Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści ewangelistów, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015)

Издание:

Зенон Косидовски. Евангелски сказания

Полска. Първо издание

Преводач: Ангелина Стоянова Дичева

Редактор: Уляна Иванова Трайкова

Художник: Таня Николова

Художествен редактор: Тотко Кьосемарлиев

Технически редактор: Милка Иванова

Коректор: Емилия Пацова

 

Дадена за набор на 5.III.1982 г.

Подписана за печат през VII.1982 г.

Излязла от печат през VII.1982 г.

Печатни коли 23,50

Издателски коли 23,50

Условно издателски коли 24,38

Издателски №25357.

Литературна група П-2.

 

Формат 60/90/16.

КОД 02/9531222511/0407-1-82

 

Цена 3,14 лв.

 

ДИ „Наука и изкуство“ — София

ДП „Александър Пъшев“ — Плевен

История

  1. — Добавяне

„Деяния на Светите апостоли“ и посланията на Новия завет

Авторите на посланията

Кой е бил Иисус, преди да стане Христос? Как е преминавал земният му живот? Да си припомним накратко онова, което разбрахме от главите досега.

Изследователите на Библията търсели отговор на този въпрос в нехристиянската литература и, както видяхме, не разбирали много неща. Действително в тази литература има сведения, които до известна степен потвърждават историческото съществуване на Иисус, но освен този факт не съобщават нищо конкретно.

Ние можехме да се надяваме, че първите последователи — учениците на Иисус, тези, които са го познавали лично, ще се постараят да предадат в наследство на другите поколения всичко, което са знаели. Противно на човешката природа би било неговите собствени ученици да не искат да съхранят от забрава дори и най-дребните подробности за неговия живот и дейност. В същото време се оказва, че евангелията не са, и което е още по-учудващо, авторите им не са и мислили те да бъдат биографи на Иисус, те са преследвали други цели, а не да опишат неговия живот.

Впрочем, що се отнася до техния дял във възстановяването на биографията на Иисус, те не са най-богатият източник. Тематиката им обхваща в същност само последния, мисионерския период на Иисус, който според синоптиците е не повече от една година, а според евангелиста Йоан — около три години от неговата дейност.

Това е всичко! Останалата част от живота му — почти тридесет години, е бял лист. Като отминем малкото информации за рождението му, по-скоро дадено в литературен, приказен вид, както и разказа за детските му години, не знаем нищо — къде е ходил, къде се е образовал, какво е работил през тези тридесет години. Оказало се, че дори това, което ни съобщава Новият завет в произведенията си, често буди съмнение. Успели да установят, че те не са от първа ръка, въпреки че хората, които минават за техни автори, познавали описаните там неща. В същото време тези привидни очевидци на събитията, както и Лука — техният довереник и историограф, всички те са черпели от чужди източници. Така например Матей и Лука вмъкнали в текстовете си почти целия текст на Марк.

Защо евангелистите проявили такава несамостоятелност, защо не записали всичко онова, което е трябвало сами да помнят за Иисус? Лука наистина не познавал Иисус лично, но контактувал с Петър и Павел. От техните уста е можел да чуе не един разказ за божествения учител: защо мълчи на тази тема, а повтаря само онова, което е разбрал от Марк?

Всичко това е трябвало да събужда недоверчивост. Какво бихме казали за автор, който се смята за близък другар на някоя изтъкната личност, публикува спомените си за нея, а после излиза наяве, че материалът за тези спомени е взет главно от чужди произведения?

Днес вече знаем къде е разковничето на тази загадка. Не Матей, не Марк, не Йоан, а също така може би не и Лука са написали евангелието. Написали са ги или пък са ги компилирали от разнообразни извори и устни разкази съвсем други, непознати за нас автори, чиито истински имена вероятно вече никога няма да научим. Дори католическата църква трябва да признае, че поне проблемът за авторството на евангелията вече е решен окончателно и че трябва да продължат научните изследвания върху него.

