Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści ewangelistów, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)

Издание:

Зенон Косидовски. Евангелски сказания

Полска. Първо издание

Преводач: Ангелина Стоянова Дичева

Редактор: Уляна Иванова Трайкова

Художник: Таня Николова

Художествен редактор: Тотко Кьосемарлиев

Технически редактор: Милка Иванова

Коректор: Емилия Пацова

 

Дадена за набор на 5.III.1982 г.

Подписана за печат през VII.1982 г.

Излязла от печат през VII.1982 г.

Печатни коли 23,50

Издателски коли 23,50

Условно издателски коли 24,38

Издателски №25357.

Литературна група П-2.

 

Формат 60/90/16.

КОД 02/9531222511/0407-1-82

 

Цена 3,14 лв.

 

ДИ „Наука и изкуство“ — София

ДП „Александър Пъшев“ — Плевен

История

  1. — Добавяне

Преди да бъдат създадени евангелията

След тези прекалено дълги отклонения ще пристъпим към темата на настоящата глава — описание на съдържанието и характера на Новия завет. Трябва обаче да се въоръжим с още малко търпение и да съсредоточим вниманието си върху един въпрос, без чието изясняване Новият завет не може да бъде оценен правилно като документ. Става дума за това, че от смъртта на Иисус са били изминали 40 години, преди да се появи първият документ, който описва някои епизоди от живота му.

През цялото това време последователите на Иисус са ползували само онова, което се е предавало от уста на уста, което съобщавала общината. Пропагандатори на новата вяра били странствуващи учители и проповедници, чийто произход и имена все още не са известни. Все пак на основата на казаното от апостол Павел можем да си изработим някаква представа как е изглеждала тяхната дейност на практика. Те се появявали там, където при еврейските молитвени домове се създавали групички от последователи на Иисус. Неговото учение обикаляло сред тези прозелити[1] в лесни за запомняне афоризми, с чиито образци се запознахме под формата на „логия“ или „аграфи“. Тези автентични или приписвани проповеди на Иисус са свързани дълбоко с драматични епизоди от живота му, те са прибавяли към себе си живия колорит на казаното от различни хора и по този начин се създава определена устна традиция с изразени фолклорни черти. Тази именно трудна днес за дешифриране плетеница от факти и творчество — плод на народното въображение, представлява основата, от която биографите на Иисус черпели материал за евангелията си.

Изглежда учудващо, че хората, които вярвали в божествеността на Иисус, в продължение на толкова години не са сметнали за необходимо да опишат историята на живота му, че не са запазили някои реликви от него. Но да пристъпим към въпроса със съвременни критерии и да се опитаме да вникнем в характера и тогавашните обичаи на християнството, да опознаем техния бит. Тогава ще се окаже, че не може да се говори за липса на пиетет, че това на пръв поглед равнодушие има свое дълбоко обяснение.

Преди всичко да си изясним какви хора са били първите християни. В „Първо послание до коринтяните“ св. Павел пише: „Колко от нас са създадени умни, малко са могъщите, малко са родените благородни. Понеже Бог е избрал това, което е глупаво в света, за да засрами умните, и това, което е слабо на света, за да засрами силните, и това, което нищо не значи (нищожно) и е покрито с презрение, и това, което е нищожно, е избрал Бог, за да унищожи това, което е нещо“ (1, 26-28). Тертулиан, християнски писател, който живее в края на II и началото на III в., защищавайки християните от атаките на памфлетистите-езичници, подчертава, че това са верноподани занаятчии, които винаги честно плащат данъците си. В апологетичния диалог на Марк Минуций езичникът-полемист Цецилий нарича християните жалка беднотия и мн.др. и ги обвинява в това, че привличат последователи за своя култ сред най-низшите слоеве на обществото, сред дрипльовците и суеверните жени.

