Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści ewangelistów, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)

Издание:

Зенон Косидовски. Евангелски сказания

Полска. Първо издание

Преводач: Ангелина Стоянова Дичева

Редактор: Уляна Иванова Трайкова

Художник: Таня Николова

Художествен редактор: Тотко Кьосемарлиев

Технически редактор: Милка Иванова

Коректор: Емилия Пацова

 

Дадена за набор на 5.III.1982 г.

Подписана за печат през VII.1982 г.

Излязла от печат през VII.1982 г.

Печатни коли 23,50

Издателски коли 23,50

Условно издателски коли 24,38

Издателски №25357.

Литературна група П-2.

 

Формат 60/90/16.

КОД 02/9531222511/0407-1-82

 

Цена 3,14 лв.

 

ДИ „Наука и изкуство“ — София

ДП „Александър Пъшев“ — Плевен

История

  1. — Добавяне

Лука — верният другар на Павел

За автора на третото евангелие имаме много повече конкретни сведения, отколкото за другите евангелисти. По всяка вероятност той бил гражданин на Антиохия, по народност грък, който, както много други свои сънародници, преминал към християнската вяра. Името му било Лукиос, но единоверците му го нарекли Лука. Някои историци предполагат, че бил освободен роб, дарен със свобода от някое богато семейство в Антиохия. По професия бил лекар, но традицията поддържа, че освен това се занимавал с живопис и познавал добре правото. Тогава Антиохия се числяла към най-важните средища на гръцката култура и елинистичните религиозни култове. В този огромен блестящ град възникнала една от най-важните общини на новата религия, която изиграла немалка роля във формирането на християнството. Лука, възпитан и образован в духа на гръцката култура, от момента, когато преминал към новата вяра, станал неин последовател, изпълнен с гореща вяра и дълбоко убеждение, жаден за всичко, което било проникнато от човешка правда, от поезия и приказност в християнството.

Павел често ходел в Антиохия. Лука веднага се привързал към този евреин от Тарс, който бил на пръв поглед с най-обикновена външност и който смайвал и покорявал с пламенността си, с интелигентността си, изпълнена с жар. Лука вземал участие в много негови мисионерски пътувания, а когато взел перото, се разбрало колко голяма била неговата идейна зависимост от приятеля му. Това личи до такава степен, че някои християнски писатели, като Ириней и Йоан Златоуст, не са се поколебали да нарекат третото евангелие произведение на Павел. Както е известно, Лука е написал и „Деяния на светите апостоли“, посветени главно на дейността на Павел, а също и история на ранното християнство.

Някои библеисти изразяват съмнение, че Лука действително е бил автор на евангелието, между другото и заради това, че според предположението им то е било създадено едва в началото на II в. Тази крайна позиция обаче, общо взето, не е била посрещната с одобрение и затова няма да се занимаваме по-отблизо с нея. Как следва да датираме Евангелието от Лука? Понеже глава 21 съдържа отгласи от разрушаването на Йерусалим, евангелието не може да бъде създадено преди 70 г. В такъв случай кога след онова паметно бедствие? Колкото и да е странно, ние можем да отговорим достатъчно точно на този въпрос. В текста се срещат намеци за преследванията по времето на император Домициан. От друга страна, в евангелието изненадва липсата на каквито и да било съобщения за посланията на Павел, въпреки че във въведението става) дума за изворите за живота на Иисус. Домициан властвува през годините 81–96, а, както ни е известно, посланията на Павел са били в забрава дълго време и са се появили отново едва през 95 г. Изводът е ясен: „третото евангелие трябва да е било създадено не по-късно от 95 г.“. Тогава вече бил изминал; четвърт век от екзекутирането на Павел (64 или 67 г.). Авторът на евангелието Лука със сигурност бил много възрастен човек.

За да разберем Лука, трябва да осъзнаем каква цел си е поставил с написването на евангелието. Това били времена, когато изповядването на християнска вяра се смятало за престъпление, понеже последователите му не искали да отдават божествени почести на императорите, както повелявал римският закон. Но преследванията с изключение на кървавите ексцесии на Нерон имали спорадичен характер. Те се засилили едва по времето на император Домициан. Заточавали християните в отдалечени кътчета и конфискували имуществото им. Лука си поставил много трудна задача: опитал се да докаже, че християните не са врагове на държавата, и в качеството на доказателство между другото съобщава също, че още Пилат дошъл до убеждението, че Иисус бил невинен и безвреден за империята. Според неговите предположения ако има някакво недоразумение относно ролята на Иисус, то за него са виновни евреите, които са го осъдили на разпъване на кръст като обикновен престъпник.

