Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (16)

Неделя
8 ноември (вечер)

Общественият интерес към издирването в Юдарн достигна небивали мащаби. Вечерните вестници не смятаха, че е редно пак да публикуват фоторобота на убиеца — надяваха се на снимки от залавянето. Но поради липсата на такива и двата вестника публикуваха снимката с овена.

„Експресен“ дори я помести на първа страница.

Все пак в тази снимка поне имаше известен драматизъм. Изкривеното от напрежение лице на полицая, запънатите крака на овена, отворената му уста. Едва ли не се чуваше пъхтенето и блеенето.

Единият вестник се бе свързал с кралския дворец за коментар. Защото именно кралските овце бяха третирани по този начин от полицията. Кралят и кралицата обаче два дни по-рано бяха оповестили, че очакват третото си дете, и може би сметнаха новината за достатъчна. Дворцовата администрация се въздържа от коментар.

Разбира се, посветиха няколко страници и на карти на Юдарн и западните предградия. Къде е бил видян заподозреният, как се провежда полицейското издирване. Но читателите знаеха вече всичко това. А снимката с овена беше нещо ново и впечатляващо.

„Експресен“ дори си бе позволил малка шегичка. Текстът под снимката започваше с: „Вълк в овча кожа?“.

Всички се посмяха, а имаха нужда от това. Защото се страхуваха. Същият онзи, който бе убил двама души, или трима, сега отново беше на свобода, на децата пак бе забранено да излизат, понеделнишкият училищен излет в Юдарн бе отменен.

И над всичко това тегнеше ням гняв, задето един човек, един-единствен човек имаше цялата власт над животите на толкова много хора с гибелната си сила и… безсмъртието си.

Да. Всички експерти и професори, канени за коментар в пресата и телевизията, казваха едно и също: няма никакъв начин той да е жив. И на следващия въпрос отговаряха, че бягството му е също толкова невъзможно.

Един доцент от Дандерюд направи лошо впечатление в „Актуално“, като заяви с нервен тон:

— Той доскоро беше на командно дишане. Знаете ли какво означава това? Означава, че човек не може да диша самостоятелно. Добавете и падане от трийсет метра…

Тонът на доцента подсказваше, че репортерът е идиот и цялата тази история е скалъпена от медиите.

И така, всичко се превърна в каша от догадки, нелепости, слухове и — естествено — страх. Нищо чудно, че публикуваха овчата снимка напук на всичко. Тя поне беше нещо конкретно. Тиражирана в цялото кралство, тя стигна до хората.

 

 

Лаке я видя, когато с последните пари си купи пакет червени „Принс“ от „будката на любовника“ на път за дома на Йоста. Бе проспал целия следобед и се чувстваше като Расколников, светът бе мъгливо нереален. Хвърли поглед на овчата снимка и кимна замислено. В сегашното състояние не видя нищо чудно полицията да лови овце.

Едва по пътя към Йоста снимката изплува в съзнанието му и той си помисли: „Какво беше това, по дяволите?“, само че не му се връщаше да провери. Запали цигара и продължи.

Оскар я видя, щом се прибра вкъщи, след като бе убил следобеда, обикаляйки из Велингбю. На метростанцията се размина с Томи. Томи беше нервен и развълнуван, подхвърли, че направил „нещо адски яко“, но не успя да разкаже повече, защото вратите се затвориха. На кухненската маса вкъщи намери бележка: тази вечер майка му щяла да е на вечеря с хористите. Яденето е в хладилника, рекламите са разнесени, целувки.

Вечерният вестник беше на дивана в кухнята. Оскар погледна овчата снимка и изчете всичко за преследването. След това се залови с нещо поизоставено: да изреже и запази статиите за ритуалния убиец от вестниците през последните дни. Извади камарата вестници от килера, скицника с изрезки, ножица, лепило, и започна.

 

 

Стафан я видя на около двеста метра от мястото, където беше направена. Не успя да хване Томи и след няколко разменени думи с отчаяната Ивон побърза към Окесхув. Там някой вече бе нарекъл непознатия колега „овчаря“, но той не разбра закачката, докато не видя часове по-късно вечерния вестник.

Полицейските шефове побесняха от тази нетактичност на пресата, но полицаите, участници в произшествието, се забавляваха. С изключение на самия „овчар“, разбира се. Наложи му се седмици наред да търпи от колегите „беее“ или „хубав пуловер, от овча вълна ли е?“.

 

 

Йони я видя, когато четиригодишното му братче — полубратче — Кале дойде при него с подарък. Дървено кубче, което бе увил в първата страница от днешния вестник. Йони го изгони от стаята си с думите, че не му се занимава с него, и заключи вратата. Извади отново албума, погледна снимките на баща си, истинския си баща, който не беше и на Кале.

След миг чу пастрока си да бучи на малкия, задето е съсипал вестника. Тогава Йони разгъна подаръка, завъртя кубчето между пръстите си, докато гледаше овчата снимка. Засмя се и ухото го заболя. Прибра албума в торбата си за физическо, най-сигурно бе да го съхранява в училище, после се отдаде на размисли какво, по дяволите, да предприеме срещу Оскар.

Овчата снимка щеше да даде начало на лек спор за етиката на фотожурналистиката, обаче бе включена в новогодишния подбор на най-добрите снимки за годината и в двата вестника. Заловеният овен през лятото потегли към пасищата на Дротнингхолм, завинаги в неведение за своя звезден миг.

* * *

Виргиния е увита в юрганите и одеялата. Очите й са затворени, тялото й не трепва. След миг тя ще се събуди. Лежала е така единайсет часа. Телесната й температура е спаднала до 27 градуса, колкото е температурата в гардероба. Сърцето й бие с четири много слаби удара в минута.

През тези единайсет часа организмът й се е променил необратимо. Стомахът и белите дробове са се нагодили към нов начин на живот. Най-интересното от медицинска гледна точка е появата и развитието на кистозно образувание в синусовия възел на сърцето — водача на сърдечните съкращения. То вече двойно се е уголемило. Туморното разрастване на чуждите клетки напредва безпрепятствено.

Ако можеше да се вземе проба от тези чужди клетки, да се анализират с микроскопско изследване, щеше да се види нещо, което всеки кардиолог би нарекъл недомислица, объркване на пробите. Безвкусна шега.

Туморът в синусовия възел е от мозъчни клетки.

Да. В сърцето на Виргиния се образува отделен мъничък мозък. Този нов мозък е бил зависим от големия по време на изграждането си. Сега обаче е самостоятелен и това, което Виргиния усети в един ужасяващ миг, е самата истина: той ще живее дори и тялото да умре.

Виргиния отвори очи и разбра, че е будна. Знаеше го, въпреки че вдигането на клепачите не промени нищо. Беше тъмно като преди. Само че съзнанието й се пробуди. Да. Съзнанието й премигна за нов живот, а същевременно нещо друго бързо изчезна.

Сякаш…

Сякаш отиваш в лятна вила, останала необитавана през зимата. Отваряш вратата, посягаш към ключа за лампата и в момента, когато я палиш, чуваш бързо тупкане, драсване на ноктенца по пода и забелязваш плъх, който се шмугва под кухненската мивка.

Гадост. Знаеш, че е живял тук, докато те е нямало. Че смята къщата за своя. Че ще се появи отново веднага щом угасиш лампата.

Не съм сама.

Чувстваше устата си като от хартия. Не си усещаше езика. Остана да лежи, замислена за къщичката, която тя и Пер, бащата на Лена, наемаха няколко лета, когато дъщеря им беше малка.

Свърталището на плъхове, което бяха открили в дъното под кухненската мивка. Бяха изгризали няколко празни кутии от мляко и една от корнфлейкс, построили си бяха нещо като къщичка, фантастична конструкция от разноцветни картончета.

Виргиния изпита дори чувство на вина, когато изсмука малката къщичка с прахосмукачката. Не, нещо повече. Суеверно чувство на натрапване. Когато пъхна студения механичен хобот на прахосмукачката в това фино, крехко нещо, което плъхът бе градил цяла зима, стори й се, че прогонва някакъв добър дух.

