Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści ewangelistów, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)

Издание:

Зенон Косидовски. Евангелски сказания

Полска. Първо издание

Преводач: Ангелина Стоянова Дичева

Редактор: Уляна Иванова Трайкова

Художник: Таня Николова

Художествен редактор: Тотко Кьосемарлиев

Технически редактор: Милка Иванова

Коректор: Емилия Пацова

 

Дадена за набор на 5.III.1982 г.

Подписана за печат през VII.1982 г.

Излязла от печат през VII.1982 г.

Печатни коли 23,50

Издателски коли 23,50

Условно издателски коли 24,38

Издателски №25357.

Литературна група П-2.

 

Формат 60/90/16.

КОД 02/9531222511/0407-1-82

 

Цена 3,14 лв.

 

ДИ „Наука и изкуство“ — София

ДП „Александър Пъшев“ — Плевен

История

  1. — Добавяне

25 декември и легенди за раждането на Иисус

Това смесване на грешки и противоречия ни кара учудено да се запитаме как в такъв случай се е стигнало до това, че християнският свят тържествено чествува Рождество Христово на 25 декември. На каква основа е установена така точно тази дата? И тук, като проследим тайниците на историческия източник на този проблем, веднага ще се изправим пред едно явление, много характерно за ранното християнство.

Най-учудващото е това, че до средата на III в. християните изобщо не се интересували от раждането на Иисус. Затова в надписите, скулптурите и фреските от първите три столетия не са намерени никакви следи, свързани с раждането на Иисус. През IV в. е бил представен в катакомбата на „Св. Себастиан“ като пеленаче по египетски образец с ореол около главата, с Йосиф и Мария, с вола и магарето отстрани. Тази композиция най-вероятно е навеяна от култа към Изида, както и; от апокрифите на Новия завет.

Едва римският епископ Иполит определя 2 януари като ден на Божието рождество. По-късно са предлагали други дати, като например 25 или 28 март, 18 или 19 април и 20 май. В Близкия Изток и в Египет дълго време празнували годишнината от раждането му на 6 януари. В Йерусалим тази дата се е спазвала чак до 549 г., докато сред арменските и сирийските християни тя се е запазила до ден-днешен.

От документите е ясно, че едва през първата половина на IV в. римските християни започнали официално да чествуват годишнината от раждането на Иисус на 25 декември. От какво са се ръководели да изберат именно този, а не друг ден? Това е моментът на зимното равноденствие, когато слънцето се намира над тропика на Козирога, денят започва да нараства, нараства и силата на слънцето. Тогава римляните празнували раждането на непобедимото слънце „Dies natalis solis Invi-cti“, празнували шумно, c танци, пиршества и с размяна на подаръци, особено на кукли за децата. В тези дни нормалният, деловият живот замирал, учрежденията не приемали, училищата били затворени, присъдите не се привеждали в изпълнение, на този празник дори на робите позволявали да се веселят.

През III в. култът към слънцето, въведен в Рим от император Хелиогабал, който едновременно с това бил сирийски жрец на слънцето, започнал да се отъждествява с митраизма, една от най-разпространените религии в онези времена. Великолепните обреди, свързани с рождения ден на бога на слънцето Митра — 25 декември, подобието на теологичните концепции и старите традиционни навици помогнали митраизмът да стане най-опасният съперник на християнството. Починалият през 220 г. християнски писател Тертулиан извиква възмутен: „Дяволът подучва еретиците да имитират светите наши обреди, когато отдават почит на техните фалшиви богове. Той ги кара да бележат с кръст челата на войниците на Митра.“

Един анонимен сирийски писател-християнин ни обяснява откровено защо Римската църква се е спряла на датата 25 декември. Той пише: „У езичниците имало обичай на 25 декември да празнуват рождения ден на Слънцето. По време на тези тържества палели огньове. В празненствата и веселията вземали участие и християните. Затова, когато църквата забелязала, че християните проявяват симпатия към тези празници, решила, че на този ден трябва да се празнува и Рождество Христово…“

