Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (37)

Възкресението

През 335 г. в Йерусалим се състояло тържественото освещаване на базиликата на Божия гроб, финансирана от Константин Велики. Разкошният храм, искрящ от злато и скъпоценни украшения, изпълнен с мрамор и мозайки, трябвало да запази при достойни условия най-святото място на християнството: скалния връх Голгота, гроба на Иисус и нишата, където по чудо било намерено дървото на светия кръст.

Това били много бурни времена, но църковната сграда преживяла невредима 279 години. Краят й настъпил през 614 г. като последица от войната на Византийската империя с владетелите на Персия от династията на Сасанидите. По време на унищожителното и кръвопролитно персийско нашествие над, Палестина храмът на Константин се превърнал в пепелище.

Почти 25 години по-късно последвало ново бедствие. Палестина била завзета от мюсюлманите. Те обаче се оказали не толкова строги владетели и благодарение на предвидливостта на един монах и волните пожертвувания на поклонниците храмът бил издигнат отново от развалините, наистина в много скромни размери и с много бедна архитектура.

Това продължило цели 370 години — почти четири столетия. През 1009 г. капризният, жесток и душевноболен халиф Хаким, който може да бъде наречен Калигула на исляма, се обявил за обладан от най-върховното божество и започнал преследвания на християните и евреите, налагал на покорените култа към собствената си особа и като разрушил ненавистните религиозни сгради, сравнил със земята и базиликата на Божи гроб. Така била съвсем унищожена гробната пещера. Отзвукът от това събитие в Европа бил потресаващ и неочакван. Изплашената християнска общественост под влияние на слуховете, че Хаким извършил такова светотатство, защото го наговорили тайните му съветници от еврейски произход, започнала в еврейските гета погром, един от онези погроми, които обезобразяват историята на европейската цивилизация.

Хаким бил убит по нареждане на собствената му сестра. Следващите халифи се върнали към традиционната политика на зачитане религията на християните и разрешили на византийците да възстановят разрушения храм. През 1048 г. той бил осветен отново. Финансовите средства обаче не достигнали, за да се възстанови предишната му красота. Това вече било само ансамбъл от няколко невзрачни параклиса. Постарали се да възстановят само ротондата в стария й архитектурен вид. Но в стените вече липсвала старата автентична гробищна пещера от времето на цар Константин. От нея не бил останал дори в един камък. Това вече било подправено копие.

През 1099 г. кръстоносците по време на първия си поход, след кървава обсада нахлули в Йерусалим. Те бясно посичали и убивали наляво и надясно беззащитното население на града. Кървавата сеч траяла три денонощия. Улиците се покрили с купчини трупове. От меча на кръстоносците загинали 70 000 мюсюлмани. Не по-добра била съдбата на евреите. Натикали ги в синагогата и я напълнили с дим. Джамията била ограбена и разрушена. Като плячка нашествениците заграбили седемдесет вази и лампи от злато и сребро. Сред всеобщото зверство само един от военачалниците — Раймон, запазил позицията на разсъдливост и на рицарство: той предложил на гарнизона на цитаделата, който се бранил храбро, почтени условия за капитулация и му позволил да напусне града, без да предаде оръжието си.

Гробът на Иисус Христос бил освободен, обетът, даден от кръстоносците, бил изпълнен. Рицарите възторжено се измили от кръвта, преоблекли се в празнични доспехи и в дълга процесия се отправили към пещерата. Грубите рицари на кръста вървели един след друг като омагьосани, сред молитви и набожни песни. При вида на гробищната ротонда паднали по очи, целували земята и плачели, докато в същото време изтерзаният град още дъхал на прясно пролята кръв и пожарища.

Управляващите тогава крале на франките решили храмът да бъде възстановен в предишното му великолепие. Но строежът се забавил петдесет години — бил завършен едва през 1149 г. Именно този храм се е запазил до наши дни, т.е. той е на 800 години. В този период неведнъж е бил застрашаван сериозно. През 1187 г. султанът на Египет Саладпн превзел Йерусалим за исляма, но за щастие бил по-мек, отколкото на времето кръстоносците и заповядал да запазят храма, като се задоволил само с разрушаването на камбанарията. През годините 1545, 1927, 1937 основите на храма били разтърсвани от земетресения, обаче те не нанесли големи щети. През 1808 г. храмът бил обхванат неочаквано от пламъците на пожар, но също без по-важни последици.

Както вече споменахме, пещерата е реконструирана наново, съвсем малко неща освен нейното местонахождение имат нещо общо с гроба, ограждан с почит по времето на император Константин. Но дали първоначалният, издълбан в скалата гроб бил наистина онзи, в който благодарение на Йосиф от Ариматея три дена лежало тялото на Иисус? Много историци и тълкуватели на Библията изразяват сериозни съмнения по този въпрос. В подкрепа на становището си сочат редица трудни за отхвърляне аргументи. Цитира ги големият френски ориенталист Андре Паро в книгата си „Голгота и църквата на светия гроб“, макар че той самият не изказва окончателно становище, за да ги обори, като счита, че топографското местоположение на гроба не може да бъде измислено, че то трябва да има някаква конкретна обосновка.

Впрочем, още когато освещавали базиликата, автентичността на гроба изглежда не е била посрещната с вяра от всички. През 350 г. св. Кирил Йерусалимски счел за необходимо да защити автентичността на гроба пред скептиците, при което негов главен аргумент бил един стих (2, 14), цитиран в „Песен на песните“.

Изказването на св. Кирил доказва, че съмненията за гроба били толкова разпространени, че не можели да бъдат пренебрегнати. И това не бива да ни учудва, тъй като от момента на разпъването на Иисус до поставянето на основния камък под базиликата на Божи гроб са минали почти три столетия, а в онези времена и при кратката средна продължителност на човешкия живот — не по-малко от десет поколения. Дори ако в онези години никакви войни или бедствия не бяха засегнали Йерусалим, то споменът за топографското положение на гроба на Иисус пак трябва да е бил доста несигурен.

Но Йерусалим не вкусил мир. Постоянството на традицията, което е необходимо условие за запазването на такъв спомен в поредните поколения, рязко изчезнало. През 70 г. Йерусалим бил завладян от римляните и разрушен, а по време на въстанието на Бар Кохба (131–134 г.) окончателно изтрит от лицето на земята. Евреите и малкото останали християни, които оцелели, били принудени да отидат в изгнание, в нищета и скитничество, без право да се върнат в родния си град. Там не останал никой, който би могъл да свидетелствува за мястото на гроба на Иисус.

