Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (42)

Есеи ли са Йоан Кръстител и Иисус?

Има още един източник на юдаизма, от който християнството е черпило структурните си и доктриналните си образци, източник с много важно значение, открит едва през 1947 г., когато бедуинският род Тамирув се установил на лагер на североизточния бряг на Мъртво море, за да може да набави прясна вода за тулумите си от извора Ain Feszcha и да даде почивка на изморените камили. По време на почивката едно от момчетата се заблудило, докато търсело изгубено козленце сред скалните хълмчета и неочаквано застанало над тясна дълбока пукнатина. Приклекнало и се протегнало напред, надникнало вътре, но в тъмнината не можело да различи нищо, затова хвърлило камъни. В един момент чуло звук от пукнати от камъка глинени съдове, затова веднага довело свой приятел и връстник и двете момчета се промъкнали през тесния отвор. Тогава се намерили в дълга пещера. Скалистото й дъно било покрито от множество керамични късове, а сред тези купища тук и там се виждали запечатани глинени съдове с цилиндрична форма. Разтреперани от нетърпение, момчетата разпечатали с ръце един след друг всички съдове и разочарованието им било голямо. В тях не намерили никакви съкровища, а залепени свитъци, които издавали неприятна миризма на разложено. Както се оказало по-късно, това били дълги ивици, съшити от парченца овча кожа, изписани от едната страна с архаични знаци от хебрайско писмо.

Бедуините обявили, че продават свитъците, но истинската им стойност не била оценена веднага. Когато накрая се разбрало, че в текстовете се крие цял изгубен дял от историята, за тях им платили хиляди долари. Част от свитъците били изпратени в Американската школа по ориенталистика и с изследването им се заел един от най-големите ориенталисти — Уилям Ф. Олбрайт. Като разгледал писанията през увеличително стъкло, американският учен направо бил потресен. Той нарекъл свитъците „абсолютно недостоверно откритие“ и „най-голямото откритие на нашия век в областта на писмените източници“.

За какво в същност става дума? Въпреки интензивните търсения, провеждани от много години в Палестина, най-старият хебрайски текст на Стария завет, който успели да открият, бил доста късно копие — произхождал от IX в. н.е. В същото време Олбрайт изразил мнение, което било потвърдено от изследванията е изотоп C¹⁴, че свитъците съдържат библейски текстове, които произхождат от началото на първото столетие пр.н.е., т.е. били хиляда години по-стари. Затова откритието имало неоценима стойност за възстановяване на притежаваните по-късни писания и провеждането на лингвистични изследвания върху тях. За свое най-голямо изумление светът на учените и теолозите разбрал, че благодарение на безкрайното любопитство на малкия бедуин е получил неимоверно архаични текстове от Стария завет, за каквито не е смеел да мечтае дори след продължителни и напразни търсения.

Започнали да размишляват по какъв начин светите писания са се намерили в пещерите край Мъртво море. И тогава обърнали внимание на руините наблизо, смятани дотогава за останки от римска крепост. Арабите ги наричали Хирбет Кумран. През 1951 г. специална научна експедиция пристъпила към системни археологични разкопки. Резултатът се оказал изненадващ. Както е установено, руините представляват стара постройка от дялан камък, покрита с покрив от палмови стъбла, тръстика и глина. В комплекса от помещения успели да идентифицират манастирска столова, трапезария, магерница, занаятчийска работилница, клозети, два басейна с ритуално предназначение и нещо много интересно — т.нар. скрипториум, т.е. зала, където работели копистите. Там са се запазили зидани от тухли масички с наклонена повърхност и дори мастилници от бронз и глина, в които се виждали изсъхнали следи от мастило. В грънчарската работилница сред множество парчета намерили цилиндрични глинени съдове, подобни на онези, които бедуините намерили в пещерите. Не подлежи на съмнение, че собствениците на откритите свитъци били жители на онези сгради.

