Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (9)

Петък
30 октомври

Момчетата от шести Б клас стояха строени на пътеката до училищната сграда и чакаха господин Авила да им даде знак. Всички носеха торби и сакове с екипи за физическо, не дай Боже да забравиш спортните си дрехи или да отсъстваш от час без основателна причина.

Стояха на една ръка разстояние един от друг, както им беше казал учителят още от първия ден в четвърти клас, тогава пое от класната им отговорността за тяхното физическо възпитание. „Строй се в редица! На ръка разстояние!“

Господин Авила бил боен пилот през войната. На няколко пъти бе разказвал на момчетата за въздушни битки и аварийни кацания в житни ниви. Впечатляващо. Вдъхваше им респект.

Класът, който се смяташе за проблемен и неконтролируем, се подреди послушно на една ръка разстояние, макар учителя още да го нямаше. Ако редицата не беше строена според изискванията му, можеше да ги остави да стоят тук още десет минути или да отмени обещания волейбол и да ги накара да правят лицеви опори и коремни преси.

Оскар доста се страхуваше от учителя, както и останалите. С късо подстригана прошарена коса и орлов нос, запазена физика и железни пръсти, той не приличаше на човек, дето ще влезе в положението на отпуснато и пълно момче, което всички тормозеха. Но в часовете му имаше ред. Нито Йони, нито Мике или Томас дръзваха да направят нещо, докато учителят се навърташе наоколо.

Юхан излезе от строя, хвърли поглед към училището. После опъна ръка да поздрави като нацист и изкомандва с испански акцент:

— Строй се! Днесс пожарна подготовка! С въжже!

Някои се засмяха нервно. Учителят си падаше по огнеборската подготовка. Всеки срок учениците тренираха по едно спускане с въже през прозорците, а той засичаше времето с хронометър. Успееха ли да подобрят рекорда от предишния срок, следващия час им разрешаваше да играят на „морето се вълнува“. Ако заслужеха.

Юхан побърза да се върне на мястото си. Извади късмет, защото само след секунди учителят излезе от главния вход на училището и с бодра крачка се запъти към салона за физическо. Гледаше право пред себе си, не удостои групата с поглед. Насред път им направи знак да го последват, без да спре, без да обърне глава.

Тръгнаха в колона, като гледаха да запазят разстоянието от една ръка. Томас, който вървеше зад Оскар, го настъпи по петата и обувката му се изхлузи. Оскар продължи напред.

След случая с пръчките отпреди два дни го бяха оставили на мира. Не че се бяха извинили или нещо подобно, но докато раната личеше на бузата му, май я смятаха за достатъчна. За известно време.

Ели.

Оскар сви пръстите в обувката, за да я задържи на крака си, и продължи да марширува към салона. Къде ли е Ели? Снощи шпионира на прозореца, за да види дали баща й няма да се прибере. Но към десет часа видя нея да излиза. После с майка му хапнаха кифлички с какао и може би бе пропуснал прибирането й вкъщи. Обаче тя така и не отговори на почукванията му.

Стигнаха до съблекалнята и развалиха строя. Господин Авила ги чакаше със скръстени ръце.

— И така. Днес гимнастически упражнения. Висилка, кон и скачане на въже.

Стон. Учителят кимна.

— Ако е добре, ако се стараете, следващ път има народна топка. Но днес гимнастика. Хайде!

Никакво място за дискусии. Трябваше да се задоволят с тези приказки за народната топка и класът се преоблече набързо. Както винаги, Оскар се стараеше да е с гръб към другите, докато си сваляше панталоните. „Пикливата топка“ придаваше странна форма на гащетата му.

Долу в салона останалите тъкмо подреждаха конете и нагласяваха висилките. Юхан и Оскар дърпаха тюфлеците. Щом подредиха всичко, учителят наду свирката си. Имаше общо пет уреда, затова ги раздели на пет групи по двама.

Оскар се падна със Стафе и това беше добре, понеже от целия клас само Стафе беше по-зле от него по гимнастика. Беше здрав като добиче, но тромав. И дебел. Обаче никой не го закачаше. Нещо в осанката му подсказваше, че закачиш ли го, ще си изпатиш.

Учителят изсвири и започнаха.

Набиране на висилката. Брадичката над лоста, надолу, пак нагоре. Оскар успя да направи две набирания. Стафе стигна до пет и се пусна на пода. Изсвирване. Коремни преси. Стафе остана да лежи на дюшека, загледан в тавана. Оскар се престори, че ги прави, до следващия сигнал. Скачане с въже. Тук Оскар беше добър. Подскачаше си, а Стафе се оплете във въжето. Следваха обичайните лицеви опори. Стафе беше способен да направи безброй. И накрая конят, проклетият кон.

Ето тук беше хубаво да е със Стафе. Оскар поглеждаше крадешком към Мике, Йони и Улоф, как прелитаха от трамплина над коня. Стафе се засили, скочи, с такава сила се оттласна от трамплина, че се чу трясък, но пак не можа да се метне на коня. Тръгна да се връща. Учителят го спря.

— Хайде на коня!

— Не става.

— Трябва да се лъзнеш.

— К’во?

— Лъзнеш. Плъзнеш. Нагоре и скок!

Стафе се хвана за коня, повдигна се и се свлече от другата страна като плужек. Учителят махна с ръка и Оскар се затича.

След първите няколко крачки взе решение.

Ще опита.

Веднъж учителят му каза да не се страхува от коня, това беше ключът. Обикновено той не отскачаше както трябва, боеше се да не загуби равновесие или да не се удари. Сега обаче ще направи всичко възможно, ще си представи, че го умее. Учителят гледаше, Оскар се беше засилил към трамплина.

Почти не мислеше за отскока, беше се концентрирал изцяло върху полета над коня. За първи път заби крака в трамплина с пълна скорост, без да се спре, и тялото му полетя от само себе си, ръцете му се изпънаха, за да се опрат и да го прехвърлят напред. Прелетя над коня с такава скорост, че загуби равновесие и се прекатури от другата страна. Но беше прескочил!

Обърна се и погледна учителя, който не че се усмихна, но кимна окуражително.

— Добре, Оскар. Но трябва да запазиш равновесие.

Учителят изсвири и им даде няколко минути почивка, преди да повторят упражненията. Този път Оскар успя да прескочи коня и да запази равновесие при приземяването.

Учителят изсвири за край на часа и влезе в стаята си, а учениците подредиха уредите. Оскар изтика коня в помощното помещение, потупа го като добър жребец, който най-сетне се е оставил да бъде опитомен. След като го закара до мястото му, тръгна към съблекалнята. Искаше да говори с учителя.