Върху развалините и пепелищата на древната юдейска столица император Адриан основал типично римския град Елия Капитолина. Решил форумът му да бъде там, където е била Голгота. Понеже районът бил неравен, трябвало да го нивелират. По време на тези работи били засипани издълбаните в скалите еврейски гробове, върху които били издигнати обществените сгради, а наоколо — търговската част.

Когато следователно Константин Велики наредил там, където уж се намирал гробът на Иисус, т.е. на Голгота, да бъде построена базилика, трябвало да открият мястото изпод купища развалини, смет и изпочупени камъни и пръст. Тогава там открили не един гроб, а цял некропол, издълбан в скалите. Еврейските гробници си приличали по разпределението на камерите и начина на затварянето им, но все пак гробницата на Иисус била идентифицирана. Как е постигнато това без свидетели и други данни?

Странен е фактът, че писмените извори от II и III в. споменават различни други гробници, като например тази на Давид и на Соломон, а мълчат по въпроса за гроба на Иисус. А това са предимно християнски извори. Първият историк на християнството Хегезип съобщава, че по негово време (около 175 г.) показвали на пътешествениците гробницата на „брата Господен“ Яков Справедливия, а плодовитият християнски писател — епископът Мелитон от Сардес, препоръчва при посещение в Йерусалим множество други свети места. И двамата обаче не споменават нито дума за гробницата на Иисус. Истина е, че тогава гробът бил още дълбоко скрит под сградите на Адриан, но същото може да се каже и за гроба на Яков. Не е ли странно това, че се споменава единият гроб, а другият, и то онзи, който е много по-ценен за християнството, се отминава с мълчание?

Най-интересното обаче е това, че още самият Павел в посланията си (около 50–55 г.), въпреки че пише за явяването на възкръсналия Иисус, замълчава за гроба му и за чудесата, които са се случили там. А нали той е бил в Йерусалим, разговарял е с Петър и с Яков и вероятно е посетил гроба на учителя си, ако е съществувал, особено пък ако още не е бил засипан от развалини и пръст.

Каква тайна се крие под това мълчание? Как да си обясним равнодушието към мястото, което в по-късните години на християнството става най-свещеният обект на култ? Мълчание и равнодушие, продължили цели 300 години? Известният теолог и тълкувател на Библията французинът Алфред Лоази, католически отец, достигнал до извода, че гробницата никога не я е имало, понеже по тогавашен обичай тялото на Иисус заедно с другите осъдени било погребано безименно в общ гроб. На свой ред друг не по-малко прочут френски библеист — М. Гогел, изразява предположението, че свещениците са заповядали Иисус да бъде погребан на неизвестно място, за да не могат последователите му да се събират на гроба му.

В такъв случай какво да мислим за Йосиф от Ариматея, който бил погребал Иисус в своята прясно издълбана в скалите гробница? Това несъмнено е една от най-загадъчните фигури в историята на християнството. Знаем, че най-близките ученици на Иисус избягали, когато хванали и разпънали учителя им. Във II в. в „Диалога с евреина Трифон“ Юстин Мъченикът пише, че учениците на Иисус изпитвали дълбоко разкаяние поради това бягство. На фона на тяхната духовна слабост още по-ярко се изправя образът на заможния евреин със смелостта и милосърдието си. Той, който не се числял към обкръжението на Иисус, а просто бил добър човек! И все пак всички евангелисти разказват за неговото дело със странна лаконичност, така че не знаем за него нищо по-подробно. Явява се и изчезва от страниците на повествованието веднага, след като изпълнява мисията си. Остава се с впечатлението, че двуизмерността на образа му е скрито обоснована, че тя се появява само за да се реализира една предварително поставена цел. Някои библеисти смятат, че Йосиф от Ариматея е измислен от по-късните християнски поколения, защото трудно можели да приемат мисълта, че никой не се е погрижил за тялото на спасителя, че враговете са го погребали в общ гроб, предназначен за осъдените и за бедняците.

Остава да си отговорим защо този гроб се търси едва по времето на Константин и тъкмо на римския форум. Тук вероятно отново се срещаме с известното ни синкретично явление на адаптиране на стари езически култови места с потребностите на ранното християнство. Такова мнение обосновава в чудесната си студия „Гробът на Иисус“ професорът от института за материална култура при Полската академия на науките Влоджимеж Шафрански („Аргументи“ от 9. V. 1976 г.). Евсевий съобщава, че Адриан заповядал да бъде построен храм с гробница на Афродита на хълма на форума, там, където по-рано била Голгота. Понеже още пророк Йезекиил (IV в. пр.н.е.) казвал, че еврейските жени оплаквали в двора на храма смъртта на Тамуз и Адонис, Шафрански не изключва възможността гробът на Адонис в Йерусалим да е бил почитан от незапомнени времена: „По всичко изглежда, че по-скоро християните в IV в. заграбили своеволно древните езически светилища и по времето на Константин Велики с победата на християнството ги приспособили към собствените си нужди, като ги християнизирали.“

Процесът на адаптация на езическите култови центрове за целите на християнския култ ни е познат вече от цитираните преди това примери. Той е протекъл спонтанно, по пътя на естественото продължение, а действената му сила били атавистичните навици на широките народни маси, които не можели и не искали да се разделят с местата, където от незапомнени времена изразявали набожността си, надеждите си, жалбите и тежненията си. Благодарение именно на този процес гробът на Адонис се превърнал в гроб на Иисус.

Ето какво пише по този въпрос проф. Шафрански: „Тази парадоксална концепция за гроба на безсмъртния бог не е била нещо особено, нито изключително в древните религии, които предхождали появяването на християнството. Оттук и формиращият се в началото на новата ера култ към Иисус е заварил отдавна съществуващи модели, готови традиционни образи за тази толкова странна идея за Божия гроб.“ Широко известен е гробът на Зевс в една пещера на планината Ида на остров Крит. В Делфийския храм показват гроба на Дионис. Според друга версия този гроб е трябвало да се намира в Тива. Гробницата на Озирис е посочена от Херодот в Саис в Долен Египет. Също и Абидос в Горен Египет уж бил притежавал гроба на това божество. В Египет те са повече. В храма на Дендар се е запазил древен надпис, който съдържа списъка на египетските гробници на бога Озирис. Джеймс Джордж Фрейзър твърди, че гробницата на Озирис за Египет била онова, което църквата на Божия гроб в Йерусалим за християнството.