Това подплатяване на езическия празник с християнски се посрещнало с одобрение от всички. Сирийците и арменците обвинили латините, че имат езически култ, макар че те самите можели да бъдат упрекнати в същото — тъй като празнували рождеството на 6 януари — деня на зимното равноденствие според юлианския календар, когато в Александрия празнували рождението на бог Озирис, отъждествяван със слънцето. Божественият Август (на прелома на IV и V в.) призовал християнските си братя да празнуват 25 декември не в чест на слънцето, а в чест на онзи, който е сътворил това слънце. Още през V в. папа Лъв Велики (440–461 г.) отправил пастирско послание, в което между другото пише: „Сред нас има такива, които смятат, че тържествата трябва да бъдат не само по повод раждането на Христос, но и по повод изгрева на новото слънце.“ На друго място в същото послание срещаме такова обвинение: „Понеже, преди да влязат в базиликата на светия апостол Петър, стоят на стълбите, обръщат се и навеждат смирено глава по посока на слънчевия диск.“

Тук трябва отново да отбележим, че църквата не се борела да отмени празника, а за това да му се придаде нов, християнски смисъл. Празникът 25 декември й бил някак натрапен от вярващите, защото се родил от древните народни обичаи, от отношението на народа към сезоните в годината, от желанието да се разбират тайните на промените в природата. Това били извечни обичаи, дълбоко вкоренени в традициите на поколенията. Нищо чудно следователно, че християните, хора предимно прости, не можели и не искали да се разделят с тях. Те оставали в същност деца на природата, въпреки че приемали новата религия. Църквата от своя страна, безсилна пред тяхната жизненост, била достатъчно мъдра да приема тези обичаи, като им придаде свой собствен смисъл. По този начин християнството обсебило от митраизма няколко други празници: празникът „Св. Георги“ през април заместил езическия празник на Парила, „Йоан Кръстител“ — езическия празник на водата, „Успение Богородично“ през август — празника на Диана, а празникът „Голяма задушница“ е продължение на езическия празник на мъртвите.

Старите езически навици и спомени били до такава степен жизнени в християнските среди, че някои епископи търсели някакъв компромисен изход от трудното положение. Епископът на Торино така започвал проповедите си на Бъдни вечер: „Добре е, че народът нарича деня на раждане на нашия бог ден «sol novus». Няма да се опитваме да го променим ни най-малко, понеже заедно с раждането на Спасителя настъпва възраждане на спасението за целия човешки род, а също така и на светлината на слънцето. Ако по време на мъченичеството на Христа слънцето се било затъмнило, в деня на раждането му то на всяка цена трябва да свети по-ярко.“

Съгласно тези компромисни опити християните от първите векове нарекли Христос „слънце на справедливостта“ и дори досега в римската литургия се говори за новото слънце, което изгряло в Христос. Със слънце го сравняват в антифоните и в молитвата, с която изпращат в полунощ Бъдни вечер.

Във възприятията на вярващите празникът „Рождество Христово“ е свързан с идиличен сценарий, в който главни герои са волът, магарето, пещерата и тримата царе. Това е радостна, светла, трогателна картина, която вълнува дори хора, непредразположени към лесни вълнения и чувствителност, понеже извиква детските спомени, пропити с красотата на приказното.

Обикновено хората смятали, че този коледен обичай води началото си от евангелието. Но, както вече се каза, в евангелията от Марк и Йоан няма нито дума за раждането на Иисус, а у Мойсей и Лука, единствените канонични източници на разказа за раждането на Иисус, няма нито вол, нито пещера. В Евангелието от Лука Иисус се ражда в конюшнята, а що се отнася до тримата царе, за тях се говори само в Евангелието от Матей, но там те не са царе, а мъдреци-гадатели, които са дошли от Изтока.

И така, ако приемем позицията на споменатото канонично евангелие, със съжаление трябва да кажем, че на иконите в коледните фигурки тези гадатели носят великолепните си царски корони съвсем незаконно и е съмнително дали правилно са си присвоили почтените имена Каспар, Мелхиор и Балтазар. Тези имена изобщо липсват в евангелията, там те се явяват съвсем анонимно.

Откъде са се взели тези подробности — толкова значителни, че без тях не е възможно да си представим цялото християнско изкуство и фолклор, онези сцени от коледните празници, представени с кукли и коледни песни, които столетия наред са въздействували върху ума и въображението на хората? За отговор трябва да се върнем далеч назад в първите векове на християнството.

