Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (6)

Кошниците с папируси и тяхното значение

Не е запазен нито един ръкопис на Новия завет, написан от автентичен автор. Текстовете, с които разполагаме, са копия на много копия. Не е възможно да се установи колко са били те след оригиналите и известните ни сега текстове; преписвачите като всички хора бъркат, после учените преодоляват трудностите по улавянето на тези грешки в преписаните текстове. Тук става дума не само за непреднамерени неточности. Сблъскваме се също така и със случаи, когато преписвачите в стремежа си да прокарат свои концепции и възгледи безскрупулно преиначават цели пасажи.

Всички произлизащи от тези факти различия в текста са особено сериозен проблем за библеистите. Измъчва ги мисълта по какъв начин да възстановят автентичния текст, изчистен от по-късни грешки и навеи. Опитите, предприети в тази насока, се основават на филологическо съпоставяне на различните текстови варианти на Новия завет, за да може чрез точен сравнителен анализ да се подготвят оценки кой от вариантите заслужава по-голямо доверие в сравнение с другите. За съжаление материалът за изследване е твърде оскъден, за да може към него да бъде успешно приложен споменатият метод. В заключение се оказа безуспешно търсенето на критерий, който да позволи да се установи коя от версиите в по-голяма или в по-малка степен е достоверна.

Такъв критерий между другото може да се основе на тезата, която приема със сигурност, че колкото по-стар е текстът на Новия завет, т.е. по-близък по време до оригиналния автор, толкова повече заслужава доверие. На този принцип текст от II в. трябва да е по-достоверен, отколкото този от III в., понеже изпреварва много поколения преписвачи, а и самото съдържание съответно е по-малко преиначено.

Докато обаче — както вече казахме — сравнителният материал, с който учените разполагали, бил твърде оскъден и те нямали върху какво да изпробват на практика методите си, трудно било да се справят с този проблем.

Изходът от задънената улица станал възможен едва благодарение на големите открития в Египет. В края на XIX в. археологията смаяла света с многобройните сензационни открития, които изменили представите за древните цивилизации. Важно място сред тях заемат намерените в Египет папируси с много интересни текстове.

Още през първата половина на XIX в. в Европа били донесени първите папируси, но едва в края на века учените започнали да си дават сметка за изключителното им значение като източници за познание на древната история. Оказало се, че текстовете, написани на пожълтелите листове, съдържат множество подробности от всекидневния живот, обикновено отминавани от произведенията на древните историци. Подробности на пръв поглед дребни, свързани с радостите и страданията на обикновените прости хора, но те ни позволяват многостранно да оглеждаме най-скритото от тогавашните обичаи и обществени отношения, позволяват ни запознаването с частния живот на хората от онези времена, благодарение на което историята, ако мога така да я нарека, официалната история приема колорита на живия живот.

Това са най-различни семейни писма, договори за продажба, за покупка и за даване или вземане под наем, завещания, документи за женитба и документи за разводи, дипломатическа кореспонденция, текстове за дългове, съобщения на властите за задържане на търсени от съда избягали роби и много други записи, продиктувани от тогавашните правни и обичайни отношения. Материалите неведнъж ни поразяват с това, че описват живота непосредствено. Ето например писмо от II в., изпратено от блудния син Антоний Логос до майка му:

„Антоний Логос на майка си Нейлус сърдечни поздрави. Много ми се иска да си здрава. Всеки ден се моля на Серапис за тебе. Искам да знаеш, че не се надявах да дойдеш в метрополията, затова и не дойдох в града. Срамувах се да дойда в Караня, понеже ходя в дрипи. Писах ти, че съм гол. Моля те, майко, прости ми. Аз си давам сметка колко съм виновен. Получих известно възпитание. Знам, че сгреших. Чувах от Постум, който те намери в арсенойски окръг, че в нищо не ти върви. Знаеш ли, бих предпочел да съм сляп, отколкото да си давам сметка, че съм длъжен някому дори обол?“

Историята на откритията в тази област и възникналата в резултат на тях нова научна дисциплина — папирологията, е непрекъсната верига от изумителни събития, които могат да послужат за тема на най-невероятни романи. Развитието на този нов клон от знанието свидетелствува най-убедително, че съвременната наука въпреки заострената интелектуална насоченост на изследователските си методи не е необходимо на всяка цена да се освобождава от романтизма, който неизменно е съпътствувал археологията в периода на нейната бурна младост и на паметните археологически находки.