И така, както показват резултатите от изследванията, повествованието на евангелистите за празния гроб е възникнало значително по-късно като следствие от вярата във възкръсването на Иисус. Изобщо всичко, което се е случило в живота на Иисус, е видяно ретроспективно през призмата на тази вяра в новия свят и се разбира като коментар на неговия необикновен живот. Когато следователно искаме да разберем евангелията, трябва да ги прочетем в такава последователност, както разказите са се формирали в християнските среди под влияние на убеждението, че Иисус е възкръснал и по този начин проявил божествената си природа. В първото послание до коринтяните Павел пише: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (15, 14).

Би трябвало в повествования с толкова централен, ключов факт в християнството като възкръсването да съществува идеална съгласуваност. За съжаление не е така. Още Лесинг е открил в евангелията десет крещящи противоречия. Ако се разглеждат като показания на свидетели, никой съд не би бил в състояние на основата на техните показания да произнесе някаква окончателна присъда. Йезуитът Ксавие Леон-Дюфур, като сочи в книгата си „Възкръсването на Иисус и пасхалното послание“ („Résurrection de Jésus et message paschal“) многобройните противоречия в евангелията, изразява съмнение, че с метода на конкорданцията, т.е. с извличането на подходящи факти от евангелията, може да бъде възстановено логично сказанието за това, какво е правил Иисус, къде и колко време е бил на земята след възкръсването си. Лев Толстой, както е известно, бил дълбоко свързан с християнството. В статията си „За чудото на възкръсването на Иисус“ отхвърля тези сказания като „наивна и простодушна идея на евангелистите“, като излиза от позицията, че „чудото на възкръсването е противоречиво на учението на Христос“.

За да разберем как е могла да възникне вярата във възкръсването на Иисус, трябва преди всичко да вземем пред вид въображението, характерно за хората на древния свят. За тях мисълта, че човек може да стане от гроба, не била нещо ново, нещо шокиращо. Това е една от най-старите есхатологични концепции на човечеството. Както свидетелствува наличието на съдове, оръдия на труда, предмети за домашна употреба и храна в гробовете, още примитивните народи от епохата на палеолита вярвали в телесната безсмъртност на човека.

Непосредствено, актуално влияние върху тогавашното съзнание оказали вярванията в Египет, в Персия и произтичащите от тях сектантски разновидности на юдаизма. Египтяните си въобразявали, че умрелите, след като Озирис оценявал техните добри и лоши качества, се връщали отново в тленните си останки. Заради това ги мумифицирали и съхранявали в пирамиди или в скални гробници. Тленна безсмъртност обявявала и религията на Заратустра и особено култът към персийския бог Митра. Митраизмът, застрашителният конкурент на християнството през първите векове на нашата ера сред параграфите на вярата си поставя главния акцент върху обещанието за възкръсване на мъртвите.

Що се отнася до юдаизма, това е идеята за тленното безсмъртие, корените на произхода на което се крият в персийски източници и се онагледяват недвусмислено в апокалиптичните книги на Стария завет. Според тези книги някога трябва да настъпи „денят на Яхве“, Страшният съд и нова щастлива ера в историята на човечеството. В този ден мъртвите ще станат от гробовете си, за да застанат пред божия съд и да получат оправдателна или заклеймяваща присъда. В тези вярвания обаче съществуват разлики: някои апокалипсиси гласят, че всички ще възкръснат и ще бъдат съдени; други пък твърдят, че това засяга само израилтяните; има и такива, които поддържат, че ще възкръснат само справедливите, а всички останали, обременени с тежки грехове, ще бъдат осъдени на вечно оставане в „пъкъла“ — в подземната страна на сенките.

В псалмите Давид се радва, че бог няма да остави душата му в пъкъла (в „sleola“) и тялото му няма да се разложи (15, 9). В „Книгата на пророк Исая“ четем, че мъртвите ще оживеят и повалените ще станат от гробовете (26, 19). Накрая в „Книгата на пророк Даниил“ авторът пише дословно: „И много от спящите в земния прах ще се събудят — едни за вечен живот, други — за вечен укор и посрама“ (12, 2).

Могат да се приведат и още цитати от този род. Значителният им брой доказва колко еврейското съзнание е било обхванато от мисълта за смъртта и тленното възкръсване. Както става ясно от евангелията, сред евреите се разнесъл слухът, че Иисус — това е станалият от гроба пророк Илия или Йоан Кръстител. В Евангелието от Марк четем: „А Ирод като че каза: това е Йоан, когото аз обезглавих; той е възкръснал от мъртвите“ (6, 16).

В тези условия ни е лесно да разберем защо учениците на Иисус така спонтанно са повярвали във възкръсването му. Това обяснява не само факта, че като достойни синове на епохата били проникнати от тогавашните вярвания и убеждения, но преди всичко и душевното състояние, в което се намирали след жестоката смърт на любимия си учител. Угнетени от жалост, от отчаяние и угризения на съвестта, че са го напуснали и са го предали подло в най-трагичния миг от живота му, и освен това потиснати от колебанието във вярата в неговото посланичество и невъзможността да разберат смисъла на ужасната му смърт на кръста, внезапно се изпълнили с вяра в бъдещето, и с радостен проблясък: Иисус възкръснал.

Първият човек, който го видял, била вероятно Мария Магдалена, особено предразположена към това. Нали от нея навремето Иисус изпъжда седем демона, т.е. може да се смята, че временно е имала някакво психическо заболяване. В психологията е добре позната заразителността на такива привиждания. Не след дълго те се разпространили по пътя на верижната реакция. В душата на последователите просветнала нова надежда.

В ситуации от този род, изпълнени с нервно напрежение, хората, дори тези, които са надарени с уравновесеност на мисълта, често стават жертва на самоизмама. Те не различават субективното от обективното, халюцинацията от действителността. Струва им се, че са се сбъднали скритите им желания. Заради виденията с Иисус те останали с непреклонното убеждение, че той е възкръснал.

Вероятно от този момент започнали да отъждествяват Иисус с предсказания в Стария завет месия. В книгите на пророците, особено в „Книгата на пророк Исая“, открили всичко, което се случило в неговия живот: че слугата на Яхве ще бъде отнет от живите хора, че измъчен и обезверен, ще умре сред престъпници и като дава живота си заради греховете на хората, на третия ден ще стане и ще живее сред властелините. Несъмнено ги; е вдъхновил текстът от „Втора книга на Царствата“, който е следният: „Слушах твоята молитва и виждах твоите сълзи: и те излекувах, на третия ден ще влезеш в Господния дом“ (20, 5), а също и това, което са прочели в „Книгата на пророк Осия“: „Ще ни оживи в два дни, в третия ден ще ни издигне и ние ще живеем пред лицето Му.“ (6, 2).