Но още преди да стигне дотам, някой го спря. Въже за скачане прелетя над главата му и го преряза през корема. Някой го беше хванал. Зад себе си чу гласа на Йони:

— Дий, Прасчо!

Обърна се, въжето се плъзна и го обхвана през кръста. Пред него стоеше Йони, хванал дръжките на въжето. Подрусна ги, изцъка с език, сякаш подкарваше кон.

— Дий, дий!

Оскар сграбчи въжето с двете ръце и изтръгна дръжките от Йони. Въжето падна на пода зад него. Йони го посочи.

— А сега го вдигни!

Оскар хвана въжето през средата, завъртя го над главата си, така че дръжките затракаха една в друга, извика: „Хващай!“ — и го пусна. Йони инстинктивно закри лицето си с ръце. Въжето прелетя над главата му и се удари в шведската стена отзад.

Оскар излезе от салона и хукна надолу по стълбите. Сърцето му думкаше в ушите. Това е началото. Прескачаше по три стъпала наведнъж, приземи се на площадката, прекоси съблекалнята и влезе в стаята на учителя.

Той седеше все още в спортния си екип и говореше по телефона на някакъв чужд език, сигурно испански. Единствената дума, която Оскар успя да разбере, беше „perro“ — знаеше, че означава „куче“. Учителят му даде знак да седне на другия стол. Продължи да говори, още „perro“, а Оскар чу как Йони влезе в съблекалнята и заобяснява на висок глас нещо на останалите.

Съблекалнята вече беше опразнена, когато след малко учителят приключи с кучето си. Обърна се към Оскар.

— Е, Оскар. Кажи?

— Ами, исках да питам… тези тренировки в четвъртък.

— Да?

— Може ли и аз да идвам?

— Говориш за щангите — за тренировките в закрития басейн?

— Да, точно. Може ли да се запиша, или…

— Няма нужда да се записваш. Просто ела. Четвъртък в седем час. Искаш да започнеш?

— Да, аз… да.

— Това е добре. Тренираш. После ти можеш висилка… петдесет пъти!

Учителят показа набиранията с ръце във въздуха. Оскар поклати глава.

— Не. Но… да, ще дойда.

— Тогава видим се в четвъртък. Хубаво.

Оскар кимна. Мислеше да си ходи, после каза:

— Какво му е на кучето?

— Кучето?

— Да, чух ви да казвате „perro“. Не значи ли „куче“?

Учителят се замисли за миг.

— Ах! Не „perro“. Pero. Означава „но“. Например „но аз не“. Става pero yo no. Разбираш ли? Смяташ да започнеш и курс испански?

Оскар се усмихна и поклати глава. Обясни, че щангите му стигат.

Съблекалнята беше празна, само дрехите на Оскар бяха останали. Той събу шортите и се вцепени. Панталона му го нямаше. Разбира се. Как не се сети. Претърси съблекалнята, тоалетната. Никакъв панталон.

 

 

Студът го щипеше по краката, докато се прибираше по шорти. По време на часа по физическо беше завалял сняг. Снежинките падаха по голите му крака и се стопяваха. Като влезе в двора, спря под прозореца на Ели. Щората спусната. Никакво движение. Големите снежинки галеха вдигнатото му нагоре лице. Хвана няколко с език. Вкусни бяха.

* * *

— Виж Рагнар.

Холмберг посочи към площада във Велингбю, където снегът затрупваше паветата. Един от алкохолиците седеше неподвижно на пейка, загърнат в голямо палто, и от снега приличаше на нескопосно направен снежен човек. Холмберг въздъхна.

— Трябва да изляза да го нагледам, ако скоро не се размърда. Как си ти?

— Горе-долу.

Стафан беше сложил допълнителна възглавница на стола си, за да притъпи болката в кръста. Предпочиташе да стои прав, а още повече — да се изтегне в леглото, но докладът за събитията от вчера трябваше да се предаде в отдел „Убийства“ преди почивните дни.

Холмберг погледна в бележника си и го почука с химикалката.

— Онези тримата от съблекалнята. Казаха, че убиецът, преди да се залее със солната киселина, извикал „Ели, Ели“, та се чудя…

Сърцето на Стафан подскочи, той се приведе по-близо.

— Така ли е казал?

— Да? Знаеш ли какво…

— Да.

Стафан се облегна рязко назад и болката се заби чак в скалпа му. Хвана се за ръба на бюрото, намести се и прокара ръка по лицето си. Холмберг го гледаше.

— По дяволите, ходи ли на лекар?

— Не, то е само… ще мине. Ели, Ели.

— Име ли е?

Стафан кимна бавно.

— Да… означава… Бог.

— Аха, зовял е Бог. Мислиш ли, че го е чул?

— Кой?

— Бог. Мислиш ли, че го е чул? С оглед на случилото се ми изглежда по-скоро… надали. Но експертът си ти. Та така.

— Това са последните думи, които Христос е промълвил на кръста. Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? Eli, Eli, lema sabachthani?

Холмберг премигна и погледна в записките си.

— Да, точно така.

— Според Матей и Марк.

Холмберг кимна, засмука химикалката си.

— Ще включим ли това в доклада?

* * *

Щом се прибра от училище, Оскар си обу друг панталон и слезе до „будката на любовника“, за да купи вестник. Носеха се слухове, че убиецът бил заловен, и той искаше да узнае всичко. Да си го изреже и запази.

Докато вървеше към будката, изпита някакво странно усещане, нещо не беше както обикновено, не само фактът, че валеше сняг.

Сети се какво е на път за вкъщи с вестника. Не беше нащрек. Просто си вървеше. Беше изминал целия път до будката, без да се озърта за възможни нападатели.

Затича се. Пробяга целия път до дома с вестника в ръка, а снежинките ближеха лицето му. Заключи външната врата на жилището им. Отиде до леглото си, легна по корем, почука по стената. Никакъв отговор. Искаше му се да поговори с Ели, да й разкаже.

Разгърна вестника. Спортната зала във Велингбю. Полицейски коли. Линейка. Опит за убийство. Мъжът бил с наранявания, заради които идентификацията е невъзможна. Снимка на болницата в Дандерюд, където бил закаран. Резюме на предишното убийство. Никакви коментари.

Нататък — подводницата, подводницата, подводницата. Засилена бойна готовност.

На вратата се звънна.

Оскар скочи от леглото, втурна се в коридора.