Както е известно, тези твърдения не са далече от истината. Вярно е, че първите последователи на Иисус в голямото си мнозинство били хора прости и необразовани. Сигурно малко от тях са можели да се похвалят с умение да пишат и четат. Затова не можело да се изисква да разбират значението на някакви си там листове пергамент или на папируси, гъсто изписани с тайнствени знаци. За народите на Близкия изток не писаният документ, а устната традиция била главният носител на мъдростта на поколенията. Героичните събития на древността, религиозните митове, легендите и народните предания, предавани от неизброими поколения певци, улични разказвачи и проповедници — това е основното наследство на тези народи. Дори Иисус, всъщност както и Сократ, вероятно не е написал лично нито една дума с изключение на няколко знака, които според Евангелието от Йоан надраскал на пясъка. Няма нищо необикновено в това, че в първите десетилетия след смъртта на Иисус учението му се разпространява устно чрез т.нар. „катехизис“[2] и именно в този катехизис трябва да се търсят корените на по-късните послания на Новия завет.

Има обаче и много по-важни причини за това явление. Те се съдържат във факта, че първите последователи на Иисус не скъсали с юдаизма, а, напротив: те старателно спазвали всички правила на мойсеевата религия, посещавали храмовете и синагогите, с една дума, на всяка крачка подчертавали, че са правоверни евреи. Дори обявяваната от тях вяра в идването на месията-спасител принципно не противоречала на еврейските традиции, понеже се основавала на пророчествата от Стария завет. Само в едно отношение се отличавали от събратята си — те вярвали, че предсказаният от пророците месия вече се е появил на земята в лицето на Иисус от Назарет.

Още в зората на християнството неговите последователи имали склонност да се обособяват в отделни секти или общини, но дори и този факт не би могъл да им навлече антипатията на околните. Имало години, в които юдаизмът преживял дълбока идейна криза, а един от симптомите на неговото вътрешно разрушение били многобройните секти с религиозен и политически характер, като фарисеите, садукеите, есеите, терапевтите, йоанитите, зелотите или сикариите. На фона на толкова разклоненото движение на сектите на нищожната група назарейци — както ги наричали тогава — не обърнали особено внимание.

При това границите на теорията на тези секти неведнъж се оказвали доста свободни и не било рядкост един или друг търсач на окончателно духовно пристанище да се прехвърля от една секта в друга. От преходната глава вече знаем, че такъв сектантски хамелеон бил еврейският историк Йосиф Флавий, а ще попаднем и на други подобни случаи при описанието на връзките, които явно са съществували между есеите, йоанитите и назарейците.

Убедени, че като признават Иисус за месия, юдеохристияните са по-правоверни евреи, отколкото тези, които го отхвърлят, те продължавали да почитат Стария завет като свое свещено писание и вероятно не им идвало и наум, че могат да го заместят с нещо друго. Когато ставало дума за Иисус, за подробности от неговия живот и за учението му, те се задоволявали с това, което им разказвали за него хората, които заслужавали доверие.

Започнали да се появяват писмени свидетелства, които по-късно влезли в Новия завет. Те нямали за цел да заместят Стария завет и да станат библия на християнството. Не били адресирани и към вярващите, повечето от които, както е известно, не знаели да четат. Това били преди всичко публицистични трактати, които трябвало да докажат на памфлетистите-езичници и на еврейските ортодокси, че Иисус от Галилея наистина бил месия. И нещо характерно — авторите се стремели да обосноват позицията си, като се опирали на авторитета на Стария завет. Достатъчно е да се каже, че Новият завет е изпълнен с цитати от Стария, съдържа може би около триста, без да се броят множеството намеци и позовавания.

И все пак защо тези произведения са започнали да се появяват едва 40 години след смъртта на Иисус? Това става тогава, когато го изисква актуалното обществено-политическо положение. От няколко години — както вече споменахме — в Палестина продължавала кървава римско-еврейска война, чийто трагичен край било разрушаването на Йерусалим. Последователите на Иисус се отказали да участвуват във войната и евреите, които успели да се измъкнат от манастирите и да оцелеят, по тази причина ги смятали за изменници и ренегати. Положението на последователите на Иисус се влошило още повече и поради това, че римското и гръцкото обкръжение се отнасяло към тях с открита враждебност понеже, общо взето, не ги различавали от презрените евреи. Налагало се християните да се бранят от всякакъв род нападки отвън, а също така и да укрепват сред тях самите вярата, че истината е на тяхна страна.