И така да повторим още веднъж: авторите на евангелията не са били очевидци, не са били преки, непосредствени свидетели. Това са компилатори, които са черпели информациите си от резервите на фолклорните традиции на християнските общини, които още тогава по пътя на свързване на фактите с легендата са установили един стереотипен образец на биографията на Иисус, наречен от някои „протоевангелие“ или „праевангелие“. В една от по-следващите глави ще се заемем с проблемите за формиране на този биографичен прототип. Достатъчно е да кажем, че синоптичните евангелия произхождат от такъв общ източник и че оттук води началото си тяхното мирогледно сходство, което дава основание да се смята, че авторите им са непосредствени свидетели, които разказват независимо един от друг какво се е случило в действителност.

Странното е, че дори Евангелието от Йоан не е успяло да разколебае тази вяра. Както знаем, то е възникнало в съвсем друга среда независимо от влиянието на синоптичния образец. Образът на Иисус в това евангелие е много по-различен, толкова различен, че имаме основание да попитаме кой вариант е истинският — синоптичният или Йоановият. Но както и да е било, фактът си остава факт — Новият завет ни кара да приемем на доверие два различни образа на създателя на християнството.

Направихме тази бегла равносметка на предходните глави с цел още веднъж да осъзнаем каква изворна стойност могат да имат евангелията, що се отнася до възстановяването на действителната биография на Иисус. В Новия завет има обаче още две произведения, които по отношение на литературния си жанр трябва да ни вдъхнат по-голяма надежда. Тук става дума преди всичко за „Деяния на светите апостоли“, а също така и за сборника от послания, приписвани на Павел, Яков, Петър, Йоан и Юда.

Да се спрем най-напред върху посланията. Те са важен източник за историята на християнството. Най-старата част от Новия завет са посланията на Павел от Тарс, написани между 50 и 64 г., много по-рано от „Деяния на светите апостоли“. В резултат на филологическите изследвания обаче е установено, че между четиринайсетте послания на Павел в най-добрия случай само една част може да се признае за автентична. Има дори изследователи, които биха отнесли безрезервно към автентичните само четири. Изразител на това мнение още в средата на XIX в. бил известният професор по теология в Тюбинген Фердинанд Баур. Той достигнал до убеждението, и то на основата на филологически анализ на текстовете, че в същност Павел е написал само двете послания до коринтяните и посланията до галатяните и до Филимон.

Резултатът от тези изследвания е потвърден с изключение само на една поправка от съвременните библеисти от Единбург — професора по теология Макгрегър и сътрудника му Мортън. В изследванията си те си служат с лингвистичен компютър и в резултат на статистически изчисления установяват документално, че пет послания показват еднакви черти на стила и речника, а именно посланието до Рим, двете послания до коринтяните и посланията до галатяните и Филимон. Не подлежи на съмнение, че ги е написал един и същ човек. Щом като по някои съображения, над които не е време да разсъждаваме сега, за нещо установено се приема, че автор на двете споменати послания е Павел (тук става дума за първото послание до коринтяните и посланието до галатяните), като се гледа логично на нещата, трябва да се съгласим, че същият е и авторът на трите останали послания.

Не трябва обаче да забравяме каква е съдбата на тези послания. След смъртта на Павел влиянието на неговата внушителна личност в християнските общини отслабва доста бързо, а посланията му постепенно излизат от обръщение, така че накрая ги забравят. Трябва да са минали много години преди растящата популярност на „Деяния на светите апостоли“ да припомни на хората заслугите на Павел и да им е показала стойността на тези послания. Това било съвсем навременно, защото поради занемареността й кореспонденцията съвсем намаляла. Смята се например, че сегашният текст на посланието до римляните е съставен от откъси от най-различен произход. Двете послания до коринтяните съществуват само в разпръснати фрагменти и е трябвало да бъдат събрани наново в една цялост.