Лука изобразява учението и дейността на Иисус съгласно този апологетичен замисъл. В неговата версия християнството не е някаква херметически затворена еврейска секта, а има универсален характер. Иисус е полезен лекар и учител, който дарява с любов целия човешки род, носи му избавление от мъките и изкупление за първородния грях. За да подчертае универсалния характер на Иисус Христос, Лука извежда родословното му дърво от прародителя на човешкия род Адам, а не само от Авраам, както прави това Матей. Като съзира детето Иисус в йерусалимския храм, Симеон го поздравява като бъдеш спасител на „всички народи“ (Лк., 2, 25). Йоан Кръстител осъжда тесния партикуларизъм на евреите, а Иисус на два пъти подчертава, че ще приеме мъките и ще възкръсне за благото на всички народи на света (Лк., 13, 24; 24, 47).

Иисус в изображението на Лука е образ, изпълнен с неземно милосърдие към нещастните и ограбените от съдбата и едновременно с това безкомпромисен към онези, които с богатството си се издигат високомерно над другите. Притчите за добрия самарянин, за блудния син, за опрощаване греховете на блудницата са учили много поколения на любов към ближния, на милосърдие и смирение. Други притчи, особено за богаташа и Лазар, за богатия младеж или за вдовишкия грош, а също и събития като изпъждането на търговците от храма, представят Иисус като пламенен приятел на потиснатите и суров съдия за привилегированите, с една дума, като човек, който изразява трайни обществени възгледи. Лука обаче не забравя за последната, апологетичната цел на евангелието си — в неговата трактовка предсказаното „царство Божие“ няма да бъде на този свят, а ще се появи в духовното възраждане на човечеството. Така той опровергава обвинението, че християните са се стремили към падането на империята и създаването на своя собствена държава. Иисус казва: „А попитан от фарисеите кога ще дойде царството Божие, отговори им: царството Божие няма да дойде забелязано и няма да кажат — ето тук е или: на, там в. Понеже ето — царството Божие вътре във вас е“ (Лк., 17, 20-21). В същото време в сентенцията „отдайте прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ Иисус на Лука ясно подчертава лоялността си към Римската империя.

В Евангелието от Лука забелязахме две основни тенденции, които се конкурират помежду си за надмощие. От една страна, това е повествование, дълбоко проникнато от полемична острота, а, от друга — емоционално отношение на автора към описваните събития, отношение на чувствителност, лиризъм и голяма нежност към божествения учител. Образът на Иисус, който рисува Лука, пленява с добротата и красотата си; Иисус учи и изцерява хората, като се ръководи главно от обичта към ближния и милосърдието. Да отбележим като заключение — третото евангелие се отличава с атмосфера, изпълнена с чувствителност, деликатност и снизходителност към слабите. В този изпълнен с обич човешки свят дори децата и жените намират своето място. В чудесната притча за Мария и Марта Иисус възстановява на жените правото на духовен живот, а когато учениците му не искат да допуснат децата до Иисус, той казва паметните думи, изпълнени с вълнуваща топлота: „Оставете децата да дохождат при мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие“ (Лк., 18, 16). Това е евангелие на бедните и онеправданите от съдбата, на хората с добра воля, които по-лесно от другите ще достигнат до милостта на божието царство. В същото време това предупреждение е насочено към богатите и е изразено, в епиграмното изказване на Иисус: „Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“ (Лк., 18, 25).

Библеистите обикновено определят Евангелието от Лука като най-поетичното и най-художественото евангелие на Новия завет. И до голяма степен са прави. Поетичните способности на автора са запазили до наше време раннохристиянски химни, които липсват в другите евангелия и които са станали истинско украшение на християнството. Тук става дума главно за църковния химн на светата Мария, светата Дева и за химна на Захарий и Симеон. Църковното изкуство дължи много на тези пламенни религиозни признания; химните „Магнификат“ и „Бенедиктус“ в продължение на векове са били творческо вдъхновение за много композитори и поети. По времето, когато Марк дори не е знаел името на майката на Иисус, Лука е положил началото на култа към пресветата Дева Мария и с това е станал причина до голяма степен за възникването на мариологията, която имала могъщо влияние върху християнската догматика и литургия.

