или Уорд — е бил осъден на базата на самопризнания за сънувани деяния.

 

Щатът Оклахома обжалва решението на съдия Сий пред Десети федерален апелативен съд в Денвър. Въпреки че Рон беше доволен от развитието на събитията и перспективата за нов процес, той продължаваше да живее в затвора и да оцелява ден за ден в очакване на съдбата си.

И все пак вече не се бореше сам. Ким Маркс и Джанет Чесли, както и доктор Фостър, неговият лекар, продьлжаваха да се борят да му осигурят правилно лечение. В продължение на почти четири години администрацията на затвора беше упорствала в отказа си да го прехвърлят в специализираното отделение, където имаха на разположение по-качествени лекарства и по-добро медицинско обслужване. Отделението беше само на един хвърлей място от крило „Х“, но правилата забраняваха в него да се настаняват осъдени на смърт.

В един доклад Ким Маркс описа клиента си по следния начин:

 

Уплаших се — не от него, а за него. Настоях да потьрсим съдействие от някаква по-висша инстанция в системата на затворите, защото косата му беше стигнала до раменете, а по нея имаше жълти кичури, където очевидно се беше дърпал — пожълтяването от никотина вече не е само по върховете на пръстите му, а по целите му ръце и длани. Зъбите му буквално гниеха в устата. Според мен се е опитал да ги извади. Кожата му беше сива, защото очевидно не се беше къпал от седмици; беше кожа и кости; дрехите му бяха мръсни; ризата му изглеждаше, сякаш от месеци не бе прана. Рон не спираше да кръстосва килията си, говореше несвързано и всеки път, когато се опитваше да каже нещо, от устата му хвърчеше слюнка. В думите му нямаше никакъв смисъл и аз наистина се уплаших, че ще го загубим, че ще умре в затвора от здравословни проблеми, които произтичат от психическите му проблеми.

 

Джанет Чесли, Ким Маркс и Кен Фостър продължаваха да звънят на директорите на затвора „Макалистър“, които се сменяха постоянно, както и на заместниците им. Сюзън Ото, началничката на Джанет, успя да задейства някакви връзки в администрацията на затворите. Най-сетне през февруари 1996 г. Джеймс Сафъл, който вече заемаше висок пост в системата на затворите, се съгласи да се срещне с Ким и Джанет. Още в началото на срещата Сафъл обяви, че е оторизирал Рон Уорд, сегашния директор на затвора „Макалистьр“, да направи изключение за Рон Уилямсън и незабавно да го премести в специализираното отделение.

Разпореждането на Рон Уорд до началника на специализираното отделение признаваше, че то е официално забранено за осъдени на смърт. Част от него гласеше:

 

Разрешавам да се направи изключение от правилата на специализираното отделение в щатския затвор на Оклахома, а именно:

Вече всички затворници да имат достъп до него, освен ако не им е определена дата за екзекуция.

 

Каква ли беше причината за тази промяна?

Две седмици по-рано един психолог от затвора беше изпратил до заместник-директора поверителен доклад, който касаеше Рон Уилямсън. Освен другите си коментари психологът изброяваше поне няколко основателни причини Рон да бъде преместен в специализираното отделение:

 

Специалистите от моя екип са единодушни, че Рон Уилямсън страда от психично разстройство и вероятно ще има голяма полза от смяна на лекарствата. Освен това отбелязахме, че самият той не иска дори да се замисля или да обсъжда такава смяна.

Както знаете, в специализираното отделение имаме възможност да даваме на пациентите лекарствата, които ние изберем.

 

Иначе казано, в крило „Х“ им беше писнало от Рон и искаха да се отърват от него. Докладът продължаваше по следния начин:

 

Няма почти никакво съмнение, че състоянието на мистьр Уилямсън се влошава от седмица на седмица. Аз самият съм го отбелязвал, а служителите в крило „Х“ постоянно повдигат този въпрос. По-рано днес Майк Мълинс описа това влошаване и отрицателния ефект, който психопатичните изблици на затворника оказват върху атмосферата в цялото крило.

 

Но най-добрата причина за преместването на Рон всъщност беше да се ускори екзекуцията му. Докладът завършваше по следния начин:

 

По мое мнение при сегашното състояние на мистър Уилямсън психозата му вече е достигнала до равнище, на което вероятно ще бъде диагностициран като невменяем и следователно неподлежащ на екзекуция. Едно лечение в специализираното отделение може да го възстанови дотолкова, че да е в състояние да понесе наказанието си.

