Джон Гришам
Невинният (11) (Убийство и несправедливост в един малък град)

11

Макар Денис Фриц да не го осъзнаваше, дванайсетте месеца в тъмницата на окръжния затвор бяха добра подготовка за суровите условия на живота зад решетките.

Той пристигна в затвора „Конър“ през юни в микробус заедно с няколко други затворници — все още объркан, невярващ на съдбата си и ужасен до смърт. Беше важно да изглежда и да се държи самоуверено и той полагаше всички усилия за това. „Конър“ беше известен като „помийната яма“ на затворите със среден режим на сигурност. Беше сурово място, по-сурово от повечето подобни заведения, и Денис не спираше да се пита дали е случайност, че го изпратиха точно там.

Прекараха го през процедурите по приемане и му изнесоха стандартната лекция за правилата и разпоредбите, след което го настаниха в килия за двама с прозорец, който гледаше навън. Също като Рон, и той беше благодарен за прозореца. В Ейда беше живял цели седмици, без да види слънце.

Съкилийникът му беше мексиканец, който почти не говореше английски, и Денис нямаше нищо против. Самият той не знаеше испански и нямаше желание да го научи. Първото зашеметяващо предизвикателство беше как да се научи да живее самостоятелно, когато на една ръка разстояние във всеки един момент има друго, непознато човешко същество.

Денис се закле, че всяка свободна минута ще работи, за да се изтръгне от смазващото въздействие на присъдата си. Щеше да е твърде лесно да се откаже. Системата беше изцяло насочена срещу затворниците, но той беше твърдо решен да я победи.

Затворът „Конър“ беше претъпкан и прочут с насилието, което властваше в него. Вътре имаше банди, убийства, побоища, изнасилвания, наркотици на всяка крачка и надзиратели, винаги готови да бъдат корумпирани. Денис бързо откри по-сигурните райони и отбягваше хората, които според него бяха най-опасни. Гледаше на страха като на съюзник. След няколко месеца зад решетките повечето затворници неволно се поддаваха на рутината и се предаваха. Сваляха гарда, започваха да поемат глупави рискове и приемаха безопасността за нещо дадено.

А точно така беше най-лесно да пострадаш — затова Денис се закле, че никога няма да забрави да се страхува.

Събуждаха ги в 7:00 ч. сутринта и отваряха вратите на всички килии. Хранеха се в голямо помещение, където всеки можеше да сяда на произволно място. Белите седяха от едната страна, чернокожите от другата, а индианците и латиноамериканците оставаха по средата, но клоняха по-скоро към чернокожите. Храната на закуска не беше лоша — яйца, препечени филии, бекон. Разговорите бяха оживени. Затворниците се радваха на контакта с други човешки същества.

Повечето работеха доброволно; бяха готови на всичко, за да не стоят постоянно в крилото, където бяха килиите. Денис беше бивш учител, затова го назначиха да преподава на други затворници по програмата за изравняване на образователното ниво. След закуска той отиваше в класната стая и преподаваше до обяд. Заплатата му беше 7,20 долара на месец.

Майка му и леля му започнаха да му изпращат по 50 долара месечно. Едва събираха тези пари, но не можеха да не го правят. Денис ги харчеше в будката — за тютюн, консерви с риба-тон, солени и сладки бисквити. Практически всички затворници пушеха, така че цигарите бяха най-силната валута. Кутия „Марлборо“ представляваше същото, което в света навън беше дебела пачка банкноти.

Денис бързо намери юридическата библиотека и с радост научи, че му е разрешено да чете там всеки ден от 1 до 4 ч. следобед, без да го прекъсват. Никога по-рано не беше пипвал книга по право, но беше твърдо решен да се справи с материята. Някои от „юристите“, които бяха прочели доста и се смятаха за специалисти, се сприятелиха с него и му обясниха как да борави с дебелите томове. Както всичко останало в затвора, съветите им не бяха безплатни. Плащаше им се в цигари.

Денис започна юридическото си обучение, като изчете стотици дела, гледани в Оклахома. Търсеше прилики и потенциални грешки в собствения си процес. Скоро щяха да започнат обжалванията и той искаше да знае поне колкото адвоката си. Откри всичко необходимо в библиотеката и си направи бележки по хиляди процеси, проведени в цялата страна.