Поетичните наклонности на автора отчасти могат да обяснят парадоксалния от психологична гледна точка факт, че Лука, вероятно най-образован сред евангелистите, е натрупал в разказите си за рождението на младенеца Иисус повече елементи на чудеса, отколкото неговите предшественици. Това до голяма степен трябва да отдадем на процеса на митологизиране на Иисус — процес, който тогава се е задълбочил повече, отколкото по времето на Матей и Марк. Самият факт на обожествяването обаче никак не ни изяснява защо Лука така безкритично вгражда в евангелието си тези обезоръжаващо наивни, разпространявани от простолюдието, предавани от уста на уста приказки, типично народни и много красиви, в които чудесата следват едно след друго. Архангел Гавраил предсказва раждането на Йоан Кръстител и на Иисус. След раждането на Иисус той заповядва на пастирите да отидат във Витлеем. Те тръгват на път, а „небесното войнство“ прогласява хвала на бога. „Слава на вишния Бог, а на земята — мир на хората с добра воля.“ При вида на бременната Мария детето в лоното на Елисавета скочило от радост; бъдещата майка на Йоан Кръстител извикала: „Благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба!“

Като си припомняме тези чародейни сцени, пълни с покоряваща простота, с радостен унес и светлина, когато слушаме химните на Мария и Захарий, както и разнасящите се в простора ангелски пеения, започваме да разбираме Лука. Изглежда, че не само поетичната впечатлителност към красотата на народните сказания му е нашепвала мисълта да ги включи в биографията на Иисус. Може би това е неговият безпогрешен инстинкт колко радост, подкрепа и надежда ще донесат тези прости разкази на многобройните поколения тъжни и угнетени хора. Като оценява тяхното значение за християнството, Лука сякаш ги легализира с авторитета си и им дава санкцията на историческа правда.

Такова предположение няма да се окаже прекалено смело, ако си дадем сметка, че Лука познавал добре призванието си на пропагандатор. Като застава в защита на християнската религия, той използува умело избрани, подходящи притчи, приказки и примери, взети направо от самия живот. Достатъчно е само да се обърнем към характерната позиция на Пилат: в Евангелието от Лука той се опитва на три пъти да спаси Иисус от ожесточеността на еврейската паплач. По този начин авторът иска да подчертае, че дори най-висшият представител на римската власт в Йерусалим не е имал нищо против създателя на новата религия и също е искал да го откъсне от евреите, които често били бъркани с последователите на Иисус.

Лука е включил в текста си почти цялото Евангелие от Марк и по този начин то представлява около една трета част от неговото евангелие. Той обаче обработва заимствувания материал, чрез което още по-ясно се схваща неговият замисъл. Лука преди всичко изглажда грубия стил на Марк и отстранява всичко, което с наивността и безсмислието си би могло да настрои скептично по-опитните читатели. Да вземем например прословутия случай със смокинята. Вече писахме как Матей се мъчи да направи възможно за приемане това сказание чрез простото отстраняване на израза: „защото тогава не беше сезонът на смокините“. Лука отминава с мълчание цялото сказание — сигурно го е дразнил абсурдният, пуснат вероятно от простолюдието слух за това, как Иисус е могъл да прокълне невинното в нищо смокиново дърво. Това неласкаво изображение на Иисус като избухлив и несправедлив магьосник дълбоко противоречи на концепцията, която Лука се стреми да внуши на читателите. Той поправя Марк, като в още по-голяма степен, отколкото Матей смекчава, идеализира и облагородява Иисус и дори учениците му. Това му диктува неговата духовна култура, образованието и високите му нравствени идеали, като в същото време служи на стремежа му да опровергае лъжите на клеветниците и да привлече за християнството хората с добра воля от гръко-римския свят.