До каква степен в началото не е била оценявана ролята на папирусните свитъци за възпроизвеждане на отминалите епохи, доказва един случай от 1778 г. Група египетски фелахи, които се занимавали с търсене и продажба на археологически находки, се натъкнали на сандък от смокиново дърво. В него щастливите иманяри открили много свитъци папируси — около петдесет. Разбира се, те се постарали да обърнат в пари находката си. Успели обаче да продадат само един свитък, въпреки че в Египет тогава имало много европейци, които се занимавали с търсене на съкровища. Тогава постъпили със свитъците така, както били свикнали да постъпват и както това се предавало от поколение на поколение: запалили с тях огън, за да усладят с аромата на дима от изгорелите папируси миговете си в лагера. Страшно е само като си помислим какви съкровища от историческото знание са били погубени по този начин.

Единственият свитък от тази злощастна колекция бил приет като дар от кардинал Борджа, който го поверил за научно изследване на датския елинист проф. Нилс Шоу. Оказало се, че документът съдържа списък на селяните от околностите на Фаюм, които през 192–193 г. били извеждани на насилствена работа за строителството на канали и бентове. Документът бил на гръцки език. Учените все още не са оценили достатъчно допълнителните материали при възстановяването на обществените отношения на дадена страна — списъкът на фелахите им се видял малко интересен. Затова папирусът на Борджа не предизвикал по-голямо внимание от страна на научните кръгове. Трябвало да минат още много години преди папирологията да се отдели като самостоятелна научна дисциплина.

В развалините на една вила в Херкулан, строена в I в. пр.н.е., която принадлежала на някой си Калпурний Пизон, през 1752 г. изровили цяла частна библиотека. Тя наброявала 800 свитъка папируси. За съжаление те били овъглени и залепнали до такава степен, че разчитането им се оказало невъзможно. Само благодарение находчивостта на монаха Антонио Поджо, който конструирал специален апарат за разчитане на текстове, пет свитъка били прочетени. Трябвало да се примирят със загубата на останалите. Прочетените папируси съдържали трактат на епикурееца Филодем, гръцки философ от I в. пр.н.е. Както се вижда, собственикът на вилата бил почитател на философията, затова с известна сигурност можем да твърдим, че непрочетените свитъци също са били посветени на тази тематика.

Едва в края на XIX в. сред европейските търсачи на съкровища, които на тълпи посещавали Египет, внезапно се събудил някакъв интерес към свитъците папируси. Предприемчивите в търговията египетски фелахи забелязали веднага ползата от това. Дълго време само чрез тяхното посредничество можело да бъдат набавяни ценните древни документи. Само те знаели къде и как да ги търсят, като забулвали в тайна това свое занимание. Техният монопол бил прекратен едва от английския археолог У. Флайндърс Петри. През 1884 г. той открил в руините на древния град Танис толкова много папируси, че трябвало да ги изнасят с кошници. За съжаление градът станал жертва на пожар, затова папирусите се превърнали в залепени и овъглени буци и не донесли на науката очакваната полза. Те все пак показали на археолозите колко богати източници на исторически сведения крият пясъците и развалините на египетските градове.