 

И така, Рон беше прехвърлен в специализираното отделение, където го настаниха в по-хубава килия с прозорец. Доктор Фостър смени лекарствата му и започна да следи как му ги дават. И макар че Рон изобщо не можеше да се нарече „здрав“, притихна и престана да изпитва непрекъснати болки.

Но състоянието му беше изключително крехко, а маниите му едва биваха удържани под контрол. Лекарите отбелязаха известен прогрес, но после изведнъж, на 25 април, три месеца след като го приеха в отделението, Рон пак беше преместен в крило „Х“ за две седмици. Никой лекар не беше разрешил това преместване; доктор Фостър не знаеше за него. Никой не даде обяснение за случая. Когато след двете седмици престой в крило „Х“ върнаха Рон в специализираното отделение, състоянието му се беше влошило значително. Доктор Фостър изпрати служебна бележка до директора на затвора, в която обясняваше каква вреда е нанесло внезапното местене на неговия пациент.

По едно стечение на обстоятелствата внезапното прехвърляне на Рон точно на 25 април съвпадаше с деня, предшестващ поредната екзекуция. На 26 април Бенджамин Бруър беше умъртвен, защото през 1978 г. беше намушкал съквартиранта си в Тълса. Бруър чакаше изпълнението на смъртната си присъда повече от дванайсет години.

Въпреки че беше прехвърлен в специализираното отделение, Рон си оставаше осъден на смърт. Не можеха да му позволяват да пропусне драмата с поредното убийство в отделението на смъртниците.

Джанет Чесли подозираше, че внезапното местене има нещо общо с юридическите маневри около делото. Щатът Оклахома бе обжалвал решението на съдия Сий пред Десети федерален съд в Денвър и беше насрочена дата за първо заседание. За да й попречат да твърди, че клиентът й е недееспособен до такава степен, че е преместен в специализираното отделение, властите бяха наредили Рон временно да бъде върнат в крило „Д“. Когато чу за преместването, Джанет побесня. Веднага нападна администрацията на затвора и щатските прокурори, които се занимаваха с обжалванията. Най-сетне й се наложи да обещае, че няма да споменава настаняването на Рон в специализираното отделение по време на встъпителната си реч на заседанието.

Върнаха Рон там, но вредата вече беше сторена.

 

Денис Фриц чу добрата новина, че Рон е спечелил на по-висша инстанция и ще има нов процес. Самият Денис нямаше този късмет. Тъй като не бе получил смъртна присъда, той нямаше служебно назначен адвокат и беше принуден сам да подаде петицията си по habeas corpus. Беше изгубил обжалването на ниво областен съд през 1995 г. и в момента обжалваше пред Десети федерален апелативен съд.

За Денис новината за повторния процес срещу Рон беше и радостна, и обидна. Беше му тъжно, че въпреки че беше осъден с помощта на същите свидетели и същите факти, неговото собствено обжалване беше отхвърлено.

Същевременно обаче се радваше, че Рон ще има втори шанс в съда.

През март 1996 г. той най-сетне писа за помощ на „Проект Невинност“. Един студент доброволец отговори на писмото и му изпрати въпросник, който да попълни. През юни студентът поиска копия от лабораторните изследвания на Денис — от пробите от космите, кръвта и слюнката му. Денис пазеше всичко в килията си и бързо изпрати копията в Ню Йорк. През август изпрати исканията си за обжалване, а през ноември — всичките протоколи от процеса срещу него. По-късно през същия месец получи чудесната новина, че „Проект Невинност“ официално се заема с неговия случай.

Заваляха писма в двете посоки, минаваха седмици и месеци. Десети федерален апелативен съд отхвърли жалбата му, а когато и Върховният съд отказа да гледа делото му през май 1997 г., Денис потъна в депресия. С обжалванията му беше свършено. Всички ония мъдри съдии с черни тоги, които прелистваха дебелите черни книги със закони, не бяха видели нищо нередно в процеса срещу него. Нито един от тях не беше забелязал очевидното — че един невинен човек е осъден погрешно.

Перспективата да прекара остатъка от живота си в затвора, която дотогава беше отхвърлял, изведнъж стана съвсем реална.

През същия месец той изпрати още четири писма до „Проект Невинност“.

 

През 1979 г. в малкото градче Окарчи на север от Оклахома Сити двама мъже, Стивън Хеч и Глен Айк, проникнаха с взлом в дома на преподобния Ричард Дъглас. Дъглас и съпругата му бяха убити с огнестрелно оръжие. Двете им малки деца също бяха простреляни, но някак си оцеляха. Убиецът беше Глен Ейк, който беше осъден на смърт, но след това получи право на нов процес, защото съдията му беше отказал правото да бъде прегледан от психиатър. Делото по обжалването му „Ейк срещу щата Оклахома“ се превърна в прецедент. На втория си процес той получи доживотна присъда, която и в момента излежава.