Някои библеисти обръщат внимание и на други, поне еднакво важни причини за четиридесетгодишното мълчание. Трябва да се помни какви са били настроенията на християните след смъртта на любимия им учител. Това била непрекъсната религиозна екзалтация, която произлизала от вярата в близкото завръщане на Иисус, предопределен да осъди несправедливите и да създаде „царство небесно“ на земята. От Евангелието от Матей знаем, че това е трябвало да стане съвсем скоро: „Истина, истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видя Сина Человечески да иде в царството Си.“ (16, 28).

Прочутият френски библеист Мавриций Гогел писал, че „Иисус не е имал намерение да основе църква и не я е основал. Това, което е искал и прокламирал, не било църква, а царство Божие на земята. Първите християни, щом предполагали, че всеки ден може да настъпи това царство, не мислели за създаване на църковен институт, нито за писане на документи.“ Овладени напълно от апокалиптичното видение на близкия Страшен съд и обхванати от вярата, че скоро ще настъпи нов ред на земята, християните не били любопитни към такива земни неща като земния живот на Иисус. За тях Иисус бил преди всичко Христос, който доброволно умрял на кръста, за да изкупи греховете на човечеството. Нещо от тази позиция виждаме у Павел от Тарс. Той пише невероятно малко за Иисус като човек. Наистина той не го е познавал лично, но така и не обяснява поне липсата на заинтересованост към биографията на галилейския пророк, комуто той се отдава духом и тялом.

Годините обаче минавали, хората се раждали и умирали, а онзи очакван „ден Господен“ не идвал. Християните, които, изпълнени с доверие, очаквали своя спасител, се терзаели от съмнение и мъка. Търсели отговор на въпроса, защо Иисус не се връща на земята, както обещал. Едновременно с това се пробудил интерес към биографията на Иисус дали в неговата чудотворна дейност, изобщо в онова, което правил, говорил и преживявал, не се крие онзи желан отговор, който трябвало да укрепи тяхната разклатена вяра, когато след годините месиански възторзи и надежда настъпило отрезвяването. Така възникнала новата литература, чиято задача била да защищава, да изяснява и да представя доказателства, че Иисус наистина е месия.

До каква степен можем да смятаме за достоверни сведенията на Иисус, предадени ни от устната традиция, която наброява почти четиридесет години? В желанието си да отговорим на този въпрос трябва да помислим каква в същност е тази традиция. Като защищава някои тезиси на християнската религия, църквата нееднократно се позовава на свидетелството на традицията, сякаш тя е неотменимо предсказание на всякаква правда. Ние обаче помним, че тя се засилвала постепенно сред простите и необразовани хора, склонни към фантазиране, митологизиране и преувеличаване, хора, които охотно се отдават на мечти и блянове, за да възвишат живота си, за да намерят в тях убежище, като му придават по-голямо значение.

Ако тези черти, трябва да признаем, не са чужди на поколенията изобщо във всички страни и епохи, те са характеризирали още повече хората от I в. н.е. Тогава например са намирали за съвсем естествено това прочутите монарси, държавни мъже и мислители да притежават силата по чудотворен начин да лекуват болните и дори да възкресяват мъртвите, нещо повече, че можели да станат богове, докато са живи или след като умрат. Тогава представата за божественост просто била по-различна, имала е по-земни измерения; границата между трансцендентния свят и земния свят не била в същност рязка, била лесна за преодоляване от избраниците. Вярвания от този род навлезли в мисленето на хората и дори никому не идвало наум да се съмнява в тяхната истинност.

Най-старите християни, разбира се, били достойни деца на своята епоха и наравно с другите — податливи на актуалните тогава идеи и предразсъдъци. В допълнение те имали и свои собствени черти, с които се различавали от останалата част на обществото. Те били в състояние на екстаз — надявали се всеки момент да настъпи краят на света и нов ред на земята. Ясно е, че под влияние на тези апокалиптични настроения в съзнанието им трябва да се е заличила границата между действителността и набожните желания, което пък от своя страна станало причина за своеобразни преиначавания и стилизиране на всякакви вести за Иисус и неговата съдба, които произхождали от далечната, екзотична за тях Палестина.