Археолозите извадили от купищата смет огромно съкровище, 553 сребърни монети, явно скрити от разбойници. Това било колекция от монети, които позволили на нумизматите да установят вън от всякакво съмнение, че там животът процъфтявал още от средата на второто столетие пр.н.е. и че през 70 г. н.е., т.е. тогава, когато римляните разрушили Йерусалим, всичко внезапно се прекъснало. Пепелищата в развалините свидетелствуват, че причина за бедствието бил страхотен пожар.

Познавачите на еврейската история лесно идентифицирали развалините. Това със сигурност бил еврейски манастир на сектата на есеите, която имала общини почти във всички градове и села на Палестина и по-късно дори и сред евреите от диаспората. Манастирът в Кумран бил главното седалище на тази секта. Така например римлянинът Плиний Стари ни съобщава, че по време на пребиваването си в Палестина посетил манастир на есеите край Мъртво море — това вероятно бил същият манастир в Хирбет Кумран, чиито развалини са достигнали и до наши дни. Освен това за есеите са писали еврейските историци Йосиф Флавий и Филон Александрийски.

Лесно е да си представим трагичния край на манастира в Кумран. След кървавото потушаване на еврейското въстание и изгарянето на Йерусалим войниците от X римски легион опустошили страната и се приближавали до седалището на монасите. Отшелниците, които не се и съмнявали каква съдба ги очаква, се погрижили преди всичко за спасяване на писменото наследство, което съхранявали. Те тайно изнесли свитъците, запечатани в цилиндрични глинени съдове, и ги скрили в познатите им пещери край Мъртво море с надежда, че ще настанат времена, когато манастирът ще може отново да продължи живота си. Само с избиване на всички обитатели на манастира до крак може да се обясни фактът, че скритите свитъци били забравени от хората и благодарение на това са стигнали до наши дни в състоянието, в което били положени в пещерите преди 1900 години.

Откриването на свитъците добило широка гласност в света, която достигнала дори до бедуинските племена в пустинята. Сред безлюдните скали плъзнали търсачи и скоро се оказало, че плодът на техните усилия надминава и най-смелите очаквания. В двадесет и пет пещери в Бедуиния намерили и после продали десетки свитъци и стотици записани фрагменти на хебрайски език, на арамейски и на гръцки. Само в една от пещерите намерили деветдесет най-различни фрагмента от свитъци от овнешка кожа и сред тях един меден дълъг пояс със съобщение за мястото, където уж били скрити фантастични съкровища. (Повече подробности по този въпрос съобщавам в книгата си „Конете на Лизип“.) Най-накрая този археологичен рог на изобилието бил поставен под контрол. През 1952 г. различни институции изпратили свои научни експедиции на мястото, за да проведат собствени търсения и да изкупят от местното население намерените документи. Предполага се, че трябва да минат десетки години, преди всички ръкописи да бъдат разчетени и критично обработени, особено като се има пред вид, че разлепването на свитъците понякога е доста труден технически проблем. Досега е установено, че свитъците съдържат следните писания: почти всички книги на Стария завет заедно с коментари, сборник от псалми и благодарствени химни, изпълнени с пламенен мистицизъм, „Правило на закона“, „Правило на дисциплината“, „Правило на войната на синовете на светлината със синовете на тъмнината“ и откъс от документ на есеите, наречен Дамаскински.

Най-голяма сензация предизвикал свитъкът, който съдържал ритуални изисквания, вярвания, принципи на организацията и моралната доктрина на есеите. И до ден-днешен около тези проблеми се води остър спор, известен под наименованието „борба за свитъците“. За тези „вадемекума“ на есейския закон вече са написани десетки статии и книги, които се радват на много читатели не само сред научните кръгове, но и сред широките маси, незапознати с тези проблеми.