Ели, Ели, Ели.

Сложи ръка на бравата и се спря. Ами ако е Йони с онези? Не, те никога не биха дошли ей тъй на в дома му. Отвори вратата. Отвън стоеше Юхан.

— Привет.

— А… привет.

— Хайде да излезем някъде.

— Добре… къде?

— Не знам. Някъде.

— Окей.

Оскар си сложи якето и обувките, а Юхан го изчака на стълбището.

— Йони беше бесен. Там, по физическо.

— Той ми е взел панталона, нали?

— Да. Но знам къде е.

— Къде е?

— Отзад. При басейна. Ще ти покажа.

Оскар си помисли, че в такъв случай Юхан би могъл да му донесе панталона, но не каза нищо. Разбира се, неговата добронамереност не стигаше чак дотам. Оскар кимна:

— Добре.

Отидоха до закрития басейн и прибраха панталона, хвърлен в храсталака. После се разходиха наоколо. Правиха снежни топки и се целеха в дърветата. В един контейнер намериха кабел, който ставаше за прашки, ако се нареже на парчета. Говориха за убиеца, за подводницата и за Йони, Мике и Томас, които Юхан смяташе за тъпаци.

— Тотални смотаняци.

— Нали на теб не ти правят нищо.

— Не. И все пак.

Отидоха до будката за хотдог при метростанцията и си купиха по два „скитника“. Една крона парчето: запечено хлебче само с горчица, кетчуп, дресинг за хамбургери и суров лук. Започна да се смрачава. Юхан се заприказва с момичето на будката, а Оскар гледаше влаковете на метрото, които пристигаха и заминаваха, мислеше си за електрическата контактна мрежа.

Спуснаха се към училището, подлютени от лука. Там пътищата им се разделяха. Оскар попита:

— Мислиш ли, че човек може да се самоубие, ако скочи върху релсите?

— Не знам. Сигурно. Брат ми познава някакъв, дето решил да се изпикае върху контактната релса.

— И какво?

— Умрял. Токът го ударил през струята.

— Какво? Искал е да се самоубие?

— Ами. Бил пиян. По дяволите! Само си представи…

Юхан го изимитира как си вади пишката, започва да пикае и се разтриса целият. Оскар се разсмя.

Разделиха се при училището, махнаха си. Оскар тръгна към вкъщи, завързал намерения панталон на кръста си, свиреше си мелодията от „Далас“. Снегът беше спрял, но покриваше всичко с бяло одеяло. Големите матирани прозорци на закрития басейн светеха. Там щеше да отиде в четвъртък вечер. Започваше да тренира. Щеше да стане по-силен.

* * *

Петък вечер в китайския. Кръглият часовник в стоманен корпус на едната по-дълга стена, някак неуместен сред хартиените фенери и златните дракони, показва девет без пет. Старчетата дремят над бирите си, вглъбени в пейзажите на подложките за сервиране. Навън снегът продължава да вали.

Виргиния разбърква леко своя „Сан Франциско“ и облизва бъркалката с фигурката на Джони Уокър в горния край.

Кой е тоя Джони Уокър? Къде отива?

Почуква с бъркалката по чашата и Морган вдига очи.

— Реч ли ще държиш?

— Все някой трябва да го направи.

Бяха й разказали. Всичко, което Йоста беше споделил за Йоке, моста, детето. След това потънаха в мълчание. Виргиния подрънкваше с леда в чашата си, загледана как приглушената светлина от тавана се отразява в полуразтопените кубчета.

— Само едно не разбирам. Ако е станало така, както казва Йоста. Къде е той? Йоке, искам да кажа.

Карлсон грейна, сякаш само това чакаше.

— Ето това исках да питам. Къде е трупът? Ако ще…

Морган го заплаши с пръст.

— Няма да наричаш Йоке „трупа“.

— Ами как тогава? Починалия?

— Няма да го наричаш по никакъв начин, докато не разберем какво е станало.

— Нали точно това се опитвам да кажа. Докато не разполагаме с т… докато не го… намерят, ние не можем…

— Кои да го намерят?

— Ти как мислиш? Хеликоптерното поделение от Беря? Полицията, естествено.

Лари потърка око и то леко изклопа.

— Това е проблем. Докато не го намерят, никой не го е грижа, а като не ги е грижа, няма да предприемат издирване.

Виргиния поклати глава.

— Наистина трябва да отидете в полицията и да им разкажете всичко.

— Така ли, и какво според теб трябва да им кажем? — изкиска се Морган. — Ей, зарежете цялата простотия с убиеца на деца, подводницата и всичко останало, защото сме компания весели алкохолици и един от другарите ни по чашка изчезна. А друг пияница тук ни разказа, че една вечер, като бил яко поркан, видял… така ли?

— Но нали Йоста е видял, нали тъкмо той…

— Да, да. Разбира се. Той е такава откачалка. Само да мерне униформа и припада, готов за Бекис^[1]. Ще се сдуха. Разпити, мизерии — Морган сви рамене. — Отиде.

— Ще оставите нещата просто така?

— Да, к’во, по дяволите, да направим?

Лаке, който по време на разговора беше успял да излочи бирата си, смотолеви нещо толкова тихо, че никой не го разбра. Виргиния се наведе към него и положи глава на рамото му.

— Какво каза?

Той се загледа в мъгливия пейзаж с туш върху подложката си и прошепна:

— Нали каза. Че ще го пипнем.

Морган удари по масата с такава сила, че бирите подскочиха, и протегна ръка пред себе си като нокът на хищник.

— Ще го пипнем. Но най-напред ни трябва някаква следа.

Лаке кимна като сомнамбул и се надигна.

— Трябва само…

Краката му се подкосиха и той падна на масата по лице, трясъкът от падащи чаши накара всичките осем посетители, които вечеряха, да се обърнат и да погледнат. Виргиния хвана Лаке за раменете и го върна на стола му. Очите му бяха някъде далеч.

— Прощавайте, аз…

Келнерът се втурна към масата им, като бършеше неистово ръце в престилката си. Наведе се към Лаке и Виргиния и изсъска гневно:

— Това тук е ресторант, не кочина.

Виргиния пусна най-чаровната си усмивка и помогна на Лаке да се изправи.

— Ела, Лаке. Отиваме у нас.

Келнерът хвърли укорителен поглед на останалите старчета и бързо заобиколи Лаке и Виргиния, подпря го от другата страна, за да покаже на вечерящите, че за него е също толкова важно да отстрани веднага този нарушител на спокойствието.