Изследванията установиха, че всички сказания за детството на Иисус водят началото си от апокрифния сборник от легенди, възникнали преди V в., и който съдържа между другото будистки и персийски предания. На основата на този сборник по-късно възникнали два апокрифа: „Арменската книга на детството“ и „Арабската книга на детството“. Именно от арменската версия научаваме, че гадателите били персийски царе и узнаваме имената им. „И скоро Ангелът господен побързал към страната на персите, за да нареди на царете-мъдреци, че трябва да тръгнат на път и да се поклонят на новородения. И девет месеца ги водила звездата и пристигнали, когато Девата станала майка. Тогава царството на персите чрез мощта си и победите си превъзхождало всички владетели в страните на Изтока. Мъдреците били трима братя: първият — Мелкон, управлявал персите, вторият — Балтазар, управлявал Индия, третият — Каспар, управлявал арабите.“ За информация добавяме, че европейската традиция е превърнала Мелкон в Мелхиор.

Авторът на арменския апокриф, като издига гадателите до царе, прави това без съмнение под влияние на пророчествата от Стария завет, особено на псалм 71. Този чудесен религиозен химн, излязъл вероятно изпод перото на самия цар Давид, говори за благодеянията, с които ще удостои народа си неговият бъдещ син, който в представите на християните е Иисус Христос:

„да съди бедните от народа, да спаси синовете на сиромаха и да сломи потисника;

и ще се боят от тебе, докле пребъдва слънце и месечина, от рода в род.

Той ще слезе като дъжд върху покосена ливада, като капки, оросяващи земята;

в негови дни ще процъфти праведникът и ще има изобилен мир, докле месечина трае;

той ще владее от море до море и от реката до краищата на земята;

пред него ще паднат жителите на пустините и враговете му прах ще лижат;

царете на Тарсис и островите данък ще му поднесат; царете на Арабия и Сава дарове ще ми принесат;

и ще му се поклонят всички царе, ще му служат всички народи;

защото той ще избави бедния, стенещия и угнетения, който няма помощник.

Ще бъде милосърден към бедния и сиромаха и ще спаси душите на бедните;

от коварство и насилие ще избави душите им и скъпоценна ще бъде тяхната кръв пред очите му;

и той ще живее, и ще му дават арабийско злато, и ще се молят за него непрестанно, всеки ден ще го благославят;

ще има изобилие на жито по земята навръх планините; плодовете му ще се

вълнуват като гора Ливанска и в градовете людете ще се размножават като трева по земята;

неговото име ще бъде (благословено) довека; докле слънце трае ще се предава

името му (и в него ще бъдат благословени) всички земни племена, всички народи ще го облажават.“

А в пророчеството на Исая четем: „Тогава ще видиш и ще се зарадваш, и сърцето ти ще затрепти, и ще се разшири, защото богатството на морето към теб ще се обърне, имотът на народите към тебе ще дойде. Множество камили ще те покрият — дромадери от Мадиам и Ефа; те всички ще дойдат от Сава, ще донесат злато и тамян и ще възвестят славата Господня“ (60, 5-6).

Изглежда, че произходът на версията за царете и даровете, принесени на младенеца Иисус, не подлежи на съмнение. Произход, с който вече се сблъскахме и ще продължаваме да се сблъскваме доста често.

За царете-поклонници от Изтока може да се напише цяло произведение под заглавие: „Удивителната съдба на тримата царе“. Народната фантазия е създала за тях всевъзможни истории. В това отношение особено внимание заслужава „Арабското евангелие“ в сирийската версия. И така веднъж в Персия се появил ангел във вид на звезда, която заляла със сиянието си цялата страна. Хората стояли пред прага на къщите си, за да се възхищават на небесното явление. Почитателите на огъня и звездите, царете, вождовете и свещениците, облечени във великолепни дрехи, се събрали на съвещание. Жреците, които били помолени да изтълкуват станалото, казали: „Роди се царят на царете, богът на боговете, светлината на светлините!“ И тогава се отправили на път тримата царски синове, за да поднесат дарове на божествения младенец.

По-нататък повествованието се придържа към каноничните евангелия с изключение на една подробност: Мария им подарява пелена на новороденото. Когато царските синове се върнали у дома, хвърлили пелената в разпален огън, за да докажат, че това е света реликва. И действително пламъците заобикаляли пелената и за радост на целия народ била извадена от огъня ненакърнена.