Затворниците бяха прибирани в килиите между 4 и 5 ч. следобед; тогава ги преброяваха и подготвяха всекидневния доклад. Вечерята беше в 7:30 ч. От този момент до вечерното прибиране в килиите в 10:15 ч. затворниците можеха да обикалят, да спортуват, да играят карти, домино или баскетбол. Много от тях предпочитаха просто да висят навън, да седят на групички, да си говорят, да пушат и да убиват времето.

Денис се връщаше в юридическата библиотека.

Дъщеря му Елизабет беше на петнайсет и двамата поддържаха оживена кореспонденция. Тя живееше при баба си, в стабилен дом, където й обръщаха достатъчно внимание. Елизабет вярваше, че баща й е невинен, но Денис подозираше, че все пак храни и някакви съмнения. Пишеха си писма и говореха по телефона поне веднъж в седмицата. Денис обаче не й разрешаваше да му идва на свиждане. Не искаше дъщеря му дори да се доближава до затвора. Не искаше да го вижда в затворнически дрехи, зад огради от бодлива тел.

Майка му Уанда Фриц дойде в „Конър“ скоро след като Денис пристигна там. Свижданията бяха в неделя, от 10 сутринта до 4 ч. следобед, в зала с редици сгъваеми маси и столове. Беше като в зоопарка. Пускаха едновременно по двайсетина затворници, а семействата им ги чакаха в залата — съпруги, деца, майки и бащи. Имаше силни емоции. Децата често бяха шумни и невъзпитани. Затворниците не бяха с белезници и се разрешаваше физически контакт с близките им.

А престъпниците искаха точно това, въпреки че беше забранено да се целуват и опипват пред останалите. Номерът беше да накараш някой приятел да „заглавика“ най-близкия надзирател, за да осъществиш трескав сексуален контакт зад гърба му. Не беше необичайно да се видят двойки, които се шмугваха между два автомата за безалкохолни напитки и някак си успяваха да извършат полов акт. Съпруги, които до един момент кротко стояха на масите за свиждания, изведнъж изчезваха под тях — за един бърз минет.

За щастие, Денис успя да задържи вниманието на майка си по средата на този хаос. И все пак свиждането беше най-стресиращият момент от седмицата. Той я помоли настоятелно да не идва.

 

Скоро Рон се върна към старите си навици да обикаля килията и да крещи. Ако човек вече не беше луд, в Крилото със сигурност щеше да полудее съвсем скоро. Рон заставаше на вратата и с часове крещеше: „Невинен съм! Невинен съм!“ Накрая прегракваше. Гласът му обаче постепенно укрепна от всекидневното упражнение и той успяваше да крещи все по-дълго: „Не съм убил Деби Картьр! Не съм убил Деби Картър!“

Беше запомнил целия запис от самопризнанието на Рики Джо Симънс, дума по дума, и го рецитираше с пълно гърло на надзирателите и останалите затворници. Можеше с часове да цитира протоколите от собствения си процес — цели страници от показанията, които го бяха осъдили на смърт. Останалите затворници искаха да го удушат, но същевременно се удивляваха на силната му памет.

Не и в два сутринта, разбира се.

Веднъж сестра му Рене получи странно писмо от друг затворник. Част от него гласеше:

Скъпа Рене,

Слава на Господа! Пише ти Джей Нийл, номер 141128. Пиша това писмо по молба и от името на брат ти Рон. Рон живее по диагонал срещу моята килия. Понякога преминава през много трудни моменти — всъщност почти всеки ден. Останах с впечатлението, че трябва да взема някакви лекарства, за да може поведението му да се стабилизира и да се промени. За нещастие обаче лекарствата тук са ограничени и не му действат в оптимална степен. Най-големият проблем на Рон е ниското му самочувствие. Според мен хората тук го смятат за слабо интелигентен. Най-тежките моменти са между 12 през нощта и 4 ч. сутринта.

На равни интервали от време крещи различни неща с всичка сила. Това тревожи повечето затворници, които са му съседи. Отначало се опитаха да го вразумят, а после просто да го търпят. Но дори това вече е почти невъзможно за мнозина. (Най-вероятно защото заради него не могат да спят нощем.)