През годините 1889–1890 Петри се заел с археологически разкопки в околностите на Фаюм и за голямо удивление на научния свят се натъкнал на съвсем нов, неочакван източник на папирусни текстове. Той открил в гробището мумия и съвсем случайно забелязал, че ковчезите, наричани „изделия от картон“, били направени от многопластови папирусни листове със стари текстове, сгънати мокри във формата на човешка мумия. Папиролозите се научили да разлепват тези листове и да дешифрират текстовете върху тях, понякога много значими за науката за древните цивилизации.

И това не е всичко — открит е още един, още по-фантастичен източник на папируси. По време на разкопките в Тебтунис американският египтолог Райснер открил гробище на свещени крокодили. Първите намерени мумии на животните накарали младия изследовател така да се главозамае от радост, че обещал на фелахите награда за всеки намерен екземпляр от тези чудновати крокодили. Скоро се образувала опашка за заплащането. Американецът се смаял при вида на нарастващата купчина изсушени чудовища. Той осъзнал застрашителното положение, в което изпаднал — наоколо в пясъка били скрити хиляди мумии. Райснер си помислил с ужас колко скъпо ще му струва изравянето им. Той отчаяно заявил, че се отказва от уговорката. Един от фелахите, който тъкмо носел на рамо мумия, се ядосал не на шега и я ударил в земята. Тогава се случило неща поразително: мумията се пукнала като гъба-пърхутка и от вътрешността й се изсипали гъсто изписани папирусни свитъци. Оттогава е известно това, че балсамираните мумии на животни трябва да се изследват старателно, понеже египтяните нерядко ги напълвали с непотребна за тях хартия, която за нас е от необикновено историческо значение.

Папирологията може да се похвали и с други постижения. Благодарение на нея достигнахме до произведения на античната литература, които смятахме за безвъзвратно изчезнали. Знаело се например, че Аристотел е написал трактат за устройството на Атина, ето защо, когато се разнесла новината, че са намерили свитъци с пълния текст на произведението, това предизвикало небивало оживление сред изследователите и почитателите на античните документи. И това не е всичко. Благодарение на папирусите за нашата култура бяха спечелени няколко комедии на Менандър, гръцки автор на комедии, вдъхновител на Молиер и на много други европейски творци. Освен това без изследванията на папирологията днес нямаше да имаме и поезията на Калимах, песните на Бакхилид, родовите картини в стихове на Херондас, да не говорим за хилядите фрагменти от най-различни произведения из областта на художествената литература, историографията и философията. С удовлетворение можем да потвърдим, че приносът на полската наука е папирологията е много сериозен. Той е на Йежи Мантойфел, Казимеж Михаловски и Анна Свидерек.

Да се върнем пак към основната ни тема. Какво е общото между папирологията и изследванията върху текстовете на Новия завет? Сред огромния брой папируси са намерени много цели свитъци или парчета с текстове от Новия завет. Някои от тях са от III или дори от II в., т.е. с две столетия по-стари от текстовете, известни под наименованието Ватикански кодекс и Синайски кодекс. Ако допълним още, че днес за лингвистичните си изследвания учените разполагат буквално с хиляди фрагменти и с редица пълни преписи на Новия завет, ще бъде лесно да разберем огромното значение на папирологията за библеистичните изследвания.

Историята на откритията в тази област — понякога доста сензационна — започва от средата на XIX в. със случайното откриване на т.нар. „Синайски кодекс“, направено от немския изследовател Константин Тишендорф. Младият тогава теолог и библеист бил заинтригуван от православния манастир „Света Катерина“ в Синайските планини, за който отдавна се носели слухове, че крие в библиотеката си приказни литературни съкровища, особено архаични, почти неизвестни текстове на Библията. И въпреки че монасите от този манастир били прочути с това, че не особено любезно и охотно посрещали пришълци, Тишендорф, воден от любовта си към науката, решил да опита щастието си. Той действително успял да спечели доверието на монасите. Търсенията му в библиотеката обаче щели да приключат с неуспех, ако почти в последния момент от пребиваването си в манастира не надзърнал в кошчето за отпадъци, предназначени за изгаряне. За свое най-голямо учудване между непотребната хартия открил 120 страници от гръцката библия, т.н. „Септуагинта“, най-старите страници на която датирали от IV в. Част от тези текстове, която му се паднала като награда за откритието, по-късно публикувал в Лайпциг.