До се отнася до останалите послания, написани уж от Павел, днес вече е ясно, че те са излезли изпод перото на неизвестни автори, които според тогавашния обичай са се подписвали под името на апостола, за да придадат на написаното по-голяма тежест. Посланията до Тимотей и Тит са създадени в първата половина на II в. Те отразяват отношения в общините, които, докато Павел е бил още жив, не са могли да съществуват. Съдържанието им е борбата срещу някои ереси от времето, когато Павел вече отдавна не бил жив. Разбира се, нямаме задачата да се занимаваме подробно с тези въпроси. Това са специализирани проблеми в истинския смисъл на думата, много сложни и при това неразрешени докрай. Критичната литература, която се занимава с посланията, е огромна и дори за онези, които я изследват, не е лесен въпрос за овладяване. Нашата цел бе читателят най-общо да се осведоми за това, какво представляват посланията по отношение на историческата им стойност.

За точност трябва да отбележим, че католическата църква не признава резултатите от тези филологически изследвания. Има обаче и отклонения от тази педантична позиция. Тя например засяга посланието до хебрайците, за което не е възможно да се твърди повече, че авторът му е Павел. Големият теолог на католическата църква Ориген в едно от произведенията си се е изказал, че само бог знае кой е написал посланието до хебрайците. Негов автор е някой от обкръжението на Филон Александрийски, някой, който бил до такава степен под влиянието на този еврейски философ-библеист, че не само е имитирал метода му за алегоризация на Библията, но дори си е присвоил неговия речник и фразеология. Посланието продължава да фигурира в Новия завет под името на Павел, макар по този въпрос дори Римската комисия по библейските въпроси да е била нерешителна. За него в „Историята на Павел от Тарс“ проф. Домбровски пише, че „не бива да се преувеличава в дефинитивен смисъл този въпрос и не бива да приключва дискусията в каква степен Павел трябва да се смята за автор“.

Що се отнася до останалите послания, много изследователи (особено немският библеист Марксен) твърдят, че нито едно не може да бъде признато за автентично. Те са (нека употребим термина на специалистите) „псевдоепиграфи“, т.е. че авторството им е фалшифицирано. Не са ги писали апостолите, чиито имена се виждат в заглавията, а други, неизвестни за нас личности от християнските среди. Дали те самите или по-късните кописти са приписали посланията на съответните апостоли, вече не може да се открие. Допустимо е първоначално да са се разпространявали безименно, което, разбира се, благоприятствувало за възникването на грешки от този род или за съзнателни мистификации.

Първото послание на апостол Йоан прави до известна степен изключение. Знаем, че го е написал наш добре познат автор, същият, комуто дължим четвъртото евангелие. Не така стои въпросът с останалите две послания на Йоан. Авторите им са съвсем други хора. С автора на първото послание ги свързва само това, че са му съвременници, т.е. живели са по едно и също време с него.

Посланието на апостол Яков най-вероятно датира от времето на император Диоклециан (243–313 г. н.е.). Изисканият гръцки език на посланието свидетелствува, че авторът му бил образован мъж, ориентиран в класическата литература. Ясно е, че галилеецът Яков не е могъл да бъде такъв опитен елинист.

Първото послание на апостол Петър е от времето на Домициан (81–96 г.) или — както поддържат други — дори от времето на Траян (98–117 г.). Това предположение се базира на информации, които съобщава за тогавашните християни мнимото послание на Петър и кореспонденцията на Плиний Млади от Витиния. Второто послание на Петър издава апокрифния си произход поради това, че предупреждава за някои ереси, които в действителност са възникнали по-късно и за които авторът разказва, че за зла чест преиначават съдържанието на посланията на Павел. Както виждаме, в тях има немалко анахронизми. И накрая — посланието на Юда. Неизвестният автор или преписвач, който си е послужил с авторитета на Юда, за да придаде по-голяма тежест на осъдителния гръм, който хвърля в това послание върху безбожниците сред братята християни, не се е опазил обаче от пропуски, чиято последица била, че излязло наяве мошеничество, извършено с богобоязливо намерение. Авторът е оставил без ретуш седемнадесетия ред, от който не може да не се направи изводът, че той самият не само че не се числял към групата на апостолите, но така нареченият апостолски период в момента на възникването на това послание вече принадлежал на миналото. Тогава Юда сигурно вече не е бил между живите.