И беше права. Когато плъхът, вместо да се хване в капан, продължи да яде от продуктите им, макар да беше лято, Пер разпръсна отрова. Караха се за това. Караха се за много неща. За всичко. Към началото на юли гадината умря някъде в дупка в стената.

Онова лято, докато вонята от мъртвото тяло на плъха пълнеше къщата, бракът им се разпадна. Прибраха се в града седмица по-рано от предвиденото, тъй като не понасяха нито смрадта, нито самите себе си. Добрият дух ги бе напуснал.

Какво ли е станало с къщата? Дали живее някой там сега?

Дочу писукане, съскане.

Тук има плъх! Между одеялата!

Паникьоса се.

Както си беше омотана, тя се дръпна, удари се във вратите на гардероба и те зейнаха, а Виргиния се строполи на пода. Зарита с крака и заблъска с ръце, докато най-сетне успя да се освободи. В погнусата си допълзя на леглото, сви се в ъгъла, притиснала колене до брадичката си, втренчи се в камарата юргани и одеяла, за да долови някакво възможно движение. Видеше ли помръдване, щеше да изкрещи. Да изкрещи така, че целият блок да дотърчи с чукове, брадви и да удря по купчината завивки, докато плъхът умре.

Най-горният юрган беше зелен на сини точки. Това там да не беше мръдване? Тя си пое дъх да изкрещи и отново чу писукането и съскането.

Аз… дишам.

Да. Това бе последното, което установи на заспиване: че не диша. Сега дишаше отново. Пое си пробно въздух и пак се чу писукането, съскането. Идваше от трахеята й. Гърлото й беше пресъхнало, докато бе спала, и сега сякаш скърцаше. Виргиния се прокашля и усети в устата си гнил вкус.

Спомни си. Всичко.

Погледна ръцете си. Бяха в ивици засъхнала кръв, но нямаше рани, нито пък белези. Разгледа мястото в сгъвката на лакътя, където знаеше, че бе рязала поне два пъти. Едва забележима розова ивичка. Може би. Иначе всичко беше зараснало.

Потърка очи и погледна часовника. Шест и петнайсет. Вечер. Тъмно. Пак се обърна към зеления юрган на сини точки.

Откъде идва светлината?

Горната лампа беше угасена, навън се бе свечерило, щорите бяха спуснати. Как става така, че тя вижда ясно всички очертания и цветове? В гардероба беше тъмно като в рог. Там не виждаше нищо. Но сега… светло като посред бял ден.

Винаги се процежда мъничко светлина.

Дишаше ли?

Не можеше да прецени. Щом помислеше за дишането, започваше да го следи. Може би дишаше само докато мислеше за дишането.

Но онова първо вдишване, което бе взела за плъхски писък… то стана, без да го мисли. Всъщност просто беше като…

Тя стисна очи.

Тед.

Беше присъствала на раждането му. След зачеването на Тед Лена повече не видя баща му. Някакъв финландски бизнесмен, който дошъл на конференция в Стокхолм, и прочее. Така че Виргиния присъства на раждането. Примоли се да присъства.

И ето, сега си го припомни. Първото вдишване на Тед.

Как се беше появил. Малко телце, лигаво, лилаво, почти нечовешко. Щастието, което изпита, безпокойството, докато не вдиша. Акушерката, която спокойно пое малкото създание в ръце. Виргиния си помисли, че ще обърне телцето надолу с главата, ще го потупа по дупето, но още щом го взе, от устата му се изду балонче. Балонче, което растеше, растеше… и се пукна. Тогава се чу плачът, първото проплакване. И той започна да диша.

И?

Това ли беше първото съскащо вдишване на Виргиния? Писукане… на новородено?

Тя се разгъна, легна по гръб. Продължи да връща лентата от раждането в съзнанието си. Как й дадоха да измие Тед, понеже Лена беше твърде изтощена, бе загубила твърде много кръв. Да. След като той се роди, започна обилно кръвотечение и сестрите едва успяваха да попиват с книжните кърпи, голямо количество кърпи. Постепенно спря от само себе си.

Куп окървавени кърпи, тъмночервените ръце на акушерката. Спокойствието, ефикасните действия въпреки всичката… кръв. Всичката кръв.

Жажда.

Устата й лепнеше и тя взе да превърта спомена напред-назад, фокусираше се на всичко, което беше в кръв: ръцете на акушерката — да оближе тези ръце, окървавените смачкани кърпи по пода — да ги захапе, да ги осмуче, кръвта между бедрата на Лена, тя течеше на тънка струйка, да…

Скочи конвулсивно от леглото, изтича приведена до банята и вдигна с трясък капака на тоалетната, наведе глава над чинията. Нищо. Само сухи, мъчителни спазми. Подпря чело на ръба на тоалетната чиния. Картините от раждането се заредиха отново.

Неискамнеискамнеис…

Удари чело в порцелана и в главата й изригна гейзер от леденопрозрачна болка. Всичко стана светлосиньо пред очите й. Усмихна се и падна странично на килимчето в банята, което…

Струваше 14,90, но ми го дадоха за десетачка, понеже леко се проскуба, когато касиерката дръпна етикета с цената, а когато излязох на площада пред „Оленс“, един гълъб кълвеше остатъци от пържени картофки от захвърлена картонена кутия, гълъбът беше сивосинкав… беше… срещу слънцето…

Не знаеше колко време е лежала в безсъзнание. Една минута, един час? Може би само няколко секунди. Но нещо се бе променило. Чувстваше се спокойна.

Пухкавото килимче в банята галеше бузата й, както си лежеше, загледана в проядената от ръжда тръба, която се спускаше от мивката и влизаше в пода. Помисли си, че формата й е красива.

Силна миризма на урина. Не се беше подмокрила, не, това… Беше миризма от урината на Лаке. Изви тяло, доближи нос до пода под тоалетната чиния, подуши го. Лаке… и Морган. Не разбираше откъде го знае, обаче знаеше: Морган беше опикал до тоалетната чиния.

Но Морган не е идвал тук.

Впрочем. Точно така. Онази вечер, нощ, когато я донесоха вкъщи. Вечерта на нападението. Ухапването. Да. Разбира се. Всичко си дойде на мястото. Морган беше тук, Морган се изпика, тя лежеше на дивана след ухапването, а сега можеше да вижда в тъмното, светлината не й понасяше, пиеше й се кръв и…

Вампир.

Това е. Не си бе навлякла никаква рядка и неприятна болест, която да лекува в болница, с психиатър или с…

Фототерапия!

Разсмя се, закашля се, обърна се по гръб на пода, погледна тавана, премисли всичко. Бързо зарастващите рани, въздействието на слънцето върху кожата й, кръвта. Изрече го на висок глас.

— Аз съм вампир.

Та това беше невъзможно. Нали не съществуват. И все пак й олекна. Сякаш някакво напрежение в главата й спадна. Сякаш се отърва от бреме. Не беше нейна вината. Гадните представи, ужасиите, които си бе причинявала цяла нощ. Всичко това беше извън нейната власт.

Беше… съвсем естествено.

Надигна се, пусна крана, седна на тоалетната чиния и се загледа в течащата вода, която бавно пълнеше ваната. Телефонът звънна. Чу го просто като някакъв сигнал, механичен звук. Не означаваше нищо. С никого не би могла да говори. Никой не би могъл да говори с нея.

* * *

Оскар не беше чел съботния вестник. Сега го бе разгърнал на кухненската маса. От доста време го държеше отворен на същата страница и препрочиташе текста под снимката отново и отново. Снимката, от която не можеше да откъсне очи.

Текстът разказваше за онзи, когото откриха замръзнал в леда при блакебергската болница. Как е бил намерен, как са го извадили. Имаше малка снимка на господин Авила, той сочеше към водата, към дупката в леда. В цитата от него журналистът бе поправил езиковите му особености.

Всичко това беше интересно и достойно за изрязване и запазване, но не в него се взираше, от друго не можеше да откъсне поглед.

Пуловерът на снимката.