Тишендорф още на два пъти поемал далечния път към манастира — през 1853 и през 1859 г. Първия път се върнал с празни ръце. Втория път щяло да бъде същото, ако не било комичното стечение на обстоятелства. В последния ден от престоя си, докато чакал вече с куфарите си, за да отпътува, се разхождал из градината на манастира. По едно време един от по-словоохотливите монаси го поканил в килията си да поговорят. Тогава на Тишендорф му направило впечатление, че из ъглите на килията се въргалят пожълтели от старост пергаменти. Взел един и неволно започнал да го прелиства. Колкото повече ги прелиствал, ставал все по-внимателен и се задълбочавал, като не показвал все по-голямото си изумление. Оказало се, че в ръката си държи фрагменти от Стария завет и Новия завет в цялост. Пергаментът датирал, както се оказало после, от IV в. Не знаем с точност какво е станало после. Единствено, че монасите обвинили публично Тишендорф в това, че скрил в пазвата си ценни ръкописи и през нощта тайно се измъкнал от манастира, яхнал камилата, която бил уредил да му доведат преди това. Намесил се и руският консул, под чиято опека бил манастирът, и след дълги преговори двете страни постигнали компромис. Тишендорф се задължил след обработката и публикуването на синайските ръкописи да ги предаде на цар Александър II, което няколко години по-късно той направил лично в Царское село. Синайският кодекс, спасен за науката по необикновен начин, бил отпечатан в Петербург в типографско копие в библиофилски тираж от 300 екземпляра. Разпратили го във всички научни звена по света. За втори път е издаден в Лондон през 1911 г.

Във връзка с този въпрос можем да цитираме нещо любопитно. Ето например епископ Евсевий от Цезарея информира, че като съветник на Константин Велики получил от императора заповед в новооснованата столица на империята — Константинопол, да поръча при манастирските преписвачи 50 копия на Светото писание. Във връзка с тази заповед някои учени допуснаха, че синайският ръкопис е можел да бъде едно от тези петдесет императорски копия. В такъв случай това щеше да е един от най-старите и най-уважаваните документи на ранното християнство.

Огромно впечатление в целия свят направили папирусите или по-скоро частите от папируси, намерени в пясъците на Египет от двамата млади англичани Гранфел и Хънт. През 1897 г. те правели разкопки в древната местност Оксирхинхос (днес Бехнес), разположена на 180 км на юг от Кайро. Търсенията им се увенчали с успех — намерили невзрачен къс от папирус, който след прочитането му открил нова епоха в изследванията върху ранното християнство. Той съдържал седем проповеди на Иисус, неизвестни преди това. Наличието на подобни текстове именно на това място се обяснява с това, че през IV и V в. в Оксирхинхос съществувала прочута християнска община. През 1897 г. тези нови проповеди на Иисус били отпечатани под заглавие: „Logia Jesu“. Това направило наистина огромно впечатление. Достатъчно е да цитираме признанието на английския учен У. Ф. Хауърд, който през 1949 г. писа: „Изминаха повече от 50 години, но все още усещам онази тръпка на възбуда в момента, когато като ученик купувах за 6 пенса онази брошура.“

Определението „логия“, въведено от младите английски откриватели, остана за постоянно в терминологията за определяне на всички запазени проповеди, приписвани на Иисус, които няма да намерим в каноничната литература на Новия завет. В миналото, а понякога и сега наричат тези изказвания „аграфи“. В превод от гръцки най-напред това означавало текстове, които не са се запазили в писмена форма, а са достигнали до нас по пътя на устната традиция. С времето обаче понятийният кръг на този термин бил ограничен до проповедите на Иисус в споменатия вече смисъл.