Аз съм християнин и всеки ден се моля за Рон. Говоря с него и го изслушвам. Той много обича и двете ви с Анет. Аз съм му другар. Случвало се е да заставам като буфер между Рон и хората, изнервени от крясъците му, за да му говоря, докато се успокои.

Господ да благослови теб и семейството ти.

 

Искрено твой, Джей Нийл

Приятелството на Нийл с когото и да било в Крилото беше съмнително, а религиозните му убеждения често бяха обсъждани от останалите. „Другарите“ му се отнасяха твърде скептично към тях.

Преди да влезе в затвора, той и интимният му приятел мечтаеха да се преместят да живеят в Сан Франциско, където можеха да съжителстват, без да се крият. Но тъй като нямаха пари, решиха да оберат банка — дейност, в която нямаха опит. Избраха си една в градчето Джеронимо, но след като нахлуха в сградата и шумно обявиха намеренията си, настана хаос. Последва меле, Нийл и партньорът му намушкаха смъртоносно трима от банковите служители, застреляха един клиент и раниха други трима. По средата на кървавата баня Нийл остана без патрони. Осъзна го едва когато насочи револвера си в главата на едно малко дете и натисна спусъка, но не последва изстрел. Детето остана невредимо — поне физически. Двамата убийци избягаха с около 20 000 долара в брой и скоро пристигнаха в Сан Франциско, където се впуснаха да пазаруват — палта от норка, копринени шалове и други подобни. Пръскаха пари в гей баровете и си изкараха наистина чудесно в продължение на малко повече от двайсет и четири часа. После ги арестуваха и ги закараха обратно в Оклахома, където Нийл в крайна сметка беше екзекутиран.

Докато живееше в Крилото, Нийл имаше навика да цитира Светото писание и да изнася кратки проповеди, но почти никой не го слушаше.

* * *

Медицинските грижи не бяха на високо равнище в Крилото. Всички затворници казваха, че първо губиш здравето си, после и разума си. Рон беше прегледан от лекаря на затвора, който поне можеше да се възползва от старите му медицински картони, в които беше документирана историята на психическото му заболяване, както и продължителната му злоупотреба с наркотици и алкохол, което не беше особено изненадващо в крило „Ф“. Рон страдаше от маниакална депресия поне от десет години. Имаше признаци на шизофрения и разстройство на личността.

Отново му предписаха меларил, който малко го успокои.

Повечето от останалите затворници бяха убедени, че Рон просто се преструва на луд, като се надява по този начин някак си да се измъкне от отделението на смъртниците.

През две килии от Грег Уилхойт живееше затворник на име Сони Хейс. Никой не знаеше откога точно чака Сони, но със сигурност беше пристигнал в крилото на осъдените на смърт преди всички останали. Наближаваше седемдесет, беше в ужасно здравословно състояние и отказваше да се вижда и да говори с когото и да било. Покриваше вратата на килията си с вестници и одеяла, не палеше лампите, ядеше колкото да не умре от глад, никога не се къпеше, не се бръснеше и не се подстригваше, никой не му идваше на свиждане, а той отказваше да се среща с адвокатите си. Не изпращаше и не получаваше писма, не се обаждаше по телефона, не си купуваше нищо от будката, не даваше дрехите си за пране и нямаше нито телевизор, нито радио. Никога не излизаше от собствената си малка тъмница и минаваха цели дни, без отвътре да се чуе и звук.

Сони беше напълно невменяем и тъй като е забранено да се екзекутират хора в такова състояние, просто го бяха оставили да изгние както иска. Сега в Крилото имаше и още един луд, макар че Рон не изглеждаше толкова убедителен. Според останалите той само се преструваше.

Един път обаче Рон успя да привлече вниманието на всички. Някак си беше успял да запуши тоалетната си и килията му се наводни с пет сантиметра. Той се съблече чисто гол и започна да скача в импровизирания басейн от горното легло в килията си, като крещеше несвързано. Надзирателите едва успяха да го хванат и да го упоят.

 

Въпреки че в Крилото нямаше климатична инсталация, имаше отопление и с настъпването на зимата затворниците зачакаха по древните тръби на парното да потекат потоци от топъл въздух. Но нищо подобно не се случи. В килиите настъпи студ. От вътрешната страна на прозорците нощем често се образуваше ледена коричка, а обитателите се обличаха с всичките си дрехи и стояха завити колкото се може по-дълго.

