Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści ewangelistów, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)

Издание:

Зенон Косидовски. Евангелски сказания

Полска. Първо издание

Преводач: Ангелина Стоянова Дичева

Редактор: Уляна Иванова Трайкова

Художник: Таня Николова

Художествен редактор: Тотко Кьосемарлиев

Технически редактор: Милка Иванова

Коректор: Емилия Пацова

 

Дадена за набор на 5.III.1982 г.

Подписана за печат през VII.1982 г.

Излязла от печат през VII.1982 г.

Печатни коли 23,50

Издателски коли 23,50

Условно издателски коли 24,38

Издателски №25357.

Литературна група П-2.

 

Формат 60/90/16.

КОД 02/9531222511/0407-1-82

 

Цена 3,14 лв.

 

ДИ „Наука и изкуство“ — София

ДП „Александър Пъшев“ — Плевен

История

  1. — Добавяне

Мъченичеството на Стефан

След историята на Анани и Сапфира следва разказът за дейността и мъченичеството на Стефан. Той ни интересува не само поради драматичното си съдържание, но главно и затова, че благодарение на него можем да направим много любопитни наблюдения и по-добре да разберем пътя на развитие на ранното християнство.

И така откриваме, че спорът за подялбата на имота като непосредствена причина за открития бунт на „елинистите“ в същност е сигнал за дълбок антагонизъм и носи много по-сериозни последици, отколкото изглежда. „Елинистите“ и йерусалимските назарейци били две групировки, чиито привърженици се различавали много едни от други. Разликата в начина на мислене, в манталитета, в обичаите и преди всичко в отношението към юдаизма била толкова значителна, че дори общата вяра в месията — Иисус, не могла да ги изглади. „Елинистите“, проникнати още от детството си от гръцката култура, привикнали на демократичните свободи на многолюдните метрополии в Средиземноморието, били хора по-скоро либерални. Провинциалното тесногръдие на йерусалимските едноверци, които се смятали за правоверни, ортодоксални евреи и строго се придържали към всички закони на юдаизма, трябва да е разсмивало и дразнело тези пришълци от широкия свят.

Лесно е да си представим каква тревога трябва да е обхванала тези спокойно отдадени на храма назарейци, когато сред тях взели първенство „елинистите“ и особено Стефан, млад агитатор, с буен темперамент, пламенен оратор, който със смелите си възгледи излагал сектата на голяма опасност. Скоро опасенията се оправдали — Стефан бил арестуван. Изправили го пред съда на синедриона. Свидетелите го обвинявали, че в речите си кощунствувал, като предричал разрушаването на храма и обявявал, че словото на Иисус е над Мойсеевите заповеди.

И гордият Стефан, вместо да се брани, приел позата на обвинител. Като се позовавал на Стария завет, в страстното си слово той упрекнал евреите, че още от времената на патриарсите постоянно са се противопоставяли на волята на бога и съвсем неотдавна са разпънали Иисус на кръст: „Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, чиито предатели и убийци станахте вие сега…“ (7, 51-52).

Тази дръзка реч, разбира се, предизвикала неописуемо вълнение. Разярената тълпа, подстрекавана от фанатизирания фарисей Савел, извлякла Стефан извън града и го убила с камъни. При такива драматични обстоятелства за първи път ще се срещнем с по-късния апостол Павел, гениалния разпространител на християнството.

В разказа за мъченичеството на Стефан има някои недомлъвки, които навеждат на размисъл. От текста оставаме с впечатление, че тълпата е повлякла Стефан, като е престъпила съдебните норми, така че синедрионът не успял да го осъди формално на пребиване с камъни, т.е. на наказанието, което у евреите получавали онези, които извършвали кощунство. В същото време четем, че „свидетелите сложили дрехите си при нозете на един момък на име Савел“ (7, 58). Противно на предположенията ни тази кратка фраза показва, че става дума за правомощно изпълнение на присъдата, а не за самосъд. Знаем, че в еврейската процедура на съдопроизводството съществувала традиция, според която изпълнителите на смъртна присъда, преди да убият с камъни осъдения, слагали дрехите си в краката на обвинителя.

