Джон Гришам
Невинният (10) (Убийство и несправедливост в един малък град)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Innocent Man (Murder and Injustice in a Small Town), (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Издателство „Обсидиан“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

10

В Оклахома се отнасят много сериозно към смъртното наказание. Когато Върховният съд на САЩ одобри възобновяването на екзекуциите през 1976 г., щатските законодателни органи в Оклахома свикаха специално заседание, за да приведат в действие висящите смъртни присъди. На следващата година законодателите обсъдиха новаторската идея смъртното наказание да се изпълнява с инжекция, вместо да се прибягва до „Старата светкавица“ — прочутия електрически стол, който използваха в щата. Мотивът беше, че отровните химикали са по-безболезнени за осъдения; следователно в по-малка степен подложени на конституционни атаки срещу жестокия и нечовешки характер на наказанието; следователно по-подходящи за бързо и безпроблемно изпълнение на екзекуциите. Развълнувани от важността на момента, неотлъчно наблюдавани от пресата и насърчавани от избирателите си, законодателите спореха за различните начини, по които могат да отнемат един човешки живот. Някои политици от старата школа настояваха за обесване, смърт чрез разстрел и други подобни, но в крайна сметка гласуването даде огромна преднина на смъртоносната инжекция и Оклахома беше първият щат, който я прие.

Но не и първият, който я използва. За огромно разочарование на законодателите, органите на реда, прокуратурата и широката общественост Оклахома бързо изостана от другите щати, които подкрепяха смъртното наказание.

Минаха тринайсет дълги години без нито една екзекуция. Най-сетне, през 1990 г., чакането свърши и помещението за изпълняване на смъртни присъди беше използвано наново.

След като язовирната стена се пропука, настана потоп. От 1990 г. насам в Оклахома са екзекутирани повече осъдени на глава от населението, отколкото във всеки друг щат. Никой не може да ги настигне — дори Тексас.

 

Екзекуциите в Оклахома се провеждат в „Макалистър“, затвор с максимален режим на сигурност на около сто и седемдесет километра югоизточно от Оклахома Сити. Там чакат и осъдените на смърт — в прословутото крило „Д“.

Съвършенството се постига с тренировки, така че екзекуциите в „Макалистър“ се изпълняват с голяма прецизност. Затворниците, чието време е дошло, прекарват последния ден от живота си, като посрещат гости — близки, приятели, обикновено и личния адвокат. Разбира се, тези срещи са мъчителни — още повече, защото не се разрешава физически контакт. Хората си говорят и плачат от двете страни на дебела стъклена стена, притиснали слушалка към ухото си. Близките не могат да прегърнат и да целунат осъдения, а само да кажат „Обичам те“ в черната слушалка, от което ги заболява още повече. Често осъдените и гостите символично се целуват, като притискат устни към стъклото. Така имитират и докосване с ръце.

Всъщност няма закон, който да забранява физическия контакт преди екзекуцията. Във всеки щат има различни правила, но в Оклахома предпочитат ритуалите да бъдат възможно най-сурови.

Ако директорът на затвора е в настроение, той позволява на осъдения да се обади по телефона. Когато гостите си тръгнат, идва време за последната вечеря, но менюто не може да надхвърля 15 долара, а директорът има право да наложи вето върху всяка храна в него. Осъдените най-често си поръчват чийзбургери, пържено пиле, риба и сладолед.

Един час преди смъртта започва подготовката на осъдения. Той се преоблича в светлосиви дрехи, подобни на тези на хирурзите. Слагат го да легне на количка, за която го връзват с ленти от велкро, и когато човекът поема на последното си пътуване, другарите му от затвора организират нещо като изпращане. Те разтърсват и ритат вратите на килиите си. Удрят по металните решетки. Викат, свирят с уста и вдигат невъобразим шум, който изведнъж замира точно преди самата екзекуция.

Докато подготвят осъдения, помещението за изпълнение на смъртни присъди го очаква в безукорен ред. Свидетелите се нареждат в двете зали за наблюдение — една за близките на жертвата и друга за семейството на убиеца. В стаята на близките на жертвите има двайсет и четири сгъваеми стола, но няколко от тях, обикновено четири или пет, винаги са запазени за журналисти, има два-три за адвокатите и още няколко за директора на затвора и някои надзиратели. Местният шериф и прокурорът също рядко пропускат такова събитие.

Отвъд това помещение е другото, в което се настаняват близките на убиеца. В него има стъкло, през което се вижда само в едната посока, и дванайсет сгъваеми стола, но често няколко от тях остават празни. Някои затворници не искат близките им да гледат. Други нямат близки.

Някои жертви също нямат близки. Така че се случва и тяхната зала да остане полупразна.

Двете стаи са разделени и двете групи никога не се срещат. Докато свидетелите заемат местата си, те се взират в нищото — изгледът към помещението за изпълнение на смъртни присъди е скрит от специални щори.

Количката с осъдения влиза в помещението. Там чакат техници с приготвени системи — по една за всяка ръка. Когато поставят и нагласят иглите, щорите се вдигат и свидетелите могат да видят осъдения. Предпазното стъкло пречи на самия осъден да види близките на жертвата, но той вижда собствените си близки и често ги поздравява. На стената, на един метър над главата му, е монтиран микрофон.

Лекарят включва устройство, което да следи сърдечния ритъм на осъдения. Един помощник-надзирател застава на малък бял подиум в ъгъла и записва всичко в бележник. На стената до него има телефон — за всеки случай, ако на юридическия фронт изведнъж се случи нещо ново или губернаторът реши да помилва осъдения. В миналото в другия ъгъл стоеше свещеник, който четеше от Светото писание, докато траеше екзекуцията, но той се пенсионира.

Директорът на затвора пристъпва напред и пита осъдения дали желае да каже нещо. Често осъдените не се възползват от правото си на последна дума, но понякога искат прошка, казват, че са невинни, молят се или пък се впускат в серия от горчиви обиди. Един осъден изпя псалм от Библията. Друг поиска да стисне ръката на директора и благодари на него, екипа му и на целия затвор, че се бяха грижили добре за него по време на продължителния му престой зад решетките.