Именно по този начин възникнала устната традиция, украсена с ореола на достоверността, чийто краен продукт са следите, оставени ни в литературата на Новия завет и апокрифната литература.

Някои изследователи смятат, че период от четиридесет години е твърде кратко време, за да може да протече процесът на митологизиране и обожествяване на човека, особено пък ако той е син на дърводелец от западнала палестинска провинция, който освен това и умрял от позорна смърт на кръста. Според тях не е могла да бъде измислена единодушно приетата сред християните вяра, че Иисус правел чудеса, че лекувал болните и дори възкресявал мъртвите, щом тогава е имал ученици, които го познавали такъв, какъвто бил в действителност. Може ля да се помисли, че при наличието на тези свидетели и без всякаква следа от предварителна уговорка от тяхна страна е можела да настъпи такава дълбока деформация на реалността и действителните събития? От това произлиза неоспоримо, че във версиите, предадени ни от традицията посредством евангелията, не става дума за агиографична[3] измислица, а за истина.

За съжаление цялата тази аргументация — на пръв поглед необорима — съдържа много конструктивни недостатъци. Преди всичко тук не се вземат пред вид известните в съдопроизводството усложнения със свидетелите. Известно е, че човешката памет дори и у най-интелигентния човек може да подведе, когато става дума за възстановяване на наблюдавани подробности дори от най-близко минало. Най-вече когато този човек свидетелствува под специфичното давление на средата, в която живее, както отбелязахме, в състояние на еуфория и екзалтация. Такива колективни внушения, разбира се, е трябвало да повлияят принципно върху свидетелствата и разказите за Иисус.

Впрочем колко са могли да бъдат онези очевидци и какъв обхват е можело да има тяхното въздействие? Четиридесет години тогава били период, по-дълъг от един човешки живот, от едно поколение. Малко от тези свидетели са доживели до момента, когато се появила първата литература за Иисус. Политическите безредици в Палестина, преследванията и екзекуциите понесли големи загуби сред тях. По въпроса за биографията на Иисус и за основните принципи на учението му най-голям авторитет тогава имала общината на назарейците в Йерусалим. Ръководел я е братът на Иисус — Яков Справедливият, на когото се подчинявал дори апостол Петър. По заповед на първосвещеника Ананий Яков бил убит с камъни през 62 г., а три или четири години по-късно загинали и апостолите Петър и Павел. Преди да настъпи 70 г. — годината на разрушаването на Йерусалим, Палестина била потопена в кръв, като гора се издигали неизброими кръстове, на които издъхвали вероятно и много свидетели на живота и дейността на Иисус.

Но йерусалимската християнска община наброявала около 120 души — какво е станало с тях? Във всеки случай техните съдби били необикновени и с последици за историята на християнството. Йерусалимската община — както вече споменахме в предходната глава — запазила строго верността си към ортодоксалния юдаизъм и на тази основа имала спор с Павел, който покръствал езичниците, без да иска от тях да се подчиняват на ритуалните изисквания и мерки, като напр. обрязването. Документите, открити преди няколко години, свидетелствуват, че общината дори обвинявала Павел за това, че изпаднал в ерес, като обявил Иисус за бог.

Въпреки неоспоримата си привързаност към старата вяра на бащите си, членовете на общината отказали да участвуват в еврейското въстание. Щом битките се приближили към стените на Йерусалим, те избягали отвъд Йордан и се заселили в град Пела. Там, в този отдалечен кът на Палестина, изолирани от обществото и затворени в тесния кръг на вярванията и обичаите си, с фанатично упорство изповядвали религията си, онази първична, оригинална религия на апостолите и семейството на Иисус. Още няколко десетки години просъществували като секта на ебионитите (на бедните), после изчезнали от страниците на историята, погълнати от обществото, което ги заобикаляло.

Ако може да се вярва на Евсевий, който се позовава на спомените на Хегезип (180 г. н.е.), част от тези юдеохристияни се върнали в Йерусалим или изобщо не го били напускали. Заедно с най-близките роднини на Иисус продължавали да действуват като секта на назарейците, а след екзекуцията на Яков за свой глава избрали братовчед на Иисус — Симон, син на Клеоп, който бил брат на Йосиф, бащата на Иисус. Симон живял много дълго и бил разпънат на кръст по времето на император Траян (98–117 г. н.е.). След него сектата била възглавена ох внуците на Иисусовия брат Юда — Яков и Сокер.