Не можем да кажем дали вината за смъртта на Стефан трябва да се хвърли на свещениците или изключително на Савел. От разказа може да се съди, че този Савел (Павел) е започнал на своя глава преследвания на „елинистите“, обаче в по-късната си реч до цар Агрипа два пъти подчертава, че е правел това, упълномощен от свещениците.

Мъченичеството на Стефан поставило началото на вълна от преследвания, а Савел в това отношение бил на първо място по жестокостта и фанатизма си. Авторът на „Деяния на светите апостоли“ говори направо за това, че той „пакостеше на църквата, като влизаше по къщите, и влачейки мъже и жени, предаваше ги на затвор“ (8, 3). А малко по-късно го представя като човек, който „дишал заплахи и убийства срещу учениците господни“ (9, 1).

Преследваните били обхванати от паника. Който могъл, избягал от Йерусалим и потърсил спасение в другите страни. По този начин още преди мисионерските пътувания на Павел възникнали центрове на християнството в Юдея, Галилея, Самария, Финикия и на остров Кипър, особено в Антиохия, великолепна метрополия на елинизма. Скоро християните спечелили привърженици сред другите народи, преди всичко сред тези, които говорели гръцки език. Един от членовете на комисията от седем „елинисти“ — Филип, привлякъл към вярата си сановника на етиопската царица, а Петър кръстил римския стотник Корнелий и семейството му, като дори не се поколебал да седне заедно с тях на трапезата, противно на еврейските религиозни забрани.

В разказа за преследването се натъкваме на съобщение, благодарение на което научаваме, че „всички с изключение на апостолите се разбягали в различни посоки“. Тази загадъчна лаконичност заинтригува, подбужда към размисъл и догадки. Какво се крие зад твърдението, че апостолите въпреки кървавия терор останали в Йерусалим? Да се постараем да анализираме всички възможни отговори на този въпрос.

Като най-правдоподобно да предположим, че апостолите просто са се скрили добре някъде в града, като са оставили на произвола на съдбата за жертва на преследвачите си братята си, на които били настойници. В този случай е трябвало да направим избор между двата възможни мотива за постъпката им: че са се изплашили така, както на времето на Елеонската планина, или пък въпреки терора, който бушувал, са решили да издържат на поста си, както подобава на мъжествените хора.

Ако обаче се опрем на единия от двата варианта, ще бъдем затруднени, понеже в текста, както лесно се убеждаваме, няма никакви данни, на които бихме могли да се позовем. Иначе казано, не бихме могли да отговорим на въпроса, на какво се е дължало напускането на Йерусалим от апостолите — на страх или на храброст.

Все пак ни се струва, че разсъжденията на етично-психологични теми ще се окажат безпредметна дискусия. От различни малки съобщения, появяващи се тук и там в повествованието на „Деяния на светите апостоли“, може да се счита, че по това време положението на апостолите в действителност е било по-различно, отколкото изглежда на пръв поглед. За наша изненада откриваме, че водачите на преследваните назарейци не само че не са се укривали, но са се държали така, сякаш изобщо не са се чувствували застрашени. Остава се с впечатлението, че вълната на терора минавала покрай тях, сякаш не ги докосвала. Необикновеното в това тяхно положение ни поднася още фактът, че, както изглежда, техните братя-съмишленици, които били непосредствено под тяхната опека, не били ощетени с нищо от страна на преследвачите.

Истина е, че апостолите на два пъти били изправяни пред синедриона в ролята на обвиняеми, но това станало, преда Стефан да бил убит с камъни и преди избухването на преследванията, така че не е имало никаква причинна връзка за терористичната акция на Савел. И в двата случая апостолите бързо са получили свободата си, първия път с предупреждение, втория път след получаване на телесно наказание, а от защитната реч на Гамалиел става ясно, че духовниците съвсем не са се разгневили, когато той посочил аргумента, че науката за новия месия може „да е от бога“, т.е. че е истинска. Ясно е, че тук става дума за теоретичен спор в рамките на юдаизма, за един от многобройните спорове, които са се водили тогава в Йерусалим между множеството секти и еврейски привърженици. Сигурно по тези причини апостолите въпреки предупрежденията не са се чувствували принудени да ограничат и законспирират мисионерската си дейност, продължавали са да произнасят публично речи в града и в двора на храма, без да изпитват някакви пречки от страна на йерусалимците.

