Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (28)

Измислица и правда

И така, докато разглеждахме съдържанието на „Деяния на светите апостоли“, подложихме някои откъси на старателен анализ и стигнахме до убеждението, че трудно можем да ги признаем за исторически достоверни. Задаваме си въпроса, как да се отнасяме към произведението като цяло, можем ли да го третираме сериозно като автентичен източник на знание за ранното християнство. Мненията на библеистите по този въпрос са противоположни — от безусловно признание на достоверността на произведението до такива несвързани позиции, представяни от известния библеист-протестант Мартин Дибелиус, който определя „Деяния на светите апостоли“ като сборник от кратки новели.

Трябва да се помни, че произведението възниква петдесет години след смъртта на Павел, т.е. когато вече е измряло поколението очевидци. Авторът навярно не е имал достъп до изворови информации и дори не е познавал посланията на Павел. Значи той е бил принуден да ползува устните разкази, които се предавали от уста на уста. Тези разкази, подправени много от фолклора, легендите и местните суеверия, имали под себе си несъмнено конкретна историческа почва. В Ефес със сигурност избухнали някакви брожения, но народната фантазия преиначила характера и размерите им, за да покаже колко силно и всеобхватно било християнството още тогава, и с това да издигне Павел на пиедестал.

Авторът на „Деяния на светите апостоли“ с учудващо лековерие взема за чиста монета всички тези чути истории и безкритично ги включва в повествованието си. По този начин например в текста е намерил място двузначният в нравствено отношение случай с умъртвяването на Анани и Сапфира, а също така и фактът за непрекъснатата намеса на ангелите и злите духове в работите на хората.

Списъкът на чудесата е доста внушителен — от честите чудотворни изцеления до възкръсването на мъртвите. Имаме дори един пример на левитация^[1], когато духът пренася Филип от град на град. В „Деяния на светите апостоли“ наброяваме двадесет и две свръхестествени явления от този род.

Възниква въпросът, дали авторът действително е бил лековерен. Вероятно написването на историческо произведение изобщо не е било негова цел, а той просто може да е имал намерение да зарегистрира вярно онова, което по онова време се е разказвало за Петър и Павел. Иначе казано, той съзнателно е компилирал произведение с агиографски и дидактичен характер с цел да се въздействува на вярващите, повечето от които били прости хора, особено податливи на чара на фантастичните разкази.

Трябва да се признае, че последната теза има хипотетичен характер и, общо взето, не се приема сериозно. За сметка на това пък се приема, че авторът на „Деяния на светите апостоли“ е бил уверен, че описва правдиво събитията. Трябва да му простим всички неправдоподобни неща, които намаляват доверието на съвременния читател към неговото писателско дело. Апологетите му казват, че по онова време историята била по-скоро изкуство, отколкото наука, и е трудно да се предявяват претенции спрямо автора, че не е изпреварил епохата си. Прилагането на изискванията на съвременната научна историография спрямо него, според тях би било груб анахронизъм.

С аргументация от този род се сблъскваме често. В нея се крие принципно недоразумение. Защото в същност работата не е в това, какво е мислил и в какво е вярвал авторът субективно и каква е била концепцията му за историята. Разбира се, това са интересни въпроси, но за нас, читателите на произведението му, това не е главното. Интересува ни само отговорът на конкретния въпрос, до каква степен може да му се вярва като на историк и доколко това, което разказва, е обективната историческа правда.

Освен това споменатата аргументация изглежда, че води началото си от погрешно познаване на миналото. В същност именно гърците са били рационалистите-откриватели на понятията в историята. Така например създателят на прагматичната историография Тукидид още 500 години преди „Деяния на светите апостоли“ е елиминирал от описаните от него исторически събития всякаква намеса на свръхестествени фактори, тъй като е смятал, че всичко, което става в реалния свят, е изключително резултат на човешките действия.

„Деяния на светите апостоли“ са били написани на гръцки език, следователно се отнасят към същия кръг на великата култура, от който е авторът на „История на Пелопонеската война“. И все пак не може да се каже, че като историческо произведение „Деяния на светите апостоли“ отразява епохата си. Напротив, като сравняваме тяхното натъпкано с чудеса и неправдоподобни събития повествование със знаменитите ярки интелектуални постижения на гръцките историци, не можем да не останем с впечатлението, че „Деяния на светите апостоли“ представляват до известна степен явен регрес в развитието на историческите произведения.

Авторът, както вече обърнахме внимание, нееднократно преувеличава или дори преиначава описваните исторически събития, други пък, преработени от народната фантазия, само пасивно регистрира. Анализирахме въпроса за ефеските метежи и това може да ни служи като типичен пример за това явление.