Виргиния помогна на Лаке да си облече тежкото старомодно елегантно палто — наследство от баща му, починал преди няколко години — и го затика към вратата.

Зад гърба си чу многозначителните подсвирквания на Морган и Карлсон. Както държеше ръката на Лаке през рамото си, тя се извърна и им се оплези. След това отвори вратата и излязоха.

Снегът падаше на големи бавни снежинки и ги обгръщаше в студ и тишина. Бузите на Виргиния пламнаха, докато водеше Лаке напред по алеята. Сега се чувстваше по-добре.

* * *

— Добър ден. Имах среща с баща ми, но той не дойде… може ли да вляза и да използвам телефона?

— Разбира се.

— Може ли да вляза?

— Телефонът е там.

Жената посочи навътре в коридора: върху малка масичка имаше сив телефон. Ели остана пред входната врата, чакаше покана. Точно до нея имаше изтривалка за обувки във вид на чугунен таралеж с четинести бодли. Тя изтърка обувките си върху него, за да прикрие невъзможността си да влезе.

— Наистина ли е удобно?

— Да, да. Влез, влез.

Жената й махна уморено, Ели беше поканена. Домакинята май загуби интерес и влезе във всекидневната, откъдето Ели долови бръмчене на телевизор. Дългата жълта панделка от коприна, с която жената бе вързала прошарената си коса, се виеше по гърба й като домашно змийче.

Ели влезе в коридора, свали якето и обувките си, вдигна телефонната слушалка. Набра някакъв случаен номер, престори се, че говори, остави слушалката.

Вдиша през носа. Миризма на пържено, на почистващи препарати, пръст, боя за обувки, зимни ябълки, мокър плат, електричество, прах, пот, лепило за тапети и… котешка урина.

Точно така. Катраненочерна котка фучеше от прага на кухнята. Ушите — прибрани назад, козината — настръхнала, гърбът — извит. На шията си имаше червена панделка с метална капсулка, вероятно за листче с името и адреса.

Ели пристъпи към котката и тя се озъби, изсъска. Тялото — напрегнато за скок. Още една крачка.

Котката отстъпи назад и продължи да съска, не изпускаше от очи погледа на Ели. От пулсиращата в тялото й омраза металната капсулка потрепваше. Гледаха се. Ели се движеше бавно напред, караше котката да отстъпва, докато влезе в кухнята, и затвори вратата.

Животното продължи да съска и да мяука гневно откъм затворената кухня. Ели влезе във всекидневната.

Жената седеше на кожен диван, толкова лъскав, че отразяваше светлината от телевизора. Беше с изправен гръб, загледана в малкия екран. Имаше вързана жълта панделка от едната страна на главата. От другата страна панделката се беше развързала и висеше. На холната масичка пред нея бяха сервирани купичка с бисквити и поднос с три вида сирена. Неотворена бутилка вино и две чаши.

Жената с нищо не показа, че е забелязала присъствието на Ели, беше погълната от това, което гледаше. Научнопопулярно предаване. Пингвини на Южния полюс.

Мъжкият носи яйцето на краката си, за да не докосва леда.

Керван от пингвини се клатушкаше из ледената пустиня. Ели се настани на дивана до жената. Тя седеше скована, сякаш телевизорът беше строг учител, който й четеше конско.

Когато женската се върне след три месеца, мастните му запаси са почти изчерпани.

Два пингвина търкаха човки, поздравяваха се.

— Гости ли чакате?

Жената подскочи и няколко секунди се взира в очите на Ели с недоумение. Жълтата панделка само подчертаваше неугледността на лицето й. Тя поклати глава.

— Не, вземи си.

Ели не помръдна. Картината на екрана се смени с панорамна гледка от Южна Грузия с музикален съпровод. В кухнята мяукането на котката се бе превърнало в… умолително. Миризмата в стаята беше някаква химическа. Жената лъхаше на болница.

— Ще идва ли някой? Тук?

Жената отново се сепна като събудена от сън, обърна се към Ели. Този път обаче изглеждаше раздразнена: остра бръчка между веждите.

— Не. Никой няма да идва. Яж, ако искаш. — Жената посочи сирената едно по едно със скован пръст: — Камамбер, горгонзола, рокфор. Яж! Яж!

Погледна Ели окуражително и тя си взе бисквитка, пъхна я в устата си и задъвка бавно. Жената кимна и пак извърна поглед към екрана. Ели изплю лепкавата пихтия в ръката си и я пусна на пода отстрани на дивана.

— Кога ще си ходиш? — попита жената.

— Скоро.

— Остани колкото искаш. Не ми пречиш.

Ели се доближи до нея, сякаш да вижда телевизора по-добре, ръцете им се допряха. Нещо се случи с жената. Потрепна и се отпусна, омекна като продупчена опаковка кафе. Когато отново се взря в Ели, погледът й беше нежен и замечтан.

— Коя си ти?

Очите на Ели бяха на около педя от нейните. Миризма на болница лъхаше от устата на жената.

— Не знам.

Тя кимна, посегна към дистанционното на масичката и спря звука на телевизора.

През пролетта Южна Грузия разцъфва със строга красота…

Сега умолителното мяукане на котката се чуваше ясно, но на жената, изглежда, не й правеше впечатление. Посочи скута на Ели.

— Може ли?…

— Разбира се.

Ели се отмести малко от нея, а жената сви крака и положи глава в скута й. Ели започна да я гали бавно. Останаха така известно време. Китове с лъскави гърбове пореха морето, пръскаха фонтани вода, изчезваха.

— Разкажи ми нещо — помоли жената.

— Какво?

— Нещо хубаво.

Ели приглади кичур коса зад ухото й. Сега тя дишаше спокойно, а тялото й беше съвсем отпуснато. Ели заговори тихо.

— Имало едно време… един беден селянин и жена му. И те имали три деца. Момче и момиче, достатъчно големи, за да работят наравно с възрастните. И още едно момче, на единайсет години. Всички казвали, че това е най-красивото дете, което са виждали.

Бащата бил принуден много да се труди за господаря си земевладелеца. Така че най-често майката и по-големите деца шетали вкъщи и в градината. Малкото момче не го бивало много-много.

Един ден земевладелецът обявил състезание, в което трябвало да участват всички семейства от земите му. Всички с момчета между осем и дванайсет години. Не обещал никакви награди, никакви премии. Но все пак го нарекъл състезание.

