Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (24)

„Аз съм евреин, роден в Тарс“

След третия мисионерски поход Павел решил да се премести в Италия, но по пътя си се отбил за кратко време в Йерусалим. Когато слязъл в Кесария, приятелите му и благоразположеният към него еврейски пророк Агабус го предупреждавали, че от страна на йерусалимците го заплашва смъртна опасност, но той не ги послушал и продължил пътя си.

Решението, което Павел взел въпреки грозящата го опасност, било още по-рисковано, отколкото можем да съдим според „Деяния на светите апостоли“. Това, което техният автор премълчава, допълва в произведенията си Йосиф Флавий. От него разбираме, че враждебните отношения, които се създали в Йерусалим, се разпространили и из цяла Юдея. Потисканото, доведено до отчаяние еврейско население, се вдигнало на бунт срещу римското потисничество. Всички отчаяни опити от този род по правило завършвали със сеч на виновни и невинни мъже, жени и деца. Тогава не можем да се учудваме на това, че тази нещастна страна на неизброими жертви, разпъвани на кръстове или бити жестоко от озверените римски войници, потъвала в психоза на мистицизъм: хората търсели духовно убежище в националистичните и месианските илюзии.

Напрежението благоприятствувало появата на най-различни полупобъркани фанатици или дори шарлатани, които убеждавали себе си и другите, че са пророци, които ще избавят еврейския народ от робството. Изпаднали сякаш в умопомрачение, заблудените ги следвали в безлюдните околности или край брега на река Йордан, където уж ги чакал нов живот, свободен от римското робство.

Прокураторът следял внимателно народните движения от този род. Той изпращал потери от свои военни отряди и жестоко изтребвал нещастниците. Особено прочут сред тези пророци по онова време станал един неизвестен евреин от Египет. Той се представял за приемник на Иисус, извел 30 000 евреи в пустинята и после ги повлякъл към Елеонската планина, за да станат свидетели на това, как той с една заповед ще превърне в развалини крепостните стени на града и ще разгроми римския гарнизон. Походът завършил катастрофално. Легионерите връхлетели като яростна вихрушка върху струпалите се евреи. Мятащото се в отчаяно безредие човешко множество се разбягало на всички страни, като оставило на мястото четиристотин трупа. Оказало се, че виновникът за нещастието, онзи фалшив пророк, успял да изчезне, за да не се чуе повече нищо за него. Споменава го и авторът на „Деяния на светите апостоли“. Когато арестували Павел в Йерусалим, римският трибун, който подозирал, че той е избягал смутител на реда, му казал: „Та не си ти значи онзи египтянин, който преди няколко дни разбунтува и изведе в пустинята четирите хиляди мъже-разбойници?“ (21, 38). Що се отнася до броя на участниците в онова събитие, авторът на „Деяния на светите апостоли“ е бил, както се вижда, по-малко склонен към преувеличаване и по-близо до истината, отколкото Йосиф Флавий.

Когато Павел пристигнал в Йерусалим, длъжността римски прокуратор заемал освободеният роб Феликс. Жена му била еврейската принцеса Друзила, сестра на цар Агрипа I. Това обаче нямало никакво влияние върху отношението на Феликс към подчинения му еврейски народ. От римски източници знаем, че това бил подъл, продажен и безжалостен човек. Той държал Павел две години в затвора с надеждата, че ще получи за него някакъв откуп. Неговата жестокост и злоупотреби довели до това, че еврейската общественост изпратила до Рим оплакване от него. Този протест останал без отговор, понеже Феликс имал подкрепата на брат си Палас, много влиятелен освободен роб и любимец на двама императори — на Клавдий и Нерон.

Тогава еврейските патриоти, засегнати от страшната обида и обхванати от безпомощност заради чудовищната несправедливост, дали израз на отчаянието си чрез терористични акции. Така наречените „сикарии“, т.е. кинжалоносци, всявали страх и паника. Те се възползували от уличната блъсканица и убивали с камите си римляните и съотечествениците си, заподозрени в сътрудничество с поробителите. Не се спрели дори пред това да поругаят храма и да убият по време на ритуални обреди в присъствието на вярващите първосвещеника Йонатан, когото считали за марионетка на римляните.