Осъденият разполага с две минути, за да каже последните си думи, но никой не го прекъсва, ако просрочи времето.

Осъдените винаги се държат спокойно и тихо. Те са приели съдбата си и са разполагали с много години, за да се подготвят за този миг. Много от тях го приветстват. Предпочитат смъртта пред ужасната перспектива да живеят още двайсет или трийсет години в крило „X“.

В малка стаичка от другата страна се крият трима екзекутори. Никой не ги вижда. Никой в затвора не знае кои са. Те не са държавни служители, а някакъв вид наемници, привлечени от бившия директор на затвора преди много години. Никой не разбира кога идват и кога си отиват. Единствено директорът на затвора знае кои са, къде живеят и откъде се снабдяват с химикалите си. Той плаща по 300 долара в брой на всеки от тях за всяка екзекуция.

Тръбичките от системите в ръцете на осъдения минават през две малки дупки в стената и изчезват в задната стаичка, където работят екзекуторите.

Когато всички формалности приключат и директорът на затвора се увери, че никой няма да се обади по телефона в последния момент, той кимва и инжектирането започва.

Първо през системите минава физиологичен разтвор, за да отвори вените. Първото вещество, което инжектират на осъдения, е натриев тиопентал, който бързо го изпраща в безсъзнание. След това отново го промиват с физиологичен разтвор му и инжектират второ — векурониев бромид, — което спира дишането. След третата промивка пускат и третото лекарство — калиев хлорид, — който спира сърцето.

Идва лекар, извършва бърз преглед и установява смъртта. Щорите бързо се затварят и свидетелите — много от тях треперещи и разплакани — бързо и тихо си тръгват. Изнасят количката. Тялото се откарва с линейка. Оттам го прибират близките, а ако няма такива, линейката отива в затворническото гробище.

Пред вратата на затвора има две съвсем различни групи, които провеждат своите бдения. Едните са „Оцелели след убийство“ — организация на роднините и близките на хора, загинали в резултат от предумишлено убийство, които седят пред караваните си и с нетърпение очакват да чуят новината, че екзекуцията е изпълнена. Наблизо е техният мемориал — няколко пана, посветени на жертвите на убийците. Там има цветни снимки на деца и усмихнати ученици; стихотворения, написани за загиналите; увеличени заглавия от вестниците, които съобщават за ужасни двойни убийства; и много, много снимки на хората, убити от осъдените на смърт. Мемориалът се нарича „Помнете жертвите“.

Наблизо има друга група от хора, предвождани от католически свещеник, които се събират в кръг, молят се и пеят псалми. Противниците на смъртното наказание също не пропускат екзекуция, като се молят не само за осъдените, но и за техните жертви.

Двете групи се познават помежду си и се уважават, но силно се разминават във вижданията си.

Когато от затвора се чуе, че екзекуцията е изпълнена, започват нови молитви. След това свещите угасват и молитвениците се прибират.

Хората се прегръщат и се разделят. Ще се видят на следващата екзекуция.

 

Когато Рон Уилямсън пристигна в затвора „Макалистьр“ на 29 април 1988 г, вече се говореше за разширяването на сградата, но новата част все още не беше построена. Управата на затвора искаше чисто ново отделение, в което да настани постоянно нарастващия брой осъдени на смърт, но държавата се бавеше със средствата.

Вместо това Рон беше откаран в крило „Ф“, където щеше да живее с още осемдесет и един осъдени на смърт. Крило „Ф“ или просто „Крилото“, както го наричаха, заемаше най-долните два етажа от старата сграда на затвора — гигантско здание на четири етажа, построено през 1935 г. и изоставено петдесет години по-късно. Десетилетия пренаселване, насилие, съдебни дела и затворнически бунтове най-сетне доведоха до неизбежното му затваряне.

От цялата огромна и полуразрушена сграда се използваше само Крилото, като единствената му цел беше да осигурява последен подслон на осъдените на смърт.

Рон беше настанен там. Дадоха му два чифта панталони, две сини ризи с къси ръкави, две бели тениски, два чифта бели чорапи и два чифта бели боксерки. Всички дрехи бяха втора употреба. Бяха изпрани и чисти, но на тях се виждаха неизличими петна — особено на боксерките. Обувките му бяха от черна кожа и също бяха използвани. Дадоха му и възглавница, одеяло, тоалетна хартия, четка и паста за зъби. По време на краткото посрещане му обясниха, че може да си купува други принадлежности, както и храна и безалкохолни напитки от магазинчето на отвора — „будката“, както го наричаха, но не може да ходи дотам лично. Парите, които щяха да му изпращат от външния свят, щяха да влизат в личната му сметка при управата на затвора, от която можеше да си поръчва различни неща.

Когато се преоблече в затворническите си дрехи, го отведоха в Крилото, където щеше да прекара следващите няколко години, докато чака да го екзекутират. Ръцете и глезените му бяха оковани с белезници. Той стисна възглавницата, одеялото, дрехите за смяна и другите си неща, надзирателите отвориха огромната врата с метална решетка и парадът започна.

Над главата му, изписан с големи черни букви, се четете последният му адрес: „ОТДЕЛЕНИЕ ЗА ОСЪДЕНИ НА СМЪРТ“.

Коридорът беше дълъг трийсет метра и широк само четири, като от двете страни имаше плътни редици от килии. Таванът беше висок два метра и половина.

Рон вървеше много бавно между двамата надзиратели. Беше нещо като ритуал за „Добре дошъл“. Останалите затворници знаеха за пристигането на новия и веднага започнаха да подвикват: „Нов съквартирант в Крилото!“, „Прясно месо!“, „Здрасти, бейби!“

Между решетките на килиите от двете страни на коридора се промушваха ръце, които почти можеха да го достигнат. Бели ръце, черни ръце, кафяви ръце. На тях се виждаха много татуировки. „Дръж се — каза си Рон. — Не издавай страха си.“ Затворниците ритаха вратите, викаха, обиждаха го и отправяха сексуални заплахи. Дръж се, Рон.

Вече беше лежал зад решетките и току-що беше преживял единайсет месеца в окръжния затвор на Понтоток. Едва ли нещо можеше да е по-лошо.