И така разпъването на кръст се оказва триумф за Иисус, а не поражение, жертва, предварително запланувана от бога. Скоро той ще се появи отново, за да възстанови нов, справедлив ред на земята. Това била онази „добра новина“, която първите християни ревностно разпространявали, а хората, откъдето и да били — Йерусалим, Антиохия, Дамаск или Ефес, им вярвали с учудваща готовност. По този начин се появил зародишът на бъдещата църква: общините на първите християни.

Учениците на Иисус били дълбоко убедени във възкръсването му. Това обаче бил техен личен опит, който не е достатъчен за доказателство. Приспособяването към техните доказателства следователно е само проблем на вяра, а не резултат от научна позиция. Павел, като говори за възкръсването на Иисус, дори не се опитва да го доказва, а иска да се вярва в него.

Очевидният субективен характер на първите свидетелства е признат от повечето изследователи на Библията, Сред тях са такива изтъкнати специалисти като Марксен и Бултман, които пишели, че възкръсването не може да се приеме исторически, защото „историческата критика може единствено да установи факта, че първите ученици вярвали във възкръсването. Не може обаче да докаже дали то някога се е случило наистина.“

Критиката, както не след дълго ще се убедим, не е голословна. Така например един от нейните аргументи е поразителният факт, че Иисус се явява само на последователите си, т.е. на хората, податливи на самовнушение. Доказателствата на неангажираните хора, разбира се, биха имали за съвременниците и за потомците много по-голяма доказателствена стойност, отколкото признанията на привържениците на Иисус. Не можем да си представим историческите заключения, които би предизвикал фактът, отбелязан в хрониките, че възкръсването на Иисус е било видяно от членовете на синедриона или от Ирод Антипа.

В желанието си да си изработим собствен възглед върху повествованията за възкръсването в Новия завет трябва да помним тяхната хронология. Те не са възникнали едновременно, а постепенно в продължение на почти сто години. Най-старата записка, с която разполагаме, е първото послание на Павел до коринтяните от 57 или 58 г., т.е. написана около четвърт век след смъртта на Иисус. Следващите произведения се появяват в такъв ред: Марк — около 70 г., Матей — около 75 г., Лука — около 90 г., и Йоан в периода 90–100 г., при което трябва да отбележим, че цитираните данни имат само хипотетична стойност. Отделните произведения представляват сякаш фази в процеса на увеличаване броя на легендите за Иисусовия гроб.

Трябва още да вземем под внимание факта, че авторите на евангелията, както се изказва науката, не са били апостоли, така че не могат да минат за очевидци на възкръсването. Техните информации са от втора ръка, т.е. представяли са си това събитие по такъв начин, както са си го представяли хората половин век по-късно. Освен това те са преработвали произволно събраните информации съгласно актуалните си нужди.

Ако следователно в техните разкази има някакво зърно истина, то изчезва в богатството от добавените от тях легендарни и белетристични подробности. Немският йезуит Гюнтер Шиве определя това накратко в статията, публикувана в списанието „Ди Штимен дер Цайт“ (април 1966 г.): „Евангелистите са преписвали разказа за възкръсването един от друг и са развивали сценично някои мъгливи намеци, при което не са имали и най-малките скрупули, като преиначавали онези и без това толкова малко достоверни истории и са ги преработвали свободно с теологични, педагогически или апологетични цели.“

При това положение единственият източник, на който историкът може да се облегне до известна степен, е информацията на Павел, която съдържа споменатото вече първо послание до коринтяните. Не само защото то е хронологично най-старо, но също така и затова, че Павел е единственият автор в Новия завет, който лично се е виждал с Иисус, автентично описва преживяването си и ни го предава без посредници.

Въпросният текст звучи така: „Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел, че Христос умря за греховете ни, според Писанията, че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна според Писанията и че се явява на Кифа и след това на единайсеттях; после се яви на повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето са живи до днес, а някои и починаха; после се яви на Якова, след това на всички апостоли, а най-после яви се и на мен, като на някой изверг“ (I Кор., 15, 3-8).

Както се вижда, абзацът е делови и лаконичен до суховатост. И все пак косвено съдържа много поучителни информации. Преди всичко учудва това, че хората, на които се е явил Иисус, са необикновено много. Това е списък, който в много отношения противоречи на версията на евангелистите.

Откъде Павел взема тази информация? Той самият не дава отговор на въпроса ни, само неясно казва, че я е „получил“, без да уточнява от кого. Не се позовава на такива компетентни свидетели като Петър или Яков, с които по времето, когато пребивава в Йерусалим, е трябвало да разговаря на тази важна тема. В християнската община на Коринт се намерили скептици, които се съмнявали във възкръсването на Иисус, и Павел се опитва да ги обърне към пътя на вярата. Тук е можело да се използува свидетелствуването на тези добре информирани и достойни за доверие апостоли за убеждаването на недоверчивите в истинността на възкръсването. Щом Павел не е направил това, имаме право да допуснем, че е получил въпросния списък не от тях, че само е повторил онова, което е чул от другите, което като анонимен слух се носело сред тогавашните братя-християни.

Знаменателно също така е и това, че в списъка няма никаква жена. Там не фигурира нито майката на Иисус, нито Мария Магдалена, нито други жени, които са обрисувани в евангелията в драмата за мъченичеството на Иисус. Павел премълчава за тях, сякаш нищо не знае. В неговото произведение освен това се забелязва пълно отсъствие на конкретни обстоятелства, описани така драматично от евангелистите. Коринтяните не научават за празния гроб на Иисус, за чудесата, които стават там, за доброто деяние на Йосиф от Ариматея, за двамата ученици от Емаус, за неверния Тома, който докоснал раните на Иисус, за това, че Иисус ял с апостолите пържена риба, че четиридесет дни бил на земята и накрая пред очите на другарите си се възнесъл в небето.

Можел ли е Павел да премълчи съзнателно тези чудеса над чудесата? Няма нито един убедителен аргумент, който да бъде в полза на тази теза. При това алтернативно трябва да приемем другия вариант: нищо не е знаел за тях, понеже всички тези подробности в повествованието са легендарно творение на по-късно време и са пропагандирани едва от евангелистите.

