Зенон Кошидовски
Евангелски сказания (17)

Борба за идеята на християнството

След случилото се в Антиохия неприятностите на Павел не престанали. Почти във всички средиземноморски градове, които посетил по време на трите си мисионерски пътувания, срещал яростна, внезапна, заплашваща живота му опозиция от страна на ортодоксалните юдеи. В нападките им се усещала някаква системност и затова някои тълкуватели на Библията подозират, че тези инциденти били организирани от агенти, изпратени от Йерусалим, от Яков или поне от някого, който бил тясно свързан с него.

За един от най-интересните епизоди от тези дългогодишни борби за идеята на християнството узнаваме от посланието до галатяните. Павел се борел за универсален характер на новата религия. Става дума за възможност на хората от езическия свят да бъдат облекчени от задължението да се подчиняват на правилата на юдаизма, на т.нар. „иго на Тора“, т.е. на точното им спазване, особено на обрязването. Яков, Петър и другите назарейци се чувствували правоверни юдеи и на тях им било трудно да се примирят с мисълта, че в тяхната община трябва да влязат хора, чужди на юдаизма, неподчинени на неговите закони. Павел отлично знаел колко важен е този въпрос за по-нататъшното развитие на християнството и затова предпочел да влезе в конфликт с еврейските си братя, отколкото да се откаже от концепцията си.

Той обаче не очаквал, че в тази борба новопокръстени езичници ще му нанесат удар в гърба. Оказало се, че общината на галатяните — вероятно под влияние на юдеохристиянските агитатори — преминала към юдаизма и дори въвела обрязването. Павел бил потресен и вероятно не можел да си обясни защо елинското племе галатяни, което нямало нищо общо с юдейството, ни в клин, ни в ръкав превъзмогнало отвращението си към обреда на обрязването. Изяснението на този факт трябва да се търси в културно-религиозната атмосфера на Галатия.

Галатяните, народ от келтски произход, напуснали родния си край и тръгнали да странствуват по света в търсене на нови поселища. През 320 г. пр.н.е. завоювали Рим и после се оттеглили в Мала Азия. В Анатолия създали своя държавица и с времето съвсем се елинизирали. Именно в Анатолия от незапомнени времена бил известен култът към фригийската богиня Кибела и нейния млад възлюблен Атис, чийто в пристъп на безумие се лишил от мъжественост. През пролетта, на празника на божествените възлюблени, представяли драма-мистерия, чието съдържание било осакатяването на Атис, неговата смърт и възкръсването му. Устройвали и празнични шествия и процесии и преди всичко оргии с танци, по време на които доведените до религиозен екстаз анатолийци осакатявали телата си в чест на Атис.

Митът за умрелия от скопяването и възкръснал бог символизира ритъма на умиращата и възраждащата се природа. Култът бил свързан със земеделието, основен поминък в бита на тамошното население. Галатяните, които разчитали преди всичко на този поминък и живеели повече от 300 години В Анатолия, не можели да не се приобщят към влиянието на този култ, който бил съпроводен от тържественост и въздействие върху въображението им.

И така обрязването не било нещо чуждо и отблъскващо за галатяните. Един по-силен импулс от страна на едноверците, верни на юдаизма, бил достатъчен този древнохебрайски ритуален обред да се отъждестви с вкоренения в народната традиция анатолийски култ.

Не само в примера с галатяните виждаме колко продължителен и силен бил натискът на юдаизма върху християнската среда. Ето например в началото на II в. главата на църквата Игнатий Антиохийски в посланието си до магнезианите ги порицавал, че изпадат в юдаизъм. Дори още в IV в. (364 г.) синодът в Лаодикия, както пише Евсевий, напомнял на верните да престанат да се влияят от юдаизма и да празнуват съботата.

Павел трябвало да се бори с тази враждебна хайка в защита не само на универсалната си идея, но дори и на собствения си авторитет. Стигнало се дори до това, че разгласили, че няма право да се именува апостол, щом не е бил ученик на Иисус и дори е преследвал последователите му.

След завършване на третото мисионерско пътуване Павел отново пристигнал в Йерусалим. Били изминали вече повече от двадесет години, откакто се отправил за Дамаск като пратеник на синедриона. През тези две десетилетия нищо не се променило в назарейската община. Сектата, ръководена от „брата господен“ Яков, останала точно такава, каквато била от самото начало: една от многото секти на юдаизма.

Затова не е чудно, че Павел, който се явил при Яков и старейшините на общината, веднага станал прицел на тежки обвинения. „Виждаш, брате, колко десетки хиляди са повярвалите юдеи и те всички са ревнители на закона. А за тебе много ми е говорено, че учиш всички юдеи, които са между езичниците, да отстъпят от Мойсея, като казваш да не обрязват чедата си, нито да постъпват по обичаите“ (21, 21-22).