Спряха пред килия 16 и шумът утихна. Добре дошъл в Крилото. Единият надзирател отключи вратата и Рон влезе в новия си дом.

В Оклахома имат израз за затворниците от „Макалистър“ — „Лежат в «Биг Мак»“. Рон се излегна на тясното легло, затвори очи и се опита да свикне с мисълта, че вече е в „Биг Мак“.

 

Килията му беше обзаведена с две легла с метални рамки, метално бюро с метално столче, циментирано в пода, тоалетна чиния и умивалник от неръждаема стомана, огледало, метална етажерка и една крушка. Беше дълга четири метра и половина, широка два метра и висока два и половина. Подът беше покрит с черно-бял линолеум. Белите тухлени стени бяха боядисвани толкова често, че изглеждаха съвсем гладки.

„Слава Богу, че има прозорец“, помисли си Рон. Въпреки че нямаше изглед, оттам поне влизаше светлина. В затвора в Ейда нямаше прозорци.

Той отиде до вратата, която представляваше просто решетка с отвор, през който да се промушват таблите с храната и малки пакети. Погледна навън и видя трима мъже — осъденият в килия 9 срещу неговата и още двама от двете му страни. Рон не им каза нищо и те също не проговориха.

През първите дни новите затворници рядко говорят. Шокът от пристигането на мястото, където ще живеят през следващите няколко години, преди да ги убият, е твърде силен. Страхът дебне навсякъде: страх от бъдещето, страх, че никога повече няма да видят това, което са изгубили, че няма да оцелеят, че ще ги убие или изнасили някой от жестоките престъпници, които са едва на няколко метра от тях.

Рон оправи леглото и подреди нещата си. Беше благодарен, че е сам в килията — повечето осъдени на смърт живееха по този начин, въпреки че имаха възможност да изберат да имат компания. Наоколо постоянно се вдигаше шум — осъдените си бъбреха, надзирателите се смееха, чуваше се телевизор, радио, някой подвикваше нещо на приятелите си в другия край на коридора. Рон стоеше възможно най-далеч от вратата и шума. Спеше, четеше книги и пушеше. В Крилото всички пушеха и миризмата на застоял и пресен тютюнев дим изпълваше коридора като гъста зловонна мъгла. Имаше някаква вентилационна система, но тя беше толкова стара, че отдавна не работеше. Прозорците, разбира се, не се отваряха, въпреки че имаха дебели решетки. Скуката беше смъртоносна. Нямаше дневен режим. Нямаше никакви събития, които да очакваш. Понякога ги пускаха на двора за един час. Можеше да полудееш от досада.

За хора, които бяха затворени в килиите си по двайсет и три часа на ден и нямаха никаква работа, най-голямото събитие на деня беше храненето. Три пъти на ден по коридора минаваха колички, на които бяха наредени табли с храна, и надзирателите ги промушваха през отворите на вратите. Ядяха сами в килиите си. Закуската беше в седем и обикновено се състоеше от бъркани яйца, малко бекон и две-три филии препечен хляб. Кафето беше студено и слабо, но въпреки това всички му се радваха. На обяд им даваха сандвичи и боб. Вечерята беше най-ужасна — месо от неизвестен произход с гарнитура от недосварени зеленчуци. Порциите бяха абсурдно малки и храната винаги беше студена. Приготвяха я в друго крило и я докарваха с количките, без да бързат. На кого му пукаше? И без това хората тук бяха осъдени на смърт. Храната беше ужасна, но часовете за хранене бяха важни.

Анет и Рене му изпращаха пари и Рон си купуваше разни неща за ядене, цигари, тоалетни принадлежности и безалкохолни напитки от будката. Попълваше формуляр с продуктите, които се разрешаваха, и го предаваше на най-важния човек в Крилото. Наричаха го „Шефа“. Този затворник се беше харесал на надзирателите и те му позволяваха да прекарва повечето време вън от килията си и да изпълнява поръчки за останалите затворници. Той разнасяше клюки и бележки, прането и поръчките от будката, предлагаше съвети, а понякога продаваше и наркотици.

Дворът, оградено пространство с размерите на две баскетболни игрища, беше свещена земя. Пет дни в седмицата, по един час на ден, всички осъдени имаха право да излизат навън, за да хванат малко слънце, да се видят с останалите затворници и да поиграят баскетбол, карти или домино. Събираха се на групички по пет-шест души, като съставът им се контролираше строго от самите затворници. На двора заедно излизаха само приятелите. Новите затворници трябваше да получат покана, за да се чувстват в безопасност. Понякога дворът ставаше арена на побоища и надзирателите го наблюдаваха неотлъчно. През първия месец Рон излизаше сам. В Крилото беше пълно с убийци и той нямаше работа с тях.

Единственото друго място, където затворниците влизаха заедно, беше банята. Разрешаваха им да се къпят по три пъти на седмица, максимум по петнайсет минути, само по двама. Ако някой осъден не искаше да се къпе в компанията на човек, на когото няма доверие, му разрешаваха да се къпе сам. Рон се къпеше сам. Имаше изобилно количество от гореща и студена вода, но нямаше смесителен кран. Човек трябваше да се къпе или с вряла, или с ледена вода.

 

Когато Рон пристигна в Крилото, там вече живееха две други жертви на съдебната система в окръг Понтоток, макар че отначало той не го разбра. Томи Уорд и Карл Фонтънот чакаха там вече цели три години, докато обжалванията им стигнат до по-висока инстанция.

Един ден Шефа подаде на Рон бележка или „хвърчило“, както наричаха неразрешените писмени съобщения между затворниците, на които надзирателите най-често не обръщаха внимание. Бележката беше от Томи Уорд, който го поздравяваше и му пожелаваше всичко най-добро. Рон изпрати отговор, в който му искаше малко цигари. Въпреки че му беше жал за Томи и Карл, все пак се зарадва, че и те са там — това означаваше, че не всички в Крилото са убийци. Никога не се беше съмнявал, че двамата са невинни, и често си беше мислил за тях по време на собственото си изпитание.