От текста на евангелието става съвсем ясно, че Лука бил човек, който познавал гръко-римската литература. Той познавал модерните за онези времена литературни течения и съгласно техните канони прибавил към произведението си предговор, в който накратко споменава изворите и целите на съчинението си, като според обичая му слага и посвещение — на „достойния Теофил“, за когото не знаем нищо — дали е бил негов покровител или приятел.

Всички тези черти обаче са външни и се отнасят към литературната техника и етикета. Много по-голямо значение за нас има това, че Лука бил истински писател, който притежавал култура на словото и познавал своя занаят. Стилът му е изпълнен с такт и достойнство, речникът му е богат, конструкцията на изреченията е уравновесена и безпогрешна, граматичните форми са внимателно подбрани, синтаксисът е ритмичен и естествен. Освен това Лука е талантлив разказвач. Сцените от живота на Иисус са изпълнени с драматично напрежение, с движение и пластика, а героите му са толкова изразителни в характеристиката си, че завинаги са останали в паметта на поколенията. В подкрепа на тази оценка могат да се цитират много примери от евангелието. Да се задоволим с привеждането на славната сцена с преображението на Христос, (9, 28-36). Достатъчно е да прочетем това на глас, за да си дадем сметка, че Лука е превъзходен писател и художник.

Лука се е смятал преди всичко за историк. Той единствен сред евангелистите се е опитал да свърже хронологично живота на Иисус с историята на Римската империя и по този начин да подкрепи произведението си с конкретни дати. Въпреки че точността в установяването на тези хронологични зависимости понякога, както по-късно ще се убедим, е съмнителна, не можем да отречем на Лука известни постижения в това отношение. Той единствен включва в Новия завет направения по заповед на Квириний списък на населението и споменава поименно римските императори. Да си послужим с един пример, за да оценим метода му. Глава трета започва със следното изречение: „А в петнадесетата година от царуването на Тиверия кесаря, когато Понтий Пилат управляваше Юдея, Ирод беше четвъртовластник на Галилея, Филип, брат му — четвъртовластник над Итурия и Трахонитската област, а Лисаний — четвъртовластник над Авилиния при първосвещениците Ана и Каиафа биде слово Божие към Йоана сина Захариев в пустинята.“ Петнадесетата година от властвуването на Тиберий е 29 г. н.е. Понтий Пилат е бил прокуратор на Юдея през годините 26–36 н.е. Ана и Каиафа заемали високите си постове последователно от 6 до 36 г. н.е., а също и горе-долу по това време властвували споменатите четвъртовластници Ирод Антипа, Филип и Лисаний. Виждаме колко полезни са тези информации за установяване хронологията на Новия завет.

Вече писахме за това, че евангелията доста дълго се разпространявали безименно и едва по-късно били приписани на определени автори. Това, разбира се, се отнася и за Лука. Трябва да смятаме този факт за знаменателен. Знаем, че това евангелие е направено по образец на класическата литература, че се подчинява на всички нейни правила и канони. Затова е някак трудно да се съгласим с предположението, че Лука е трябвало да пренебрегне един от основните принципи на тази литература, според която всяко литературно произведение носело заглавие и името на автора, действително или псевдоним.

Тогава защо да сме уверени, че автор на евангелието е именно онзи грък Лука, който бил лекар и преди всичко придружител на Павел в пътуването му? Има библеисти, които изразяват съмнение. Ето някои аргументи, основани върху анализа на текста на евангелието.

Изследванията преди всичко потвърдиха напълно традиционното схващане, че авторът бил лекар, по народност грък. В текста са открити множество медицински термини, които са ползували такива древни лекари като Хипократ, Диоскорид или Гален, който живял по-късно. Вижда се, че авторът е бил запознат с тази терминология така, както само професионален медик може да я познава. Освен това без големи трудности се установи, че евангелието е било написано от грък и е било предназначено за читатели, които не са евреи. Ето едно доказателство в подкрепа на тази теза — в другите евангелия се срещат арамейски термини, разбираеми само за евреите. Въпреки че са дадени в елинизирана фонетична транскрипция, Лука си е давал сметка за това, че трябва да ги замени със съответните гръцки термини, за да бъдат разбрани от читателите неевреи. Така на мястото на термина „rabbi“ при него четем „epistates“. Вместо „Golgotha“ — на арамейски „Gulgulla“, което означава „череп“, намираме гръцката съответка „Kvanion“. След това е преведено и латинското наименование „Calvaria“