Единственият начин да успеят да заспят беше да облекат всичко — и двата чифта чорапи, боксерки, тениски, панталони, ризи и всичко останало, което можеше да се купи от будката. Допълнителните одеяла бяха лукс, който не се предлагаше от държавата. Храната, която пристигаше студена дори през лятото, през зимата почти не можеше да се дъвче.

 

Присъдите срещу Томи Уорд и Карл Фонтънот бяха отменени от по-висша инстанция, защото самопризнанията на всеки от тях бяха използвани срещу другия в съда, а гьй като и двамата не бяха свидетелствали на процесите си, бяха лишени от правото да се изправят лично срещу обвинителя си.

Ако ги бяха осъдили в отделни процеси, щяха да избягнат този конституционен проблем.

Разбира се, ако не бяха взели предвид самопризнанията им, изобщо нямаше да има присъди.

Така че ги изведоха от Крилото и ги върнаха обратно в Ейда. Томи беше съден повторно в град Шоуни, окръг Потауатоми. Бил Питьрсън и Крис Рос отново бяха прокурори, съдията разреши на съдебните заседатели да се пусне записът от самопризнанието, те отново гласуваха, че Томи е виновен, и му дадоха нова смъртна присъда. По време на повторното дело майка му всеки ден идваше в съда с колата на Анет Хъдсън.

Повторният процес срещу Карл се проведе в Холдънвил, окръг Хюс. Той също беше признат за виновен и отново получи смъртна присъда.

Когато научи за отмяната на присъдите срещу тях, Рон обезумя от радост; когато разбра, че са ги осъдили повторно, изпадна в шок. Собственото му обжалване също пълзеше нагоре по каналите на съдебната система. Случаят му беше поет от държавна апелативна институция. Тъй като броят на делата за предумишлено убийство се беше увеличил, бяха назначили още адвокати. Марк Барет имаше прекалено много работа и трябваше да се разтовари от един-два случая. Освен това с тревога очакваше решението по делото на Грег Уилхойт. Суровото отношение на съда към обвиняемите беше широко известно, но Марк беше убеден, че Грег все пак ще получи шанс за втори процес.

Новият адвокат на Рон беше Бил Люкър, който енергично се зае да докаже, че процесът срещу Рон не е бил справедлив. Той разкритикува защитата на Барни Уорд и заяви, че Рон е получил „неадекватна юридическа защита“ — често срещано обвинение в обжалванията на присъди за предумишлено убийство. Най-големият грях на Барни беше, че не е повдигнал въпроса за психическото състояние на Рон и не е представил в съда медицинските му картони. Люкър проучваше грешките на Барни и списъкът ставаше все по-дълъг.

Освен това адвокатът атакуваше методите и тактиката на полицията и прокурорите, както и решенията на съдия Джоунс: това, че беше разрешил съдебните заседатели да чуят самопризнанието на Рон за някакъв негов сън; това, че беше подминал многобройните нарушения според „Брейди“, които беше допуснало обвинението; и изобщо това, че не беше осигурил на Рон конституционното му право на честен и справедлив съдебен процес.

Огромното мнозинство от клиентите на Бил Люкър очевидно бяха виновни. Работата му беше да се увери, че ще се възползват максимално от правото си да обжалват. Но случаят на Рон беше различен. Колкото повече проучвания правеше Люкър и колкото повече въпроси задаваше, толкова повече нарастваше увереността му, че може да победи в това обжалване.

Рон оказваше голямо съдействие на адвоката си. Имаше собствено мнение и беше готов да го сподели. Често му се обаждаше по телефона и му пишеше многословни писма. Коментарите и наблюденията му най-често бяха от полза. В някои случаи си спомняше с изумителни подробности историята на заболяването си.

Често споменаваше за самопризнанието на Рики Джо Симънс и смяташе, че изключването му от съдебния процес срещу него самия представлява сериозно нарушение на закона. Написа на Люкър следното:

Скъпи Бил,

Както знаеш, според мен именно Рики Симънс е убил Деби. Ако не го е направил, защо да си го признава? Бил, аз живея в ада. Смятам, че е редно Симънс да плати за това, което е направил, а аз да бъда освободен. Те не искат да ти осигурят достъп до самопризнанието му, защото знаят, че с негова помощ веднага ще ми издействаш нов процес. Така че, за бога, продължавай да притискаш тези копелета да ти дадат самопризнанието му.