Томи беше прекарал известно време заедно с Рон в затвора на Ейда и знаеше, че е емоционално нестабилен. Надзирателите и останалите затворници там често им се подиграваха. Преди години, посред нощ, от тъмния край на коридора се чуваше глас: „Томи, аз съм Динайс Харауей. Моля те, кажи им къде е трупът ми.“ След това Томи чуваше как полицаите си шепнат, а останалите затворници едва сдържат кикота си. Но след като не им обръщаше внимание, най-сетне те престанаха с тези игрички.

Рон обаче не успя. В затвора на Ейда често отекваше тревожен глас, който питаше: „Рон, защо уби Деби Картьр?“ Тогава Рон скачаше от леглото си и започваше да крещи.

Когато пристигна в отделението на смъртниците, Томи поведе истинска битка да запази здравия си разум. Мястото беше ужасяващо дори за истинските убийци, но един невинен човек буквално можеше да полудее тук. Той започна да се тревожи как ще издържи Рон още от деня, в който го докараха.

Един от надзирателите в Крилото знаеше подробностите около убийството на Картър. И скоро след като Рон пристигна, Томи чу как някой подвиква в коридора: „Рон, аз съм Деби Картьр. Защо ме уби?“

Отначало Рон мълчеше, но после започна да крещи, че е невинен. Надзирателите останаха доволни от тази реакция и започнаха редовно да го дразнят. Останалите затворници също се забавляваха и често се включваха в играта.

 

Два-три дни след пристигането на Рон неколцина едри и груби надзиратели изведнъж издърпаха Томи от килията му и му сложиха белезници и вериги на краката. Ставаше нещо сериозно, макар че той нямаше представа накъде го водят. Никога не казваха.

Групата потегли — дребно кльощаво момче, обградено от толкова пазачи, че можеха да охраняват и президента на САЩ.

— Къде отиваме? — попита той.

Отговорът очевидно беше толкова важен, че не можеха да му го разкрият.

Томи се затътри по коридора, през високите зали на голямата сграда — пуста, с изключение на гълъбите, които се бяха заселили там — и накрая пристигна в една конферентна зала в крилото, където работеше администрацията.

Там го чакаше директорът на затвора — с лоши новини.

Оставиха го с белезници и вериги, но го накараха да седне в единия край на дългата маса, около която плътно бяха насядали стенографи, секретарки и всякакви служители, които не биха искали да пропуснат злокобното събитие. Надзирателите останаха прави зад него с каменни лица — в случай че той се опита да побегне нанякъде, когато му съобщят новината. Всички около масата държаха химикалки, готови да запишат това, което щеше да бъде казано.

Директорът на затвора заговори строго. Лошата новина беше, че никой не се беше обадил да отложи екзекуцията му и времето на Томи беше дошло. Да, наистина беше малко рано — обикновено за обжалванията се чакаше поне три години, но понякога се случваше и така.

Директорът на затвора много съжаляваше, но такава беше работата му. Големият ден щеше да дойде само след две седмици.

Томи задиша тежко, докато се опитваше да осмисли новината. По обжалванията му работеха адвокати, които го уверяваха, че процесът ще продължи с години. Имаше голям шанс за преразглеждане на делото в Ейда.

Годината беше 1988-а. В Оклахома не бяха изпълнявали екзекуция повече от двайсет години. Може би бяха забравили как се прави.

Директорът на затвора продължи. Подготовката щеше да започне незабавно. Един от важните въпроси беше какво да правят с тялото.

„Тялото? — помисли си Томи. — Моето тяло?“

Служителите, стенографите и секретарките се намръщиха и записаха нещо в бележниците си. „Какво правят тук всички тези хора?“ — запита се Томи.

— Ами, просто ме изпратете при майка ми — отвърна той или поне се опита.

Когато се изправи, коленете му омекнаха. Надзирателите отново го хванаха и го повлякоха обратно към Крилото. Той пропълзя в леглото си и се разплака — не за себе си, а за семейството си и особено за майка си.

След два дни го информираха, че е станала грешка. Някъде по пътя бяха объркали някакви документи. Екзекуцията му все пак се отлагаше, така че мисис Уорд нямаше да получи трупа на сина си чак толкова скоро.

 

Подобни фалшиви тревоги не бяха рядкост. Няколко седмици след като брат й замина от Ейда, Анет получи писмо от директора на затвора. Тя предположи, че става дума за някакъв текущ проблем. Всъщност може би беше права в това отношение — в „Макалистьр“ на смъртта наистина се гледаше по този нехаен начин.

Скъпа мисис Хъдсън,

Със съчувствие ви уведомявам, че брат ви Роналд Кийт Уилямсън, номер 134846, ще бъде екзекутиран на 18 юли 1988 г. в 00:02 ч. в щатския затвор на Оклахома.

Брат ви ще бъде преместен от сегашната си килия в друга един ден преди екзекуцията и часовете му за свиждане в този ден ще бъдат променени: свиждането се разрешава от 9 до 12 ч. сутринта, от 13 до 16 ч. следобед и от 18 до 20 ч. вечерта.

Хората, които могат да го посещават през последните 24 часа, ще бъдат само свещеникът, адвокатът му и още двама посетители, които директорът на затвора трябва да одобри.

Брат ви има право на петима свидетели при екзекуцията. Тези свидетели също трябва да бъдат одобрени от директора.

Знам, че е трудно, но трябва да се помисли и за погребението, отговорността за което се поема от близките на осъдения. Ако семейството не поеме тази отговорност, държавата ще се погрижи. Моля ви, съобщете ни решението си по този въпрос.

Ако имате нужда от допълнителна информация, но се колебайте да се свържете с мен.

 

Искрено ваш

Джеймс Л. Сафъл, директор на затвора

Писмото беше с дата 21 юни 1988 г. — по-малко от два месеца, след като Рони беше пристигнал в „Макалистьр“. Анет знаеше, че при осъдените за предумишлено убийство обжалванията са автоматичен процес. Може би някой трябваше да уведоми властите, че екзекуцията не може да се проведе толкова скоро.

Въпреки че се разтревожи от писмото, Анет си наложи да не мисли за него. Брат й беше невинен и някой ден съдебната грешка щеше да бъде доказана в нов процес. Тя твърдо вярваше в това и вярата й никога нямаше да се разколебае. Анет четеше Библията, постоянно се молеше и често разговаряше с пастора си.