Това не е проява на внезапно събуден интерес към някаква си еврейска секта. Работата е в това, че полемиката повдига актуални и живи религиозни въпроси, които засягат както вярващите, така и невярващите. Споменатият вече ориенталист Уилям Ф. Олбрайт в една от публикациите си за тези свитъци писа, че „новите доказателства, които засягат вярванията и практиката на еврейските секти през последните две столетия преди нашата ера, могат да предизвикат революция във възгледите ни върху началото на християнството“. По подобен начин се изразява френският учен Андре Дюпон-Сомер и редица други изследователи, които се занимават с откритите край Мъртво море свитъци.

При анализа на текстовете в свитъците те с учудване установяват, че йерархичната организация, религиозните вярвания, моралното учение и ритуалът на есеите в много отношения удивително напомня общината на назарейците в Йерусалим под водачеството на Яков. Есеите живеели в имуществена общност и в бедност, проповядвали любов към ближния, раздавали милостиня, лекували болните, извършвали обреда кръщаване и избирали съвет от дванайсет души, което веднага напомня за дванайсетте ученици на Иисус. Някои общини, като например жителите на Кумран, спазвали заповедта за безбрачие и попълвали състава на манастира с осиновени деца. Имало обаче и центрове на есеите, където членовете не водели затворен манастирски живот и дори можели да създават семейства.

Известно е също така това, че есеите сядали да вечерят заедно, като тази вечеря имала всички черти на евхаристичен^[1] пир, който напомнял Тайната вечеря. В „Правило на Закона“ можем да прочетем: „Когато сложат масата и вино за пиене, свещеникът трябва най-напред да протегне ръце и да благослови хляба. И ако се пие вино, свещеникът трябва преди това да протегне ръка и да благослови първата хапка хляб и виното“ (IV, 3-5). В „Правило за дисциплината“ същото описание на пира се допълва от следното изречение: „После месията на Израел ще положи ръцете си на хляба“ (II, 17-20). Без съмнение това е пиршество, което има сакрален есхатологичен характер.

Най-изненадващо обаче е сходството на проповядваното от двете секти месианство. В дамаскина и в „Коментар до Хабакук“ есеите споменават за някакъв „учител на справедливостта“, който бил умрял от мъченическа смърт от ръцете на „подъл свещеник“, наричан също така „мъж на лъжата“. В свитъка, който съдържал коментар на „Книгата на Наум“, има неясен намек, от който се подразбира, че учителят бил разпънат на кръст, макар че според дамаскина той е умрял от естествена смърт. Някои изследователи, като защищават първата версия за смъртта му, се позовават на възможността под наименованието „подлия свещеник“ да се крие известният с жестокостта си първосвещеник Александър Янеус, който през 88 г. пр.н.е. разпънал на кръст няколкостотин разбунтувани евреи и понеже изпитвал ненавист и към есеите, които открито го заклеймявали, не е изключено сред жертвите му да е паднал и основателят на есейската секта, „учителят на справедливостта“.

Есеите вярвали, че техният мъченик-водач бил месия, че той ще възкръсне, за да се върне на земята и да спаси Израел. Според тяхната доктрина преди това е трябвало да се появи пророк, може би сам Илия, за да проправи път за божия избраник, за „учителя на справедливостта“. Вярвали в идването на двама месии: „месията Аарон“ и превъзхождащия го с авторитета си „месия-свещеник“.

Изглежда, че в тази концепция за двамата месии есеите се различавали принципно от християните. В същност и в този случай има аналогии, тъй като според евангелието предназначението на Йоан Кръстител било да прокара пътя на месията Иисус. Според Евангелието от Матей той казал преди кръщаването на Иисус: „аз ви кръщавам с вода за покаяние, но Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене; аз не съм достоен да му понеса обущата; Той ще ви кръсти с Дух Светии и с огън“ (3, 11).

Споменатите преди малко прилики внушават, че „справедливият учител“ е прототип на Иисус Христос, така както го представят евангелията. И двамата проповядват в учението си покаяние, бедност, обич към ближния и морална чистота. И двамата са месии и спасители. И двамата са паднали жертва на подли свещеници и са издъхнали на кръста. И двамата е трябвало да възкръснат в съдбовен ден на земята, за да въведат нов ред тук. Основната линия, както и есхатологичният смисъл на живота им, както виждаме, е учудващо идентичен.