Участието на Стивън Хеч в убийствата съвсем не беше сигурно и беше предмет на яростни спорове, но въпреки това и той беше осъден на смърт. На 9 август 1996 г. Хеч беше завързан за количката и вкаран в помещението за изпълнение на смъртни присъди в крило „Х“. В стаята на свидетелите бяха двете деца на семейство Дъглас, вече пораснали.

Глен Ейк, безспорният физически извършител на убийството, получи доживотна присъда. Стивън Хеч, който не беше убивал никого, беше екзекутиран.

През 1994 г. един двайсетгодишен индианец на име Скот Доун Карпентьр обра магазин в Лейк Юфаола и уби собственика. След само две години в отделението на смъртниците той успя да прекрати обжалванията си и беше екзекутиран.

 

На 10 април 1997 г. Десети федерален апелативен съд в Денвър потвърди решението на съдия Сий. Съдът не прие забраната анализът на косми да се употребява в съдебни дела, но се съгласи, че Рон Уилямсън е осъден несправедливо.

Новият съдебен процес беше прехвърлен на Службата за правна защита на социално слаби граждани, където новият директор на отдела за дела по обвинение в предумишлено убийство беше Марк Барет. Въпреки че имаше осем подчинени, поради сложността на случая и предишния си опит в работата с Рон и той се зае лично с делото. Първоначалните материали, които му изпратиха, запълваха шестнайсет големи кашона.

През май 1997 г. Марк и Джанет Чесли отидоха до „Макалистър“, за да се срещнат с клиента си. Ролята на Джанет беше повторно да запознае Марк и Рон. Бяха се виждали за последен път през 1988 г., веднага след като Рон бе пристигнал в Крилото и Марк се бе заел с първото му обжалване.

Въпреки че познаваше Джанет, Ким Маркс и повечето от колегите адвокати и беше чувал много слухове и разкази за ужасните приключения на Рон сред осъдените на смърт, Марк остана потресен от сегашното му състояние.

През 1988 г. Рон беше на трийсет и пет, тежеше 110 килограма, имаше атлетично тяло, самоуверена походка, тьмна коса и бебешко лице. Девет години по-късно беше само на четирийсет и три, но можеше да мине за шейсет и пет годишен. Дори след цяла година в специализираното отделение продължаваше да е болезнено кльощав, блед като призрак и очевидно много, много болен.

Но все пак беше в състояние да говори дълго за делото си. Понякога се впускаше в монолози, които нямаха никакъв смисъл, но през повечето време осъзнаваше какво се случва и накъде отива процесът. Марк му обясни, че ДНК тестовете ще сравнят кръвта, космите и слюнката на Рон с пробите от космите и спермата, открити на местопрестъплението, и заключението от този анализ ще бъде окончателно и гарантирано. ДНК не лъже.

Рон изобщо не се поколеба; дори нямаше търпение да даде пробите.

— Аз съм невинен — повтаряше той. — И нямам какво да крия.

 

Марк Барет и Бил Питърсън стигнаха до споразумението, че Рон трябва да бъде прегледан, за да се определи дали е дееспособен. Освен това се съгласиха и за ДНК тест. Самият Питърсън поддържаше това предложение, защото беше убеден, че по този начин най-сетне ще закове Рон.

Но тестовете трябваше да почакат, защото оскъдният бюджет на Марк Барет не ги позволяваше. Очакваше се цената им да бъде около 5000 долара. За събирането на тези пари щяха да отидат няколко месеца. В крайна сметка се оказа, че сумата е още по-голяма.

Вместо това Марк се зае с психиатричната експертиза. Заедно с доста ограничения си екип той събра всички медицински картони на Рон. Намериха психолог, който ги прегледа, срещна се с Рон и се съгласи да пътува до Ейда, за да свидетелства.

След две пътувания до апелативния съд на щата Оклахома, една година престой в кабинета на съдия Сий, две години забавяне в Десети федерален апелативен съд в Денвър, две безполезни, но задължителни посещения във Върховния съд на САЩ във Вашингтон и безброй процедурни премествания между всички изброени инстанции делото на щата Оклахома срещу Роналд Кийт Уилямсън най-сетне се върна у дома.

Щеше да се гледа в Ейда десет години след като четирима полицаи бяха обградили Рон — гол до кръста, небръснат и бутащ някаква косачка с липсващо колело — и го бяха арестували за убийство.