И все пак се запита — какви бяха хората, които управляваха „Макалистьр“?!

 

Един ден, след като беше прекарал около седмица в Крилото, Рон се приближи до вратата на килията си и поздрави човека от другата страна на коридора. Беше в килия 9, на около четири метра разстояние. Грег Уилхойт отвърна на поздрава и двамата си размениха няколко думи. Не горяха от желание за по-дълъг разговор. На следващия ден Рон отново поздрави и този път си поговориха. На последващия Грег спомена, че е от Тълса. Рон отговори, че е живял там и съквартирантът му се е казвал Стан Уилкинс.

— Леяр ли е? — попита Грег.

Да, точно така. Грег го познаваше. Съвпадението беше забавно и разчупи леда. Двамата се разприказваха за стари приятели и места в Тълса.

Грег също беше на трийсет и четири, също обичаше бейзбола и също имаше две сестри, които му помагаха.

И също беше невинен.

Така беше поставено началото на едно сериозно приятелство, което помагаше и на двамата да оцеляват по-лесно в тежките условия. Грег покани Рон да идва в параклиса — седмичните служби се провеждаха извън Крилото и на тях ходеха много от осъдените за предумишлени убийства. Оковани с белезници и вериги, затворниците бяха отвеждани в една малка стая, където един безкрайно честен свещеник на име Чарлс Стори извършваше безкористно и вдъхновено църковните обреди.

 

Грег Уилхойт беше в „Макалистър“ от девет месеца. Беше леяр, профсъюзен активист, имаше досие за притежание на марихуана, но нищо по-сериозно.

През 1985 г. Грег се беше разделил с жена си Кейти. Имаха две малки дъщери и много проблеми. Грег помогна на Кейти да се пренесе в самостоятелен апартамент и почти всяка вечер минаваше да вижда момичетата. И двамата се надяваха да оправят брака си, но имаха нужда да останат известно време сами. Но бяха верни един на друг — нито един от двамата не спеше с други партньори.

На 1 юни, три седмици след раздялата, една съседка в блока на Кейти се разтревожи, защото двете й дъщери не спираха да плачат. Съседката почука на вратата и когато никой не отговори, тя повика полиция. Когато влязоха, полицаите откриха тялото на Кейти на пода. Двете бебета бяха в люлките си в спалнята на горния етаж — гладни и изплашени.

Кейти беше изнасилена и удушена. Смъртта беше настъпила между 1 и 6 ч. сутринта. Полицаите разпитаха Грег и той обясни, че по това време е спял в дома си сам и няма свидетел, който да потвърди алибито му. Твърдо отрече да има нещо общо с убийството на жена си и с нежелание отговаряше на въпросите на полицаите.

Разследването откри пръстов отпечатък на телефонния апарат, който беше изтръгнат от стената и лежеше на пода близо до Кейти. Отпечатъкът не беше нито на Грег, нито на жена му. Освен това откриха пубисни косми и, най-важното, нещо като следа от ухапване на гърдата й. Експертът от криминологичната лаборатория потвърди, че убиецът силно е захапал гърдата на Кейти, докато я е изнасилвал.

В качеството си на бивш съпруг Грег скоро се превърна в основния заподозрян на разследването, въпреки че пръстовите му отпечатъци не съвпадаха с откритите на местопрестъплението. Освен това Мелвин Хет от щатската криминологична лаборатория заключи, че пубисните косми не съвпадат с тези, които им беше дал Грег. Полицаите го накараха да остави и проба от захапката си, за да я сравнят със следата от ухапване.

На Грег никак не му харесваше да бъде заподозрян. Беше абсолютно невинен и нямаше доверие на полицията. С помощта на родителите си той събра 25 000 долара и си нае адвокат.

Полицаите пък никак не харесаха това. Снабдиха се със съдебна заповед, която го задължаваше да предаде проба от захапката си. Той се подчини и в продължение на пет месеца не чу нищо ново от тях. Отглеждаше двете си дъщери, работеше по цял ден и се надяваше полицаите да са забравили за него, когато един ден през януари 1986 г. те пристигнаха в къщата му със заповед за арестуване по обвинение в предумишлено убийство. Наказанието за него беше смърт.

Първият му адвокат, макар и добре платен и с добра репутация, положи усилия най-вече да му издейства полека присъда. Грег го уволни един месец преди процеса и после направи огромната грешка да наеме на негово място Джордж Бригс, стар и вече изкуфял юрист, който изживяваше последните дни на дълга и доста неравна кариера. Таксата му беше само 2500 долара — прекалено беше евтин, за да му се довери човек.

Бригс беше от старата школа на провинциалните адвокати. Според него прокурорът и адвокатът трябваше да съберат възможно най-голям брой свидетели, да ги заведат в съда и да организират един хубав бой. Той не вярваше в разследването преди процеса. Когато се съмняваше, се доверяваше на инстинктите си.

Освен това Бригс беше алкохолик, пристрастен към болкоуспокояващите, които беше започнал да взема преди няколко години, след като катастрофира с мотоциклет и получи трайни мозъчни увреждания. В по-добрите си дни вонеше на алкохол, но все пак успяваше да се държи като адвокат. В по-лошите дни заспиваше в съдебната зала, хъркаше, напикаваше се и повръщаше пред съдебните заседатели. Често го забелязваха да се препъва по коридорите на съда. Грег и родителите му се притесниха още при първата им среща, когато Бригс пресуши няколко бутилки бира на обяд.

Слабостта към алкохола и болкоуспокояващите беше добре известна на съдията и адвокатската колегия в щата Оклахома, но никой не направи абсолютно нищо, за да спре Бригс, да му помогне или да защити клиентите му.

Семейството на Грег се свърза с един уважаван специалист по следи от ухапвания, който работеше в Канзас, но Бригс или не намираше време, или имаше толкова тежък махмурлук, че така и не се видя с него. Адвокатът не се срещна и с никакви свидетели и поне според Грег почти не се подготви за предстоящото дело.