Не е чудно, че тогава дори най-малкият признак на отклонение от юдаизма се считал за измяна на народа. Вече знаем с колко бурна опозиция на еврейската емиграция се е сблъскал в мисионерската си дейност Павел. От предупрежденията, които често му отправяли приятелите в Кесария, става недвусмислено ясно, че синедрионът бил отлично информиран за всяка негова крачка както чрез данъчните си чиновници, така вероятно и чрез специално изпращаните агенти. И така упоритият слух, че е еретик, богохулник и ренегат, го изпреварил. Още щом пристигнал в Йерусалим, Павел почувствувал, че репутацията му е фатална. Оказало се, че дори близките му назарейци, към които веднага се обърнал, имали към него претенции: „Братът Господен“ Яков, пламенният последовател на ортодоксалния юдаизъм, посрещнал Павел, както вече писахме, с тежкото обвинение, че учи евреите на отстъпничество, че ги наговаря да пренебрегват обрязването и другите обичаи, които законът повелява. Той поискал от Павел да се отдаде на пречистване и покаяние в храма в продължение на седем дни и да покрие разноските на четирима незаможни едноверци при даването на обет за въздържание от вино и от стригане на косата.

Лесно е да се разбере колко засегнат се е почувствувал Павел: той, който разгласявал навсякъде, че на път за Дамаск е получил правото си на апостол от самия Иисус Христос. Ако се признае за виновен, означавало да измами собствените си очаквания, защото е трудно да се приеме, че помазаният от самия Учител, упълномощеният от него да разпространява учението му може да направи такава грешка, че да се наложи специално изкупление.

И все пак Павел се огънал и с това сякаш зачеркнал цялото си апостолско минало. Пречистването, на което се подложил в храма по заповед на Яков, било сякаш завръщане на блудния син в лоното на ортодоксалния юдаизъм, сякаш опит за съединяване с еврейския народ и с йерусалимската теокрация чрез връщане към християнството, представяно от общината на назарейците.

Какво го е накарало да вземе онова драматично решение? В търсене на отговора на този сложен в психологично отношение въпрос трябва да се позовем на някои факти и обстоятелства, които, свързани помежду си логично, ни дават основания да се досетим от какви мотиви се е ръководил Павел в постъпките си.

Докато следяхме непрестанните му схватки с евреите от диаспората по време на трите му мисионерски пътувания, бяхме с впечатление, че те са имали изключително религиозен характер, че предмет на разпрата била застрашената от Павел целокупност на юдаизма.

Положението в Йерусалим обаче било съвсем друго. Там се разгаряла борбата на народа за просъществуването му борба, която по онова време, когато Павел пристигнал, особено се изострила. Както обикновено става в историята на угнетените народи, религията там става преди всичко политически щит в борбата за запазване на народната самоопределеност, спойка, която циментира общия фронт на евреите. И най-малкото отклонение от юдаизма се е смятало за престъпление срещу укрепване на това единство, а извършителите му — за най-обикновени изменници.

От посланията на Павел знаем, че той никога не е преставал да се чувствува евреин, напротив, винаги с гордост е подчертавал еврейския си произход. И, както показва мъченичеството на Стефан, понякога се е проявявал като шовинист. Какъв ли шок трябва да е било за него това, че внезапно се намерил на позорния стълб за измяна на народа и че към това мнение са се присъединили и близките му назарейци, които, вместо да го посрещнат братски, както преди двадесет години, най-жестоко го унизили.

Изтръгнат от страшните ръце на уличната тълпа и взет под закрила на римляни-легионери, той получил от тях разрешение да произнесе пред събралата се тълпа реч в своя защита. Той се заклевал във всичко на света, че е правоверен евреин, който говори хебрайски (по-точно казано — арамейски). Той се унижил до такава степен в отчаяните си молби за милост пред тълпата, че изтъквал без всякакви морални задръжки терористичната акция срещу „елинистите“ като своя заслуга и доказателство за лоялност пред юдаизма, нещо, за което изобщо нямал причини да бъде горд. Като разказвал историята на преминаването си към християнската вяра, между другото казал: „Аз съм човек юдеин, родом от Тарс Киликийски, но възпитан в тоя град при нозете Гамалиилови, изучен точно по закона отечески и изпълнен с ревност към Бога, както сте и вие всички днес. Аз гонех до смърт последователите на това учение, като връзвах и предавах на затвор мъже и жени, както свидетелствува за мене първосвещеникът и всички старей, от които, като бях взел и писма до братята, отивах в Дамаск да докарам вързани в Йерусалим и тамошните, за да бъдат наказани“ (22, 3-5).