Повтаряме: Лука се е считал преди всичко за историк. Какви са били шансовете му да осъществи тези свои амбиции? Разполагал ли е с извори, откъдето да е можел да черпи информация от първа ръка? Знаем, че Павел, на когото бил верен другар, а може би дори и приятел, не е познавал лично Иисус. Това обаче не значи, че не е знаел нищо конкретно за живота му. Та нали в Йерусалим и Антиохия се е срещнал с Петър и преди всичко с най-близките роднини на Иисус? Може би от тях е трябвало да научи много интересни подробности, а вероятно той самият е разпитвал за тези подробности.

Трудно е да си представим, че онова, което е чул Павел, не е споделил с другаря си Лука, който от своя страна е имал случай лично да разговаря и с Петър, и с много други очевидни. В Антиохия, едно от най-оживените средища на християнството, се заселили много бежанци от Йерусалим, а основател на общината бил Варнава, пратеник на апостолите и може би един от учениците на Иисус. Като вземем под внимание всичко това, достигаме до извода, че Лука е разполагал с възможности да напише оригинална биография на Иисус, основана на собствените му търсения. Дали това е намерило израз в евангелието му?

Както става ясно от предговора, Лука познавал и ползувал „описанията на събитията“, които се случили тогава. Като историк той, разбира се, е имал право и в това няма нищо лошо, ако тези заемки са имали само характер на допълнения. Работата е в това, че не можем да признаем евангелието за самостоятелен труд, основан на лични търсения. Това е по-скоро типична компилация, чиито съставни части произхождат почти изключително от втора ръка. Вече знаем, че Лука е експлоатирал Евангелието от Марк из основи.

Лука е черпил с пълни шепи и от други извори, чието значение е по-скоро само вторично. Един от тези източници, означен от науката с буквата „Q“, засяга споменатите сече от нас „логии“, т.е. истински или мними проповеди на Иисус, разпространявани в християнските общини от верни последователи и странствуващи проповедници. Колко грижливо ги е събирал Лука и ги е вплитал във вътъка на повествованието, свидетелствува това, че според изчисленията на библеистите-изследователи те заемат една пета от евангелието му.

Третият източник е отбелязан с „L“, т.е. под инициала Лука (Lucas), понеже материалът, който произхожда от този източник, се намира изключително в неговото евангелие. Върху него се натрупват някои подробности, които обогатяват описанията на Страстната и Великденската литургия и които засягат родословието на някои палестински традиции.

Накрая трябва да съобщим, че Лука се запознал вече със споменатите от нас фолклорни предания за рождението на Иисус и Йоан Кръстител, с психологическите и дидактичните черти на тези поразителни сказания и без колебание ги е включил към биографията на Иисус.

Както видяхме, зависимостта от чуждите източници тук е наистина удивителна и затова трябва да се запитаме дали автор е онзи Лука, който бил другар на Павел. В същност нашият Лука не е имал до такава степен нужда да прибягва до помощта на чужди произведения, щом е бил в тесен контакт с протагонистите на християнството и с другите очевидци, които са могли да му дадат информация от първа ръка. Оставаме обаче с впечатлението, че авторът на Евангелието от Лука не е имал тези връзки и затова изцяло се е опирал на онова, което е могъл да събере от другите.

Новите изненадващи филологически открития ни най-малко не отстраниха тези съмнения. Оказа се, че авторът, наречен впоследствие Лука, не е пренебрегвал и белетризирането, когато са му липсвали изворови данни, а с липсата на информация се е справял, като давал воля на въображението си. Тогава в него литераторът вземал връх над историка. Така поне поддържат някои изследователи.