Това може би обяснява защо Павел само кратко и ясно напомня за потресаващото чудо на възкръсването на Иисус, че се „е явил“ или „че е бил видян“ (на гръцки ophte), без да коментира къде и при какви конкретни обстоятелства се е случило това. Още по-странното е, че посланието е било отправено към братята-коринтяни, които поради отдалечеността си усещали ненаситен глад към разкази от този род.

Павел обаче не е могъл да ги удовлетвори с по-точни и по-подробни данни, свързани с възкръсването, по простата причина, че самият той ги е нямал. Това, за което едва-едва съобщава в произведението си в две лаконични определения, в същност е ставало у самия него, било е вътрешно, необладаващо реалността на живота, чисто лична причина. Както посочихме, едва по-късните катахети^[1] по време на критичния анализ на „Деяния на светите апостоли“ превърнали това съвсем психологическо явление в драматично зрелище, изпълнено с необикновени събития.

Павел отнася израза „явил се е“ и „е бил видян“ някак на един дъх и за себе си, и за останалите споменати в списъка хора. Така той косвено внушава, че виждането на Иисус от апостолите Петър, Яков и петстотин братя е било същото, което и той е изпитал. За себе си, както и за тях, не може да каже нищо освен това, че са видели Иисус. Струва ми се, че тук се доказва преди това изказваната от нас теза, че те всички в състояние едва ли не на екстаз са станали жертва на собствените си бълнувания, като са отъждествили видението си с действително възкръсване на Иисус.

Както вече посочихме, с течение на времето хората започнали да конкретизират и да пресъздават в разкази това субективно събитие. Първата фаза на този процес е намерила израз в най-ранното сказание, което съдържа евангелието на Марк. Според този разказ Мария Магдалена, Мария Якова и Саломе в желанието си да намажат с благовония тялото на Иисус отишли на гроба, но го намерили отворен и празен. В гроба заварили да седи момък, облечен в бяла дреха, който им казал: „Той възкръсна, няма го тука. Ето мястото, дето бе положен.“ Поръчал също да кажат на апостолите, че ще се срещне с тях в Галилея. Жените обаче така се изплашили, че не казали нищо за странната среща.

Така завършва разказът на Марк. Това, което после четем и което е извадено в последните дванадесет реда (9–20), може да се определи, ако наричаме нещата с истинските им имена като фалшификат. Тези редове, които носят научния термин „клаузи“ например, ги няма във Ватиканския кодекс и в Синайския кодекс. Те се открояват от останалия текст с друг речник, стил и начин на изразяване. Затова днес, общо взето, се смята, че става дума за преувеличение, за по-късно вмъкване.

Сигурно онзи незнаен фалшификатор с набожни намерения за подкрепа на вярата най-безцеремонно приписва на Марк неща, които не е и сънувал. Според тази подхвърлена версия Иисус най-напред се е явил на Мария Магдалена, после на двама неназовани по име ученици, които бързали по пътя към селото си, и накрая на единайсетте апостоли. Той им поръчал да тръгнат по света и да проповядват евангелието, възнесъл се в небето и седнал отдясно на Бога. Както виждаме, всичко това са митологизация и теология, чужди на духа на евангелието.

Какво пише в действителност най-древният и най-конкретният сред четиримата евангелисти? Преди всичко трябва да се отбележи, че в неговото произведение, както признава това Е. Домбровски, няма нито дума за възкръсването на Иисус. Момъкът в бялата дреха, ненаименуван още, както в следващите евангелия, ангел, съобщава само доста загадъчно, че Иисус „възкръснал“, че го няма в гроба. В това повествование, лишено от ясен елемент на свръхестественост, за първи път се появява „празният гроб“, но той още не изпълнява така решително функцията на доказателство, че Иисус е възкръснал. Този мотив, както ще видим, развиват напълно едва следващите евангелисти. Така в евангелието на Марк се срещаме някак си „in statu nascengi“^[2] с цикъл от предания, които в следващите фази от развитието все по-силно акцентират значението на празния гроб и реалността на възкръсването.

Празният гроб като доказателство за възкръсването се оказва аргумент с две остриета. От момента на появяването му евреите веднага пускат в ход слуха, че учениците на Иисус са откраднали тялото му и са го скрили някъде другаде, затова ги обвинявали в измамничество.

Отзвук от тези слухове е сказанието на Йоан, според което Мария Магдалена, като видяла отместения гробен камък, хукнала при Петър и Йоан и завикала: „Дигнали Господа от гроба и не знаем де са го турили“ (И., 20, 2). Когато по-късно пред нея се явява Иисус, тя не го познала, а по погрешка го взела за местния градинар. Затова се обърнала към него така: „Господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми де си Го турил и аз ще си Го взема“ (Й., 20, 15).

Произходът на онова странно „qui pro quo“^[3] вероятно е шифрован в друг текст на Йоан. Там четем: „На онова място, дето беше разпнат, имаше градина и в градината — нов гроб, в който още никой не бе полаган. Там положиха Иисус поради петъка иудейски, понеже гробът беше наблизо“ (Й., 19, 41-42).

Този текст именно е причина за възникването на отбелязаното през II в. съобщение на християнския писател Тертулиан за собственика на градината, който скрил тялото на Иисус, понеже се страхувал, че хората, като идват на тълпи на гроба му, ще му унищожат зеленчуците (De spectaculis, XXX). Задълбочен вариант на тази история намираме в открития в Египет коптски текст, който носи заглавие „Книга на възкресението“. Там научаваме, че онзи градинар се казвал Филоген и че бил предан на Иисус, защото той излекувал сина му. Като срещнал на гроба майката на разпънатия, казал: „След като разпънаха на кръст Иисус, евреите много държаха да го погребат на тайно място. По този начин искаха да предотвратят отвличането на тленните останки от неговите ученици. Тогава им казах: в моята зеленчукова градина има гроб. Сложете го там, а аз ще пазя някой да не го вземе. Но в дълбочината на душата си си казах, че щом само евреите си тръгнат за в къщи, ще взема тялото, ще го намажа с благовония и ще го погреба някъде другаде.“

Матей ни съобщава, че слухът за открадването на тялото по негово време още се носел сред евреите (28, 15). Както можем да се досетим от думите на Мария Магдалена и от апокрифните разкази за предания на Иисус градинар, на този слух дали ухо и в християнските среди. Той представлявал огромна опасност за новата религия, чието съществуване се опирало на вярата във възкръсването. Следователно не подбирали средствата в борбата с тази мълва, а методите й лесно могат да се открият в Евангелията от Матей, Лука и Йоан.