Досега познаваме няколко десетки проповеди на Иисус, повечето от които не са признати за автентични. Срещаме ги в апокрифните евангелия, в литературата на някои отци на църквата, както и в текстовете, които влизат в сборниците, наречени кодекси, за които ще кажем няколко думи, и накрая — във фрагментите на папирусите от Оксирхинхос. Много от тези проповеди свидетелствуват до каква степен разпространени и популярни били проповеди от този род, приписвани на Иисус, през ранния период на християнството.

С откритията в Оксирхинхос се активизирали търсенията, организирани от археологически експедиции от различни националности. За резултатите от тези търсения свидетелствуват следните цифри: днес притежаваме около 4000 ръкописа на Новия завет и около 25 000 фрагмента от него. За по-добро ориентиране този огромен материал е групиран в семейства и кодекси. Необходимо е известно обяснение за последното определение. През III в. християните вече се отказали от свитъците и започнали да пишат на големи листове, които подшивали по начин, подобен на нашите съвременни книги. Потвърдила се поговорката „Нуждата е майка на откритието“. За проповедниците било по-лесно да намерят някой цитат, записан на голям лист, отколкото на неудобния свитък, който понякога трябвало да се развива докрай, за да се намери търсеното място. Освен това на кодексите за разлика от свитъците можело да се пише от двете страни на листа, което ги правело по-икономични. Но задачата ни не е подробно описание на кодексите. Достатъчни са засега само няколко сведения. Кодексите най-често били пергаменти, които съдържали текстовете на Светото писание и носели името на техните откриватели, купувачи или издатели, а понякога наименованието на института, където били съхранявани. Така напр. има Коптийски кодекс, Ватикански кодекс, Синайски, Александрийски и много други. Особено значение има „Chester Beautty“, който съдържа папируси с фрагменти от четирите евангелия, няколко апостолски писма и Апокалипсиса. На времето голяма сензация предизвика папирусът на Егертън, публикуван през 1934 г. Това са фрагменти от евангелието и текстове, известни от устната традиция. Датата им единодушно бе установена — II в., т.е. става дума за един от най-старите ръкописи на текстове от Новия завет, открити досега.

Както отбелязахме в началото на настоящата глава, всички тези открити текстове дадоха възможност да се пристъпи към лингвистични изследвания на свещени книги. Защото само чрез сравняване на разнообразните копия и намерените най-стари версии — най-малко отдалечени хронологически от първоначалния източник, можем да се опитаме да възстановим истинския текст на Новия завет. За това, колко много труд и усилия трябва да се влагат в тази дейност, виждаме по примера на познатия ни вече библеист К. Тишендорф. Той е авторът на седем последователни издания на Новия завет. На основата на текстовете, намерени в синайския манастир, Тишендорф подложил на научно изследване осмото издание и се оказало, че новият вариант се различава от предшествуващите го на 3500 места в текста. Този текст показва още хиляда различия в сравнение с Новия завет от Ватиканския кодекс^[1]. Както виждаме, въпросът за автентичния вариант на Новия завет все още е проблематичен.

За да допълним тази картина, трябва да съобщим и други извори на текстове от Новия завет. Това са керамичните чирепи, на които пишели бедняците, тъй като не можели да си позволят да си купят скъпите папируси. Открити са много такива чирепи с откъси от Новия завет и дори един голям откъс от Евангелието на Лука, издълбан на десетки глинени късове.

Много поучителни са също така и гръко-римските надгробни текстове. Те често илюстрират събития и обичаи, описани в Новия завет, съдържат също и цитати от Светото писание във вида, в който са звучали при поставянето на надгробния камък.

И накрая не трябва да забравяме цитатите, които съдържат съчиненията на отците на църквата и християнските писатели, като например Тертулиан, св. Йероним, Августин и Пелагий Блажени. Това, разбира се, е материал за лингвистичните анализи, не по-маловажен от папирусите и пергаментите, открити в Египет и на Синайския полуостров.