Както виждаме, сред назарейците се създала система, която много напомняла ислямския халифат: религиозното ръководство било в ръцете на хора, сродени кръвно с Иисус. Те били известни като „наследници“, имали собствено евангелие на арамейски език и с династични цели пропагандирали версията за произхода на Иисус от Давид. Този интересен въпрос ще разгледаме по-подробно при друг случай, сега само добавяме, че отломките назарейци съществували до 132 г., т.е. до избухването на еврейското въстание на Бар Кохба и до окончателното сравняване на Йерусалим със земята.

Разрушаването на Йерусалим и бягството в Пела рязко разделило историята на християнството на две части: на период на юдаизъм и на паулински[4] период, който бих си позволил да нарека юдеоелинистичен период. Центрове на новото религиозно движение сега станали такива градове на Близкия Изток като Антиохия, Ефес и Тарс, освен това Коринт, Александрия и, разбира се, Рим. Градовете, където били пръснати по света евреите от диаспората, създали големи средища около молитвените си домове. Сега към първите — юдеохристиянските общини, се стичали на талази все повече гърци, сирийци и хора от други народности, а заедно с тях в християнската вяра прониквало влиянието на елинизма, особено на неговите религиозни мистерии, основани на митовете за умиращите и възкръсващи богове. През 80-те години на I в. християните вече не били еврейска секта.

Ако вярваме на традицията, съдбата отредила на девет от дванадесетте апостоли да станат мъченици на вярата, един се самоубил, а само двама — Филип и Йоан, умрели от естествена смърт. По този пример можем да се убедим колко тревожни времена са били тогава и колко малко свидетели се спасили от палестинското бедствие. Какво влияние са можели да имат тези, които наистина можели да свидетелствуват за Иисус, върху съзнанието и мисълта на стотиците хиляди хора, чужди на езика и обичаите на прозелитите, населявали обширни територии в Близкия Изток. За новите във вярата Иисус бил преди всичко бог и спасител, който умрял на кръста и възкръснал. Далечното чуждо кътче, където се родил, а също и животът, който водел там, имали значение дотолкова, доколкото направените от него чудеса и излекуването на хората потвърждавали вярата в неговата божественост. По този начин християнската традиция се отцепила от юдаизма и започнала свое самостоятелно развитие. Тя покълвала и растяла във въображението на хиляди нови последователи, дълбоко проникнати от елинизма, в един различен и отдалечен от Палестина свят. Именно от тази съвместна традиция на юдаизма и елинизма водят началото си Новият завет и апокрифите.

Вече споменахме, че християнските библеисти отхвърлят тезата, според която устната традиция е причина за деформирането на фактите, свързани с живота и учението на Христос. Според тях противно на предположението на учените-рационалисти евангелската традиция не е анонимно, колективно творение на християнските общини. В действителност — казват те — традицията никога не се е измъквала изпод контрола на апостолите и техните непосредствени наследници, които, както показват посланията на св. Павел, под страх от наказание бдели над това учението на Иисус да не бъде подложено на поквара.

Тук не можем да полемизираме с тази позиция — това ще ни отведе твърде далече, най-вече понеже съществуват сериозни съмнения дали документите, на които се позовават споменатите библеисти, могат наистина да се смятат за достатъчно сигурни свидетелства. Другата аргументация, която засяга този въпрос, заслужава по-голямо внимание. Привежда я изтъкнатият библеист проф. Е. Домбровски в ценните си трудове. Тя обръща внимание върху мнемоническите способности на народите, които поверявали историческия си опит главно на устната традиция. По необходимост тези народи изработили у себе си естествен усет за сигурна памет и при това с течение на вековете усъвършенствували специалната си помощна техника за овладяване на историята и постиженията на националната култура посредством паметта. Тази техника довела до това, че съдържанието на отделните текстове било сковавано в рамките на определени „ритмични схеми“. С времето ритмичността на тези разкази заела формата на нерушим стереотип, повтарян механично от поколенията. Смяната на съдържанието на разказа била невъзможна без смяната на ритмичната страна и понеже тя била с трайна традиция, историко-културното наследство до голяма степен не било изложено на деформация.