Учудващ е фактът, че броят на гадателите и царете в тази легенда дълго време се колебае. На стенните изображения в римските катакомби виждаме група от двама, четирима или шестима царе, а у сирийците и арменците те са дори дванадесет. Едва с течение на времето се установила цифрата три, вероятно във връзка с тримата синове на Ной: Сем, праотеца на семитите, Хам — праотеца на цветнокожите народи (затова един от тримата царе е негър), и Яфет, праотеца на европейците. Някъде около VIII в. гадателите били произведени в царе и станали известни под имената Каспар, Мелхиор и Балтазар. Ще добавим още, че мнимите тленни останки на тези царе почиват в Кьолнската катедрала. Вероятно през IV в. са били пренесени от Персия в Константинопол, после в Милано и накрая — през 1161 г., със съдействието на император Фридрих Барбароса са окончателно погребани в Кьолн.

Остава да си отговорим на въпроса, по какъв начин тази красива легенда, която дължи живота си на Стария завет, е била свързана сюжетно с Персия. Проблемът явно е твърде сложен, за да можем да го изложим тук дори накратко. Трябва да се ограничим до посочване само на някои негови аспекти.

И така преди всичко трябва да помним, че цар Кир освободил евреите от вавилонското робство и дори им помогнал да възстановят йерусалимския храм. По този повод някои евреи обявили, че персийският владетел е предсказаният от Светото писание месия. По-важно обаче е това, че персийската религия оказала дълбоко влияние върху юдаизма. Можем да споменем концепцията за дуалистичното начало на света, която произлиза от тази религия или от вярата, че светът се състои от ангели и дяволи, от небе и пъкъл, от борещи се помежду си стихии на доброто и на злото, въплътени у персите в образите на Ормузд и Ариман.

Заратустра, реформаторът на иранската религия, предсказвал идването на двама по-малко значими мислители, които предшествуват големия спасител на човечеството от злото — Суасянт, така, както Йоан Кръстител предшествува Иисус.

Юдеохристияните наследили симпатията на евреите към персите. На това дава израз Матей, като си представя, че в отдадената почит към божествения младенец не може да липсва приятелска Персия. Това обаче е лично негова идея, защото Лука, другият описател на детството на Иисус, не знае нищо, да не говорим пък за Марк и Йоан, които премълчават подробностите по този въпрос.

А ето и други, по-важни източници от легендата за тримата, царе. През 1 и II в. — в периода на разцвет на християнската литература, в Римската империя нараства много влиянието на религията на Изтока и на Египет, особено култът към персийския бог на слънцето Митра, който печели масово привърженици сред войската и аристократите, като намирал подкрепа дори при императорите. По времето на Помпей, през 67 г. пр.н.е., в Рим съществували общини на почитателите на Митра. Особено широко се разпространил този култ по времето на Антонините и Северите, докато в края на IV в. станал най-важната религия в езическия свят. Диоклециан официално провъзгласил Митра за патрон на обновената Римска империя.

Митра, както вече бе казано, е бог на персийския религиозен реформатор Заратустра, а царете били жреци на този култ. В идеята на Матей личи ясно апологетичната тенденция, възникваща от необходимостта за защита на християнството от враговете и подигравките, а също и от стремежа да се покаже, че Иисус е бил признат като спасител дори от представителите на такъв всемогъщ култ, какъвто по онова време бил митраизмът.

Изследователите обръщат внимание на някои политически събития, които по онова време добили широка гласност в Римската империя и които вероятно са станали допълнителен, непосредствен фактор за узряването на идеята за тримата царе у Матей. Този епизод е описан от римските историци Плиний Стари, Тацит, Светоний и Дион Касий. През 66 г. в Рим пристигнал Тиридат, царят на Армения, за да изкаже почитта си на Нерон. Златотъканите одежди на царската свита и щедрите дарове, които екзотичният владетел поднесъл на Нерон, се врязали незаличимо в паметта на народа. Наистина католическите библеисти отричат, че описаното събитие е могло да повлияе на Матей, понеже според тях това евангелие е било написано няколко години преди 66 г., т.е. през годините 51–50. Все пак последните научни изследвания установиха, че то е създадено около 80 г., т.е. повече от десет години след идването на Тиридат.