В „Деяния на светите апостоли“ обаче има и друг епизод, който по подобен начин ни позволява да проследим писателския метод на автора. Имам пред вид прословутата реч, произнесена от Павел пред атинския ареопаг. Като твърди, че в един от храмовете се е натъкнал на олтар с посвещение на „Незнайния бог“, апостолът сочи този надпис като доказателство, че гърците и християните в основата на нещата почитат един и същ бог, че следователно тях ги свързва монотеизъм. Истина е, че такива олтари действително са съществували в много храмове на Гърция, между другото и на Олимп, и в Атина. Това потвърждават много гръцки писатели, като например Павзаний, Диоген Лаерций и Филострат. Всички обаче цитират надписа в множествено число: „На незнайните богове“ (agnostis theois). Техните версии се потвърждават от археологическите разкопки, направени в края на XIX в. в Атина и Пергамон. Там действително са намерени дедуктивни таблички от този род, наистина изпочупени парчета, но не толкова дребни, че да не може да се прочете, че там става дума за богове, а не за бог. Смисълът на тези посвещения е ясен: Гърците са се стремили по този начин да се осигурят, ако се окажело, че съществуват и други богове, чиито имена не са знаели.

И така надписите не са имали нищо общо с монотеизма. Кого трябва да виним за това, че неправдива версия от този род изобщо е възникнала? Евгени Домбровски сочи самин Павел: „Изглежда — пише той в монографията си, — че св. Павел не е виждал непременно надписа на олтара в единствено число, а че е употребил израза, който особено много е съответствувал на мисълта му.“ Казано по друг начин, според него Павел съзнателно е заменил множественото число в надписа с единствено, за да постигне замисления от него ораторски и пропаганден ефект.

Правилна ли е присъдата на прочутия библеист? Като се разглежда от различни аспекти, изглежда, че не. Не трябва да се забравя, че Павел в Атина е говорил на атиняните, т.е. там, където смисълът на посвещението е бил широко разпространен. Щеше ли да се осмели да полемизира с тези хора, въоръжен с аргумент, който всеки би могъл да обяви за фалшификат? Смятаме, че Павел е бил достатъчно интелигентен, достатъчно опитен деец и оратор. По този начин би се изложил на присмех, а освен това би трябвало да се прости завинаги с надеждата, че ще спечели гърците за вярата си.

И така стигаме до извода, че Павел в речта си пред атинския ареопаг, ако изобщо е произнасял такава реч, не е могъл да си послужи с аргумент от този род. Следователно това е идея на автора на „Деяния на светите апостоли“, който вероятно е измислил случая с тази реч, както и много други. Той носи отговорност за това, че онази измамна версия е влязла в Новия завет. Разбира се, няма начин да открием дали; лично той я е измислил, или е бил посредник, като е записал безкритично онези вести, които достигнали до общината.

Не бива да обвиняваме автора на „Деяния на светите апостоли“, че в произведението си е накарал хората да произнасят речи така, сякаш самият той е седял между слушателите и старателно е записвал всичко. Според тогавашните традиции авторите произнасяли чрез устата на описваните герои дълги и красиво съставени речи. Това правели Филон Александрийски, Йосиф Флавий, Тукидид и Ливий, а Тукидид дори честно признава, че речите, които съдържа „История на Пелопонеската война“, са написани от самия него, убеден, че героите му в дадената ситуация са можели да говорят именно по същия начин.

Така трябва вероятно да бъдат оценени речите, записани уж почти дословно в „Деяния на светите апостоли“. Днес вече никой не би се осмелил да каже, че те са автентични, че в действителност са ги произнесли Гамалиел, Стефан, Петър или Павел. В същност историческата им стойност е нищожна, могат да предизвикат интерес най-много като изява на литературните способности на автора или като израз на неговите лични възгледи.

Една от тези речи заслужава малко повече внимание, защото е добър коментар на онова, което досега успяхме да научим за автора като историк. Имам пред вид речта на Гамалиел в защита на апостолите, произнесена пред синедриона. В мотивировката на тази реч има груби исторически грешки. Гамалиел съобщава за две въстания: на някой си Теодас и на Юда Галилейски. За първото обаче не може да говори, тъй като е избухнало едва след десет години. Той вмества другото въстание в хронологичен период, по-късен от първия, но в действителност вече били изминали четиридесет години, откакто то било избухнало.