Какво е обаче положението след голямата вълна от преследвания? Изненадва ни преди всичко това, че апостолите по собствена воля, без принуда напускат Йерусалим и се връщат там напълно свободно, като поддържат безпрепятствено живи контакти с новите християнски центрове в другите страни и градове. Така Петър и Йоан бързат за Самария, за да помогнат на Филип в покръстване на езичниците. После Петър отива в Лида, Йопи и Цезарея, където лекува болните, възкресява дори умрялото момиченце Табута и се прочува с такива успехи в мисията си като покръстването на римския стотник Корнелий.

За това, че общината на назарейците не престанала да съществува и да действува, научаваме косвено, но доста сигурно от няколко знаменателни информации. Тя не е можела да не съществува, щом е изпращала свои представители в други християнски средища. Така например Варнава бил изпратен в Антиохия, както и „пророците“, с молба да помогнат за спасението на йерусалимските братя от глада, който ги застрашавал. Парите, събрани общо, били донесени от Варнава и Савел, а по пътя си за Антиохия взели със себе си Йоан, наречен Марк, за когото още веднъж ще се говори. Самият Петър трябвало да се защищава срещу обвиненията на общината, когато след връщането от Цезарея му било изтъкнато, че седял на една трапеза с езичниците. Това свидетелствува не само за ортодоксалността на общината, но също така и за авторитета й по отношение на въпросите, свързани с доктрината. В тези условия авторът на „Деяния на светите апостоли“ действително е имал правото да твърди, че „църквите по цяла Юдея, Галилея и Самария бяха в мир, назидаваха се и ходеха в страх Господен“ (9, 31).

Затова привържениците на галилейския месия живеели в атмосфера на мир също така и в Йерусалим. Такова било състоянието на нещата до момента, няколко години, когато (около 64 г.) преди обсадата на града решили да заминат отвъд Йордан. Действително в началото на 40-те години паднал от меч апостол Яков Старши, брат на Йоан, и Петър бил хвърлен в затвора, но това станало по заповед на Ирод Агрипа, а не на синедриона. Без съмнение това било репресия, мотивирана политически, а не акт на религиозни преследвания.

Като се опираме на други източници, а именно на Йосиф Флавий и Евсевий, нека прибавим, че Яков Справедливият, който осемнадесет години бил водач на йерусалимската община, през 62 г. бил осъден от първосвещеника Ананий II да бъде убит с камъни. И тук отново става дума за изолирано събитие. Яков, една от най-удивителните фигури в ранното християнство, на която по-късно ще посветим по-голямо внимание, през целия си живот останал закоравял последовател на религията на Мойсей и благодарение на набожността си се радвал на огромен авторитет не само сред назарейците, но и в цялото еврейско общество. Никому не би дошло наум да го обвини в ерес, затова присъдата предизвикала небивало брожение. Евреите внесли веднага протест пред римския прокуратор и Ананий само след тримесечно управление бил отстранен от длъжността върховен духовен глава. Това не оставя никакво съмнение, че тук се касае до някакъв конфликт сред самото еврейство, може би дори за някакви лични сметки или за съперничество между първосвещеника Ананий, който не бил обичан, и много популярния Яков, който, изглежда, заплашвал властта му.

До каква степен Яков бил правоверен, научаваме от посланието на апостол Павел до галатяните. Там четем между другото: „А когато дойде Петър в Антиохия, аз му се лично опрях, защото се бе изложил на осъждане. Понеже, преди да пристигнат някои от Иакова, той ядеше заедно с езичниците; а когато те дойдоха, почна да се спотаява и да страни, като се боеше от обрязаните. Заедно с него лицемереха и другите юдеи, тъй че дори и Варнава се увлече от лицемерието им“ (2, 11-14). От тези пълни с тъга признания можем да си изработим мнение за това, колко голям и безапелационен бил авторитетът на Яков, колко решително успял да приучи на ред колебливия в това отношение Петър и да се погрижи назарейската община да не отстъпва нито крачка от юдаизма.