Самият процес беше истински кошмар. Обвинението призова двама специалисти по ухапвания, един от които се беше дипломирал като зъболекар само преди една година. Бригс не направи нищо, за да оспори твърденията им. Съдебните заседатели се оттеглиха за два часа и след това обявиха Грег за виновен. Бригс не призова свидетели, които да дадат показания в негова полза, и след още един час съдебните заседатели бяха готови с наказанието. Смърт.

След още трийсет дни Грег отново беше докаран в съда, за да получи окончателната си смъртна присъда.

 

Грег живееше в килия 9 и окачваше вестници от вътрешната страна на решетките, така че да не го виждат. Опитваше се да се убеди, че не е в крилото на осъдените на смърт, а в някакъв малък пашкул на съвсем различно място, където чакаше да удари неговият час, жадно четеше и гледаше телевизия на малкия апарат, който му бяха изпратили близките. Говореше само с Шефа, който още при първата им среща попита Грег дали не иска да си купи малко марихуана. Грег искаше.

Отначало Грег дори не знаеше, че някои щастливци успяват да се измъкнат живи от Крилото. Понякога се случваше обжалванията да дават резултат, появяваха се добри адвокати, съдиите се събуждаха и ставаха чудеса — но никой не си беше дал труд да го уведоми за това. Беше убеден, че ще го убият, и честно казано, вече искаше да се свършва с цялото мъчение.

В продължение на шест месеца напускаше килията си само за да се изкъпе — набързо, винаги сам. Постепенно обаче успя да се сближи с един-двама души и го поканиха на двора, за да се пораздвижи и да пообщува с другите. Но след като заговори, Грег веднага си спечели врагове. Беше един от онези редки случаи на осъдени на смърт, които силно подкрепяха смъртното наказание. Твърдеше, че ако си извършил най-тежкото престъпление, заслужаваш най-тежкото наказание. В Крилото никой не споделяше убежденията му.

Беше си изградил и дразнещия навик да гледа „Шоуто на Дейвид Летерман“ с максимално усилен звук. В Крилото много се държеше на съня и мнозина от осъдените прекарваха половината денонощие в един друг свят. Когато спиш, прецакваш системата. Сънят е твоето собствено време, а не това на затвора.

Осъдените убийци не се колебаят да отправят нови смъртни заплахи и скоро Грег чу, че са му вдигнали мерника. Във всяко крило на осъдени на смърт има поне по един истински лидер и неколцина други, които искат да заемат мястото му. Има фракции, които се борят за контрол. Преследват по-слабите, като често изискват такса за правото да „живееш“ в Крилото. Когато до Грег достигна слухът, че вече трябва да плаща наем, той се изсмя и отговори, че няма да плати нито цент, за да живее в такава помийна яма.

В крило „Ф“ на затвора „Макалистър“ властваше Соледад, убиец, който беше получил прякора си, защото беше лежал в прочутия калифорнийски затвор със същото име. Соледад. Самота.

Соледад не подкрепяше убежденията на Грег по отношение на смъртното наказание и изобщо не обичаше Дейвид Летерман. И тъй като лидерът в едно отделение на осъдени на смърт винаги трябва да е готов да убива, за да го уважават, Грег се превърна в мишена.

В Крилото всички имат врагове. Войните се водят непочтено и по всякакъв повод. Могат да те нападнат на двора или в банята за една кутия цигари. За две кутии могат и да те убият.

Грег имаше нужда от приятел, който да му пази гърба.

* * *

При първото си посещение в „Макалистър“ Анет се изплаши и натъжи — не че беше очаквала нещо друго. Искаше й се изобщо да не ходи там, но Рони нямаше други близки освен сестрите си.

Надзирателите я претърсиха и провериха чантата й. Докато вървеше през голямата изоставена сграда към отделението на смъртниците, се чувстваше като в корема на някакъв огромен звяр. Вратите се затръшваха зад нея, дрънчаха ключове и надзирателите я гледаха така, сякаш нямаше никаква работа там. Анет имаше усещането, че сънува, стомахът й се беше стегнал на възел.

Бяха родени в добро семейство, което живееше в хубава къща на една сенчеста улица. Ходеха на църква всяка неделя. Рони беше изиграл хиляди бейзболни мачове още като малко момче. Как бяха стигнали дотук?

Тя осъзна, че тези посещения щяха да се превърнат в навик. Щеше да чува същите звуци и да вижда същите надзиратели още много пъти. Попита ги дали може да носи разни неща — сладкиши, дрехи, пари в брой.

— Не — веднага отговориха надзирателите.

Имаше право единствено да му даде някакви пари и тя подаде на най-близкия надзирател шепа монети, като се надяваше да стигнат до Рони.

Стаята за свиждане беше дълга, тясна и преградена с дебели листове плексиглас между отделните места, за да се създава някаква илюзия за уединение. Всички разговори се провеждаха с телефонни слушалки от двете страни на стъклото. Не се разрешаваше осъдените и близките им да се докосват.

Рони дойде след известно време. В затвора никой не бързаше. Изглеждаше здрав, може би дори беше напълнял малко, но той винаги беше качвал и свалял килограми много бързо.

Благодари й за посещението и каза, че засега се справя, но има нужда от пари. Храната беше ужасна и той искаше да си купува разни неща от будката. Много му липсваше китарата, искаше книги и списания, както и малко телевизорче, което също можеше да се купи от будката.

— Измъкни ме оттук, Анет — не спираше да повтаря той. — Не съм убил Деби Картьр и ти го знаеш!

Анет никога не се беше съмнявала в невинността му, макар че някои от другите им роднини вече не бяха толкова сигурни. Двамата със съпруга й Марлон работеха, отглеждаха децата си и се опитваха да спестяват по малко. Нямаха излишни пари. Какво да направи? От Службата за правна зашита на социално слабите вече се подготвяха за обжалванията.

— Продай къщата и наеми голям адвокат — каза Рон. — Продай всичко. Направи каквото трябва. Само ме измъкни оттук.

Разговорът беше напрегнат и от двете страни се проляха сълзи. После на съседния стол в помещението за свиждане седна друг затворник. Анет едва го виждаше през стъклото, но все пак й стана любопитно кой е и кого е убил.