Не би трябвало да обвиняваме за това объркване Гамалиел — умен и образован мъж, член на най-висшия йерусалимски трибунал. Тогава се налага един извод: речта не се опира на нито един исторически източник, тя е само плод на въображението на автора на „Деяния на светите апостоли“. В същото време тя е свидетелство колко слабо се е ориентирал в трудната историческа тема, която е подхванал.

В стремежа си да създаде вълнуващо и драматично произведение той просто е пренебрегнал хронологията. В резултат на това не знаем кога именно са станали отделните събития. Единствената дата, която днес ни е известна, не дължим на него, а на археологията. От намерения в Делфи надпис следва, че проконсулът Галион, пред чийто трибунал бил изправен Павел, е бил в Коринт през 51 г. н.е. Тази дата ни улесни да открием времето, по което апостолът е бил в Коринт, и по този начин стана изходен пункт за определяне на други дати в биографията на Павел.

В „Деяния на светите апостоли“ прочетохме непотвърденото в посланията съобщение, че Павел е предприел три големи мисионерски пътувания и че по време на тези пътувания преживял много сполуки и несполуки преди последното си пребиваване в Йерусалим и Рим. Между другото разбираме, че веднъж е бил нашибан с пръчки и бит с камъни, че е преживял благополучно морско корабокрушение. В същото време се оказва, че авторът на „Деяния на светите апостоли“ и в това отношение имал много неточни информации, тъй като във второто послание до коринтяните (11, 24-25) Павел споделя, че пет пъти е получил от евреите по 39 удара, че три пъти е бил налаган с тояги, че е преживял корабокрушение и че веднъж дори е бил носен ден и нощ от морето като корабокрушенец.

Не може да се отгатне къде, кога и при какви обстоятелства Павел е преживял всички тези приключения. Във всеки случай самият факт, че Павел преживял потъване на кораб, е достатъчно доказателство, че трябва да е направил повече пътувания, отколкото се споменават в „Деяния на светите апостоли“. Авторът на произведението, който притежавал събрания и недобре подреден биографичен материал, го е разделил според собственото си виждане на три пътувания, като се ръководел от обикнатия в онова време композиционен принцип на симетрията. По този начин от непълния биографичен материал възникнало нещо като триптих, т.е. изкуствено произведение, произведение само на книга, различно от историческата правда.

Най-красноречив повод за тази характеристика е фактът, че същият автор проявява крайна непоследователност дори в рамките на собственото си повествование и противоречи на самия себе си, като забравя казаното преди това. И то съвсем не за дребни неща, защото тук става дума за покръстването на Павел, т.е. за нещо много значително за църквата, където всичко трябва да бъде ясно и във всяка подробност установено извън всяко съмнение.

В „Деяния на светите апостоли“ има три описания на това важно събитие: веднъж от автора и два пъти от устата на самия Павел в речите му пред йерусалимския народ и пред цар Агрипа. В двете версии съвпада само това, че самият Иисус не се появява, че небето било озарено от ослепителна светлина и че се раздал Иисусовият глас. Другите подробности обаче не съвпадат. Така в първата версия (9, 7) спътниците на Павел стояли „вцепенени, като чуваха глас, пък никого не виждаха“. Във втората версия (22, 9) е обратното — ония, които били с него, видели светлината и се уплашили, но гласа на „Оногова, който му говорел, не чули“. В третата версия (26, 14) „всички паднаха на земята и аз чух глас, който ми говореше на еврейски език“.

В двете предходни версии Иисус казва горе-долу едни и същи думи: „Савле, Савле, що ме гониш? Мъчно е за тебе да риташ против ръжен.“ Но в третата версия Иисус казва нещо съвсем друго: „Аз съм Иисус, когото ти гониш. Но стани и се изправи на нозете си, защото Аз затова ти се и явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, що си видял, и каквото ще ти открия, като те отнемам от народа иудейски и от езичниците, при които те пращам сега, да отвориш очите им, за да се обърнат от тъмнина в светлина и от властта на сатаната към Бога, та чрез вярата в мене да получат прошка на греховете и наследие между осветените“ (26, 15-18).

Съвсем ясно е, че авторът на „Деяния на светите апостоли“ влага в устата на Иисус собствената си доктрина за ролята и значението на Павел за християнството. По този пример виждаме как леко в случай на необходимост приспособява за пропагандните си цели дори осветените от традицията речи на Иисус. При това той не се съобразява с текстовата непоследователност, която възниква в повествованието му и хвърля сянка на неговата правдоподобност.

А сега да надникнем в посланията на Павел, за да разберем как той самият си представя тази среща с Иисус. В посланието до галатяните има знаменателни редове, които ни карат дълбоко да се замислим: „А когато Бог, който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта да открие в мене Своя Син…“ (1, 15).