С устното научаване принципа на ритмичността на текстовете си служили преди написването на книгите си такива религии като исляма, будизма, брахманизма. Проф. Е. Домбровски обръща внимание, че подобна ритмика се забелязва в учението на Иисус Христос, особено в неговите проповеди. Домбровски завършва изводите си с доста категорично предупреждение: „Самото обстоятелство, че евангелската традиция възниква в средата на устно творчество, трябва да предполага най-голяма предпазливост от страна на всички, които така охотно говорят за нейното формиране.“

Ако си дадем сметка кого определя думата „всички“, т.е. плеядата най-изтъкнати учени-рационалисти, които тласнаха библеистичните изследвания към действително научно направление, то, разбира се, несъответствието на цялата тази аргументация става ясно. Наистина авторът признава, че в древните легенди и митове, въпреки че ритмичната им форма е била установена от стотици години, настъпват преобразования в съдържанието им така дори че в тази еволюция могат да се открият някои единни закони. „Това обаче не се отнася — твърди проф. Е. Домбровски — до евангелската традиция, която в същност съществувала само тридесет години, т.е. процесът на промени не успял да започне.“

Смятам все пак, че именно този кратък период свидетелствува против обявената теза. Преди да се е установила за постоянно някоя форма на разказване, този процес трябва да изпревари периода на подготовка, период, когато всичко още е неустановено и несигурно. Именно в такъв стадий се е намирала 40-годишната евангелска традиция, доказателство за което са дори многото различия в евангелията.

Що се отнася до твърдението, че християнската традиция е пряко или непряко дело на апостолите, очевидци и ученици на Иисус, то в такъв случай как да си обясним споменатите вече различия и преди всичко възникването на огромна апокрифна литература, която произхожда от устната традиция и едва през V в. била отхвърлена формално от църквата? В хаоса на най-разнообразни разкази, случки и пропити с буйно въображение легенди е много трудно да се открие каквото и да е координиращо влияние. По-скоро обратното — литературата от онези времена, взета като цялост, свидетелствува за изключително голямо смесване и произвол в известните из целия свят разкази за Иисус.

С цел правилно да оценим някои аспекти на Новия завет трябва преди това да допълним очертания историко-обичаев фон с допълнителен коментар, макар в началото това да изглежда твърде голямо отклонение от темата. Обръщаме се към своеобразния начин на трактовка на авторството на литературните произведения по времето, когато живее Иисус и неговите най-близки приемници. В първата глава вече споменахме за мнимата кореспонденция на цар Едеси Абгар с Иисус и за отчета на Пилат до Тиберий. Авторът на първата църковна история — Евсевий, значителен и сериозен автор, цитира тези фалшификати като документи, чиято автентичност не подлежи на дискусия.

Давид Фредерик Щраус, автор на монументалната книга „Животът на Иисус“, посвещава на този необикновен проблем малко внимание. Макар от момента на излизането на книгата да са изминали вече почти 150 години (отпечатана е през. 1835 г.), неговите наблюдения не са изгубили актуалността си. Той с нескривано удивление си задава въпроса, как е било възможно автори, уважаващи перото си, без всякакви скрупули да излизат под чужди имена, като не виждат в тази мистификация белезите на фалша и вредата от него. Той стига до извода, че обяснението на тази парадоксална позиция трябва да се търси в мисленето на тогавашните хора, различно от нашето.

Онези писатели били убедени, че с излизането си под чужди имена се отказват от личната слава в името на доброто на проповядваните истини и че като приписват тези истини на по-големи авторитети от тях, правят това безкористно, което напълно ги оправдава. Те правели това с дълбоката увереност, че изразяват вярно мисълта на избраниците си, пред които се прекланяли и зад чието име се скривали. Ето защо тук няма фалшификация в тесния смисъл на думата.