С приятелски чувства, Рон

Тъй като имаше много свободно време, Рон водеше активна кореспонденция, особено със сестрите си. Те знаеха колко важни са писмата за него и винаги намираха време да му отговорят. Обикновено ставаше въпрос за пари. Рон не беше в състояние да яде затворническата храна и предпочиташе да си купува каквото може от будката. Веднъж писа на Рене следното:

Рене,

Знам, че Анет ми праща по малко пари. Но ми става все по-трудно. Тук е Карл Фонтьнот, който си няма никого, за да му дава каквото и да е. Моля те, изпрати ми нещо допълнително, дори да са само 10 долара.

С любов, Рони

Точно преди първата си Коледа в Крилото той отново писа на Рене, този път следното:

Рене,

Благодаря ти за парите. Ще бъдат от полза. Най-вече за струни за китарата и кафе. Тази година получих пет картички за Коледа, включително и твоята. Коледата е хубав празник.

Рени, тези 20 долара наистина пристигнаха навреме. Бях взел назаем от един приятел, за да си купя струни за китарата, и щях да му ги върна от онези 50, които Анет ми изпраща всеки месец. Но така нямаше да ми стигнат за следващия месец. Знам, че 50 долара месечно са си много пари, но аз ги поделям с един човек, чиято майка не може да си позволи да му изпраща никакви. Само веднъж получи 10 долара и това бяха първите му пари от септември насам, когато ме преместиха до него. Давам му кафе, цигари и прочие. Горкият човек. Днес е петък, значи утре всички ще отваряте подаръци. Надявам се да получите каквото искате. Децата наистина растат много бързо. Но ако не се стегна веднага, ще се разплача.

Кажи на всички, че ги обичам, Рони

Беше трудно да се повярва, че за Рони тази Коледа наистина е „хубав празник“. Животът на един осъден на смърт и без това беше достатъчно тежък, но откъсването от семейството му причини толкова болка и отчаяние, че Рон просто не издържа. Рано през пролетта на 1989 г. състоянието му започна да се влошава. Напрежението, скуката и потиснатият гняв от това, че го пратиха в ада за едно престъпление, което не беше извършил, го обзеха с такава сила, че Рон рухна. Започна да си реже вените, като се опитваше да се самоубие. Беше толкова потиснат, че жадуваше да умре. Раните, които си нанесе, бяха повърхностни, но все пак останаха белези. Това се случи няколко пъти поред и надзирателите започнаха да го наблюдават внимателно. Когато не сполучи с прерязването на вените, Рон успя да запали матрака и да си изгори крайниците. В последна сметка излекуваха изгарянията му, но почти постоянно го държаха под наблюдение.

 

На 12 юли 1989 г. той писа на Рене:

Скъпа Рене,

Страдам ужасно. Имам изгаряния втора и трета степен. Напрежението тук е огромно. Безизходицата е толкова мъчителна, Рене, че главата започва да ме боли и аз я удрям в бетона. Лягам на пода и започвам да си блъскам главата в него. Удрям се сам по лицето, докато не се насиня. Всички са натъпкани като сардели. Сигурен съм, че никога не съм преживявал такова мъчение. Магическото решение на проблема се казва „пари“. Тук никога няма нищо, което да може да се яде. Сякаш оцелявам на някакъв самотен остров. Хората са бедни, но понякога ми се налага да ги моля за една хапка, за да залъжа стомаха си. Отслабнал съм. Толкова много страдам.

Моля те, помогни ми, Рон

В един особено продължителен период на депресия Рон спря да общува с всички и се отдръпна изцяло в себе си, докато един ден надзирателите не го откриха на леглото му, свит като зародиш. Не реагираше на нищо.

А после, на 29 септември, пак си преряза вените. Рядко вземаше лекарствата си, постоянно говореше за самоубийство и властите най-сетне признаха, че той представлява заплаха за собствения си живот. Преместиха го в държавната болница във Винита. Когато го приеха там, той заяви:

— Страдам незаслужено.