Бяха намерили изцапан с кръв детски пуловер, натъпкан в якето на мъртвия. Имаше го на снимка, постлан върху неутрален фон. Оскар разпозна пуловера.

Не замръзваш ли така?

Под снимката пишеше, че мъртвият, Йоаким Бенгтсон, за последно е бил видян жив в събота, 24 октомври. Преди две седмици. Оскар си спомняше онази вечер. Когато Ели бе подредила кубчето. Той я погали по бузата, а тя избяга от двора. През нощта тя и нейният… онзи… се сдърпаха и онзи излезе.

Значи тогава го е извършила?

Да. Най-вероятно. На следващия ден изглеждаше много по-добре.

Той погледна снимката. Беше черно-бяла, но пишеше, че пуловерът е светлорозов. Авторът на статията си задаваше въпроса дали на съвестта на убиеца не тежи и още една млада жертва.

Момент.

Убиецът от Велингбю. В статията пишеше, че полицията има сериозни основания да смята, че убитият в леда е жертва на т.нар. ритуален убиец, дето го хванаха преди малко повече от седмица в закрития басейн във Велингбю, а после той избяга.

Да не е бил… онзи? Но… момчето в гората… него защо?

Оскар си спомни Томи, седнал на пейката долу на детската площадка, движението с пръста.

Закачен бил на едно дърво с прерязано гърло. Само шията. Хряаас.

Разбра. Разбра всичко. Всичките тези статии, които бе изрязал и запазил, предаванията по радиото, телевизията, всичките приказки, целия страх…

Ели.

Оскар не знаеше какво да прави. Какво би трябвало да направи. Затова отиде до хладилника и извади парчето лазаня, което му беше оставила майка му. Хапна я студена, докато продължаваше да разглежда статиите. Тъкмо я изяде, на стената се почука. Затвори очи, за да се съсредоточи. Вече знаеше азбуката наизуст.

А.З.И.З.Л.И.З.А.М.

Бързо стана от масата, влезе в стаята си, легна по корем на леглото и чукна:

Е.Л.А.Т.У.К.

Пауза. После:

А.М.А.Й.К.А.Т.И.

Оскар отвърна:

Н.Я.М.А.Я.

Майка му нямаше да се прибере преди десет. Имаха поне три часа на разположение. Оскар отпусна глава на възглавницата. За миг, съсредоточен в почукването, бе забравил за всичко.

Пуловерът… вестникът…

Оскар се сепна, понечи да стане, да прибере вестниците. Нали тя щеше да види… да разбере, че той…

После пак отпусна глава на възглавницата, не му пукаше.

Тихо свирване под прозореца. Той стана от леглото, отиде и надзърна. Тя стоеше долу, извърнала лице нагоре към светлината. Носеше твърде голямата карирана риза.

Оскар й направи знак с пръст: „Ела на вратата“.

* * *

— Не му казвай къде съм, нали?

Ивон се намръщи, с крайчеца на устата издиша дим към открехнатия кухненски прозорец, нищо не каза.

Томи изсумтя.

— Защо пушиш на прозореца?

На цигарата й се беше задържала толкова много пепел, че вече се огъваше. Томи я погледна, с показалец показа тръсване. Тя го игнорира.

— Защото Стафан не обича, а? Миризмата на цигарен дим.

Томи се облегна на кухненския стол, загледа се в пепелта и се зачуди какво ли всъщност има в нея, че да става така дълга, без да падне, махна с ръка пред лицето си.

— То и аз не обичам миризмата на цигарен дим. Особено като малък. Ама тогава не държеше прозореца отворен. А сега, гледай ти…

Стълбчето пепел падна върху бедрото на Ивон. Тя го изчисти и върху панталона й остана сива ивица. Вдигна към него ръката си с цигарата:

— Напротив, отварях. Почти винаги. Освен може би някой път, когато сме имали гости… ама ти ли, по дяволите, ще ми говориш за дим.

Томи се ухили.

— Е, не беше ли доста смешно?

— Не, никак. Представи си да беше настъпила паника. Ако всички… а онова корито, онзи…

— Купелът.

— Да, купелът. Пасторът насмалко да получи удар, беше като… целият купел почерня… Наложи се Стафан…

— Стафан, та Стафан…

— Да, Стафан. Той не е издал, че си бил ти. Каза ми колко е трудно за него, с неговите… принципи, да се изправи пред пастора и да го лъже право в очите, но той, за да те предпази…

— Е, взе да схващаш де!

— Какво да схващам?

— Че предпазва себе си.

— Той в никакъв случай не…

— Помисли малко.

Ивон дръпна дълбоко за последно, угаси цигарата в пепелника и незабавно запали нова.

— Бил… античен. Сега трябвало да се реставрира.

— И виновникът е доведеният син на Стафан. Как би прозвучало?

— Ти не си му доведен син.

— Не, но нали знаеш. Ако спомена на Стафан, че мисля да отида при пастора и да му кажа: „Аз го направих, казвам се Томи и Стафан ми е… нещо като пастрок“. Мислиш ли, че ще му хареса?

— Ще трябва да говориш с него.

— Не. Във всеки случай не днес.

— Не смееш.

— Говориш като дете.

— Ти се държиш като дете.

— Беше си смешно, поне малко, признай.

— Не, Томи. Не беше.

Той въздъхна. Не беше чак толкова тъп да не предвиди, че майка му щеше да побеснее, но все пак се надяваше тя някак да види комичното в тази случка. Ала тя беше на страната на Стафан. И Томи ще трябва да се примири с това.

Сега обаче проблемът, истинският проблем беше да си намери къде да живее. След като се оженят. Дотогава можеше да кърти в мазето в нощи като тази, когато Стафан идваше на гости. В осем щеше да приключи смяната му в Окесхув и да дойде направо тук. А Томи нямаше никакво намерение да кисне вкъщи и да слуша някакви назидания точно пък от тоя. Не.

Ето защо отиде в стаята си и взе от леглото юргана и възглавницата, докато Ивон пушеше в кухнята, загледана през прозореца. Когато се приготви, застана на вратата с възглавницата под едната мишница, навития юрган под другата.

— Добре. Аз тръгвам. Не му казвай къде съм, ако обичаш.

Ивон се обърна към него. Очите й бяха насълзени. Не се усмихна.

— Сега си като онзи път… когато дойде и щеше да… — думите засядаха в гърлото й.

Томи не помръдна. Ивон преглътна, прокашля се и го погледна със съвсем чисти очи, каза тихо:

— Томи… Какво да правя?

— Не знам.

— Дали да?…

— Не. Не и заради мен. Каквото — такова.

Ивон кимна. Томи почувства, че и той се натъжава, по-добре беше да тръгва, преди да се разхленчи.

— Ъъ… Няма да кажеш…

— Не, не. Няма.

— Хубаво. Мерси.

Ивон стана и се приближи до него. Прегърна го. Цялата миришеше на цигарен дим. Томи щеше да я прегърне, ако ръцете му бяха свободни. Сега не бяха, затова сложи глава на рамото й и постояха така.

После той излезе.

 

 

Нямам й доверие. Стафан може да измисли какво ли не и…

Хвърли юргана и възглавницата на дивана в мазето. Лапна тютюн, легна и се замисли.

Най-добре да го застрелят.

Но Стафан не беше от онези, дето… не, не. По-скоро той ще улучи убиеца право между очите. И ще получи кутия бонбони от другарите си ченгета. Герой. После ще дойде тук да търси Томи. Вероятно.

Измъкна ключа, излезе в коридора и отключи скривалището, взе веригата със себе си. Използвайки запалката, за да си свети, мина късия коридор със запасите от двете страни — сухи храни, консерви, стари игри, портативен газов котлон и други принадлежности за оцеляване при обсадно положение.

Отвори една врата и хвърли там веригата.

Окей. Беше взел аварийни мерки.

Преди да напусне скривалището, той взе трофея, претегли го в ръка. Поне два килограма. Дали може да го продаде? Като метал. За претопяване.

Погледна лицето на стрелеца. Май доста приличаше на Стафан. Значи претопяване.

Кремиране. Определено.

