Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (20)

Понеделник
9 ноември

Сини трепкащи светлини по тавана.

Оскар лежи на леглото си със сключени под главата ръце.

Отдолу има два кашона. В единия има пари, огромно количество банкноти, и две бутилки технически спирт, в другия — главоблъсканици.

Кашонът с дрехи остана там.

За да ги прикрие, Оскар е подпрял пред тях играта си хокей. Утре ще ги свали в мазето, ако има сили. Майка му гледа телевизия, вика му нещо — давали блока им. Достатъчно е да стане и да погледне през прозореца, за да види същото, но от друг ъгъл.

Оскар прехвърли кашончетата от балкона на Ели на своя още по светло, докато Ели се къпеше. Когато излезе от банята, раните по гърба му бяха заздравели, а той самият бе леко опиянен от алкохола в кръвта.

Лежаха заедно на леглото, прегърнати. Оскар разказа за случката в метрото. Ели отвърна:

— Съжалявам. Заради мен е всичко.

— Не. Няма нищо.

Мълчание. Дълго. После Ели попита деликатно:

— Ти би ли искал… да станеш като мен?

— Не… Да съм с теб — да, но…

— Естествено. Добре те разбирам.

Щом се здрачи, най-сетне станаха, облякоха се. Стояха прегърнати в хола, когато чуха резачката. Разбиваха бравата.

Изскочиха на балкона, прехвърлиха се през парапета, приземиха се доста меко в храстите долу.

Откъм апартамента се чу някой да казва:

— Какво, по дяволите…

Скриха се под балкона. Но вече нямаха време.

Ели извърна лице към Оскар и каза:

— Аз…

Замълча. После залепи целувка на устните му.

Оскар се взря за секунди в очите му. И видя… себе си. Но много по-добър, по-красив, по-силен, отколкото се възприемаше. Погледнат с любов.

За секунди.

Гласове в съседния апартамент.

Последното, което Ели направи, преди да станат, бе да откъсне листа с морзовата азбука. Сега в стаята, където бе лежал и му бе почуквал, трополят чужди крака.

Оскар допира длан до стената.

— Ели…