След постъпването му в болницата първо го прегледа доктор Лизарага, който видя пред себе си трийсет и шест годишен мъж, злоупотребявал дълго с наркотици и алкохол, рошав и небръснат, с дълга посивяла коса и мустаци, със скъсани затворнически дрехи, със следи от изгаряне по краката и ръцете — белези, които не криеше от лекарите. Рон веднага си призна, че е извършил много лоши неща, но твърдо отричаше да е убил Деби Картър. Несправедливото отношение срещу него го измъчваше до такава степен, че беше изгубил всякаква надежда и искаше да умре.

През следващите три месеца Рон остана в болницата. Стабилизираха приема на лекарствата му. Прегледаха го различни специалисти — невролог, психолог, няколко психиатри. Многократно беше отбелязано, че той е психически лабилен, има нисък праг на търпимост, липсва му самочувствие, понякога се откъсва от света и проявява тенденция да избухва без предупреждение. Промените в настроението му бяха забележително резки и остри.

Беше труден пациент и с времето стана агресивен към лекарите и другите болни. Тази агресия не можеше да бъде толерирана, така че го изписаха от болницата и го върнаха в отделението на осъдените на смърт. Доктор Лизарага му предписа литиев карбонат, наван и когентин — лекарство, използвано най-вече да лекува паркинсонова болест, но понякога и тремора и възбудимостта, причинявани от силни транквиланти.

 

Малко след като върнаха Рон в „Биг Мак“, един надзирател на име Савидж беше брутално нападнат от осъдения на смърт Майкъл Патрик Смит, когото всички смятаха за най-опасния убиец в затвора. Смит беше успял да закрепи самоделен нож на края на дръжката на една метла и я промуши през решетките, докато надзирателят му носеше храната. Острието влезе в гръдния кош и достигна сърцето, но надзирателят по чудо оживя.

Две години по-рано Смит беше намушкал друг затворник.

Нападението се случи не в отделението на осъдените на смърт, а в крило „Д“, където бяха прехвърлили Смит за наказание. Но властите в затвора решиха, че вече е крайно необходимо да се построи нова, модерна сграда. Нападението получи широк отзвук в медиите, който помогна за финансирането на новата постройка.

Започнаха плановете за изграждането на крило „Х“, което от самото начало беше проектирано да „увеличи сигурността и контрола, като същевременно осигури на затворниците и надзирателите безопасна, съвременна среда, в която да живеят и работят“. Предвиждаха се двеста килии, разположени по протежението на четири коридора на два етажа.

Още от самото начало проектите за новото крило „Х“ се обсъждаха с надзирателите. В напрегнатата атмосфера след нападението срещу Савидж усилията бяха насочени към създаване на „безконтактна“ среда. Трийсет и пет надзиратели от затвора дори се срещнаха лично с архитектите от Тълса, наети да проектират сградата.

И въпреки че от „Макалистър“ никога не беше успявал да избяга осъден на смърт, строителите взеха драматичното решение да разположат цялото крило под земята.

 

След две години в отделението на смъртниците психическото здраве на Рон сериозно се влошаваше. Шумът, който вдигаше постоянно — крясъци, писъци и ругатни във всички часове на денонощието, — ставаше все по-нетърпим. Поведението му беше все по-отчаяно. Избухваше за нищо и се хвърляше да троши каквото му попадне. Понякога пък започваше да плюе в коридора в продължение на цели часове. Веднъж дори се изплю върху един надзирател. И когато започна да хвърля изпражненията си през решетките, най-сетне решиха да го преместят.

— Пак мята лайна! — извика един надзирател и всички се скриха.

Когато спря, надзирателите скочиха върху Рон и го отведоха пак във Винита за нов преглед.

Рон прекара един месец в болницата, от юли до август 1990 г. Отново го прегледа доктор Лизарага, който му постави същата диагноза. След три седмици Рон започна да настоява да го върнат при осъдените на смърт. Тревожеше се за обжалването си и смяташе, че ще може да работи повече по него в „Макалистър“, където поне имаше юридическа библиотека. Дадоха му нови лекарства и състоянието му изглеждаше стабилизирано, така че се съгласиха да го върнат в затвора.