Засмя се.

Най-яко щеше да бъде да се претопи всичко освен главата, а после да я върне на Стафан. Претопена маса метал и от нея стърчи тази глава. Едва ли може да стане. За съжаление.

Върна скулптурата на мястото й, излезе и затвори вратата, без да заключи с колелото. Така ще може да се промъкне вътре в случай на нужда. Не че му се вярваше да се наложи.

Просто за всеки случай.

* * *

Лаке изчака десет позвънявания, преди да затвори. Йоста седеше на дивана и галеше по главата котка на рижави ивици, не вдигна поглед, но попита:

— Няма ли я?

Лаке прокара ръка през лицето си и отвърна нервно:

— Как да я няма, по дяволите! Не чу ли, че си говорихме?

— Още едно?

Лаке омекна, опита да се усмихне.

— Извинявай, не исках… давай. Благодаря.

Йоста се наведе до масата така рязко, че притисна котката в скута си. Тя изсъска и скочи на пода, седна и се втренчи обидено в Йоста, който наля глътка тоник и солидна доза джин в чашата на Лаке, подаде му я.

— Заповядай. Не се тревожи, сигурно е…

— В болницата. Благодаря. Отишла е в болницата и са я приели.

— Да… точно така.

— Кажи го тогава.

— Кое?

— Уф, нищо. Наздраве.

— Наздраве.

Двамата пиха. След малко Йоста взе да си бърка в носа. Лаке го погледна и той си извади пръста, усмихна се сконфузено. Не беше свикнал с хора.

Дебела сиво-бяла котка се беше проснала на пода и сякаш дори главата си не можеше да повдигне. Йоста я посочи с глава.

— Мириам скоро ще ражда.

Лаке отпи голяма глътка, смръщи се. Всяка капка алкохол притъпяваше чувствителността му и той все по-слабо усещаше миризмата в апартамента.

— К’во ги правиш?

— Кое?

— Малките. Какво ги правиш? Оставяш ли ги живи?

— Да. Макар че най-често са мъртви. Напоследък.

— А? Тая, дебелата, викаш… Мириам?… утробата й е пълна с мъртви малки, така ли?

— Да.

Лаке изпи чашата до дъно, остави я на масата. Йоста посочи въпросително бутилката джин. Лаке поклати глава.

— Не. Почивка.

Наведе глава. Оранжев килим, така напластен с котешки косми, че изглеждаше като направен от тях. Навсякъде само котки. Колко ли са? Започна да брои. Стигна до осемнайсет. Само в тази стая.

— Никога ли не си мислил да ги… спреш? Ами да ги кастрираш или как се казваше… стерилизираш? Поне от единия пол, това ще стигне.

Йоста го погледна с недоумение.

— Как да стане?

— Да де.

Лаке си представи Йоста в метрото с… да речем, двайсет и пет котки. В кашон. Не. В торба, чувал. Отива при ветеринаря и ги изсипва: „Кастрация, ако обичате“. Изкиска се. Йоста килна глава.

— Какво има?

— Не бе, само си помислих… може да ти направят отстъпка за бройката.

Йоста не оцени шегата и Лаке вдигна длани.

— Не, сори. Просто… уф, съвсем съм… това с Виргиния, аз… — изведнъж се изправи, удари по масата с ръка. — Не ми се остава повече тук!

Йоста подскочи на дивана. Котката пред краката на Лаке се изниза, скри се под фотьойла. Отнякъде се чу съскане. Йоста се размърда, разклати чашата си.

— Ами добре. Не те…

— Не говоря за тук. А за тук. Цялата тази гадост. Блакеберг. Всичко. Тези къщи, улиците, местата, хората, всичко е просто… като някаква гадна болест, схващаш ли? Нещо не е наред. Измислили са, проектирали са… за да стане идеалното място, напи. А какво е станало — боклук. Прецакана работа.

Все едно че… не мога да го обясня… все едно са пресметнали с точност ъглите, как ще се разполагат едни спрямо други сградите, нали. За да се постигне хармония и прочее. Обаче е имало нещо погрешно в линийките и триъгълниците, или каквото там, по дяволите, използват, и поначало всичко е тръгнало накриво, а после още повече. Сега вървиш между къщите и усещаш, че не… Не, не и не. Тук не се живее. Тук е криво, схващаш ли?

И не говоря точно за ъглите, нещо друго е, нещо, дето… като болест, прояла стените, и аз… не мога повече така.

Чу се кълколене, Йоста отново наля питие в чашата на Лаке, без да го пита. Лаке го прие с благодарност. След излиянието си усети приятно спокойствие — спокойствие, което алкохолът изпълни с топлина. Той се облегна на фотьойла, изпусна поетия въздух.

Помълчаха, после на вратата се звънна.

— Очакваш ли гости? — попита Лаке.

Йоста поклати глава и се надигна от дивана с усилие.

— Не. Тук на хан се превърна.

Лаке се ухили и вдигна чаша към Йоста, който минаваше покрай него. Сега се чувстваше по-добре. Всъщност съвсем добре.

Входната врата се отвори. Някой отвън каза нещо и Йоста отвърна:

— Заповядай, влез.

 

 

Легнала във ваната, в топлата вода, която се оцвети в розово от засъхналата по тялото й кръв, Виргиния взе решение.

Йоста.

Новата й същност й подсказваше, че трябва да е някой, който да я пусне в дома си. Старата — да не е някой, когото обича. Или поне харесва. Йоста беше подходящ и по двата критерия.

Тя се изправи, избърса се, навлече блуза и панталон. Едва на улицата забеляза, че не си бе взела палто. Обаче не й беше студено.

Нови открития през цялото време.

Спря пред високия блок, погледна към прозореца на Йоста. Беше си у дома. Винаги си беше у дома.

Ами ако се съпротивлява?

Не беше помислила за това. Представяше си, че просто ще отиде и ще стори необходимото. Но може би той иска да живее?

Естествено, че му се живее. Той е човек, има си своите радости, а и всичките котки, които…

Мисълта спря, изчезна. Тя сложи ръка на сърцето си. Биеше с пет удара в минута и знаеше, че трябва да го пази. Сигурно имаше нещо вярно в това… за дървения кол.

Взе асансьора до предпоследния етаж, звънна. Когато Йоста отвори вратата и видя Виргиния, очите му се разшириха като от ужас.

Той знае ли? Личи ли ми?

Йоста попита:

— Ама… ти ли си?

— Да. Може ли…

Посочи навътре в апартамента. Не разбираше. Усещаше интуитивно, че й трябва покана, иначе… иначе… нещо… Той кимна, отстъпи назад.

— Заповядай, влез.

Тя прекрачи прага и Йоста дръпна вратата, погледна я с воднисти очи. Беше небръснат; отпуснатата кожа на шията му беше като зацапана от сива набола брада. Вонята в апартамента — по-лоша, отколкото си я спомняше, по-силна.

Не искам…

Старият й мозък се изключи. Гладът взе надмощие. Тя сложи ръце върху раменете на Йоста, тоест видя как ръцете й хващат раменете му. Не се спря. Предишната Виргиния се беше свила някъде в дълбините на черепа й без право на глас.

Устата й каза:

— Ще ми помогнеш ли малко? Стой мирно.

Чу нещо. Глас.

— Виргиния! Здравей! Така се радвам да…

Лаке се дръпна назад, когато Виргиния извърна глава към него.

Очите й бяха празни. Сякаш някой бе забил в тях игли и изсмукал истинската Виргиния, оставяйки само безизразния поглед от анатомичен атлас. Илюстрация 8. Очи.

Виргиния се взира в него около секунда, след това пусна Йоста и се обърна към вратата, само че тя беше заключена. Посегна към врътката на бравата, Лаке я хвана, дръпна я.

— Никъде няма да ходиш, преди да…

Виргиния се бореше, блъсна го с лакът в устата, устната му се сцепи при удара в зъбите. Той хвана здраво ръцете й, притисна буза до гърба й.

— Ини, по дяволите! Трябва да говоря с теб. Тревожех се адски много. Успокой се, какво има?