От своя страна читателите — хора понякога много образовани, както виждаме от примера с Евсевий, проявявали учудваща доверчивост и безкритичност, така че случаите на демаскиране на такива фалшификации, направени с добронамереност, били сравнително малко. „За истина минавало онова, което било градивно — пише Щраус в прочутата си монография, — за мъдро онова, което според тях увеличавало образованието, за апостолско — онова, което изглеждало достойно за апостолите. Те вярвали, че няма да бъде в ущърб на великите мъже, а и на самия Христос, ако вложат в устата им или под перото им това, което са били способни да направят.“ Щраус завършва тези бележки с извод, в който прозира нотка на съжаление: „Поради това притежаваме много произведения, между които и някои на не особено равнище, приписвани на прочути хора, които в действителност са сътворени от неизвестни автори.“

Примери от историята ни илюстрират нагледно това удивително отклонение в съзнателните действия на хората. Така през последния век пр.н.е. се появили шестдесет философски трактата под името на големия философ Питагор, но в действителност създадени от неговите последователи от школата на неопитагорейците. С времето тази школа станала секта на митологичен религиозен култ, в която Питагор играел ролята едва ли не на божество. Въпреки това, когато мистификацията излязла наяве, нейните автори не били посрещнати с порицание, а, напротив, похвалили ги заради това, че отказвайки се от личната си слава, са дали произведенията си в дар на обожавания създател на школата. В това се виждала не измама, а хвалебствен акт на безкористност.

Друг пример от историята на християнството. В края на II в. един азиатски духовник написал „Деяния на Павел и Текла“. Всичко, което разказал там за живота на тези двама души, било изцяло измислено и дори самата личност на св. Текла — уж лична ученичка на апостола, никога не е съществувала и е продукт на фантазията. Когато му доказали това, той обяснил, че е измислил цялата история само от любов към св. Павел. Това обаче не попречило на църковните отци да поставят тази фиктивна биография почти наравно с каноничните писания и да пропагандират култа към светата дева, неуязвима за огъня, животните и отровните змии. Текла се наредила сред популярните светии — мъченици на църквата, и едва през VI в. папски декрет заклеймил биографията й, измислена от онзи азиатски свещеник. Но когато прелистваме и сега календара, щом обърнем страницата на 23 септември, откриваме, че Текла пак съществува и дори има имен ден. С това още веднъж се убеждаваме колко устойчив е животът на легендите.

Интересно допълнение са някои събития, свързани със Сибилинските книги. Както е известно, това е официален сборник от пророчества на весталките и жриците на Аполон, сборник, който в древния Рим бил обект на огромен култ. Съхраняван в подземията на храма на Аполон на Палатинския хълм, той изчезнал едва през 405 г., вероятно изгорен от вандалския пълководец Стилихон. Но освен този автентичен сборник съществувал и още един, който, известен под присвоеното наименование Сибилински книги, възникнал в периода от средата на II до V в. Можем открито да кажем, че той съдържал измислени пророчества, които уж били излезли направо от устата на весталките на Аполон. Те се отнасяли за християнството и юдаизма и е ясно, че са били написани от набожните евреи и християни. От подправените текстове на тази подправена Сибилинска книга излиза — противно на всякаква хронология, — че вдъхновените пророчици на Елада и Рим предсказали с учудваща точност историята на Стария и Новия завет, ухапването на змията в рая, историята на Вавилонската кула, а от живота на Иисус — излекуването на, болните, възкресяването на мъртвите, нахранването на пет хиляди души, както и мъченичеството, разпъването на кръст и възкръсването. Отците на църквата били дълбоко убедени в автентичността на тези предсказания, а когато известният ни вече Целз обвинил християните, че са ги фалшифицирали, Ориген в споменатата си по-горе реплика от „Contra Celsum“, страстно защитил тези пророчества.

Цялата апокрифна литература — дело на наивната религиозност и буйното въображение на народа, е ярък пример на описаното представяне под известни имена. Мнимите евангелия, послания или апокалипсисите от Яков, Матей, Петър или Павел в действителност били дело на неизвестни компилатори, които с удивителна липса на критичност са записали всичките известни дотогава разкази за любимия учител.