В уречения ден майката завела най-малкото си дете в двореца на земевладелеца. Не били само те. В двора вече се били събрали седем други деца заедно с единия или двамата си родители. Дошли и още три. Бедни семейства, но децата били облечени в най-хубавите си дрехи.

Цял ден чакали в двора. Щом се смрачило, от замъка излязъл човек, който им казал, че вече може да влязат.

Ели слушаше дишането на жената, дълбоко и бавно. Тя спеше. Дъхът й топлеше коляното й. Точно под ухото й се забелязваше пулсираща жилка на отпуснатата сбръчкана кожа.

Котката беше млъкнала.

По телевизията вече вървяха финалните надписи на научнопопулярното предаване. Ели сложи показалеца си върху сънната артерия на жената, усети под върха на пръста си тупкащо птиче сърчице.

Притисна се към облегалката на дивана и бавно нагласи по-удобно главата на жената. Острата миризма на рокфора надвиваше всички останали миризми. Ели издърпа едно одеяло от дивана, протегна ръка и покри сирената.

Жената дишаше с леко сумтене. Ели се наведе, допря нос до сънната й артерия. Сапун, пот, мирис на стара кожа… смрад на болница… и още нещо — самата нейна миризма, на жената. И между всички тези миризми усети кръвта.

Жената изстена, когато носът на Ели докосна шията й, завъртя глава, но момичето притисна здраво ръцете и гръдния й кош с една ръка, а с другата приклещи главата й. Зина, залепи уста на шията на жената, езикът й се притисна към сънната артерия и тя захапа. Стисна зъби.

Жената подскочи като от токов удар. Тя изпъна гръб и блъсна крака в подлакътника с такава сила, че се измести и върху коленете на Ели се падна кръстът й.

Кръвта шурна на тласъци от отворената артерия и плисна по кафявата кожа на дивана. Жената крещеше и размахваше ръце, издърпа одеялото от масата. Мирис на синьо сирене изпълни ноздрите на Ели, когато се нахвърли върху жената с цялото си тяло, притисна уста към шията й и започна да пие на големи глътки. Писъците на жената пронизваха слуха й и Ели й пусна ръката, за да й затисне устата.

Така сподави писъците й, но жената затършува по масата, докопа дистанционното и удари Ели по главата. Звук от строшена пластмаса, примесен с включения отново говор на телевизора.

Началната мелодия на „Далас“ се разнесе из стаята и Ели дръпна глава от шията на жената.

Кръвта имаше вкус на лекарства. Морфин.

Жената я погледна с широко отворени очи. А Ели усети още един мирис. Мирис на гнило, който се примесваше към миризмата на синьото сирене.

Рак. Жената имаше рак.

Стомахът й се обърна от отвращение и тя се принуди да я пусне и да се облегне, за да не повърне.

Камерата прелиташе над Саутфорк, а музиката се усилваше. Жената не крещеше вече, а лежеше по гръб, кръвта й изтичаше на все по-слаби тласъци, лееше се на струйки зад възглавниците. Влажният й поглед блуждаеше, търсеше очите на Ели:

— Моля те… моля те…

Тя преглътна поредното гадене, наведе се над жената:

— Какво?

— Моля те…

— Да. Какво искаш да направя?

— … моля… те… моля те…

След миг очите на жената се промениха, замряха. Вече не виждаха. Ели притвори клепачите й. Пак се отвориха. Ели вдигна одеялото от пода и го сложи върху лицето й, седна на дивана с изправен гръб.

Кръвта ставаше въпреки лошия вкус, но морфинът…

На екрана — небостъргач с огледални прозорци. Мъж в костюм и с каубойска шапка слезе от една кола, тръгна към небостъргача. Ели опита да стане от дивана. Не можеше. Небостъргачът се килна, завъртя се. Огледалните стъкла отразяваха облаците, които бавно се плъзгаха по небето, добиваха формата на животни, растения.

Ели се разсмя, когато този с каубойската шапка седна на едно бюро и заговори на английски. Тя разбираше думите, но те нямаха смисъл. Огледа се. Цялата стая бе започнала да се накланя, странно как телевизорът не се търкулна на пода. Говорът на каубоя отекваше в главата й. Ели потърси с поглед дистанционното, но то беше пръснато на парчета по масата и пода.

Трябва да му затворя устата.

Ели се свлече на пода, допълзя до телевизора, морфинът бушуваше в нея, тя се смееше на фигурите, които се размазваха на цветни петна. Нямаше сили. Просна се пред телевизора, а цветните петна плуваха в очите й.

* * *

Няколко деца още се спускаха с шейни по наклона между улица Бьорнсон и полянката при парковата алея. Склонът на смъртта, както го наричаха незнайно защо. Три сенки се спуснаха едновременно от върха и прозвуча шумна псувня, когато едната от тях се изтърси в храстите, както и смехът на останалите, които продължиха надолу, прелетяха над вдлъбнатината и се приземиха с приглушено трополене.

Лаке спря, погледна надолу. Виргиния се опитваше внимателно да го влачи със себе си:

— Хайде де, Лаке.

— Толкова е трудно, ужасно.

— Нямам сили да те нося, ще знаеш!

Лаке изсумтя или изпръхтя, после се закашля. Пусна се от нея и извърна глава към склона с шейните.

— По дяволите, тук децата се спускат с шейни, а там… — посочи вяло към моста долу под възвишението — … там са убили Йоке.

— Хайде, не мисли все за това.

— Как да не мисля? Може да го е убило някое от тези деца.

— Не ми се вярва.

Тя хвана ръката му, за да я преметне пак през рамото си, но Лаке я дръпна.

— Не, мога да вървя.

Пробва да тръгне алеята. Снегът скърцаше под краката му. Виргиния стоеше и го гледаше. Ето го, мъжа, когото обичаше, а не можеха да живеят заедно.

Беше опитала.

Преди осем години, когато дъщеря й се изнесе от вкъщи, Лаке дойде. И тогава Виргиния работеше в супермаркет ИКА на улица Арвид Мьорне, над Китайския парк. Живееше сама в двустаен апартамент с кухня на Арвид Мьорне, само на три минути от работата й.

През четирите месеца на тяхното съжителство Виргиния така и не успя да разгадае с какво всъщност се занимава Лаке. Разбираше от електричество — монтира реостат на лампата във всекидневната. Умееше да готви — на няколко пъти я изненада с фантастични вечери с риба. Но какво работеше?

Седеше в апартамента, излизаше на разходки, говореше с хората, четеше огромни количества книги и вестници. И толкова. За Виргиния, започнала работа още след училище, този начин на живот оставаше непонятен. Беше го питала:

— Лаке, не искам да… но какво правиш всъщност? Откъде печелиш пари?