Както знаем, в този конфликт не ставало дума за една или друга позиция на християнството. Това бил политически конфликт, който засягал съществуването на евреите като народ, като макар външно да изглеждало, че борбата се води само за целокупността на юдаизма. Йерусалимската секта на последователите на Иисус, възгласявана от Яков, с двадесетгодишната си история на подчинение на храмовете и свещеническата теокрация по силата на нещата, разбира се, трябвало да се солидаризира с мнението на останалата част от еврейското общество. Оттук и суровостта, с която сектата се отнесла към Павел, още щом се появил в Йерусалим.

Трябва да влезем в положението на Павел, за да разберем, защо така смирено се огънал пред изискванията на Яков и се решил на толкова обиден за него акт. Наистина в Кесария го предупреждавали за йерусалимците, но онова, което му се случило, надминало очакванията му за най-лошото. Навсякъде, където се показвал, се срещал с враждебност и клевета. Целият Йерусалим изпитвал към него фанатична омраза, подхранвана от свещениците. Братята му по вяра, доколкото между тях настъпило обединяване около него, не усещали у себе си сили да застанат до него в най-черните мигове от живота му и да го подкрепят морално — а и не им достигнала смелост да признаят, те просто изчезнали. Ето защо Павел се чувствувал самотен в борбата си, така както се чувствувал Иисус, напуснат от учениците си в дните на най-голямата си мъка.

Разказът за по-нататъшната драматична съдба на Павел се чете със затаен дъх. Като описва тези събития, авторът на „Деяния на светите апостоли“ разгръща цялото си писателско майсторство. Повествованието, изпълнено с въодушевление и драматично напрежение, прави впечатление на съкратена проектирана драма. Авторът може би съзнателно се е стремил към получаване на такъв драматичен ефект. Като доказателство може да послужи това, че в този в същност сбит разказ той кара героя си седем пъти да произнася речи, а в три от случаите вмъква в повествованието диалози, които още повече допринасят за по-голямо драматизиране на действието.

Павел произнесъл защитната си реч от стълбите на крепостта „Антония“, които водели право към двора на храма, а археологичните находки потвърждават точността на тази информация. Крепостта заедно с царския палат вътре била построена от Ирод Велики, който в чест на покровителя си й дал наименованието „Антония“. По времето на Иисус и на Павел там квартирувала военна част от римската армия, чиято задача била да поддържа ред сред многобройните поклонници, които непрекъснато се тълпели в двора на храма. От крепостните стени пазачите виждали като на длан всичко, което ставало там, и можели бързо да се намесят, ако се наложело да изтръгнат Павел от ръцете на разярените евреи.

Римляните взели Павел при себе си, оковали го във вериги и искали за всеки случай да го бичуват. Щом обаче узнали, че е римски гражданин, се отказали от намерението си. Едва ли не още на следващия ден го изправили пред синедриона, за да се оправдае пред съотечествениците си. Фактът, че бил сигурен в себе си и смело отговарял на обвиненията, до такава степен разгневил първосвещеника, че той заповядал да го бият през устата. Тогава от устата на Павел се отронили знаменитите и пълни с презрение думи, наричайки първосвещеника „варосана стена“.

Въпреки всички очаквания Павел излязъл от този процес защитен, взел надмощие над съдиите си със съобразителността си и острия си ум. Той бързо съобразил, че синедрионът не е единен, а се разделя на два враждуващи лагери — фарисеи и садукеи. Първите, както знаем, вярвали във възкръсването на човека, другите пък считали този възглед за ерес. В един момент Павел се обърнал към садукеите с обвинението, че те го преследват и подбуждат народа срещу него, и то само за това, че е фарисей и вярва във възкръсването. С тази ловка маневра разпалил стария антагонизъм между двата лагера и допринесъл за това синедрионът да не постигне единомислие по неговия въпрос. Веднага пламнала полемика виновен ли е Павел, или е невинен, а римският трибун, който се опасявал, че разярените един срещу друг фарисеи и садукеи в яростта си могат да разкъсат Павел на парчета, го измъкнал от тълпата и го отвел обратно в крепостта.