Да се опитаме накратко да направим обобщение на изводите си. На внимателния читател е познат странният факт, че евангелията единодушно отминават с мълчание годините на детството, младостта и годините на възмъжаването на Иисус. Така те премълчават почти целия му живот, понеже мисионерската му дейност, описана от тях, завършила с трагичните събития в Йерусалим и обхващала само една година или — ако се вярва на евангелието на Йоан Кръстител — три години. За огромното мнозинство от последователи на Иисус, преизпълнени с дълбока любов към него и жадни за всичко, което засяга живота му, тази празнота била непоносима. Започнали да я запълват с фантазия. Веднага се разпространили най-различни сказания, притчи и легенди, за съжаление доста често безкрайно наивни, безсмислени и дори съмнителни в морално отношение. Отражение на това избуяло самородно народно творчество е отчасти апокрифната, т.нар. неканонична литература на Новия завет, на която ще посветим повече внимание в една от главите на настоящата книга.

Лука наравно с другите евангелисти издава невежеството си или липсата си на интерес към по-голямата част от живота на Иисус. Той само веднъж напуска общата позиция на мълчание. Разказва как веднъж Иисус като дванайсетгодишен отрок, докато били в Йерусалим, се измъкнал изпод окото на родителите си и как срещнал в храма учени мъже, които учудил със знанията и мъдростта си.

Особено интригуващо е това, че останалите евангелисти не споменават нито дума за този интересен епизод от живота на Иисус. Понеже е невъзможно да се допуска, че по някакви други причини са премълчали съзнателно събитието, налага се само един извод: просто това приключение на дванайсетгодишното момче не им е било известно. За него е знаел само Лука.

Един въпрос отдавна не е давал покой на изследователите на Библията — откъде Лука е почерпил тази информация, защото дори в устната традиция не е намерена и следа от нея. Накрая на такава следа попаднал изтъкнатият английски учен и автор на противоречиви книги за Новия завет Хю Дж. Сконфийлд. По време на усърдните търсения му хрумнало да допусне, че корените на тази притча се крият в произведенията на Йосиф Флавий. В биографията си, наречена „Моят живот“, еврейският историк се хвали, че като четиринайсетгодишен юноша се отличавал с необикновена интелигентност и ерудиция. „На четиринайсет години — четем в тази автобиография — се радвах на всеобщо признание поради любовта ми към науката до такава степен, че първосвещениците и учените на града (Йерусалим) идваха при мене, за да се посъветват по различни правни въпроси.“

Според автора на тази смела теза цитираната биографична бележка вероятно е навела Лука или неговия преписвач на мисълта, че Иисус също трябва да бъде такова чудно дете, което да поразява всички със знанията и мъдростта си. Той вярвал така силно в това, че не смятал за осъдително да адаптира бележката на Флавий към биографията на Иисус и по този начин да попълни биещата на очи празнота в знанията ни за земния му живот. (Този въпрос все пак е дотолкова проблематичен, доколкото не са успели досега да установят датите от биографията на Флавий. Така например някои историци определят за дата на смъртта му 117 г. н.е., британската енциклопедия — 95 г., авторът на чудесната монография „The World of Josephus“ Уилямсън просто пише, че датата на смъртта на Йосиф Флавий не е известна. Освен това съществува вероятност епизодът да е включен в текста на Евангелието от Лука от по-късни преписвачи.

Ако приемем сериозно този факт, значи става дума за типична белетризация. Сухата информация на Флавий е вдъхновила Лука да композира жива, пълна с напрежение драматична сцена, чието действие се развива на фона на действително съществуващия йерусалимски храм. Мотивът на срещата с родителите вече е негова собствена идея и в притчата играе важна роля, понеже придава по-дълбок религиозен смисъл на цялото събитие.

Следва обаче да отбележим, че това е белетризиране от особен род. То е мотивирано не толкова от литературна амбиция авторът да блесне с интересния епизод, колкото от дълбокото убеждение, че по този начин се извежда от забрава една подробност от живота на Иисус, която наистина се е случила. Вярата в сполучливостта на такъв метод на реконструкция днес ни се вижда странна. И все пак в ранния период на християнството са го прилагали широко с тази разлика, че изворът, откъдето са черпили вдъхновение за подобни реконструкции, бил както ще видим, главно Старият завет.