Тя се дръпна към вратата, но Лаке я държеше здраво, тласна я към хола. Полагаше усилия да говори спокойно и тихо, като на уплашено животно, и същевременно я тикаше пред себе си.

— Сега Йоста ще ти налее питие, ще седнем кротко и ще поговорим, аз… аз ще ти помогна. Каквото и да е, с теб съм, знаеш.

— Не, Лаке. Не.

— Да, Ини, да.

Йоста се мушна покрай тях към хола и наля джин с тоник за Виргиния в чашата на Лаке. Лаке я избута навътре, пусна я и застана на вратата към коридора, опрял ръце в касата като пазач. Облиза капка кръв от устната си.

Виргиния стоеше напрегната насред стаята. Оглеждаше се, сякаш търсеше накъде да избяга. Погледна към прозореца.

— Не, Ини.

Лаке беше в готовност да се втурне към нея и пак да я хване, ако се опита да направи някоя глупост.

Какво й става? Има такъв вид, сякаш стаята е пълна с призраци.

Чу звук, все едно някой счупи яйце в нагорещен тиган.

Още веднъж.

И отново.

Стаята се изпълни с нарастващ съсък.

Всички котки там се бяха изправили, изгънали гърбове и вдигнали опашки, и гледаха Виргиния. Дори Мириам се надигна тромаво, коремът й се подпря на пода, тя присви уши назад, озъби се.

От спалнята и кухнята надойдоха още котки.

Йоста бе спрял да налива: седеше с бутилката в ръка и гледаше любимците си опулен. Съскането напълни стаята като електрически облак, усилваше се. Лаке се принуди да крещи, за да му се чуе гласът въпреки котешкото фучене.

— Йоста, какво правят?

Той поклати глава, махна с ръка и разплиска малко джин от бутилката.

— Не знам… никога не съм…

Едно черно коте скочи на бедрото й, заби нокти и я захапа. Йоста тресна бутилката на масата:

— Пст, Титания, бягай!

Виргиния се наведе, хвана котето за врата и се помъчи да го отскубне от крака си. Други две котки се възползваха и скочиха на гърба и тила й. Виргиния изкрещя и отдръпна котето, хвърли го. То прелетя през стаята, удари се в ръба на масата и падна в краката на Йоста. Едната от котките на гърба й се покатери върху главата на Виргиния, заби нокти в косата й и я ухапа по челото.

Преди Лаке да стигне до нея, я бяха нападнали още три котки. Пищяха като обезумели, а Виргиния ги биеше с юмруци. Обаче те се държаха здраво, хапеха я с малките си зъбки.

Лаке завря ръце в пъплещата, пулсираща маса на гърдите й, дърпаше козина, която се изплъзваше по напрегнатите мускули, дърпаше и хвърляше котешките телца, блузата на Виргиния се разкъса, тя крещеше и…

Плачеше…

Не, по бузата й течеше кръв. Лаке стисна котката на главата й, но тя заби ноктите си още по-дълбоко, стоеше като прилепнала. Котешката глава се побираше в ръката му и той я задърпа наляво-надясно, докато в цялата дандания се чу тряс и когато пусна главата, тя увисна безпомощно в косата на Виргиния. Капка кръв се стече от носа на котката.

— Ааааах. Миличката ми…

Йоста се хвърли към Виргиния и взе да гали с насълзени очи котката, която и в смъртта си остана като прикована на главата й.

— Миличката ми, любимата ми…

Лаке сведе очи и срещна погледа на Виргиния.

Отново беше тя.

Виргиния.

 

 

Пусни ме да си вървя.

През двойния далекоглед на очите си Виргиния наблюдаваше какво се случва с тялото й отвън, как Лаке се опитва да я спаси.

Остави ме, недей!

Не тя се дърпаше, не тя удряше. Онова другото искаше да живее, искаше… гостоприемничката му да живее. Тя самата се предаде, щом видя шията на Йоста и усети вонята в апартамента. Каквото ще да става! Не искаше да участва.

Болката. Усещаше паренето на драскотините. Но скоро щеше да й мине.

Така че… недей.

 

 

Лаке го видя в очите й. Но не го прие.

Градина… две къщи… двор…

Панически опитваше да отскубне котките от Виргиния. Те не се даваха, мускулести козинести телца. Тези, които успяваше да дръпне, раздираха на парцали дрехите й, деряха кожата й, повечето обаче оставаха лепнати като пиявици. Правеше опити да ги удря, чуваше трошенето на кости, но паднеше ли една, скачаше нова, котките се катереха една върху друга, нахъсани да…

Черно.

Удар в лицето — и залитна на метър назад, едва не падна, опря се на стената, премигна. Йоста стоеше до Виргиния със свити юмруци и го гледаше с гневни сълзи в очите.

— Нараняваш ги! Нараняваш ги!

Виргиния до него беше бурна маса от мяукащи, съскащи животинки. Мириам се довлачи по пода, изправи се на задните си крака и я захапа за прасеца. Йоста видя, наведе се и я заплаши с пръст.

— Така не се прави, миличка. Боли.

Лаке обезумя. Той направи две крачки, засили се и срита Мириам. Кракът му потъна в надутия корем на котката и Лаке не изпита никаква погнуса, само удовлетворение, когато торбата с вътрешности изхвърча от крака му и се удари в радиатора. Той хвана ръката на Виргиния — да се махаме оттук — и я повлече към външната врата.

 

 

Виргиния опита да се съпротивлява. Но и Лаке беше силен като заразата, а двамата бяха по-силни от нея. През далекогледите в очите си тя видя Йоста да коленичи на пода, чу скръбния вопъл, когато той вдигна на ръце една мъртва котка и я погали по гърба.

Прости ми, прости ми!

После Лаке я повлече със себе си и тя нищо не виждаше, защото една котка се покатери на лицето й, захапа я за главата и всичко се превърна в болка, ноктите деряха кожата й, тя сякаш беше вътре в жива „желязна девица“, загуби равновесие, падна, усети влачене по пода.

Остави ме!

Котката пред очите й се плъзна странично и тя видя вратата на апартамента да се отваря пред нея, ръката на Лаке, тъмночервена, я дърпаше, видя и стълбището, стъпалата. Изправи се, едва се заизмъква от дълбините на съзнанието си, за да овладее положението, и…

 

 

Виргиния изтръгна ръката си от хватката му.

Лаке се извърна към гъмжащата маса, в каквато се бе превърнала Виргиния, за да я хване отново, за да…

За да? За да?

Да се махнат. Да излязат навън.

Виргиния обаче се промъкна покрай него и за секунда на лицето му се лепна треперещ котешки гръб. След миг тя беше вече на площадката, където котешкото съскане се засили като трескав шепот, и…

Ненене!

Лаке се хвърли да я настигне, да я спре, но тя, като някой убеден, че ще падне меко, или безразличен към сгромолясването, се метна напред и се затъркаля по стълбите.

Приклещените котки заврещяха, а тя се търкаляше и удряше надолу по бетонните стъпала. Влажно хрущене на счупени тънки кости, тежки удари, които накараха Лаке да подскочи, когато главата й…

Нещо мина през крака му.

Малка сива котка с някакъв недъг на задните крака се влачеше към стълбището, спря се на най-горното стъпало и нададе скръбен вой.

Виргиния лежеше неподвижно в подножието на стълбите. Оцелелите котки я изоставиха и се качиха обратно по стълбите. Влязоха в коридора и взеха да си лижат козината.

Остана само малкото сиво коте — тъжно, че не беше участвало.

* * *

Полицията свика пресконференция в неделя вечер.

Бяха избрали заседателната зала в управлението с място за четирийсет души, но се оказа твърде малка. Появиха се множество журналисти от европейски вестници и телевизионни станции. Фактът, че убиецът още не беше заловен, превръщаше новината в голямо събитие и един британски журналист направи може би най-добрия анализ защо то будеше такъв интерес:

Това е ловът на Чудовището. Видът му, стореното от него… Той е Чудовището от приказките. И всеки път, щом го хванем, ни се иска да вярваме, че е завинаги.