За степента на това сходство свидетелствува по особено ярък начин влиянието на литературата на есеите върху Новия завет. Така например теологичната доктрина, която формулира Павел в посланията си, толкова прилича на доктрината на есеите, че известният библеист кардинал Жан Даниелу, на когото често ще се позоваваме, не могъл да не признае: „Павел е трябвало следователно да я вземе от кумранската доктрина.“

Той обръща внимание на това, че както в посланията и в „Деяния на светите апостоли“, така и в свитъците твърде често се среща един и същ начин на изразяване, дори и еднакви изрази, аналогии, действително твърде учудващи. Това между другото се вижда в речта на Павел в Кесария в присъствието на цар Агрипа, която според френския библеист е от край до край есейска.

Още по-фрапираща прилика може да се забележи в Евангелието на Йоан и в Апокалипсиса, така че няма да е погрешна констатацията, че техният автор трябва да е имал някакви много приятелски връзки с есейската община, която вероятно след разрушаването на Йерусалим е възникнала в Ефес, където той също е бил.

В Новия завет има много такива следи за влияние на есеите, затова не е възможно те да бъдат разгледани по-отблизо. Тук може би трябва да се добави, че дори моралният кодекс на християнството, обхванат в рамките на „Проповедта в планината“, е учудващо подобен на съответните максими, изразени в кумранските свитъци. Даниелу, изненадан от тези прилики, не се поколебал да обяви, че в същност става дума за „християнски есеизъм“. Дори още Ренан, който предусещал размерите на тази зависимост, почти сто години преди откриването на свитъците се изразил лаконично, че „християнството е есеизъм, на който му е провървяло“.

Поразителна е също така приликата между есеизма и християнизма по отношение на персонажа. Списъкът започва с Йоан Кръстител. Лука пише: „младенецът растеше и крепнеше духом и остана в пустинята до деня, когато се яви на Израиля“ (1, 80). Кардинал Даниелу отбелязва, че е трудно да се повярва, че детето е трябвало да се възпитава в пустинята в прякото значение на тази дума и допуска, че „пустиня“ просто са нарекли манастира в Кумран. Знаем също така, че есеите, които не се женели, попълвали броя на монасите, като осиновявали момчета от набожни еврейски семейства. Йоан Кръстител е също даден в манастира от баща си, свещеника Захарий, прекарал там до пълнолетието си и накрая станал съвършен есей. Такова осиновяване потвърждава до известна степен фактът, че „Бенедиктус“, химнът, който пее Захарий при раждането на сина си (Лк. 1, 68-79), е изпълнен с учудваща аналогия с химните на есеите, намерени в Кумран. В полза на тезата на кардинал Даниелу говори също така и това, че Йоан, неговият суров аскетизъм, апокалиптичното предвиждане деня на Страшния съд и призивът към покаяние, неговото безбрачие, изхранването с печени скакалци — това са типични черти на есейски отшелник.

Евангелистът Лука съобщава, че Йоан и Иисус били роднини. Нищо чудно тогава, че когато Иисус почувствувал призванието си, най-напред отишъл при роднината си, който тогава се славел като пророк, проповядващ безкомпромисно своята правда. На какво се надявал? От евангелието знаем, че пожелал да бъде кръстен. Но обредът на кръщаването никога не бил практикуван в ортодоксалния юдаизъм, това било инициатива, която се срещала само в есеизма. После Иисус прекарал четиридесет дена в пустинята и тук отново се налага мисълта, че „пустинята“ е съкратено определение на кумранския манастир, където вероятно Иисус прекарал, както бихме казали днес, есейските си пости, преди да започне мисионерската си дейност. Не е без значение също така и това, че първите ученици на Иисус били от средата на Йоан, което свидетелствува за близките идейни връзки на двамата пророци. Като прибавим и такива подробности като избора на дванайсетте апостоли или Тайната вечеря с благославянето на хляба и виното — тогава всичко се подрежда в логична цялост.

