Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (8)

Защо митничарят Леви не написал мемоари

За митничаря Леви, наричан Матей, пишат първите три евангелия, както и „Деянията на светите апостоли“. Той бил изтъкната личност сред дванайсетте апостоли и едновременно с това необикновена фигура за тогавашните отношения сред Иисусовите ученици. Неговата искреност и религиозно усърдие се проявяват дори и в това, че без колебание изоставил живота си на бирник и тръгнал след Иисус. Митничарите не се ползували със симпатия сред експлоатираните евреи, смятали ги за ренегати и за хора, които като функционери на езическата Римска империя нарушавали закона. В Евангелието от Марк (2, 14-15) четем: „Като вървеше (Иисус), видял Левия Алфеев, който седеше на митницата, и му казва: върви след Мене. Той стана и тръгна след Него. И когато Иисус седеше на трапеза в къщата му, заедно с Него седяха и учениците Му и много митари и грешници, защото те бяха много и вървяха подире Му. Книжниците и фарисеите, като видяха, че той яде с митари и грешници, думаха на учениците Му: как тъй яде и пие Той с митари и грешници? Като чу това, Иисус им казва: здравите нямат нужда от лекар, а болните. Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.“ (Почти идентични текстове има и в другите две споменати евангелия (Мт., 9, 9; Лука, 5, 27).

Църковната традиция приписва авторството на първото в каноничния ред евангелие в Новия завет именно на този ученик на Иисус. С Матей го идентифицират такива християнски писатели като Папий, Ириней, Климент Александрийски, Евсевий и др. от средата на II в. Наложило се е убеждението, че онова, което четем в това евангелие, е написано от очевидец. Папий наистина доста загадъчно съобщава, че Матей събрал пророчества на хебрайското наречие и всяко превеждал по свой начин, както най-добре е умеел, при което никой не може да установи какво трябва да се разбира под думата „пророчества“. Въпреки всичко църквата и до ден-днешен остана вярна на древната традиция, само че под напора на научните изследвания християнските библеисти разбрали, че легитимирането на неговото авторство само с традицията не е достатъчен аргумент и че по-нататъшните търсения поради липса на други доказателства трябва да бъдат насочени към самия текст на евангелието, което носи неговото име.

Какви аргументи намерили те в полза на тезата, че автор на Евангелието от Матей е действително онзи ученик на Иисус, който се казвал Леви и бил раболепен митничар на римляните. От съдържанието на евангелието следва безспорно, че той е евреин. Действително само евреин би могъл така леко и уверено да се справи със сложните традиции и понятия, свързани с юдаизма. Той рядко умело ползува и терминологията на Стария завет и несъмнено се ориентира в тогавашната съдебна процедура, доказателство за което е дори дребната подробност, че различава обикновения съд от синедриона.

В процеса на по-нататъшното идентифициране привържениците на традиционната позиция стигнали до извода, че авторът на Евангелието от Матей трябва да е бил палестинец. Според тях само човек, който се е родил и прекарал там дълги години, е можел така точно да знае разстоянията между отделните местности и преди всичко обичаите и нравите на населението. Матей например знае, че в околностите на Кафарнаум има митница. Нещо повече — великолепно разбирал тогавашните сложни монетни отношения, а колко са били сложни, може да се съди по това, като се каже, че във всекидневно обръщение били три монетни единици: римският денарий, гръцката драхма в хебрайският сикл.