Още четвърт час преди уреченото време въздухът в стаята с лоша вентилация бе станал топъл и влажен и единствените, които не се оплакваха, бяха от групата на италианската телевизия. Обясниха, че са свикнали и на по-лоши условия.

Преместиха ги в по-голяма зала и точно в осем се появи началникът на стокхолмската полиция, придружен от комисаря, който водеше разследването и бе говорил с ритуалния убиец в болницата, и командващия операцията в гората Юдарнскуген.

Не се притесняваха, че журналистите ще ги разкъсат на парчета, понеже бяха решили да им подхвърлят кокал.

Полицията разполагаше със снимка на убиеца.

 

 

Търсенето по часовника най-сетне бе дало резултат. В събота един часовникар от Карлскуга си направи труда да прегледа картотеката си с изтекли гаранционни карти и откри номера, който полицията бе разпратила до всички часовникари.

Той се обади в полицията и даде името, адреса и телефонния номер на човека, регистриран като купувач. В Стокхолм провериха името в регистрите и изискаха от полицията на Карлскуга да провери адреса и да види какво може да намери.

В участъка настъпи известно вълнение, когато се оказа, че човекът бил съден за опит за изнасилване на деветгодишно дете преди седем години. Прекарал три години в клиника за психично болни. След което го изписали като оздравял и го освободили.

Полицията в Карлскуга го откри на домашния му адрес жив и здрав.

Да, някога имал такъв часовник. Не, не си спомня къде е. След няколкочасов разпит в полицейското управление в Карлскуга и напомняне, че психиатричното удостоверение винаги може да се преразгледа, си спомни на кого е продал часовника.

Хокан Бенгтсон, Карлстад. Виждали се навремето, правели нещо, забравил какво. Във всеки случай му продал часовника, но нямал никакъв негов адрес и можел да даде само приблизително описание, а нямало ли вече да го пуснат да си ходи?

В регистъра не намериха нищо за Хокан Бенгтсон. Откриха двайсет и четирима души с това име в Карлстад. Половината изключиха незабавно поради несъвпадане на възрастта. На другите телефонираха. Търсенето бе значително улеснено от факта, че който можеше да говори, отпадаше от списъка.

Към девет часа вечерта бяха успели да зачеркнат всички от списъка, с изключение на един. Хокан Бенгтсон бил гимназиален учител, преподавал шведски, напуснал Карлстад, след като къщата му изгоряла при неизяснени обстоятелства.

Обадиха се на директора на училището и научиха: да, носели се слухове, че Хокан Бенгтсон… обичал децата по непристоен начин. И макар да беше събота вечер, пратиха директора да търси в училището снимка, така че се намери стара фотография на Хокан Бенгтсон в училищния албум от 1976-а.

Полицай от Карлстад, който бездруго имал работа в Стокхолм в неделя, изпрати копие по факса и потегли с оригинала в събота вечерта. Снимката пристигна в полицейското управление в Стокхолм в един часа през нощта срещу неделя, тоест половин час след като въпросният човек бе паднал през прозореца на болницата и смъртта му бе потвърдена.

Неделната сутрин бе посветена на проверката на медицински и зъболекарски картони от Карлстад, за да се удостовери, че човекът на снимката е същият, който до предишната нощ бе прикован на болничното легло, и да: той беше.

В неделя следобед проведоха съвещание в полицейското управление. Бяха сигурни, че постепенно ще изяснят с какво се бе занимавал убиецът, след като бе напуснал Карлстад, ще проучат дали престъпленията му не са били част от по-мащабен план и дали не е имало и други жертви.

Но сега нещата бяха взели нов обрат.

Престъпникът все още беше жив, на свобода, и най-важното в момента бе да научат къде е живял, тъй като имаше вероятност той да направи опит да се върне там. Движението към западните предградия може би загатваше за подобно намерение.

И така, взеха решение, че ако не бъде заловен преди пресконференцията, ще заложат на помощта на не съвсем вдъхващата доверие, но многоглава хрътка, наречена „широката общественост“.

Може би някой го бе виждал по времето, когато все още е изглеждал като на снимката, и да знае горе-долу къде е живял. А и, макар, разбира се, като много по-маловажен аргумент, полицията се нуждаеше от нещо, което да подхвърли на средствата за масово осведомяване.

 

 

И така, тримата полицаи вече седяха на дългата маса на подиума и сред журналистите настъпи оживление, когато полицейският началник със скромен жест, за който знаеше обаче колко е убедителен и драматично изразителен, вдигна уголемената училищна снимка на Хокан Бенгтсон с думите:

— Издирваният се казва Хокан Бенгтсон и преди лицето му да бъде обезобразено, е изглеждал така.

Полицейският началник направи пауза, докато апаратите щракаха и светкавиците за няколко секунди превърнаха салона в дискотека.

Разбира се, имаха копия на снимката, които щяха да раздадат на журналистите, но повечето чуждестранни вестници най-вероятно биха предпочели снимка на полицейския началник с убиеца, така да се каже, в ръцете.

След като всички получиха фотографията и бяха запознати с фактите, дойде време за въпроси. Първият, комуто се даде думата, беше от „Дагенс Нюхетер“.

— Кога смятате, че можете да го заловите?

Полицейският началник си пое дълбоко дъх, реши да рискува реномето си, наведе се над микрофона и отговори:

— Най-късно утре.

* * *

— Привет.

— Здрасти.

Оскар побърза да влезе в хола преди Ели, за да извади плочата, за която се беше сетил. Прехвърли оскъдната колекция на майка си и я откри. „Викингите“. Цялата група се беше събрала в нещо като останки на викингски кораб, където изглеждаше неуместна с лъскавите си костюми.

Ели не влезе. Оскар се върна в антрето с плочата в ръка. Тя стоеше на входната врата.

— Оскар, трябва да ме поканиш да вляза.

— Нали вече си идвала. През прозореца…

— Тук е друг вход.

— Аа. Тогава…

Оскар се спря, близна си устните. Погледна плочата. Снимката на обложката бе правена на тъмно, със светкавица, а „Викингите“ светеха, сякаш бяха група светци, слезли на земята. Пристъпи към Ели, показа й картинката.

— Гледай, Все едно са в корема на кит или нещо от сорта.

— Оскар…

— Да?

Ели стоеше и го гледаше. Той се подсмихна, отиде до вратата, помаха с ръка пред лицето й.

— Какво? Да няма нещо тук, което да ти пречи?

— Недей.

— Ама сериозно. Какво ще стане, ако влезеш без покана?

— Недей — тъжно се усмихна Ели. — Искаш ли да видиш какво ще стане? А? Искаш ли?

Отговорът му очевидно трябваше да е „не“, защото тонът й предвещаваше нещо ужасно. Той обаче преглътна и отвърна:

— Да. Искам! Дай да видим!

— Ти ми написа…

— Да, така е. Но нека да видим сега! Какво ще стане?

Ели стисна устни, замисли се за миг, после прекрачи прага. Оскар се напрегна, очакваше някаква синя мълния, вратата да се затръшне през тялото на Ели или нещо подобно. А не се случи нищо. Тя влезе в коридора, затвори. Оскар сви рамене.

— Това ли беше?

— Не съвсем.

Ели стоеше по същия начин, както и пред вратата. Неподвижно, с отпуснати ръце и втренчени в Оскар очи. Той поклати глава.

— Какво? Нали…

И млъкна, защото от окото й се отрони сълза, не, от двете й очи се отрониха сълзи. Но даже не бяха сълзи, понеже бяха тъмни. Кожата на лицето й си смени цвета, поруменя, после стана червена, тъмночервена, тя сви юмруци, когато от всичките пори на лицето й бликнаха капки кръв. И от шията също.

Устните на Ели се изкривиха от болка и от крайчеца на устата й се стече струйка кръв, сля се с капките по брадичката й и потече по шията.

Оскар безпомощно отпусна ръце, плочата се изхлузи от обложката, падна ребром на пода, после се търкулна върху килимчето. Той погледна ръцете й.

Кожата им беше овлажняла от кръвта, която все повече напираше.