Да се върнем още веднъж към вола и магарето. В апокрифното евангелие, наречено „Псевдоматей“, четем, че те отдали почит на божествения младенец Иисус, за да се изпълни пророчеството на Исая: „Познал волът господаря си и магарето яслите на господаря си…“ (1, 3), а също и пророчеството на Авакум: „Явяваш се сред двете животни…“ (3, 2).

Отворим ли Септуагинта, гръцкия превод на библията, ще се окаже, че авторът на апокрифа цитира пророчеството именно от този превод. Известно е обаче, че това е погрешен превод. Изправени сме пред една забавна сензация: тези две симпатични животни, които векове наред са забавлявали с тази легенда децата и възрастните, дължат съществуването си, както отбелязва Даниел Ропс, на недоразумение. Щом се обръщаме към страната на приказките, фантазиите и грешките, нека надникнем в една от най-старите римски базилики — „Санта Мария Маджоре“, която от незапомнени времена е цел на поклонниците от целия християнски свят. В главния олтар се пазят витлеемските ясли, в които лежал младенецът Иисус. На 25-и всеки месец реликвата се изнася на публичен показ, а из Бъдни вечер с нея обикалят в тържествена процесия около църквата.

Установено е, че яслите се състоят от пет елемента от маслинено дърво, свързани с метални вериги, като на едната от веригите е открит замазан надпис на гръцки език от периода VII-IX в. Надписът съдържа някакъв списък на християнски светии. Възрастта на реликвата не е установена с точност. Дървените фрагменти не са подложени на изследвания чрез въглеродния метод. Известно е само, че тя се появява за първи път в списъка на инвентара от XI в., т.е. в епохата на масово фабрикуване на реликви. В този списък фигурира също така и една друга реликва, а именно „Ковчег на завета“, което ни кара да се замислим над автентичността на Иисусовите ясли.

Щом става дума за празниците на Рождество Христово, не трябва да отминем с мълчание и Св. Николай, който се радва на особена популярност. Съдбата му след неговата смърт е доста изменчива и бурна, а в последно време съвсем не му провървя. Това има връзка с декрета на папа Павел IV, който зачеркнал от списъка на светците почти двеста души, понеже се оказало, че или са плод на въображението, или по едни или други причини не заслужават тази чест. Сред тях е и Николай.

Между другото тогава излязло наяве нещо твърде неприятно. В Италия се радвала на ревностна почит св. Филомена. Нейната реликва се пазела в няколко църкви, а и тържествените описания на набожния й живот били издадени на няколко езика. По заповед на папата нейната история била изследвана във ватиканските документи. Тогава се оказало, че Филомена никога не е съществувала. Измислил я е игуменът на един католически манастир, направил олтар специално, за да бъдат съхранявани реликвите й, и лансирал сред вярващите идеята за чудотворното лечение, на което подлага болните и сакатите. Разбира се, напливът на поклонниците станал толкова голям, че предприемчивият игумен постигнал целта си: празната дотогава манастирска каса всеки ден се напълвала догоре.

За щастие нещата със св. Николай не стоят така зле, защото той е съществувал наистина, но вероятно не е заслужил да бъде светия, щом папата го лишил от това. В действителност Николай бил скромен епископ на ликийския пристанищен град Мира или (Листра), откъдето, както знаем, Павел тръгнал на морско пътешествие за Рим като затворник (Деяния на светите апостоли, 27, 5). Николай умрял през IV в., за да започне в същото време нов живот след смъртта си. Отначало станал патрон на ликийските рибари, а после напреднал до патрон на Гърция и царска Русия.

Когато се разнесла вестта, че прахът му има лечебни свойства, славата му се разнесла и из Италия. Жадните за всякакъв род реликви латини решили да го завладеят на всяка цена. През 1087 г. епископът на град Бари с помощта на четиридесет свои енориаши го изнесъл с измама от Листра и го погребал в един от храмовете на Бари, където се намира и досега. Попаднал на новото място, той се радвал на широка популярност. Венецианците искали също да го задигнат, обаче закъснели и за утешение трябвало да се задоволят с праха на вуйчото на св. Николай.

Това не свършва дотук. Едва в Европа Николай достигнал до истински блясък в „кариерата си“. Той заел длъжност, каквато не можел и да сънува приживе — да радва европейските деца с раздаването на подаръци. И изглеждало, че нищо няма да помрачи безоблачното му съществуване, когато неочаквано като гръм от ясно небе го споходило „уволняването му от службата светия“.