Очевидно е, че самият Павел представя акта на покръстването като вътрешна изненада, като опит със строго субективен характер. Това е негово лично признание, което се съдържа в посланието, чието авторство не подлежи на дискусия. Затова трудно бихме могли да отречем стойността на тази изповед на откровено признание.

„Деяния на светите апостоли“, написано десетки години по-късно, ни предават този изключителен случай вече в много променен от времето и легендата вариант. Това е по-скоро плод на буйното въображение на горещо вярващи, прости хора, които не са могли да си представят иначе този исторически за християнството момент, освен като проява на голямо чудо в драматично решение — светлини на небето, гласа на невидимия Иисус и хора, поразени от този знак и от светлините. Може да се каже, че в този случай легендата е опоетизирана, а понякога и драматизирана история.

В светлината на критичните ни разсъждения „Деяния на светите апостоли“ не могат да бъдат признати за историографско произведение. То носи типични агиографски черти, в него са вплетени нагъсто чудеса и неправдоподобни събития.

Чрез това не искаме да кажем, че в произведението няма нищо достойно за уважение. Това е конгломерат от правда и измислица, за който приляга добре заглавието на известното произведение на Гьоте „Поезия и правда“. Със сигурност може да се приеме като исторически факт това, което ни съобщава авторът за мисионерската дейност на Павел в елинските градове, за конфликтите, които избухвали около него във връзка с това, и изобщо за заслугите му за християнството. Разбира се, някои съобщени от него събития и лица, благодарение на сравняването с други исторически източници — между другото и с Йосиф Флавий — се оказват верни. Освен това оставаме с впечатлението, че той се ориентира добре в пътищата и условията за корабоплаване в Адриатическо и Средиземно море, запознат е и с обичаите и обществените отношения между страните, които описва.

След загадките, които изброихме в тази глава, най-интересна е тази, че „Деяния на светите апостоли“ не са завършени, че линията на повествованието се прекъсва изведнъж неочаквано. След бурната среща с евреите от римската колония Павел още две години разпространява безпрепятствено учението си. Но какво става после? Защо авторът замлъква в момента, когато настъпва най-драматичният период от живота на Павел, когато според устната традиция Павел бил изправен пред римския трибунал и бил осъден на посичане?

Дали авторът е имал причини да се откаже от описването на това събитие? Ни най-малко! Дори ако Павел беше оправдан по време на процеса, можеше да го представи като триумфатор, а повторното му осъждане на смърт и мъченичеството му щяха да бъдат венец за дейността му, изпълнена с посвещаване и заслуги. Така именно — с ореол, ни го представя устната традиция.

Каква тайна се крие зад замлъкването на автора? Тълкувателите на Библията предлагат различни обяснения. Едни поддържат, че произведението имало и трета част, която съдържала описанието на последния период от живота на Павел и която била изгубена по време на пожара в Рим през 64 г. Тогава жертва на огнената стихия станали цели квартали с хиляди къщи и хора, с библиотеки, архиви и дворци. Дали тогава в някоя къща не е изгорял онзи скромен свитък, който криел в себе си третата част на произведението? Не всички обаче приемат това обяснение. Някои предлагат по-просто разрешение на загадката. Те смятат, че авторът е искал, но не е успял да довърши произведението си, понеже заедно с Павел е загинал при преследванията на Нерон.

Привържениците на тази хипотеза допускат, че Павел бил погребан в общ гроб заедно с другите безименни мъченици, че е загинал анонимно. Според тях традицията, че Павел е посечен индивидуално и погребан от почитателите си в отделен гроб, не е документиран. Гробът на Павел, ревностно издирван от археолозите, никъде не е намерен.

Възможно ли е героичната смърт на един от най-дейните пионери на християнството да е обвита с такава тайнственост? Нали е имало другари, ученици и дори противници на Павел, които били заедно с него в Рим, които е трябвало да знаят нещо за смъртта му? Защо са мълчали и едва измамната устна традиция подхваща тази тема с голямо закъснение много години след това събитие?

Вероятно, когато е умирал, около него е нямало нито другари, нито ученици. Така ни уверява известният библеист Пауъл Дейвис. Според неговата теория в момента на най-тежкото си житейско изпитание Павел бил самотен. В това могат да ни уверят някои фрагменти от „Деяния на светите апостоли“. В Путеоли и на Форум Апия вярващите действително посрещат радушно Павел, но по-късно учудва тяхното отсъствие. Разговорите и споровете с него се водят само от водача на тамошната еврейска колония и приключват с мрачната сцена на раздялата. Нищо чудно следователно, че Павел е изправен пред съда и слага главата си на дръвника също сам в мъката си. Павел се прощава с живота, обладан от мрачното чувство на пълна изоставеност от всички.