За съжаление слабостта на тази аргументация веднага се хвърля в очи. Нали в края на краищата евреите, които познавали терминологията на Стария завет и палестинските обществени отношения, били навярно хиляди и дори десетки хиляди, а не само онзи митничар, който тръгнал след Иисус. Най-слабият е аргументът за римската митница — за да знае човек къде се намира тя, не е необходимо да бъде митничар, за нея знаели вероятно нещастните й жертви — евреите от близката и далечната околност. Това засяга също и познаването на Палестина. Нима само митничарят Леви е знаел разстоянието между отделните местности? Знае се, че дори евреите от диаспората, макар и да не владеели добре родния си език, смятали за свой свещен дълг не само да поддържат финансово храма, но и лично да ходят на поклонение в Йерусалим. Стигнало се дори за това, че в Йерусалим възниквали специални синагоги, където те можели да отправят молитви към бог Авраам и Мойсей на езика, който разбирали. Докато пътували пешком или на седло по пътищата на Палестина, те сигурно са опознавали топографията и не по-зле от местните жители. И така целият този извод за авторството на Евангелието от Матей е празен, не води до нищо, нито пък неговите автори могат да продължават да бъдат прикривани зад традицията и само зад традицията.

Отец проф. Е. Домбровски си е давал в общи линии сметка за това. Самият той е защитник на католическата позиция по този въпрос и в същото време е библеист със сериозни научни амбиции, макар нееднократно да е бил притесняван от официални църковни предположения. В книгата си „Евангелията, тяхното възникване и литературният им жанр“ той открито признава: „Освен направлението, наречено традиционно, това твърдение среща многобройни опоненти в днешната наука. Причините за това са различни, а съдържащото се в евангелието пророчество за разрушаването на града и храма съвсем не е най-малкото измежду тях.“ И така той признава, че опонентите в науката са многобройни и че някои аргументи не са без значение. Жалко само, че не е сметнал за необходимо да съобщи всичко онова, което според учените говори решително против авторството на Леви. Нека го отминем, като представим много накратко най-важните контрааргументи, които съдържа обширната литература, посветена на този въпрос.

Преди всичко въпросът за езика. Според традицията Евангелието от Матей било написано на арамейски език, а едва по-късно било преведено на гръцки, при което първоначалният текст трябва да е бил изгубен безвъзвратно. Филолозите обаче чрез най-модерните научни методи са достигнали до убеждението, че авторът му си е служил с езика „койне“, но макар тук и там наистина през тъканта на повествованието да прозират изрази и идиоми, характерни само за хебрайския и арамейския език, „койне“ в това евангелие тече естествено и свободно, с лекота, която говори за това, че не е нужно да се търси в него скритото посредничество на преводача. Но дали митничарят Леви, евреин от дълбоката палестинска провинция, където преобладавал арамейският език, е могъл така съвършено и изискано да пише на гръцки? И то дори при условие, че като митничар е бил принуден да си служи с този език с чужденците или с началството си. Разбираме, че този аргумент няма да убеди всички. Да признаем честно, че самият Домбровски може би е бил твърде слаб да подкопае тезата, че автор на описваното евангелие е бил митничарят Леви. Работата е в това, че на помощ му идват други критерии на текста. И тук трябва първо да се позовем на въображението на читателите ни. Леви, близък ученик на Иисус, един от дванайсетте апостоли, се заема да пише спомени за своя обожаван учител. Как трябва да изглеждат според нас такива мемоари, какви трябва да са техните характерни черти? Те излизат изпод перото на очевидец, на един от малкото, които тогава са го познавали лично — бил е с него денонощно, слушал е учението му, гласа му, помнел е всяка подробност от неговия външен вид. Мемоарите на такъв човек — откровен и простодушен — биха се отличавали с това, че биографичните факти, споменати там, щяха да са от първа ръка, а тяхната атмосфера на широта, богатство на разказа и емоционална ангажираност би свидетелствувала несъмнено, че авторът е бил в някакви близки, лични отношения с описваната личност. Той просто би написал самата истина.