Как тогава стои въпросът с каноничните евангелия и останалата литература на Новия завет? Мисля, че ще е добре да приведа няколко изречения от книгата на проф. Евгени Домбровски под заглавие „Библейски гласове и открития“. Там четем: „Преди 67 г. н.е. евангелската традиция била описана тройно, в три произведения, които нямат никакви заглавия. Към тях в края на I в. било прибавено четвърто, също без заглавие. Те са известни като литература, която съдържа подробности от живота на Христос или поне главното от проповядваното от него учение. Едва след време и тези книги, които съдържат добри новини, били наречени евангелия, затова сега за тях се говори като за евангелия.“

Не е известно къде и кой е нарекъл книгите евангелия. За пръв път в това значение употребява термина „евангелия“ свети Юстин в първата си „Апология“.

Св. Юстин написал „Апологията“ си около 150 г., т.е. едва около средата на II в. произведенията за дейността на Христос били наречени евангелия. Думата има гръцки произход — „euaggelion“, и латински — „evangelium“, и първоначалното й значение било награда, отредена на този, който е донесъл някоя добра новина. С течение на времето обаче то се превърнало в понятие за самата добра новина.

Що се отнася до авторството на тези книги, т.е. до проблемите, които най-много ни интересуват, като изходен пункт ще си послужим още веднъж с цитат от гореспоменатото произведение на проф. Е. Домбровски: „Никога обаче не се е скъсало с първоначалното значение на тази дума и затова в заглавията на евангелията, които срещаме в най-старите гръцки ръкописи, срещаме израза «евангелие според Матей, Марк» и т.н. или просто «според Матей», като се отминава думата евангелие. Затова от заглавието на книгата не можем да си направим извода, че то изразява съмнение относно даденото евангелие. При това се посочва изрично фактът, че е имало само едно евангелие, на което са известни различни форми — оттук е и това «според».“

Какво разбираме от този, считам, измислен извод? Авторът сякаш отрича това думата „според“ да съдържа несигурност или съмнение относно авторството на евангелието, но аргументацията му е твърде претенциозна и не приляга на епохата, когато с понятието авторство се борави с простодушна свобода. Аргументацията се свежда до това, че: 1. Литературата, която съдържа различни подробности от живота на Иисус, отначало не е имала никакво заглавие, т.е. била е анонимна. 2. Едва от средата на II в. официално я наричат „евангелие“. 3. Израза „евангелие според Матея, Марка“ и т.н. срещаме в най-старите гръцки ръкописи, следователно през IV в., както знаем от настоящата глава. Това са факти, които са се появили сравнително късно в историята на ранното християнство.

През последните десетилетия научната библеистика се занимава с подробен анализ на отделната книжнина на Новия завет по отношение на нейното авторство. Особена известност получиха книгите и докладите на професора от Мюнхенския университет Вили Марксен, За да характеризираме този проницателен изследовател, ще приведем един пример от неговата аргументация: Във „Второто послание на Павел до Тимотей“ четем: „Палтото, което оставих в Троада при Карп, и книгите, особено пергаментите, вземи със себе си, когато отиваш.“ Това изречение, което звучи съвсем близо до живота, т.е. автентично, не може да буди съмнение. Обаче Тимотей не можел да направи тази услуга, на приятеля си, защото писмото, както поддържа Марксен, е било написано около 100 г., т.е. 30 години след смъртта на Павел. Писмото, написано с достойна за почуда фантазия, според него било редактирано от някакъв неизвестен автор, който сложил под него подписа на апостола Павел.

Както ще видим по-късно, авторството на отделните книги на Новия завет е извънредно интересен проблем. Засега ще кажем само това, че от 27 послания 19 не се признават за произведения на онези автори, на които се приписват в Новия завет. Ако си припомним, че целта на настоящата книга е да потърсим факти за възстановяване действителната биография на историческата личност Иисус, трябва да признаем откровено, че перспективите ни не са твърде обещаващи. Да вървим все пак по следите на учените, които са вложили в изследването на този въпрос много усилия, търпение и напрежение. Резултатите сигурно ще ни поразят.

Бележки

[1] Прозелит (гр.) — новопокръстен, нов пламенен привърженик на нещо.

[2] Поучения, наставления. (Бел.прев.)

[3] Агиография — дял от църковната писменост на живота на светиите (писане на жития).

[4] Паулински — който произтича от учението на апостол Павел. (Бел.ред.)