Може би ще ни учуди това, че тази на пръв поглед фантастична хипотеза на английския библеист в същност не е лишена от известно документиране. Дейвис подкрепя теорията си с два откъса от второто послание до Тимотея. В единия Павел излива горчивината си: „И тъй нека дръзновено пристъпваме към престола на благодатта, за да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ“ (4, 16). На друго място разказва за положението си по-откровено. Там четем: „Знаеш това, че ме изоставиха всички от Азия, между които и Фигел и Ермоген. Господ да даде милост на дома на Онисифора, защото много пъти ме успокои и се не посрами от веригите ми, но като дойде в Рим, с голямо старание ме потърси и намери“ (1, 15-17).

Сведенията, които този текст съдържа, имат едно и също значение — когато преместили Павел, окован във вериги, в затвора, изведнъж се оказало, че няма приятели и другари. Всички се пръснали, защото „се срамували“ от затворника и предпочитали да бъдат внимателни и да забравят за познанството си с него. Именно така, както постъпил Петър с хвърления в затвора Иисус. Затова не е чудно, че Онисифор, когато пристигнал и разпитвал за Павел, не могъл да научи къде е. Наложило се да го търси по всички затвори в Рим.

Тук може да се вмъкне предупреждението, че цитираното послание до Тимотея не е признато за автентично, следователно цялата история може да е измислена от неизвестния автор. Не е за вярване обаче, че разказът, който не само не възвеличава приятелите на Павел, а, напротив, представя ги в неизгодна за тях светлина, може да бъде измислен. Поне частица истина се крие в този тъжен разказ, който къса сърцето. Като коментар в случая може да послужи известният ни вече факт, че посланията на Павел дълги години са били покрити със забрава, тяхната популярност изчезнала много бързо, и то още през последните две години от живота му, по времето, когато бил в затвора в Рим, изолиран от създадените от него християнски общини. Изминали десетки години, преди да настъпи възраждане на неговото влияние и нравствения му авторитет.

Сказанията за мъченичеството и смъртта на св. Павел са много завладяващи. Християнският писател от II в. Тертулиан съобщава, че Павел бил екзекутиран близо до трите извора, наречени днес „Тре Фонтане“. Тялото му било взето от благочестива матрона на име Луцина и погребано в семейната й гробница сред лозята при пътя към Остия. По време на преследванията от императора верни хора го пренесли заедно с тялото на св. Петър в катакомбите на „Св. Себастиан“, където почивали четиридесет години. После Константин Велики положил светите останки в двоен саркофаг от мрамор и сребро, а над гробницата построил храм, наречен днес „Базиликата на св. Павел зад стените“.

Археолозите търсели този саркофаг в подземията на църквата, обаче не намерили нищо освен железни решетки, които били части от гробницата. Друг храм, наречен „Църквата на св. Павел при трите извора“, бил построен в V в. на мястото на екзекуцията на Павел. През 1599 г. я преустроили толкова основно, че от нея не била намерена и следа. В днешната църква показват само колоната, към която уж бил привързан Павел преди екзекуцията.

Съществува и още една версия, може би дори по-добре документирана. В посланието до римляните, общопризнато за автентично, Павел съобщава, че има намерение да отиде в Испания и по пътя за известно време ще се отбие при тях. За това пише два пъти, значи намеренията му са били съвсем сериозни (15, 24, 28).

Но дали действително апостолът е успял да реализира плана си за посещение в Испания? Това предположение е доста вероятно. Може да се позовем на много важен свидетел, а именно на един от първите папи — Климент Римски (около 95 г.). Той споменава за престоя на св. Петър в Рим, а за Павел казва, че е „достигнал границите на Запада“. В онези времена „граница на Запада“ наричали именно Испания. Бележка за пристигането на Павел в Испания се намира също така и в един документ от II в., открит през 1740 г. в Милано от известния италиански археолог Муратори.

Интересно е също, че Климент Римски намеква за това, че Павел бил осъден на изгнание. Дали пък не е имало съдебен процес и Павел е бил осъден вместо на посичане на изгнание? Римляните широко прилагали този вид наказание, а едно от местата на заточение била Испания. Защо не се е запазила никаква следа от престоя му в тази страна? Обяснение може да бъде бурната история на Иберийския полуостров — нашествията на варварските племена, хаосът след падането на Римската империя и дългото господство на маврите, които може би са изтрили всички следи от Павел.