Веднага трябва да кажем открито, че в апологетичната приповдигнатост, в набожното желание да се отстранят всякакви съмнения сред братята-християни и сред противниците на християнството споменатите вече евангелисти, особено Матей, богато черпят от белетристичната си изобретателност. Това обаче не била онази така характерна за фолклора безгрижна игра на фантазията, от която обикновено се раждат митовете, приказките и легендите, а целенасочена полемична кампания, която трябвало неопровержимо да докаже, че е било невъзможно да бъдат откраднати тленните останки на Иисус и че празният гроб не е могъл да означава нещо друго освен чудотворно възкръсване.

Евангелистите вървят по различни пътища към общата апологетична цел. Въображението на всеки от тях им подсказва различни разрешения на проблема. В резултат на това в Новия завет има три версии на повествованието, много подробности, в които си противоречат и които имат малко общо с истинското протичане на събитията.

Според Матей за похищение на тялото изобщо не можело да става дума, тъй като гробът бил ограден от стража от евреи. Щом въпреки това се оказал празен, то може да се изясни как е станало всичко. Мария Магдалена и „другата Мария“ видели със собствените си очи как станало земетресение, по време на което от небето слязъл ангел, как отместил надгробния камък и казал, че Иисус вече го няма в гроба, защото е възкръснал. В противовес на повествованието на Марк жените тук ни най-малко не се изплашили и не решили да пазят случилото се в тайна. Тъкмо обратното — побягнали към учениците на Иисус, за да им съобщят научената от ангела радостна новина. Случило се така, че по пътя им се явил възкръсналият Иисус и им поръчал да съобщят на апостолите, че им определя среща в Галилея.

Матей също така твърди, че като свидетели могат да се вземат дори онези, които били на стража при гроба, ако не били така алчни за пари. Те също видели ангела господен и при вида му толкова се изплашили, че паднали като мъртви. Подкупени обаче от свещениците, започнали да лъжат, че учениците откраднали тялото на Иисус, когато стражата се унесла в сън. По този начин сложили начало на мълвата, която упорито се носела сред много поколения евреи.

Лука отива още по-далече в защитните си мерки. В неговата версия вече не един, а два ангела обявяват възкръсването на Иисус. И не само три или две жени тогава били при гроба, а освен Мария Магдалена, Йоана и Мария, майката на Иисус, имало и други жени, имената на които евангелистът не счел за необходимо да назове. Така че броят на свидетелите нараснал.

Този път възкръсналият Иисус не се показал на двете Марин, а разговарял с двама ученици от Емаус, които го нагостили, а по-късно и с апостолите. Иисус искал да ги убеди, че действително е възкръснал, пред очите им изял парче печена риба и парче восъчна пита с мед, дори им позволил да го докоснат. При такива доказателства кой от вярващите още можел да се съмнява, че Иисус наистина е възкръснал?

Евангелието от Йоан още повече обърква нещата, защото и той разказва своя собствена, може би съвсем друга версия на тема празния гроб. В нея не се говори за един или за два ангела. Мария Магдалена заварва отворен гроба — този път само тя е спомената. Петър и „другият ученик, когото Иисус обичал“, като чули нейния вик, че „са изнесли Господа от гроба“, отишли на мястото и видели — ще цитираме текста от евангелието — „повивките стоят, пък кърпата, която беше на главата му, не стоеше при повивките, а — свита отделно на едно място“. Едва тогава и другият ученик, името на когото не се споменава, повярвал, че Иисус е възкръснал — вероятно под влияние на мисълта, че похитителите не биха губили време да развиват тялото и старателно да сложат дрехите встрани. Както виждаме, Йоан тук въвежда съвсем ново доказателство за възкръсването.

Но освен това той привежда други, още по-силни доказателства. Когато Мария Магдалена, натъжена и разплакана, погледнала в гроба, забелязала през сълзи два ангела в бяло, седнали там. Когато после се огледала, зад себе си видяла и самия. Иисус, като го взела за градинаря. Щом недоразумението се изяснило, Иисус й казал: „Не се допирай до мене, защото още не съм възлязъл при Отца си, но иди при братята Ми и им кажи: възлизам пои Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог, и при вашия Бог.“ Същия ден той се явил също така на учениците си, за да може след осем дена да се върне при тях и да позволи на Тома да докосне с пръсти раните му.

Видяхме как легендата за възкръсването се развива от простия разказ за празния гроб до самото възкръсване на Иисус, видяно дори от враговете му. Последователните фази на това развитие се основават на това, че към старите твърдения са добавени нови, за да може на всяка цена да се направи правдоподобно възкръсването и да се защити пред критиката както от страна на недоверчивите в лагера на християните, така и от страна на памфлетистите сред езичниците.

Тенденцията към натрупване на нови въображаеми доказателства едно върху друго е изразена особено драстично в т.нар. „Евангелие от Петър“. Това е един от онези многобройни религиозни текстове, неприети в каноничните писания, наречени апокрифи. Евангелието обаче се радва на огромен авторитет и популярност. Юстин Апологет, както следва от неговия „Диалог с евреина Трифон“ (II в.), бил съвършено убеден, че негов автор бил апостол Петър. Едва през 496 г. с декрет на папа Геласий I то бива дезавуирано официално като апокриф. Минали са почти 300 г., преди да го елиминират от обширното повествование, признато от църквата за религиозно писание. През този дълъг период многобройни поколения вярващи с набожно лековерие са приемали неговата детинска, изпълнена с чудеса и невероятност фантастика.

Папското решение допринесло за това текстът на евангелието да изчезне безвъзвратно. И благодарение на Ориген и Евсевий неговото съществуване не е забравено. Обяснимо е вълнението сред библеистите, когато през 1892 г. близо до село Акмим в Горен Египет в едно древно гробище от V в. в един от ковчезите, в който бил прахът на някакъв монах, намерили откъс от изчезналото „Евангелие от Петър“, което засяга събитията от Страстната седмица.

Неизвестният автор твърди, че от момента на погребението на Иисус еврейският народ, като не се изключват свещениците и старейшините, страдал и се биел в гърдите, понеже разбрал какъв грях е направил. Водачите, изплашени от ропота и отчаянието на народа, се обърнали към Пилат да постави стража при гроба. Така многоброен отряд войници под ръководството на стотника Петроний с помощта на евреите блокирал входа към гроба с тежък камък, сложил седем печата, разпънал палатки и непрекъснато пазел да не откраднат тялото.