Според тази смела теория Йосиф Флавий подсказал на Лука и други идеи. Така например по мнението на Сконфийлд списъкът за преброяване на населението, проведено по заповед на Квириний, неспоменат от останалите евангелисти, също произхожда от Флавий. Лука използувал тази информация, за да мотивира пътуването на Светото семейство — на Мария и Йосиф до Витлеем. Оттам води началото си и лаконичната новина за галилейците, „кръвта на които Пилат смесил с жертвите им“ (Лк., 13, 1). Смисълът й би бил неразбран, ако в „Старата история на Израел“ (18, III, 2) не бяхме прочели за жестоко потушените от римляните вълнения, причина за които било това, че Пилат взел съкровищата на храма, за да построи нов водопровод за Йерусалим. Сконфийлд изброява още няколко аналогии. Така например сходство с въпросните фрагменти у Флавий се забелязва според него в сказанието за изцеряването на слугата на римския стотник („История на еврейската война“, 2, X, 4 — Лк., 7, 1-10). и за самаряните, които не искали да пуснат Иисус в селото си. („Старата история на Израел“, 20, VI, 1 — Лк., 9, 52-53), а също и проповедта за десетте мина („Старата история на Израел“, 18, XI — Лк., 19, 12-37). В края на този по необходимост кратък преглед си струва да споменем и това, което съобщава като любопитна подробност Робърт Грейвс в книгата си „The Nazarene Gospel Restored“ (с. 763). Този английски писател, известен със своите понякога безумно смели, но оригинални хипотези, твърди, че Лука е заимствувал от римския писател Луций Апулей, автор на признатия за класически битоописателен роман „Метаморфози“, или „Златното магаре“. И действително не можем да не се съгласим, че в един случай тематичното сходство между двата текста е очевидно.

Подобно е приключението на дванайсетгодишния Иисус в Йерусалим. Единствен Лука сред евангелистите прибавя доста загадъчната притча за двамата ученици, които по пътя за Емаус срещат обезпокоения Иисус (Лк., 1–32). Там четем: „… но очите им се премрежиха, за да не го познаят. А той им рече какви са тия думи, които, вървешком, разменяте помежду си, и защо сте тъжни?

Единият от тях, на име Клеопа, Му отговори и рече: Ти си само странник в Йерусалим и не си узнал какво е в него станало през тия дни?

И попита го: кое? Те Му отговориха: което стана с Иисуса Назарееца, който беше пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ.“

В „Златното магаре“ има учудващо сходен епизод. Двама пътници, които бързат към домовете си, разговарят с възторг за чудото, което се случило по техните места. Те срещат по пътя ся непознат и от него разбират, че не знае нищо за това чудо. На сбогуване един от пътниците пита: „Ти не си тукашен, щом не си чувал за това чудо?“

Предположението на Робърт Грейвс, разбира се, е много привлекателно, обаче съществува една трудност, която не позволява да го приемем без уговорка. Когато Лука е писал евангелието си, Апулей още не е бил роден — историците са изчислили, че той е роден около 130 г. Следователно за пряко заимствуване тук не може да става и дума.

Ако се отнесем сериозно към тезата на Грейвс, можем да споменем в нейна подкрепа два аргумента. Най-напред, съществува възможност описанието на епизода по пътя към Емаус да е вмъкване-фалшификат, включен в текста на Евангелието от Лука под влияние на Апулей от някой от по-късните му редактори или преписвачи. Тази процедура, прилагана тогава доста често, в нашия случай е напълно вероятна, доколкото Евангелието от Лука има компилативен характер, съставено от най-различни компоненти, следователно лесно податливо на операции от такъв род. Защо онзи предполагаем преписвач е трябвало да вмъкне в текста такава странна история? Достатъчно е внимателно да прочетем съответния откъс от евангелието, за да разберем какво е имал пред вид. Това е явна полемика с единоверците, които не особено силно вярвали във възкръсването на Иисус (Лк., 24, 25-28). Второто предположение е до известна степен по-документирано и затова може би по-близо до истината. Оказва се, че „Златното магаре“ на Апулей е преработка на повестта на гръцкия прозаик Луций от Патреа, живял през I в. н.е. Тази повест от своя страна пък е наследство на един от милетийските разкази на Аристид от I в. пр.н.е. Авторът на Евангелието от Лука, гръцки писател и елинист, вероятно е познавал добре тези гръцки автори, понеже тогава те са били много популярни, а писаните от тях забавни перипетии на юношата, превърнат в магаре, били известни навсякъде, където се говорел гръцки език.