Учените не могат да стигнат до единодушно заключение на основата на тези факти. Някои библеисти, като англичанина Е. Уилсън или французина Дюпон-Сомер, се опитват да докажат, че Иисус и дванайсетте апостоли не са проповядвали нова религия, а това било една от многото общини на есейския закон само с тази разлика, че в нея есейското учение било издигнато на по-високо етично равнище и че членовете й — противоположно на есеите — смятали Иисус за „справедливия учител“, предсказан от светите писания.

Въпреки тези учудващи прилики други библеисти категорично отричат Иисус да е бил есей. Към тази група е и Даниелу, който се обосновава: Есеите били дълбоко свързани със Закона, особено що се отнася до спазването на суровите заповеди, свързани със съботния ден. В същото време Иисус поставя хуманния дълг над тази заповед — лекува болни, странствува и позволява на учениците си да късат класове в събота (Мт., 12, 1-7). Освен това въпреки забраната да се ядат гозби, непречистени ритуално, сяда на общата трапеза с грешниците и митничарите, което било деморализиращо за фарисеите и есеите.

Разбира се, трудно е да се оспорват тези аргументи. Изглежда обаче, че споменатите от Даниелу разлики ни най-малко не изключват възможността Иисус да е бил есей, ако се излезе от положението, че действително първоначално е бил член на ордена, а после се е отдръпнал от него. Той просто се измъкнал изпод легалните канони на есеизма по отношение на хуманитарното и универсалистичното начало. Той бил есей-бунтар, есей-реформатор, чиято позиция представлява прогрес в еволюцията на религиозните доктрини. Историята на религиозните вярвания познава такива реформатори, само че разликата между Иисус и есеите е много по-малка, отколкото например между католицизма и лутеранството или калвинизма. Без значение е дали Иисус формално е бил есей. Достатъчно за нас е това, че е израснал, както посочва Даниелу, в климата на есейската идеология, че семейството на Иисус е едно от онези есейски семейства, които живеели пръснати по села и градове, без да се подчиняват на такива принципи като имуществена общност и въздържане от женитба. Не е необходимо да се учудваме, че английският библеист Е. Уилсън казва в един момент кратко и ясно: „манастирът в Кумран е сякаш люлка на християнството“.

От евангелията става ясно, че Иисус действително славел бедността и преследвал богатите. Той обаче не препоръчвал имуществената общност като необходимо условие за спасяване. И все пак в първата християнска община на йерусалимските назарейци това било задължително. Затова някои библеисти правилно се замислят откъде тази структура така изведнъж се е взела в християнството. Те обръщат внимание на три факта: че това било принцип на живота при есеите, особено в манастира в Кумран, на необяснимото появяване на група от сто и двадесет християнски прозелити в „Деяния на светите апостоли“, за които преди това никъде нищо не е казано, и най-вече на това, че ръководител на общината станал Яков, а не изтъкваният от Иисус Петър.

В своите разсъждения върху тези предпоставки библеистите се изказват за следната теза: Яков вероятно най-напред е бил есей. Близък роднина на Иисус (ако не и негов роден брат), той се отнасял към него винаги с голяма резерва, може би дори без симпатия. Това е понятният скептицизъм у човека, който познава Иисус от детството му в условията на сивото всекидневие. Едва след смъртта на Иисус на кръста, когато до Яков отвсякъде започнали да достигат вести за празния гроб, той постепенно се убедил, че Иисус е онзи месия, в идването на когото вярвали есеите. Яков преминал към новата вяра, като привлякъл онези сто и двадесет братя, които преди това представлявали една от есейските общини под негово ръководство. Така може да се обясни учудващият факт на тяхното внезапно появяване в „Деяния на светите апостоли“.