И тук за илюстрация нека приведем главния откъс от разказа:

„И ето през нощта на събота срещу неделя, по времето, когато войниците пазели по двама на смяна, се чул шум в небето. И видели небето отворено, и двама мъже да излизат от него сред силен блясък, и да се приближават към гроба. И ето че камъкът, с който бил закрит входа, сам се отместил настрани. Гробницата се отворила и двамата младежи влезли вътре. При тази гледка стотникът и старшината, които също били там на стража, се събудили. И когато разказвали какво видели, видели отново трима мъже да излизат от гроба: двамата младежи поддържали трети, а кръстът се влачел след тях. Главите на двамата докосвали небето, а главата на този, когото водели, носела небето.“

Под впечатлението на нечуваното чудо самият Пилат разбрал, че Иисус е син Божи. Въпреки това склонил пред молбата на еврейските свещеници, строго заповядал на войниците да не казват какво се е случило при гроба. Свещениците били жестоко изплашени и рекли: „По-добре е да отговаряме пред бога за най-тежкото престъпление, отколкото да попаднем в ръцете на еврейския народ да ни пребие с камъни.“

Кампанията в защита на идеята за възкръсването траяла още дълго. През XI или XII в. неизвестен преводач на „История на еврейската война“ на Йосиф Флавий на староруски език прибавил към оригиналния текст свое вмъкване, от което научаваме, че гробът на Иисус се пазел не само от тридесет римски войници, но и от хиляда свещенически слуги (5, 514). При такава маса пазачи как смее някой да допусне, че тялото на Иисус е било откраднато!

Другото повествование, което най-ясно се придържа към Новия завет, е борбата в защита на вярата в тленния характер на възкръсването на Иисус. Това е доктрина, която още от зората на християнството се среща с упорство и съмнение сред вярващите. Още Павел е трябвало да се бори с тях. В първото послание до коринтяните той пише: „И ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви?“ (15, 12). За коринтянина, възпитан от детство в атмосферата на платонизма, доктрината за телесното възкръсване била твърде гротескова идея. В понятията на коринтяните само душата била безсмъртна, а тялото било неин затвор. За тях смъртта означава освобождаване на душата от тежестта на материята, очистване на човешкото същество от всичко зло и земно.

Павел, както става ясно от писмото му, си е давал сметка за трудността да убеди коринтските „елинисти“, той се е стремял да се измъкне от тази дуалистична дилема, като обяснява заплетено, че тялото на възкръсналия не е земно тяло, върнато към живота, а духовно тяло, изтъкано от небесна материя. Или — както подчертава в посланието настойчиво — че „плът и кръв не могат да наследят царството Божие, нито тлението може да наследи нетление“ (15, 50).

Въпреки това съмнението на християните по този въпрос ни най-малко не утихнало. Така например във „Второто послание на Йоан Богослов“ (около 67 г.) четем: „… защото в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът.“ Тези настроения на неверие се появяват с учудваща последователност в четирите евангелия. Учениците на Иисус, както лесно може да се разбере от тях, не веднага повярвали в телесното възкръсване на учителя си и трябвало да бъдат убеждавани с нагледни примери. Лука направо казва, че „техните думи се показаха празни и не им повярваха“.

Още през V в. влиянието на тези скептици върху умовете на съвременниците било обезпокояващо голямо, за което свидетелствуват изпълнените с разочарование изповеди на двама от най-изтъкнатите дейци на църквата по онова време. Св. Йероним се оплаква: „Дори тогава, когато в Юдея още не бе изсъхнала кръвта на Христос, се намериха хора, които не признават, че Иисус отново се превъплъти.“ А Августин Блажени с мъка отбелязва, че идеята за възкръсването все още принадлежи към онази част от християнското учение, която се отхвърля с особено ожесточение.

Нищо чудно следователно, че привържениците на християнството не жалели усилията си да победят тези съмнения и на всяка цена да убедят скептиците, че телесното възкръсване на Иисус изобщо не подлежи на дискусия — то е безспорен факт. В тези усилия проличава същата тенденция да се натрупат измислени доказателства, както видяхме, във връзка със спора за празния гроб. С течение на времето в резултат на тези мерки възкръсването на Иисус приема все по-осезаеми физически черти. В края на краищата се стига до това, че появяващият се след смъртта си Иисус е от плът и кръв — съвсем по земному е гладен и два пъти яде печена риба, че може да се сложи пръст в раните му и че е видян от повече от петстотин души.

В евангелията не е трудно да се забележи кога е възниквал този ансамбъл от легенди и кога се е разраснал. Марк и Матей са свободни от всякаква отговорност. На тази тема те мълчат и вероятно може да се допусне, че изобщо не са знаели тези предания. Цялата тежест на полемиката с невярващите са поели върху себе си Лука и Йоан, макар това да засяга отчасти само Йоан, понеже според мнението на тълкувателите на Библията заключителната сцена, която съдържа разказа за улавянето и изяждането на печените риби край Галилейското езеро, е по-късно вмъкване, прибавено от някой теолог, който се опитва да покаже, че Иисус е определил Петър за свой приемник на земята.

Днес, разбира се, не е възможно да разберем мотивите за постъпките на Лука и Йоан. Никога няма да разберем дали, като са посочили това толкова фантастично твърдение в защита на телесното възкръсване, са направили това с пресметливостта на полемици, или пък с откровено лековерие са отбелязали онова, което са чули като мълва сред последователите на Иисус.

Както и да е станало това, лансираната от тях версия сериозно повлиява върху християнската доктрина. През 1215 г. Латеранският събор провъзгласява догмата, според която всички хора, спасени или неспасени, ще станат от гробовете си в същия телесен вид, както са били преди смъртта си. На съвременния човек му е още по-трудно да повярва това, отколкото на укоряваните от Павел християнски „елинисти“ в Коринт.

Както видяхме, евангелистите са създали свои собствени версии за възкръсването, без да се съобразяват с това, какво са писали другите по този въпрос. Техните произведения са противоречиви и непоследователни. Знаем още колко различен е у Павел и у евангелистите списъкът на хората, видели възкръсналия Иисус. Що се отнася до Павел, като отминава в този списък жените, най-изненадващото е това, което е разбрал от другите, неопределените братя, а именно че тези избраници трябва да са били повече от петстотин.