Павел се отнесъл послушно към желанията на старейшините, които поискали да прекара седем дни в храма, където да се пречисти от греховете си и да прави жертвоприношения. И когато въпреки покаянието си и изкуплението разярената улична тълпа искала да се разправи най-жестоко с него, той отчаяно се заклел, че никога не е преставал да бъде един от тях: евреин, който говори хебрайски.

Да се върнем с десетилетия назад и да си спомним Стефан и неговите другари. Удивително е това, че Савел, като започнал преследванията на „елинистите“, сякаш не бил чувал нищо за апостолите. Трудно е обаче да се повярва, че в такъв малък град, какъвто бил тогава Йерусалим, е можело да не се знае за съществуването им. Днес сме в състояние да изясним този въпрос. Щом йерусалимската община, както установихме, въпреки изминалите 20 години не отстъпила нито крачка от юдаизма, не може да се съмняваме как са стояли нещата в началото на съществуването й при тези обстоятелства Савел просто не виждал никаква разлика между назарейците и общата маса вярващи евреи, разделени тогава на разнообразни секти и различни религиозни групировки. За него и мисионерството не било нещо необикновено, признавали го и някои други секти като нещо, което не можело да бъде заподозряно в ерес, като например есеите. Вярата в месията не била престъпление за евреите, щом като идването му било предсказано от пророците от незапомнени времена. Те не считали за вина това, че членовете на новите секти почитали Иисус като месия, при условие че оставали верни на законите на Тора. Яков и събратята му всеки ден отправяли молитви в храма, като будели всеобщо уважение с голямата си набожност, с чистотата на обичаите и с точното спазване на ритуалните предписания на Мойсеевата религия.

Повод за безпокойство давали само онези последователи на Иисус, които авторът на „Деяния на светите апостоли“ определя с наименованието „елинисти“. Дошли от различни градове на елинския свят, те шокирали провинциалните жители на Йерусалим със свободата на нравите си и с критичните си изказвания на различни деликатни теми. Някои от тези изказвания приличали на кощунство, ерес и бунт против властта на синедриона.

Защитната реч на Стефан, откъс от която приведохме по-горе, свидетелствува за това, колко далече били отишли „елинистите“ в радикализма си. В речта си Стефан изобразява цялостно историята на еврейския народ, представяйки я като непрекъсната верига от бунтове и нарушения на божията воля, а поколенията евреи като престъпници, които убивали пророците си, и най-накрая съвсем неотдавна разпънали на кръст Иисус Назарейски. Съвсем ясно е, че „елинистите“ са се отказвали от старата религия и съзнателно или не отивали към вероотстъпничество. Затова не е чудно, че Савел, който проявявал търпимост към лоялните юдеохристияни, едновременно с това считал „елинистите“ за опасни скандалджии, които трябвало да бъдат обуздани на всяка цена. Те внасяли в града опасни идейни размирици, заплашващи с неизброими последици евреите — безредици, които можели да дадат повод на римляните за въоръжена намеса или дори за религиозен разкол.

Дали Савел наистина се отнасял толкова различно към двете групи назарейци, както се опитвахме да докажем? Не е ли това хипотеза, която се основава на твърде произволни предположения? Авторът на „Деяния на светите апостоли“ не ни се притичва за помощ с някаква по-прецизна информация, но в повествованието му намираме някои подробности, които косвено подкрепят нашето становище.

И така от „Деяния на светите апостоли“ разбираме, че след драматичното бягство от Дамаск Савел отново се появява в Йерусалим. И тогава става нещо странно — той се отправя право при Петър и Яков, а те, щом Варнава ги убеждава в искреното покръстване на пришълеца, го приемат безрезервно за свой другар. И оттогава, както пише авторът на „Деяния на светите апостоли“, „пребъдваше с тях, като излизаше и влизаше в Йерусалим и проповядваше открито в името на Господа Иисуса“ (9, 28). В този случай Савел постъпил като човек, далото не изпитва никакво чувство за вина, а апостолите пък се отнесли към него без всякаква обида.

„Елинистите“ обаче, с които също се опитал да установи контакт, реагирали по съвсем друг начин — те се опитали да го убият, затова се наложило да напусне града. Защо така се ожесточили срещу него? Ясно е, че именно те, а не ръководените от Яков били жертвите на неговия терор, те по негова вина изгубили най-близките и приятелите си, те неотдавна е трябвало да скриват следите си и да бягат от палачите му.