За съжаление не е така. Още Д. Ф. Щраус след изследването на този проблем заявява без колебание: „Евангелието от Матей е материал от втора ръка. Авторът е черпил дори биографичните данни от други извори.“ Възможно ли е очевидец, какъвто е бил Леви, до такава степен да се поддаде на чужда информация? В същото време зависимостта на автора на евангелието, неговата несамостоятелност по въпроси, които би трябвало да познава от собствени преживявания, е просто изненадваща. Предмет на следващата глава ще бъде последователността при възникването на отделните евангелия, но още сега трябва да уведомим читателя, че Евангелието от Марк, а не от Матей е най-старото по хронология. За какво ни е необходимо това? Оказва се, че от 661 реда на Евангелието от Марк Матей е повторил 660. Освен това 55 реда е заимствувал от други два източника. В резултат на това само 435 реда са негови, авторски. Това е достатъчна статистика, за да се потвърди, че мемоарите на Матей не са оригинални, а са типична комбинация.

При заимствуването на текста авторът не е бил твърде критичен и взискателен. Той повтаря някои сказания, без да си даде сметка, че случаят е един и същ, само че заимствуван от два различни източника. Поразителен е например случаят за нахранването с хляба, който за кратък период се повтаря два пъти. Иисус на два пъти изгонва злия дух от лудия, слепия и немия човек и фарисеите на два пъти го обвиняват, че е направил това с помощта на Велзевул.

Това невинаги са само дублета, както се изразява Щраус. В тази своеобразна комбинация от сказания се намират и такива, които явно са противоречиви от гледна точка на теорията. Ще приведем няколко примера, на които на времето обръща внимание Щраус. Като излекува слугата на стотника, Иисус в същност, без да се колебае, оказва помощ на езичник (8, 5-10). Когато в околностите на Тир и Сидон една ханаанска жена (наречена от Марк сирофиникиянка) го моли да излекува дъщеря й, обладана от злия дух, Иисус не иска, като обяснява на учениците си: „Аз съм изпратен само при загиващите овци на Израел.“ На другите й молби отговаря: „Не е хубаво да се взема хляба от синовете и да се хвърли на кучетата.“ (Тук трябва да изясним, че това определение е доста презрително, понеже евреите наричали кучета всички, които не принадлежали към техния народ.) Накрая Иисус не отказва помощта си, но както виждаме, не без вътрешно съпротивление и само след упоритите молби на отчаяната майка (Мт., 15, 21-28).

Деликатният въпрос за отношението към езичниците се поставя още няколко пъти в евангелието. Като изпраща дванайсетте апостоли по широкия свят, за да проповядват учението му, Иисус им дава следните наставления: „Не излизайте на пътя на езичниците и не влизайте в самарянските градове. Но по-скоро идете при овците, които се изгубиха от дома Израилев.“ В същото време на две места (8, 11 и сл. — 21, 43 и сл.) обявява, че в отговор на липсата на вяра у евреите ще превърне езичниците в християни. А вече в края на евангелието ясно препоръчва на апостолите да учат на християнство „всички народи“.

Като пример за безкритично събиране на информация може да послужи известната притча за смокиновото дърво, което Иисус сурово наказва затова, че нямало плодове, когато му се ядели. Привежда го и Марк, като го взема от Матей, с тази разлика, че първото нещастно дърво става безплодно, а второто просто изсъхва (Мт., 11, 12-14 — Мт., 21, 18-19).

Събитието е от началото на април, когато смокинята все още не дава плодове, значи я е сполетяла голяма несправедливост. Двамата евангелисти не вземат под внимание този факт, но тук отново се вижда разликата в начина на приспособяване към проблема. Марк сякаш не си дава сметка за несправедливостта, която сполетява дървото, понеже най-спокойно пише, че „Иисус не намерил нищо освен листа, защото не му било времето да има смокини“. Матей обаче, сякаш сконфузен от моралния или от логичния недостатък на притчата, но без да се откаже от нея, се измъква от това положение, като просто отминава с мълчание забележката на Марк.

Очевидно тук става дума за типичен народен разказ, който доста примитивно представя чудотворната сила на Иисус. Като проклина невинното дърво, Иисус постъпва така, както би постъпил някой невъздържан и отмъстителен магьосник, ако това е истина. Затова по-късните интерпретатори се опитват да спасят положението, като представят тази история като алегория с по-дълбоко нравствено значение.