В същото време от „Деяния на светите апостоли“ става ясно обратното, а именно че привилегията да видят възкръсвалия Иисус била само за избрани. Петър, най-авторитетният по тези въпроси, казва на Корнелий: „Него Бог възкреси на третия ден и даде Му да се явява — не на целия народ, а нам, на пред избраните от Бога свидетели, които ядохме и пиехме с Него след възкръсването му от мъртвите“ (10, 40-41). Тук имаме право да попитаме кое в края на краищата е истината, кому се е показал Иисус и кому — не.

Другият въпрос е подобен. Евангелистът Йоан ни разказва как веднага след смъртта на Иисус Йосиф от Ариматея и Никодим намазали тялото му с благовония. При Лука е иначе. Жените искали да го намажат едва тогава, когато вече от два дена лежал в гроба. На евангелиста му е била необходима тази сцена, за да аргументира възкръсването, но в ентусиазма си да защити правото си не забелязва, че говори наизуст. Защото в такава страна като Палестина човешкото тяло още на втория ден започва да се разлага. Освен това гробът бил запушен с тежък камък, който жените в никакъв случай не биха могли да вдигнат. При това как са искали да влязат в гробницата, за да извършват кошмарното изваждане на мъртвеца от гроба? Трябва да се помни, че те не са могли, да предвидят възкръсването на Иисус, нито че ще намерят гроба отворен и празен.

Не по-малко сложен е въпросът за мястото, където Иисус се е явил на апостолите веднага след смъртта си. Матей твърди, че срещата е била в Галилея, а Лука и Йоан поддържат нещо съвсем друго: според тяхната версия Иисус на три пъти разговаря с тях и споделя трапезата им в Йерусалим и околностите, значи в Юдея. (Последната галилейска сцена в Евангелието от Йоан, както е известно, е по-късна добавка.)

В заключение може да се приеме, че възкръсналият Иисус е имал силата да се яви едновременно на две отдалечени едно от друго места, но същото не може да се каже за апостолите. За тях, смъртните, е имало само една алтернатива — или в Галилея, или в Юдея, „tertium поп datur“^[4]. Това противоречив ни показва много поучително колко малко достоверни от историческа гледна точка са доказателства на евангелистите, дори по един толкова основен въпрос, какъвто е възкръсването на Иисус в християнството.

Не можем да научим също така къде именно възкръсналият Иисус се е разделил с учениците си завинаги. При Марк това не е точно определено място, при Матей на някаква планина в Галилея, при Лука във Витания, селце, което се намира близо до Йерусалим, при Йоан — или в Йерусалим, или край Галилейското езеро, ако се вземе под внимание последното вмъкване в евангелието. От „Деяния на светите апостоли“ научаваме, че Иисус бил сред учениците си четиридесет дена, нещо, което не са знаели или по някакви причини не са искали да напишат авторите на четирите евангелия.

Църквата учи, че Иисус се възнесъл на небето. За това споменава накратко едно вмъкване в Евангелието от Марк, а Лука описва сцената на възнесението по-подробно, като твърди, че това се е случило във Витания: „И ги изведе вън до Витания, и като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето. Те Му се поклониха и се върнаха в Йерусалим с голяма радост“ (24, 50-52).

Учудващо е това, че за такова покъртително събитие не споменават нито Матей, нито Йоан. Особено знаменателно е това у Йоан, защото именно той най-ревностно обожествява Иисус и го показва в есхатологична перспектива. Тук още трябва да подчертаем, че някои кодекси на Библията съдържат текста на Евангелието от Лука без сцената на възкръсването. Освен това най-старите християнски писатели, като Климент Римски, авторите на Didache^[5], Игнатий Антиохийски, Поликарп и Хермас, мълчат по въпроса за възкръсването, от което би следвало, че по тяхно време още не се знае нищо за такова събитие. За възкръсването става дума едва през IV в. в произведенията на църковните отци. Затова най-сериозните изследователи на Библията са стигнали до извода, че сцената с възкръсването при Лука е вмъкване, направено доста късно към текста на евангелието под влиянието на легендите, които се разпространявали сред вярващите.

За да имаме представа от размерите и дълбочината на всички различия, които съществуват между отделните свидетелства на евангелистите, тук можем да цитираме няколко реторични въпроса, формулирани от християнския писател Ф. В. Манинг в неговата забележителна книга „Библията — догма, мит или тайна?“. Ето кои са те:

„Дали Мария Магдалена е отишла на гроба сама, както, струва ми се, твърди Йоан? Дали е била придружена от «другата Мария», както свидетелствува Матей? Дали я е придружавала «Мария, майката на Яков и Саломе», както обявява Марк, или всички жени, които са тръгнали след Иисус от Галилея, както научаваме от Лука? Дали жените са намерили само празния гроб? Дали са видели момъка? Или това са били два ангела? Дали жените са запазили мълчание, или са побягнали при учениците и са им разказали за преживяването си? Дали Иисус се е явил на Мария Магдалена или на цялата група жени, или и на нея, и на тях?“

„Що се отнася до свидетелството на учениците: дали са видели Иисус в Йерусалим същата вечер, или пък Иисус съгласно това, което казал, ги изпреварил в Галилея? Къде учениците са видели Иисус за последен път? В Галилея или в околностите на Йерусалим? Повярвала ли е групичката от ученици на двамата от Емаус, или не им е повярвала? Ако Емаус действително се намира (което изглежда правдоподобно) на двадесет и няколко километра от Йерусалим, а не на повече от седем, както внушава Лука, как са могли учениците да изминат пътя дотам и обратно за толкова кратко време?“

„Учениците от Емаус познават Иисус при «разчупването на хляба», но нали на Господната вечеря не е присъствувал, както знаем, нито един ученик освен дванайсетте апостоли?

Дали Иисус е пожелал на учениците си «мир» и е представил доказателства, че не е дух, или също така ги е обвинил заради липсата на вяра? Защо за такова важно явяване пред «повече от 500 братя народ», споменато от Павел, не става дума в нито едно от евангелията?“

„Дали Иисус е дал на учениците си последни напътствия и е изчезнал тихо, за да не се появи повече, както можем да съдим от епилозите на Матей и Йоан, или се е разделил с тая земя в драматичната сцена на възнесението, както описва това Лука?“

„Не може да има никакво съмнение, че разказите за възкръсването като такива решително са несходни“ — признава Манинг и въпреки това счита, че това не оправдава отрицанието на самото възкръсване на Иисус. Ясно е, че положението на арбитър или на съдия, който на основата на несвързани произведения от този род да отсъди кое е истина във всичко това, е съвсем незавидно.