— Нямам никакви пари.

— Хайде де, все пак имаш.

— Това е Швеция. Изнеси стол на тротоара. Седни и чакай. Ако си достатъчно търпелив, все ще се появи някой и ще ти даде пари. Или ще се погрижи за теб по някакъв начин.

— Така ли гледаш и на мен?

— Виргиния… Щом ми кажеш: „Лаке, отивай си“ — и си тръгвам.

Тя го каза след още един месец. Той си събра дрехите в една чанта, книгите в друга. И си тръгна. След това не го видя половин година. И по това време започна да пие повече, сама.

Когато се срещнаха отново, Лаке беше променен. По-тъжен. През тези шест месеца живял при баща си, който чезнел от рак в къща някъде в Смоланд. След като починал, Лаке и сестра му наследили къщата, продали я и си разделили парите. Делът на Лаке стигал за апартамент с нисък наем в кооперация в Блакеберг и той се беше върнал.

През последвалите години двамата се срещаха все по-често в китайския ресторант, където Виргиния беше започнала да се отбива през вечер. Понякога се прибираха заедно, любеха се кротко и по негласна договорка Лаке го нямаше, когато тя се прибираше от работа на следващия ден.

Бяха двойка без ангажимент — случваше се да минат два-три месеца, без да споделят леглото, и това ги устройваше идеално, както и сега.

Подминаха супермаркет ИКА с рекламите за евтина кайма и „Яж, пий и се радвай“. Лаке спря, изчака я. Когато Виргиния го настигна, той сгъна лакът и тя го хвана под ръка. Лаке кимна към магазина.

— Как е работата?

— Както винаги. — И посочи: — Тази я правих аз.

Табела, на която пишеше ДОМАТИ НА КУБЧЕТА. ТРИ КОНСЕРВИ — 5 КРОНИ.

— Чудесна е.

— Мислиш ли?

— Да. Веднага ми се доядоха домати на кубчета.

Тя леко го сръчка. Усети ребрата му с лакътя си.

— Ти изобщо помниш ли какво е храна?

— Няма нужда да…

— Знам, обаче…

* * *

— Ееелиии… Ееелиии…

Гласът от телевизията беше познат. Ели искаше да се дръпне назад, но тялото не я слушаше. Само ръцете й бавно се влачеха по пода, търсеха нещо, за което да се хванат. Намери кабел. Стисна го здраво с едната ръка, сякаш беше спасително въже през тунела, в чийто далечен край беше телевизорът и й говореше.

— Ели… къде си?

Главата й беше твърде тежка, за да я вдигне от пода; успя само да извърти очи към екрана и, разбира се, там видя… Него.

Върху копринената Му дреха падаха до раменете светлите кичури на русата перука от истинска коса, заради която женственото Му лице изглеждаше по-малко, отколкото беше в действителност. Тънките начервени устни се бяха изпънали в усмивка, подобна на порезна рана върху напудреното бяло лице.

Ели успя да повдигне глава на милиметър от пода и видя цялото Му лице. Сини, детски големи очи, а над тях… въздухът изригна от дробовете й на тласъци, главата й се удари в пода, чак носният й хрущял изпука. Забавно. Той беше с каубойска шапка.

— Ееелиии…

Още гласове. Детски гласове. Ели пак се надигна, едва задържа главата си изправена, като бебе. От носа към устата й се стичаха капки от болната кръв. Мъжът беше разперил ръце в приветствен жест, виждаше се червената подплата на дрехата Му. Тя се мърдаше, трептеше, състоеше се от устни. Стотици детски усти, изкривени от болка, те нашепваха историята си, историята на Ели.

— Ели… върни се вкъщи…

Ели изхлипа, зажумя. Чакаше студената ръка да я хване за врата. Нищо не се случи. Пак отвори очи. Картината се беше променила. Сега видя дълга върволица бедно облечени деца. Те се тътреха през заснежена равнина към леден замък далеч на хоризонта.

Това не е истина.

Ели плю в телевизора. Кръвта опръска белия сняг и се стече по ледения замък.

Това е илюзия.

Ели дръпна спасителното въже, за да се измъкне от тунела. Нещо щракна, щепселът изскочи от контакта и телевизорът угасна. По тъмния екран се стичаха лепкави струйки кървава слюнка, капеха по пода. Ели отпусна глава върху ръцете си и потъна в тъмночервен водовъртеж.

* * *

Виргиния забърка бърза яхния от накълцано месо, лук и домати на кубчета, а през това време Лаке се къпеше. Бавно и спокойно. Когато сготви, тя влезе при него в банята. Той седеше във ваната с наведена глава, слушалката на душа висеше на шията му. Прешлените му бяха като топчета за пинг-понг под кожата на гърба.

— Лаке? Яденето е готово.

— Добре. Добре. Много ли се забавих?

— А, не. Само че току-що позвъниха от водоснабдяването и казаха, че водните им запаси са на привършване.

— Какво?

— Хайде, идвай. — Тя откачи хавлията си от закачалката и му я подаде.

Той се изправи във ваната, като се хвана с две ръце за ръбовете й. Виргиния се изуми при вида на измършавялото му тяло. Лаке забеляза и каза:

— И ето го, излезе от водата, богоподобният, красив наглед.

След това ядоха, разделиха си бутилка вино. Лаке не яде много, но поне хапна нещо. Изпиха още една бутилка в хола, после си легнаха. Някое време лежаха един до друг, гледаха се в очите.

— Прекратих хапчетата.

— Аха. Добре, ако не искаш…

— Не, вече нямам нужда. Спря ми цикълът.

Лаке кимна. Замисли се. Погали я по бузата.

— Криво ли ти е?

Виргиния се усмихна.

— Ти май си единственият ми познат, който би се сетил да попита такова нещо. Да, малко. Като че ли… да, това ме правеше жена. Е, вече не съм.

— Тц. За мен си.

— Така ли?

— Да.

— Ела тогава.

Той я послуша.

* * *

Гунар Холмберг влачеше крака през снега, за да не оставя следи, които да объркат следователите, спря и се вгледа в отпечатъците от стъпки откъм къщата. Светлината на огъня озаряваше снега в златисточервено, а от топлината му се изпоти челото.

Холмберг беше изтърпял доста присмех заради донякъде наивната си вяра в изначалната доброта на младите. Заради тази вяра упорито обикаляше училищата, водеше многобройни и продължителни разговори с младежи, кривнали от правия път. И заради нея беше толкова унил от това, което виждаше.