Вече знаем нещо за Матей, преди всичко това, че доста широко и безкритично е ползувал чужди източници. Цитираните в този смисъл факти вече са съвсем достатъчни, за да го изключат от числото на свидетелите на описваните събития. Има обаче и други аргументи против него. Никой не може да оспори, че евангелието му няма нищо общо с историческата биография, дори в смисъла, който имат пред вид древните историци. Те слагат в устата на героите си дълги речи и интимни признания, които никой не би могъл да чуе, като все пак обаче запазват някакъв хронологичен ред в повествованието си. В същото време онова, което ни изненадва у Матей, е пренебрегването на всички хронологични данни. Текстът сякаш е обхванат от доста изкусна и симетрична литературна конструкция според една предварително обмислена концепция. Той е разделен на пет части, всяка от които съдържа пет комплекса от проповеди на Христос на нравствени теми, при което всяка от частите завършва с нещо като рефрен в почти идентични словесни формули (7, 28; 11, 1; 13, 53; 19, 1; 26, 1).

Една от тези части е прочутата „Проповед на планината“ — квинтесенция на етичните норми на християнството. Чрез тази проповед получаваме представа за скрития механизъм на възникването на евангелието. Знаем какво важно място заема то в християнската традиция и затова не можем да не се учудим, че освен Матей и Лука, който предава съкратена версия на тази проповед, останалите евангелия не споменават за нея.

Не ни остава нищо друго, освен да си направим следния извод: „Проповед на планината“ — една от най-ефектните сцени от живота на Иисус, извор на вдъхновение за много поколения поети и художници, е легенда, продукт на въображението, литературна измислица. Авторът на евангелието е включил в притчата стройния в принципите си морален кодекс и го е съобщил чрез устата на Иисус. Той го е композирал така, че е събрал онези сказания за Иисус — действителни или не, които е разказвал по това време народът. Имаме неоспоримо доказателство за това, че Лука също е ползувал тези притчи, но той не ги е композирал в отделна конструкция на сказание, както ги е слушал, а ги е разпръснал свободно из целия текст на евангелието си.

Както виждаме, Евангелието от Матей е съзнателно обмислен трактат, написан от човек, комуто не е било чуждо писателското изкуство. За това свидетелствува не само цялостната композиция, но и такива блестящо замислени сцени като „Проповед на планината.“ В текста има много други доказателства за това, че авторът е обръщал внимание и на литературната страна на труда си. Очевидно е старателното подбиране на думите, честото използуване на диалозите и монолозите и преди всичко това, че си служи със стилистични фигури като паралелизъм, контраст, повторение. С една дума, с всичко онова, което днес наричаме белетризиране и стилизиране на речта.

Хвърля се в очи сдържаността на автора в сведенията, които дава за земния живот на Иисус. Конкретните биографични факти — именно тези, които успеем да извлечем от морето от митове и легенди, са така оскъдни, че историята на Иисус освен няколко подробности от детството и от последния период на живота му остават за нас „terra incognita“. Християните-библеисти оправдават автора с това, че не е имал намерение да пише биография, че евангелието му е апологетичен трактат, който цели да докаже (особено на евреите), че Иисус е предсказаният от пророците месия.

Разбира се, съгласни сме с това мнение. Все пак си задаваме въпроса: можел ли е апостол Леви да напише такъв трактат? Съмняваме се, че този скромен служител в митницата в Кафарнаум е притежавал такива забележителни писателски способности. По-важни са съмненията, които изложихме по-горе. Да не би на верния спътник в странствуванията на Иисус да му е дошло наум да напише такъв труд почти четиридесет години след драмата на разпятието, когато очевидците са били все по-малко и преди всичко е трябвало да се спаси от забрава онова, което се е знаело за Иисус? Вместо просто да опише това, което е преживял с обожавания учител, това, което помнел за него, Леви е трябвало да събира откъде ли не подробности от втора ръка, да ги подрежда в измислена литературна композиция, като пренебрегва хронологията и кара Иисус да произнася проповеди, които той никога не е произнасял. Не може да се повярва това. И така остава главният въпрос — кой е авторът на Евангелието от Матей?