Рони й обясни, че това е Роджър Дейл Стафърд, прочутият „Ресторантски убиец“. Имаше девет смъртни присъди, с които държеше рекорда в Крилото. Беше ликвидирал шестима души, петима от които младежи, в едно сепаре на някакъв ресторант в Оклахома Сити по време на въоръжен грабеж, а след това беше убил и още едно семейство от трима души.

— Всички са убийци — каза Рони. — И не говорят за нищо друго. Измъкни ме оттук!

— Страх ли те е? — попита тя.

— Естествено, по дяволите — отвърна той. — Как да се чувствам в безопасност с цяла банда убийци?

Той винаги беше подкрепял смъртното наказание, а сега още по-твърдо вярваше в него. Разбира се, не беше споделял убежденията си в Крилото.

Свижданията нямаха ограничение във времето. Най-сетне двамата се сбогуваха, като си обещаха да пишат и да се чуват по телефона. Когато си тръгна от „Макалистър“, Анет се чувстваше емоционално изцедена.

Рон започна да се обажда веднага. В Крилото слагаха един телефон на количка и го бутаха покрай килиите. Някой надзирател набираше номера, а после подаваше слушалката на затворника през решетките. Тъй като всички обаждания бяха за сметка на отсрещния абонат, надзирателите нямаха нищо против затворниците да звънят колкото си искат. Отегчен и отчаян, Рон скоро започна да вика количката най-често от всички в Крилото.

Обикновено първо искаше пари — по 20 или 30 долара, с които да си купи храна и цигари. Анет и Рене се опитваха да му изпращат по 40 долара на месец, но те също си имаха разходи и не разполагаха с излишни средства. Парите никога не стигаха и Рон постоянно им го напомняше. Често се ядосваше и ги обвиняваше, че щом не са го измъкнали от затвора, значи не го обичат. Всички знаеха, че е невинен, но само сестрите му можеха да го спасят.

Телефонните разговори не бяха приятни, макар че Анет и Рене се опитваха да не се карат с него. Обикновено в някакъв момент от разговора Рон все пак успяваше да им напомни колко много ги обича.

Съпругът на Анет го абонира за „Нашънъл Джиографик“ и вечерния всекидневник на Ейда. Рони искаше да знае какво става по света.

Скоро след като пристигна в „Макалистър“, той за пръв път чу за странното самопризнание на Рики Джо Симънс. Барни знаеше за него, но беше решил да не го използва в съда и не беше казал за това на клиента си. Един от адвокатите от Службата за правна защита на социално слаби граждани занесе записа от самопризнанието в „Макалистър“ и го пусна на Рон. Той полудя. Някой друг беше признал, че е убил Деби Картър, а съдебните заседатели дори не бяха чули това признание!

Нямаше начин тази новина да не гръмне в Ейда и той настояваше да следи местната преса.

Рики Джо Симънс се превърна в новата му мания — вероятно най-силната досега — и Рон щеше да говори за него години наред.

Първо се опита да се обади на всички; светът трябваше да разбере за Рики Джо Симънс. Неговото самопризнание беше ключът към свободата на Рон и той искаше някой да изправи това момче пред съда. Обади се на Барни, на други адвокати, на служители от градската администрация и дори на старите си приятели, но повечето дори не поискаха да приемат разговора за своя сметка.

Скоро обаче правилата за телефонните обаждания бяха променени, защото някои от осъдените на смърт в Крилото бяха започнали да звънят на семействата на жертвите си просто за удоволствие. Вече им разрешаваха само по две обаждания на седмица и всеки набран номер трябваше да бъде одобрен предварително.

 

Веднъж в седмицата Шефа минаваше през Крилото с количка, натоварена със стари книги с меки корици. Грег Уилхойт четеше всичко, което му попаднеше — биографии, детективски романи, уестърни. Харесваше Стивън Кинг, но любимият му автор беше Джон Стайнбек.

Той насърчи Рон да започне да чете, за да забравя за действителността в затвора, и скоро двамата започнаха да обсъждат качествата на „Гроздовете на гнева“ и „На изток от Рая“ — необичайни теми за разговор в Крилото. Стояха с часове, подпрени на решетките на килиите си, и не спираха да говорят. За книги, за бейзбол, за жени, за процесите си.

И двамата с изненада разбраха, че повечето осъдени на смърт в Крилото всъщност не твърдяха, че са невинни. Вместо това проявяваха склонност да украсяват престъпленията си с нови подробности и да си ги разказват. Смъртта беше постоянна тема за разговор — убийствата, процесите срещу убийците, планираните убийства.

И когато Рон продължи да крещи, че е невинен, Грег започна да му вярва. Всеки затворник пазеше копия от съдебните протоколи и Грег прочете всичко, свързано с процеса срещу Рон — близо две хиляди страници. Остана шокиран от начина, по който се беше гледало делото в Ейда. Рон прочете документацията от процеса срещу Грег и остана също толкова шокиран от съдебната система в окръг Осейдж.

Двамата повярваха един на друг и не обръщаха внимание на скептицизма на съкилийниците си.

В първите седмици в Крилото приятелството подейства много добре на Рон. Най-сетне някой му вярваше — някой, с когото можеше да разговаря с часове; някой, който го слушаше внимателно и с разбиране. Далеч от килията му в Ейда, в компанията на приятел, състоянието на Рон се подобри. Той спря да крещи и да кръстосва килията си. Промените в настроението му не бяха толкова драматични. Спеше много, четеше с часове, пушеше непрекъснато и си говореше с Грег. Заедно излизаха на двора, за да си пазят гърбовете. Анет изпрати още пари и Рон си купи едно телевизорче от будката. Сестра му знаеше колко е важна китарата за Рони и по всякакъв начин се опитваше да му намери. В будката не се продаваха китари. След много телефонни обаждания и писма тя най-сетне успя да убеди властите да разрешат на местен музикален магазин да й продадат китара и да я изпратят в затвора.