Следите в снега бяха от малки обувки. Дори не можеше ги нарече младежки, не, бяха детски обувки. Малки, ясни отпечатъци, на значително разстояние един от друг. Някой бе тичал. Бързо.

С крайчеца на окото си забеляза приближаването на стажанта Ларшон.

— За Бога, влачи си краката!

— Ох, съжалявам!

Ларшон се заплъзга напред и стигна до Холмберг. С големите си опулени очи, сякаш непрестанно учудени, стажантът се взря сега в следите по снега.

— По дяволите!

— Абсолютно точно казано. Дете е.

— Да, но… това е направо… — Ларшон проследи с поглед стъпките. — Троен скок.

— Да, на голямо разстояние са.

— Повече от голямо, това е… Прекалено дълъг разкрач.

— Какво искаш да кажеш?

— Тренирам бягане. Не бих могъл да тичам така. С такъв разкрач… И то по целия път.

Стафан изскочи между къщите, провря се през групата зяпачи, които гледаха как санитари вкарват в линейката труп на жена със синьо покривало.

— Казвай — рече Холмберг.

— Ами… следите са до… пътя за Белста и после… няма как… да се проследят нататък… заради колите… трябва да… се търсят с кучета.

Холмберг кимна, заслушан с едно ухо в разговора до тях. Съсед, свидетел на част от станалото, излагаше впечатленията си пред един от следователите.

— Първо си помислих, че са някакви фойерверки, нали. После видях ръцете… ръце, които махаха. И тя излезе оттук, през прозореца… излезе…

— Значи прозорецът е бил отворен?

— Да, отворен. И тя излезе през него… а къщата гореше. Тогава забелязах. Че къщата гори зад нея… и тя излезе… мили Боже! Тя гореше, нали, цялата. И тръгна така…

— Извинете. Вървяла е? Не е тичала?

— Ами не. Точно това беше адски… вървеше. Махаше с ръце ей така, сякаш… не знам. После се спря. Разбирате ли? Спря се. Гореше цялата. Спря се ей така. И се огледа. Все едно… най-спокойно. И пак тръгна. И тогава като че ли… Никаква паника, нищо, тя… по дяволите… тя дори не крещеше. Нито гък. Само… свлече се ей така. Падна на колене. И… буф. В снега.

И тогава сякаш… не знам… цялата работа беше адски странна. И аз просто… хвърлих се вътре и взех одеяло, две одеяла, изтичах навън и… я угасих. Дявол да го вземе, значи… както лежеше там, беше… неее, по дяволите!

Мъжът закри лице с почернелите си от сажди ръце, тресеше се от плач. Криминалистът сложи ръка на рамото му.

— Може утре да продължим с показанията. Но не сте видели някой друг да напуска къщата?

Мъжът поклати глава и следователят си записа нещо в бележника.

— Добре. Ще ви потърся утре. Искате ли да помоля санитарите да ви дадат някакво успокоително, преди да потеглят, за да можете да заспите?

Мъжът бършеше сълзите от очите си. Ръцете му оставяха черни ивици от сажди по бузите.

— Не. Имам вкъщи… за всеки случай.

Гунар Холмберг извърна глава към горящата къща. Усилията на пожарникарите бяха дали резултат и вече почти не се виждаха пламъци. Само тъмен пушек се издигаше към нощното небе.

* * *

Докато Виргиния отваряше обятията си за Лаке, докато съдебните следователи вземаха отпечатъци от следите в снега, Оскар стоеше на прозореца си и гледаше навън. Снегът беше засипал храстите под прозореца и бялата пряспа беше толкова голяма, че сякаш можеше да се използва за зимна пързалка.

Тази вечер Ели не се появи.

Оскар стоя, разхожда се, мота се, люля се, мръзна долу на детската площадка от седем и половина до девет. Никаква Ели. В девет видя майка си на прозореца и се прибра, изпълнен с лоши предчувствия. „Далас“ и кифлички с какао, въпросите на майка му — за малко да й разкаже, но се въздържа.

Сега часът беше малко след дванайсет и той унило стоеше на прозореца. Открехна го, вдиша студения нощен въздух. Наистина ли бе дръзнал да се опълчи само заради нея? Или и заради себе си?

Да.

Но най-вече заради нея.

За съжаление. Така си беше. Ако го нападнат в понеделник, вече няма да има нито силата, нито желанието да се опре. Знаеше го. Отпадаше и ходенето на тренировката в четвъртък. Нямаше защо.

Остави прозореца притворен с крехката надежда, че тя ще се върне тази нощ. Ще го повика. Щом може да излиза посред нощ, може и да се върне по-късно.

Оскар се съблече и отиде да си легне. Почука по стената. Никакъв отговор. Зави се презглава и коленичи на леглото. Сключи ръце, притисна чело към тях и зашепна:

— Мили Боже. Нека да се върне. Вземи ми всичко, което поискаш. Комикси, книги, всичко, което имам. Каквото поискаш. Само направи така, че да се върне. При мен. Моля те, моля те, Боже!

Остана така под завивката, докато му стана толкова топло, че се изпоти. Подаде глава навън, отпусна я на възглавницата. Сви се, затвори очи. Представи си Ели, Йони и Мике, Томас. Майка си. Татко си. Дълго време лежа и си представя разни образи, после те заживяха свой собствен живот, а той се унесе в сън.

 

 

С Ели седяха на една люлка и се люлееха все по-нависоко. Високо и още по-високо, докато тя се откачи от синджирите и полетя към небето. Държаха се здраво за нея, коленете им се притискаха едни в други и Ели пошепна:

— Оскар. Оскар…

Той отвори очи. Глобусът беше угасен и лунната светлина оцветяваше всичко в синьо. Джийн Симънс го гледаше от стената срещу леглото, плезеше се с дългия си език. Той се сви на кълбо, затвори очи. И пак чу шепота.

— Оскар…

Идваше откъм прозореца. Отвори очи и погледна натам. Видя отвън очертанията на малка глава. Отметна завивката, но преди да успее да стане, Ели пошепна:

— Чакай. Лежи си. Може ли да вляза?

Оскар прошепна:

— Дааа…

— Кажи ми да вляза.

— Влез.

— Затвори очи.

Оскар стисна клепачи. Прозорецът се отвори и в стаята се усети студен полъх. После се затвори безшумно. Той чу дишането на Ели, пошепна:

— Може ли да гледам?

— Чакай.