Повечето учени отговарят: „не знаем“. Що се отнася до мястото и датата на възникването на Евангелието от Матей, тук положението е дотолкова по-добро, доколкото на основата на сведенията в текста могат да се построят логично обосновани предложения. Предварително можем да кажем, че в резултат на дедуктивния метод е установено, че евангелието е създадено много години след 70 г., т.е. след разрушаването на йерусалимския храм. На основата на изчисленията, направени от библеистите, този период се определя от 85 до 110 г.

Този извод се опира на следния анализ: преди всичко в евангелието четири пъти се намеква за разрушаването на Йерусалим. Понеже сме рационалисти, не вярваме авторът да е бил ясновидец и да е предсказал бъдещето. Не ни остава нищо друго, освен да отнесем евангелието към периода след 70 г. Друг намек съвсем явно се отнася до преследванията на християните по време на император Домициан, който живял през 81–96 г., и това още повече стеснява периода на създаване на евангелието. За по-късна дата свидетелствуват много други лингвистични и текстови аргументи, например изразеното от автора разочарование по повод на очакваното от първите християни второ пришествие на Иисус.

Учените посочват различни местности за място на създаване на Евангелието. Това са преди всичко Антиохия, главен център на християнството след разрушаването на Йерусалим, освен това такива сирийски градове като Едеса или Апамея и дори Александрия в Египет. Всички тези градове имат една обща черта — там са се сблъсквали влиянията на юдаизма и елинизма, влияния, които, както бе казано преди това, са намерили богато отражение в Евангелието от Матей.

Ясно е, че авторът на евангелието е евреин от диаспората, за когото Старият завет е останал като алфата и омегата на всяка истина. Останалите евангелисти също се мъчели да докажат на основата на цитатите и пророчествата от Стария завет, че Иисус е предсказаният месия, но Матей довежда този метод до крайност. Според него всичко, случило се в живота на Иисус, е последица от пророчествата на Светото писание. Наистина образът на Иисус е изпълнен с извънземен колорит, но в резултат на този метод се остава с впечатление, че Иисус е пасивно оръдие на предварителния замисъл на Бога, т.е. на предопределението. „Син Человеческий отива, както е писано за него“ — четем при Матей (26, 24), а самият Иисус, както излиза от неговата проповед, знае точно съдбата си, предопределена му от пророчествата на Стария завет.

Авторът на евангелието подчертава есхатологичните^[1] елементи в учението на Учителя, мирогледът му издава апокалиптични склонности. „Тогава ще се яви на небето знамението на Сина Человечески и тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Человечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма“ (24, 30). В следващата глава попадаме на типично апокалиптичното описание на Страшния съд с мрачното изображение на осъдените на вечен огън грешници, описание, в което обаче основната християнска идея — идеята за любовта към ближния, е намерила най-вдъхновения, най-впечатляващия израз (25, 31-40).

В разрушаването на Йерусалим авторът вижда наказанието, което е сполетяло евреите, заради отхвърлянето на месията, носещ на хората избавление и „царство Божие“ на земята. Такъв вид мисли са отражение на изострения антагонизъм и полемичните борби, които са се разгаряли между последователите на Христос и евреите в периода след разрушаването на Йерусалим. В тази народна борба оцелели главно фарисеите, понеже садукеите и зелотите, по-ангажирани в битката, понесли най-големи загуби. Пръснати по света, фарисеите станали главните защитници на юдаизма и врагове на християнството, откъдето произлизат срещаните в Евангелието от Матей забележки, явно недоброжелателни към техните позиции и дейност. Непосредствено с тази борба е свързан опитът за реабилитация на Пилат и неговата жена, а също и обвиняването само на евреите за разпъването на Иисус на кръст. На този въпрос ще посветим по-голямо внимание в друга глава, сега се задоволяваме с това лаконично съобщение.