Намерили се обаче фанатици, които не мислели да капитулират. Те искали да изведат Павел с хитрост, за да бъде разпитан още веднъж от синедриона и по пътя да го убият. Племенникът на Павел узнал за заговора и не пропуснал да предупреди римските власти. Тогава трибунът решил, че по-безопасно ще бъде да предаде веднага затворника на разположение на тогавашния наместник в Кесария.

Ескортът, който съпровождал Павел, наброявал четиристотин пешаци и седемдесет конни войници. Този необикновено силен конвой много красноречиво свидетелствува за това, колко непоколебимо враждебно били настроени йерусалимците към Павел и колко голяма била опасността, която го заплашвала. Римският трибун знаел какво прави, като определил толкова голяма въоръжена сила за конвой. Сигурно не без причина сее опасявал от отвличане на затворника от фанатизираната йерусалимска тълпа. Дори когато Павел вече бил в затвора в Кесария, първосвещеникът и други влиятелни представители на йерусалимската теокрация се явили пред наместника и като се позовали на правните аргументи, изложени специално от наетия за целта гръцки юрист Тертуло, се опитали да му въздействуват ненавистният затворник да бъде осъден на смърт.

След две години властта била взета от наместника Фест. Той веднага се заел с шумното за онова време дело, разпитал Павел и дори помолил цар Агрипа да се заеме с разследването и да се произнесе какво смята да прави със затворника. Драматичният разговор бил проведен в присъствието на царицата Вереника, прочута с това, че по-късно станала любовница на император Тит. Павел изяснявал учението си с такъв жар и с такава убедителна сила, че Агрипа — човек, настроен по-скоро скептично, отбелязал с ирония: „Още малко и ще ме надумаш да стана християнин“ (26, 28).

Въпреки настойчивите старания на Йерусалим наместникът Фест не могъл да бъде убеден във вината на Павел и накрая за да се измъкне от неприятната дилема, го изправил пред избора: или да се съгласи на нов процес пред синедриона, или да се възползува от правото си на римски гражданин и да се обърне към императора.

Павел знаел какво го очаква в Йерусалим, затова, без да се колебае, избрал другата възможност. Качили го заедно с други затворници на кораб под ескорта на римския стотник. В Ликик сменил кораба с друг, който плавал до Италия. По пътя близо до Крит корабът, подгонен от ураган, се разбил край брега на Малта. Благодарение на хладнокръвието на Павел екипажът и затворниците успели да се спасят. Корабокрушенците прекарали три месеца на гостоприемния остров. В това време Павел си спечелил славата на лекар-чудотворец (между другото излекувал бащата на началника на острова), а веднъж островитяните дори го провъзгласили за бог. После на друг кораб затворниците били изпратени за Рим.

В пристанището Путеоли и в предградието на Рим Павел бил посрещнат от делегация от живеещи там негови съотечественици. Римските власти се отнесли снизходително към затворника. В продължение на две години в очакване на императорския вердикт му било позволено да живее в частен дом под охраната само на един войник. По това време Павел бил много деен — приемал гости, излагал им учението си и диктувал послания към братята-християни.

Не е известно как му е потръгнало в тази бурна мисионерска дейност. Знаем само, че що се отнася до ръководителите на тамошната еврейска колония, опитите му да ги спечели завършили съвсем несполучливо. Не му оставало нищо друго, освен да се раздели с тях завинаги. Той го направил, като заявил остро: „И тъй да ви бъде знайно, че спасението Божие е изпратено на езичниците: те и ще чуят“ (28, 28).

С тези знаменателни думи внезапно се прекъсва сказанието за живота на Павел — авторът на „Деяния на светите апостоли“ по неизвестни причини замлъква и завършва повествованието си.