В подкрепа на тази удивителна теза можем да приведем редица други аргументи. Така например при есеите ръководната инстанция бил съвет, който се състоял от дванайсет старейшини, над които упражнявали духовен надзор трима свещеници. Всеки от членовете на съвета се грижел за десет по-малки братя. Подобни елементи лесно могат да бъдат забелязани в организацията на първата община на йерусалимските назарейци. Там също има дванайсетчленен съвет с тази разлика, че са наречени апостоли. Вероятно са съществували и звена от десет души, ръководени от отделните апостоли, щом сектата е наброявала точно сто и двадесет души. Съответно тримата свещеници били заместени от апостолите Йоан, Петър и Яков, за които Павел в посланието си до галатяните (2, 9 и нататък) казва, че ги признавали за трите стълба на църквата.

Освен това както есеите, така и назарейците си служели с едни и същи имена. Те са се наричали помежду си „бедни“, „братя“, „светци“, „избрани“, „синове на светлината“, „тези, които са в месията“. Те наричали ръководителя на общината Яков „Справедливия“, което, разбира се, ни напомня „справедливия учител“. Петър в Лида посетил „светиите“ („Деяния на светите апостоли“, 9, 32), вероятно есеи, които се присъединили към последователите на Иисус.

Библеистите се питали как е могло да се случи така, че сред дванайсетте апостоли в Йерусалим са били също Варнава, Яков и др., които Иисус не е определил. Отговорът може да бъде само един: присъствието им е било резултат на компромис, който се основава на това, че по време на обединението на двете секти от двата съвета е трябвало да се направи един. В тази нова ситуация Яков си извоювал бързо голям авторитет, докато простодушният и колеблив Петър постепенно останал в сянка. Накрая противно на намерението на Иисус Яков поел ръководството над цялата община. Той имал подкрепата на сто и двадесет привърженици, които влезли в назарейската общност като сплотена организирана група. Впрочем самият той бил необикновен и категоричен в убежденията си мъж, при това ограден с ореола на кръвното си родство с месията. Като запазил верността си към есейските принципи, той не само водел йерусалимската община по пътя на тесноортодоксалния юдаизъм, но я дарил също така със структурата, която Иисус никога не бил препоръчвал.

Като знаем всичко това, не може повече да ни изненадва фактът, че речта на св. Стефан в Йерусалим съдържа смайващи прилики с есейския дамаскин. На едно място той споменава преследванията на онези, които предсказвали идването на „справедливия“ („Деяния на светите апостоли“, 7, 52), което може да означава „справедливия учител“, отъждествяван с Иисус Христос. За есейското влияние, което Павел явно е изпитал, вече писахме. Накрая трябва да припомним, че той е бил посветен във вярата в околностите на Дамаск. Много библеисти допускат, че се е покръстил под влияние на членовете на тамошната християнска община, които, както можем да съдим по открития там дамаскински документ, най-напред били есеи.

Има теолози, библеисти и други, които не могат да се примирят с мисълта, че християнската доктрина се развивала постепенно от еврейската секта есеи. Изброените по-горе аналогии са твърде красноречиви и твърде многобройни, за да могат да бъдат случайни. Днес вече повечето библеисти, а сред тях и много протестантски пастори и католически свещеници не могат да се противопоставят на очевидните факти. Така например кардинал Даниелу пише, че голяма част от есеите е преминала към християнството, като е донесла в дар календара, с който си служела сектата есеи, структурата на йерархията, нови обреди и много догми, които после стават християнски. Така че есеизмът до известна степен със сигурност е бил посредник между юдаизма и християнството, но не бива да забравяме също така, че християнството се е развило от юдаизма. А прочутият изследовател на Библията и евангелски пастор американецът А. Пауъл Дейвис се изказва по този въпрос така: „Есейските писания и Новият завет принадлежат към един и същи вид месианска литература, към едно и също религиозно движение, към един и същ етап на развитието на религиозните възгледи в юдаизма. От есейското и християнското юдейско движение накрая се развива неюдейското християнство на Павел и на елинистичните народи.“