Погледна я пак в очите, не я позна. Изглеждаха потънали в кухините си, бяха пълни с кръв, която преливаше, струеше покрай носа към устните, в устата, откъдето извираше още кръв, две тънки струйки се стичаха от ъгълчетата й надолу по врата, изчезваха под деколтето на пуловера й, където се образуваха по-тъмни петна.

Кървеше от порите по цялото си тяло.

Оскар се задъха, изкрещя:

— Влез, влез, заповядай… добре си дошла, влез!

Ели се отпусна. Свитите й юмруци се отвориха. Гримасата на болка изчезна. Оскар очакваше и кръвта да се махне, сякаш нищо не се е случило, след като вече я бе поканил.

Но не. Спря да тече, ала ръцете и лицето й останаха тъмночервени и докато двамата стояха един срещу друг, без да си кажат нищо, кръвта започна да се съсирва и стана на тъмни съсиреци там, където беше изтекло повече, а Оскар усети слаба миризма на болница.

Вдигна плочата от пода, прибра я обратно в плика и каза, без да гледа към Ели:

— Извинявай… не знаех…

— Няма нищо. Нали аз го реших. Но мисля, че е добре да взема душ. Имаш ли найлонова торбичка?

— Торбичка?

— Да. За дрехите.

Оскар кимна, отиде в кухнята и изрови изпод мивката найлонова торбичка с надпис „ИКА — Яж, пий и се радвай“. Влезе в хола, остави плочата на масичката и остана така, с шумолящата торбичка в ръце.

Ами ако не бях казал нищо? Ако я бях оставил… да кърви?

Намачка торбичката на топка, пусна я и тя отскочи от ръката му, падна на пода. Той я вдигна, метна я във въздуха, хвана я. В банята се чу душът.

Значи е вярно. Тя е… той е…

На път към банята Оскар разгъна торбичката. Яж, пий и се радвай. Зад затворената врата се чуваше плискане. Ключалката беше останала на бяло — не беше заключено. Той леко почука.

— Ели…

— Да. Влез.

— Не, само… торбичката.

— Не чувам какво казваш. Влез.

— Не.

— Оскар…

— Оставям я тук!

Сложи торбичката пред вратата и избяга в хола. Извади плочата, сложи я на грамофона, включи го и премести иглата на третата песен, тя му беше любима.

Доста дълго интро, след това мекият глас на певеца зазвуча от тонколоните.

Девойка през поляната минава,

косата си със цвете украсила,

и щастие лицето й огрява —

на деветнайсет е, усмихната и мила.

Ели влезе в хола. Беше се увила с кърпа, държеше в ръка торбичката с дрехите си. Сега лицето й беше чисто и мократа коса падаше на кичури по бузите, по шията й. Оскар скръсти ръце на гърдите си, застанал до грамофона, кимна й.

Защо се смееш, пита я юнакът,

случайно срещнал я край портата й там.

За онзи мисля, кой ми е съдбата —

с очи тъй сини, казва му момата.

Ах, тъй е сладка любовта…

— Оскар…

— Да? — той намали звука, посочи с брадичка грамофона. — Смешно, а?

Ели поклати глава.

— Не, много е хубава. Харесва ми.

— Така ли?

— Да. Но ти… — Ели, изглежда, се канеше да каже още нещо, после промълви само едно „ами“ и разтвори кърпата, с която се беше увила. Тя падна в краката й и Ели остана гола на няколко крачки пред Оскар. Махна с ръка пред тънкото си телце и каза: — Да знаеш.

… И там, край езерото, в пясъка рисуват

и тихичко един на друг шептят:

теб искам аз, за теб жадувам,

с любов очите им горят…

Кратък инструментален завършек и меко попукване от тонколоните, докато иглата се движеше към следващата песен. А Оскар гледаше Ели.

Малките зърна на гърдите й изглеждаха почти черни на бледата й кожа. Горната част на тялото й беше тънка, плоска. Само ребрата се очертаваха ясно на силната светлина на лампата. Кльощавите й ръце и крака изглеждаха неестествено дълги, като клони на младо дръвче, но с човешка кожа. Между краката… нямаше нищо. Нито цепнатина, нито пенис. Гладка кожа.

Оскар прокара ръка през косата си, захвана я на тила си. От устата му неволно се изплъзна глупавата думичка, която използваше майка му.

— Ама ти нямаш… чурка.

Ели наведе глава, погледна слабините си, сякаш това беше някакво откритие за нея. Започна следващата песен и Оскар не чу отговора й. Той дръпна лостчето, което вдигаше иглата от плочата.

— Какво каза?

— Казах, че имах.

— Къде е тогава?

Ели се разсмя и Оскар осъзна как бе прозвучал въпросът му, изчерви се. Ели махна с ръце и изду устни.

— Забравих я в метрото.

— Уф, че си зле!

Без да я погледне, мина покрай нея и отиде в банята да провери дали няма някакви следи.

Топлата пара още не беше се разпръснала, огледалото беше запотено. Ваната си беше бяла както винаги, само покрай ръба имаше бледожълта ивица, която никога не се измиваше. Мивката — чиста.

Не се е къпала.

Влязла е в банята само привидно, наужким. Но не: сапунът. Вдигна го. По сапуна имаше бледи розови ивици, а във вдлъбнатинката под него, в насъбралата се вода, плуваше нещо подобно на попова лъжичка, да: живо. Той подскочи, когато то изведнъж започна да… плува — да се движи, да мърда опашка, приплъзна се надолу към мивката, спря на ръба на отвора. Там обаче остана неподвижно, не, май не беше живо. Той пусна чешмата и го плисна, за да изтече в канала, изплакна сапуна и изми мястото му. После взе хавлията си от закачалката, върна се в хола и я подаде на Ели, която все още стоеше гола насред стаята и гледаше наоколо.

— Благодаря. Кога си идва майка ти?

— След два-три часа. — Оскар вдигна торбичката с дрехите й. — Да ги хвърля ли?

Ели навлече хавлията, завърза колана.

— Не. После ще ги взема. — Докосна рамото на Оскар: — Ей! Нали разбираш, че не съм момиче, че не…

Оскар отстъпи назад.

— Какво искаш сега! Естествено, че знам. Нали ми каза.

— Едва ли.

— Със сигурност го каза.

— Кога?

Оскар се замисли.

— Не си спомням, но във всеки случай го знам. Отдавна.

— Разочарован ли си?

— Защо?

— Защото… не знам. Може да ти е неприятно. Приятелите ти…

— Стига де! Ти си луда. Стига.

— Добре. — Ели запремята колана на халата, после отиде до грамофона и загледа въртящата се плоча. Обърна се, огледа стаята. — Знаеш ли, отдавна не съм била… така на гости. Не знам сега… Какво да правя?

— И аз не знам.

Ели отпусна рамене, пъхна ръце в джобовете на халата, взираше се като хипнотизирана в центъра на плочата. Отвори уста да каже нещо, затвори я. Извади от джоба дясната си ръка, посегна към плочата и я притисна с пръст, плочата спря.

— Внимавай! Може да се развали.

— Извинявай!

Ели побърза да дръпне пръста си и плочата пак се завъртя. Оскар забеляза, че пръстът бе оставил влажно петно, което се виждаше всеки път, щом плочата се завъртеше до осветяваното от лампата петно. Ели върна ръката си в джоба на халата, погледна плочата, сякаш се опитваше да чуе музиката чрез взиране в браздите.

— Звучи глупаво, но… — крайчецът на устата й трепна — нямам… истински приятел от двеста години.

Погледна Оскар с виновен вид, сякаш искаше да каже: извинявай, че говоря такива глупости. Той се опули.

— На толкова ли си?

— Да. Не. Роден съм преди около двеста и двайсет години, но спах през половината време.

— Че и аз спя. Поне по осем часа… колко прави… една трета.

— Да. Но аз като спя, това значи, че в продължение на няколко месеца не ставам изобщо. След това няколко месеца… живея. Нощем. А денем си почивам.

— Така ли е при вас?