Разтегателният диван в съседната стая изскърца. Майка му стана. Оскар лежеше със затворени очи, усети как някой издърпа завивката и зад него се шмугна студено голо тяло, изтегли завивката над двама им и се сгуши зад гърба му.

Вратата на стаята му се отвори.

— Оскар?

— Мм.

— Ти ли говориш?

— Не.

Майка му остана на прага, заслуша се. Ели не помръдваше зад гърба му, притиснала чело между плешките му. Топлият й дъх се спускаше към кръста му.

Майка му поклати глава.

— Сигурно са онези съседи. — Пак се ослуша за миг, пожела му „Лека нощ, слънчице“, и затвори вратата.

Оскар остана сам с Ели. Чу шепот зад гърба си.

— Онези съседи?

— Шт.

Диванът отново изскърца, майка му си лягаше. Той вдигна очи към прозореца. Затворен беше.

Студена ръка се плъзна покрай стомаха му и се отпусна на гърдите му, над сърцето. Той я притисна с двете си ръце да я стопли. Другата ръка се провря под мишницата му, продължи по гърдите и се пъхна между дланите му. Ели обърна глава и допря бузата си до гърба му.

Стаята се изпълни с нова миризма. Оскар усети слабия мирис на бащиния си мотопед, току-що зареден. Бензин. Наведе глава, помириса ръцете й. Точно така. От тях беше.

Дълго лежаха така. Когато чу равномерното дишане на майка си, която беше заспала, когато ръцете им станаха толкова топли, че започнаха да се потят над сърцето му, той пошепна:

— Къде беше?

— За храна.

Устните й гъделичкаха рамото му. Тя си измъкна ръцете и се обърна по гръб. Оскар остана в същата поза още миг, загледан в очите на Джийн Симънс. После се обърна по корем. Подозираше, че малките фигурки от тапета надзъртат любопитно към нея иззад главата й. Очите й бяха широко отворени, синьо-черни на лунната светлина. Оскар усети тръпки да полазват по ръцете му.

— Къде е баща ти?

— Няма го вече.

— Няма го вече? — Оскар повиши глас, без да иска.

— Шт. Все едно.

— Ама… какво… той…

— Все едно.

Оскар кимна, за да я увери, че няма да разпитва повече, и Ели пъхна ръце под главата си, загледана в тавана.

— Чувствах се самотна. Затова дойдох. Нали може?

— Да. Ама… ти си съвсем гола.

— Извинявай. Неприятно ли ти е?

— Не. Но не замръзваш ли?

— Не. Не.

Белите кичури в косата й бяха изчезнали. И на вид беше по-добре от вчера. Бузите й бяха по-обли и дори й се появиха трапчинки, когато Оскар попита на шега:

— Надявам се, не си минала така покрай „будката на любовника“?

Ели се разсмя, после си придаде сериозен вид и каза със задгробен глас:

— Да. И знаеш ли какво? Той подаде глава и извика: „Елааа… елааа… ще ти дам бонбооони и банаааниии…“.

Оскар зарови лице във възглавницата, Ели се завъртя към него, прошепна в ухото му:

— Елааа… желииирани бонбони…

Оскар прихна във възглавницата:

— Не, не!

Продължиха играта известно време. После тя погледна гръбчетата на книгите на полицата и Оскар й разказа накратко любимата си: „Мъглата“ от Джеймс Хърбърт. Гърбът на Ели се белееше като лист хартия в тъмното, както лежеше по корем и разглеждаше полицата.

Той премести ръката си толкова близо до кожата й, че усети нейната топлина. После прокара върховете на пръстите си по гърба й, пошепна:

— Колко босички крачета тичаха по парапета.

— Мм. Осем?

— Осем крачета.

След това Ели повтори същото с него, само че той не познаваше като нея. Затова пък я би на камък, ножица, хартия. Седем на три. Повториха и тази игра. Тогава победи с девет на едно. Ели дори се понацупи.

— Ти май знаеш какво ще избера?

— Да.

— Откъде?

— Просто знам. Винаги е така. Изниква ми като картина.

— Хайде пак. Сега няма да мисля. Ще карам направо.

— Пробвай.

Играха пак. Оскар победи с осем на две. Ели се престори на сърдита и се обърна към стената.

— Няма да играя с теб. Ти мамиш.

Оскар гледаше белия й гръб. Смее ли? Да, сега е моментът, когато не го гледа.

— Ели… Ще ходиш ли с мен?

Тя се обърна. Издърпа завивката до брадичката си.

— Къде?

Оскар се загледа в гръбчетата на книгите, сви рамене.

— Ами… в смисъл да сме заедно.

— В какъв смисъл „заедно“?

Гласът й прозвуча мнително, недоверчиво. Оскар побърза да довърши:

— Но сигурно вече си имаш приятел в училище.

— Не, обаче… Оскар, не мога… Аз не съм момиче.

Оскар изсумтя.

— А? Да не би да си момче?

— Не. Не.

— Какво си тогава?

— Нищо.

— Как така „нищо“?

— Аз не съм нищо. Не съм дете. Не съм възрастен. Не съм момче. Не съм момиче. Нищо.

Оскар прокара пръст по гръбчето на „Плъховете“, сви устни, поклати глава.

— Та да или не?

— С удоволствие, но… не може ли да си бъде както досега?

— … Може.

— Натъжих ли те? Да се целунем, ако искаш.

— Не!

— Не искаш ли?

— Не, не искам!

Ели сви вежди.

— Прави ли се нещо специално, когато ходиш с някого?

— Не.

— Просто е… както обикновено?

— Да.

Тя грейна, сключи ръце на корема си и погледна Оскар.

— Тогава да. Ще ходим.

— Така ли?

— Да.

— Супер.

Оскар продължи да изучава гръбчетата на книгите с тиха радост в душата. Ели лежеше неподвижно, чакаше. След малко попита:

— Това ли беше?

— Да.

— Не може ли да полежим както преди малко?

Оскар се обърна с гръб към нея. Тя го обгърна с ръце и той ги хвана в своите. Лежаха така, докато не започна да му се доспива. Клепачите му натежаха, трудно можеше да ги държи отворени. Преди да се унесе в сън, той каза:

— Ели?

— М?

— Радвам се, че дойде.

— Да.

— Защо… миришеш на бензин?

Ели го прегърна по-силно, притисна ръцете им към сърцето му. Стаята около Оскар се уголеми, стените и таванът се раздалечиха, подът изчезна и когато усети как леглото му се носи свободно във въздуха, той разбра, че е заспал.