Иисус у Матей, също както е у Марк и Лука, е преди всичко лекар-чудотворец, който не само лекува болните, но и който възкресява мъртвите. Дори когато изпраща на път дванайсетте апостоли, им поръчва не само да проповядват царството небесно, но и да лекуват болните и да възкресяват мъртвите.

Възгледът на Матей какво представлява болестта не преминава извън границите на примитивните схващания на епохата. „Прогонвайте дяволите“ — напомня Иисус на апостолите и сам също прави това. Най-ярък пример е драматичното излекуване на двама побъркани, които намерили убежище в гробниците в околностите на Гераза. Иисус прогонил злите духове от тях и по молба на демоните им позволил да обладаят свинете, които пасели в местността. Побърканите свини изпаднали в лудост и се разбягали, хвърлили се в морето, а жителите на местността, засегнати от загубата, помолили чудотвореца да напусне техните места.

Другите чудеса, описани в евангелието, имат по-дълбок смисъл, те подчертават свръхестествената мощ на Иисус като син Божи. Към тази категория се отнасят такива събития като ходенето по водата, увеличаването по чудо на хляба и нахранването на пет хиляди души, усмиряването на бурята в езерото и също така всички свръхестествени явления, които съпътствуват смъртта на Иисус: земетресението, разкъсването на две на покривалото в йерусалимския храм и ставането на светците от гробовете им.

Матей обаче, както и Лука се отличават с това, че те единствени съобщават подробности от детството на Иисус. Само у тях намираме очарователно сказание за Благовещението, за чудните явления, които съпътствуват радостното раждане на детето Иисус, за тримата влъхви, за избиването на младенците, за бягството на светото семейство в Египет и за връщането му в Назарет. Марк не знае нищо за тези неща, от което можем да си направим извода, че легендата, която е от тези, родили се през вековете в песни и в народни идилии, се е появила по-късно.

Фактът, че двамата споменати евангелисти са приспособили тази легенда към биографията на Иисус, за да подкрепят тезата за неговата божественост, се оказал с много големи последици. Тази очарователна история (за Рождество Христово), като дава израз на най-съкровените мечти и тежнения на народа, става неизчерпаем източник на радост и вдъхновение за много поколения поети, скулптори и художници и на неизброими последователи на изкуството, без които е трудно да си представим човешката история.

Като се вгледаме по-внимателно в онези части от Евангелието от Матей, които са взети от Евангелието от Марк, се запознаваме по-точно с тенденцията на Матей. Матей е искал да възвеличи образа на Иисус, като го е представил като човек, съвършен в своята сила и доброта. Евангелистът постига целта си, като отминава с мълчание сцените от Евангелието от Марк, в които Иисус е рязък — например към прокажения, или пък показва гнева си. Такива корекции внася и в портрета на апостолите: Марк например ги представя като дребнави, духовно недорасли за учението на Иисус. Матей тушира образите им, за да спаси престижа им в очите на техните последователи (Мт., 16, 5-12; Мт., 8, 14-21).

Ако добавим, че Матей, както и Лука съобщават за противоречив произход на Иисус, за да докажат съгласно пророчеството на Стария завет, че е от рода на Давид, ще разберем основната идея на Евангелието от Матей. Според нея Иисус е месия, надарен със свръхестествени черти, който проповядва учението си с тон благоговеен и изпълнен с религиозно достойнство. Неговото учение, изложено в незабравими за християните редове, е най-пълният и най-прекрасният образ на Иисус. Да си припомним само „Осемте благословии“ и редица афористични нравствени заповеди, които представляват нещо като програма на християнството. Именно затова не бива да се учудваме, че Ренан е нарекъл Евангелието от Матей най-значителната книга на света.