Но когато китарата пристигна, веднага започнаха проблемите. Нетърпелив да впечатли останалите с таланта си, Рон свиреше силно и пееше с цяло гърло. Заваляха яростни оплаквания, но на Рон не му пукаше. Той обичаше да свири на китара и да пее, особено хитове на Ханк Уилямс. Шлагерът „Лъжливото ти сърце“ постоянно отекваше в коридора. Останалите затворници крещяха мръсотии и ругатни. Рон не им оставаше длъжен.

Най-сетне на Соледад също му писна от музиката на Рон и той заплаши да го убие.

— И какво? — попита Рон. — И без това вече съм осъден на смърт, нали така?

 

В крило „Ф“ нямаше климатична инсталация и когато лятото дойде, отделението на смъртниците се превърна в пещ. Осъдените се събличаха по боксерки и не се отделяха от вентилаторчетата, които се продаваха в будката. Започнаха да се събуждат преди изгрев слънце, вече подгизнали от пот. Някои стояха съвсем голи по цял ден.

Неизвестно по каква причина в затвора се появиха туристи. Обикновено бяха гимназисти, чиито родители и учители се надяваха да ги стегнат, като ги сплашат с осъдените на смърт. Когато времето стана горещо, надзирателите трябваше да нареждат на затворниците да се обличат, когато има туристи. Някои се подчиняваха, други не.

Един индианец, когото наричаха Голия Бик, стоеше постоянно чисто гол. Освен това притежаваше рядката способност да изпуска газове по желание и когато имаше посетители, коронният му номер беше да притиска задник към решетките на килията си и да пърди оглушително. Гимназистите се стряскаха, а екскурзиите се проваляха.

Надзирателите му наредиха да спре. Той отказа. Останалите затворници го насърчаваха, но само когато имаше външни хора. Накрая надзирателите се принудиха да го местят на друго място, преди да дойдат посетители. Някои от другите затворници се опитаха да го имитират, но нямаха неговия талант.

Колкото до Рон, той винаги свиреше и пееше на туристите.

* * *

На 4 юли 1988 г. Рон се събуди в лошо настроение и така и не успя да се оправи. Беше Денят на независимостта — ден за празнични паради и прочие, а той беше затворен в някаква отвратителна дупка за престъпление, което не беше извършил. Как беше станало така, че беше изгубил собствената си независимост?

Той започна да крещи, да ругае и да повтаря, че е невинен, и когато останалите осъдени започнаха да му се подиграват, Рон полудя. Започна да хвърля всичко, до което се докопа — книги, списания, тоалетни принадлежности, малкото си радио, Библията си, дрехите. Надзирателите го гледаха и му повтаряха да се успокои. Той ги ругаеше и беснееше още по-силно. Хвърляше моливи, хартии, храна от будката. После сграбчи телевизорчето си и със замах го разби в тухлената стена. Накрая докопа и скъпоценната си китара и с всичка сила започна да я блъска в решетките.

Повечето осъдени на смърт всекидневно приемаха лек антидепресант, който се казваше синекван. Предполагаше се, че успокоява и помага за сън.

Най-сетне надзирателите успяха да убедят Рон да вземе нещо по-силно, той притихна и задряма. По-късно през деня сам започна да разчиства килията си.

После се обади на Анет и през сълзи й разказа какво е станало. Тя дойде на свиждане и разговорът им никак не беше приятен. Той крещеше в слушалката, обвиняваше я, че не се опитва да го освободи, и пак настояваше тя да продаде всичко и да му наеме скъп адвокат, който да се оправи с целия този хаос. От своя страна Анет го молеше да се успокои и да спре да крещи. Заплаши го, че ще си тръгне, ако не го направи.

С времето двете с Рене му купиха нов телевизор, радио и китара.

* * *

През септември 1988 г. Марк Барет, адвокат от Норман, дойде в „Макалистър“, за да се запознае с новия си клиент. Марк беше един от четиримата адвокати, които се грижеха за обжалванията на социално слаби граждани, осъдени за предумишлено убийство. Бяха му възложили случая на Уилямсън. Барни Уорд вече не се занимаваше с него.

При присъда за предумишлено убийство обжалванията са автоматични. Бяха подадени необходимите искания и бавният процес беше започнал. Марк обясни това на Рон Уилямсън и търпеливо го изслуша, докато Рон му обясняваше, че е невинен. Адвокатът не остана изненадан от твърдението му, въпреки че все още не беше прочел документацията по делото.

За да помогне на защитника си, Рон му връчи списък на всички свидетели, които бяха дали фалшиви показания на процеса срещу него, и с най-големи подробности описа на Марк Барет за какво и колко бяха излъгали.

Марк остана с впечатлението, че Рон е интелигентен човек, разсъждава рационално и осъзнава ситуацията, в която се намира. Имаше богат речник и се изразяваше ясно и логично, докато разказваше за лъжите, които полицаите и прокурорите бяха използвали срещу него. Изпитваше лека паника, но това беше нормално. Марк нямаше никаква представа за психичните проблеми на Рон.

Бащата на Марк беше свещеник от „Учениците на Христа“ и това вдъхнови Рон за продължителен разговор на религиозна тема. Той настоя пред Марк, че е силно вярващ християнин, отгледан от богобоязливи родители в лоното на църквата, и че често чете Библията. Цитира множество стихове от Светото писание и Марк остана впечатлен. Един пасаж притесняваше Рон, защото не го разбираше, и той помоли Марк да му даде своята интерпретация. Обсъдиха го подробно. Рон много настояваше да разбере текста и явно се ядосваше, че смисълът му се изплъзва.

Посещенията на адвокатите не са ограничени във времето, а клиентите обикновено искат да бъдат възможно най-дълго далеч от килията си. Разговаряха повече от час.

Първото впечатление на Марк беше, че Рон е добър християнин и умее да говори — може би прекалено добре. Както обикновено в такива случаи, Марк беше скептичен по отношение на невинността на клиента си, но му предстоеше да научи още много неща, преди да си състави мнение по този въпрос. Освен с делото на Рон Уилямсън той се занимаваше и с обжалването на Грег Уилхойт и твърдо вярваше, че Грег не е убил жена си.

Марк знаеше, че сред осъдените на смърт има невинни хора, и колкото повече научаваше за делото на Рон, толкова по-склонен беше да му вярва.