Това обаче не значи, че посланията на Новия завет не са представлявали изворни ценности за историците и религиоведите. Ако техните официални автори (с изключение, както се каза, на няколко послания на Павел) се оказали фиктивни, това със сигурност не се отнася за съдържанието на посланията. Те са автентична, спонтанна, отбелязана на живо реакция на разнообразни явления, които характеризирали обществения живот и обичаите на пръснатите по света християнски сборища.

Картините, които се редуват пред очите ни, докато четем тези послания, са учудващо богати на подробности и чувства. Виждаме масите вярващи, отдадени с душата и тялото си на Христос, една действително вълнуваща картина. Но веднага следва безчестие, развращаващи интриги и раздори сред членовете на общините, сектантски отстъпничества и предателство, слободия в обичаите и дори морално деградиране. Поразени, наблюдаваме, че от това кълбо от добри и лоши инстинкти на човешката природа трудно се ражда идеалът на новия човек.

Авторите на тези послания, макар и скрити под маската на фиктивни имена, са все пак исторически достоверни. Това обаче не са апостолите. Те не са познавали лично Иисус така, както поддържа традицията, и затова не могат да бъдат признати за непосредствени свидетели на неговия живот и деяния. Затова в посланията им няма да намерим нищо, което би могло да послужи в опитите за възстановяване на биографията му.

А как изглеждат нещата в автентичните послания на Павел? Нямаме за задача да правим разбор на онова, което съдържат. Казано най-общо — авторът им повдига в тях редица проблеми от теорията и обичаите, които са били предмет на грижа на християнските общини, когато е живял и действувал. Основна цел на автора обаче е лансирането на теологичната идея, която се избистря някак стихийно още в тогавашните християнски среди като последица от синкретичното въздействие на различните елинистични течения и на която едва Павел става окончателен изразител и незабравим пропагандатор.

Главното в учението му е вярата в това, че Иисус Христос е богът, който за изкуплението на първородния грях на хората е умрял разпънат на кръст, възкръснал е, възнесъл се е в небето и всеки ден е възможно да се върне, за да установи „царство Божие на земята“.

В тази концепция Иисус като личност, поставена в конкретна историческа ситуация, разбира се, е трябвало да отстъпи на заден план. Павел, изцяло погълнат от идеята си, в произведението представя космическия смисъл на живота и смъртта на Иисус, не е отдавал значение на неговия земен живот. В посланията си той представя Иисус винаги като Христос, месия, син Божи, спасител или „син Человечески“.

Във второто послание до коринтяните четем: „… ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме“ (5, 16). Оттук следва онова, на което вече обръща внимание Давид Ф. Щраус, а именно че тъкмо Павел най-вероятно в теологичните си разсъждения е избягвал умишлено образа на телесния Иисус, защото като такъв той не му е бил нужен, защото би бил психологична бариера към стремежа му за въздигане на назарееца към върховете на „Божия творец“ на голямата мистерия на спасението.

Формирането на нагласа от такъв род се улеснява от това, че Павел не е познавал лично Иисус, че не е бил в положението на онези евреи от Евангелието от Йоан, които викали със заплаха и изумление: „И казваха: не Тоя ли е Иисус, Йосифовия син, чиито баща и майка познаваме? Как тогава Той казва: слязох от небето“ (6, 42).

Каквото и да е знаел за Иисус, чул го е от другите, предимно от пламенните му последователи, които в изпълнените си с екзалтация спомени си го представяли като същество с извънчовешки измерения.

Тази именно интересна концепция на Павел, в която Иисус е престанал да бъде конкретен и се е превърнал в изключително голяма теологична идея, е причина в посланията му Иисус-човекът почти да не присъствува.