— Не знам. При мен е така. А когато се събудя после… отново съм малък. И слаб. Тогава имам нужда от помощ. Може би затова съм оцелял. Защото съм малък. Хората са склонни да ми помагат. По различни причини.

Лицето на Ели се помрачи, той стисна зъби, пъхна ръце по-дълбоко в джобовете на халата, намери нещо, извади го. Тънка лъскава лентичка. Нещо, което майка му бе забравила: понякога използваше халата на Оскар. Ели внимателно върна лентичката в джоба, сякаш беше нещо ценно.

— Ами спиш ли в ковчег?

Ели се разсмя, поклати глава.

— Не. Не. Аз…

Оскар не можеше да се сдържа повече. Всъщност не го целеше, но прозвуча като обвинение:

— Ти убиваш хора!

Ели го погледна в очите с нещо като почуда, сякаш Оскар бе заявил, че има по пет пръста на всяка ръка, или нещо също толкова очевидно.

— Да. Убивам хора. За съжаление.

— Тогава защо го правиш?

Очите на Ели гневно светнаха.

— Ако имаш по-добра идея, сподели я.

— Ъъ, какво… кръв… трябва да може по някакъв начин… ти…

— Не може.

— Защо?

Ели изсумтя, сви очи.

— Защото съм като теб.

— Как като мен? Аз…

Ели проряза въздуха с ръка, сякаш държеше нож.

— К’во зяпаш бе, скапан идиот? Искаш да пукнеш ли? — замахна. — Ето какво става. Ако някой ме зяпа.

Оскар стисна устни. После ги облиза.

— Какви ги говориш?

— Не го казвам аз. Ти го каза. Първото нещо, което чух от теб. Долу на площадката.

Оскар си спомни. Дървото. Ножа. Как после извъртя острието като огледало и видя Ели за първи път.

Виждаш ли се в огледала? Първия път, когато те видях, беше отражението ти.

— Аз… не убивам хора.

— Не. Но би искал. Ако можеше. И наистина щеше да го направиш, ако се наложеше.

— Защото ги мразя. Има огромна…

— Разлика. Така ли?

— Да…

— Ако можеше да ти се размине. Ако можеше просто да стане. Ако можеше да пожелаеш смъртта им и те да умрат. Не би ли го направил?

— … Да.

— Да. И щеше да бъде просто за твое удоволствие. За отмъщение. А при мен е по принуда. Нямам избор.

— Но само защото ме тормозят, нападат ме, защото аз…

— Защото искаш да живееш. Точно като мен. — Ели протегна ръце, сложи ги на бузите на Оскар, доближи лице до неговото. — Превърни се за малко в мен.

И го целуна.

* * *

Пръстите на мъжа държат заровете и Оскар вижда, че ноктите му са оцветени в черно.

Тишината тегне над залата като задушлива мъгла. Тънката ръка се накланя… бавно… и заровете изпадат от нея на масата… чат-чат. Удрят се един в друг, завъртат се, спират.

Двойка. И четворка.

Оскар изпитва облекчение, кой знае защо, когато мъжът заобикаля масата и застава пред строените момчета като генерал пред армията си. Гласът му е равнодушен, нито висок, нито нисък, той протяга дългия си показалец и започва преброяването на редицата.

— Едно… две… три… четири…

Оскар поглежда наляво, оттам е започнал. Момчетата стоят отпуснати, освободени. Хлипане. Момчето до Оскар се сгърчва, долната му устна трепери. Ах. Той е… номер шест. Сега Оскар разбира своето облекчение.

— Пет… шест… и… седем.

Пръстът сочи право към Оскар. Мъжът го поглежда в очите. И се усмихва.

Не!

Та това беше… Оскар откъсва поглед от очите на мъжа, поглежда заровете. Сега пък са тройка и четворка. Момчето до Оскар се оглежда смаяно, все едно току-що се е събудило от кошмар. Погледите им се срещат за секунда. Празни. Недоумяващи.

После се чува писък откъм стената.

… мамо!

Жената с кафявия шал се втурва към него, но двама мъже й препречват пътя, хващат ръцете й и… я хвърлят назад към каменната стена. Ръцете на Оскар трепват, сякаш да я хванат, и устните му оформят думата:

… мамо!

Силни ръце сграбчват раменете му и го извеждат от строя, тикат го към някаква вратичка. Мъжът с перуката още стои с вдигнат пръст, следва го, докато го избутват, измъкват го от залата към някаква тъмна стая, която мирише на… алкохол… следват проблясъци, неясни картини; светлина, мрак, камък, гола кожа… докато картината се стабилизира и Оскар усеща как нещо силно притиска гърдите му. Не може да си мръдне ръцете. Дясното му ухо сякаш ще се пръсне, лежи прикован към… дървена плоскост.

Има нещо в устата му. Въже. Засмуква го, отваря очи.

Лежи по корем на някаква маса. Ръцете му са завързани за краката й. Гол е. Пред очите му — два образа: мъжът с перуката и още един. Дребен дебеланко, който изглежда… забавен. Не. Изглежда като някой, който си мисли, че е забавен. Разказва истории, на които никой не се смее. Забавният държи нож в едната си ръка, в другата — купа.

Нещо не е наред.

Натискът в гърдите, в ухото. В коленете. Трябва да усеща натиск и в слабините. Като че ли точно там масата има отвор. Оскар опитва да се завърти, за да усети, но тялото му е завързано здраво.

Мъжът с перуката казва нещо на забавния и той се смее, кима. После и двамата клякат. Мъжът с перуката гледа Оскар. Очите му са ясносини като небето в студен есенен ден. Изглеждат дружелюбно любопитни. Мъжът се взира в очите на Оскар, сякаш търси там нещо красиво, нещо, което обича.

Забавният мъж пропълзява под масата с ножа и купата. И Оскар разбира.

Знае също, че ако успее да… изплюе това въже от устата си, вече няма да му се налага да остане. Тогава ще изчезне.

 

 

Оскар опита да отдръпне главата си назад, да прекрати целувката. Само че Ели, сякаш с готовност за подобна реакция, обхвана тила му с ръка и притисна устните му към своите, за да го задържи в спомените си.

 

 

Притискат въжето навътре в устата му и се чува съскащ влажен звук, когато Оскар пръцва от страх. Мъжът с перуката сбърчва нос и недоволно цъка. Очите му не се променят. Все същият поглед като на дете, преди да отвори кутия, в която знае, че има кученце.

Студени пръсти хващат пениса на Оскар, дърпат го. Той отваря уста, за да извика „неее!“, но заради въжето не може и се чува само „еее!“.

Мъжът под масата пита нещо и този с перуката кимва, без да откъсне поглед от Оскар. После идва болката. Нажежен прът пронизва слабините му, плъзва се през корема, гърдите, прояжда огнен тунел, който минава през тялото му и той крещи, крещи, а очите му се пълнят със сълзи, тялото му изгаря.

Сърцето му думка по масата като свит юмрук по врата и той стиска очи, захапва въжето, в същия момент чува далечно ромолене, плискане, вижда…

… как майка му е коленичила и плакне пране на ручея. Мама. Мама. Тя изпуска нещо, някакъв парцал, и Оскар се надига, лежал е по корем и тялото му гори, изправя се, изтичва до потока, към бързо отдалечаващото се парче плат, хвърля се във водата, за да угаси тялото си, за да спаси парцала, и го хваща. Ризата на сестра му. Той я вдига към светлината, към майка си, чийто силует се очертава на брега, а от дрехата се стичат капки, блестят на слънцето, цопват в потока, пръскат в очите му и той не вижда ясно заради водата, която шурти в очите му, по бузите му, когато…

… отваря очи и вижда размазано русата коса, сините очи като далечни горски езера. Вижда купата в ръцете на мъжа, купата, която той вдига до устата си и пие. Вижда го как затваря очи, най-накрая затваря очи и пие…

Минава много време… Безкрайно време. Заключили са го. Мъжът го хапе. И пие. Хапе. И пие.

После нажежената пръчка стига до главата му и всичко порозовява пред очите му, той се дръпва от въжето и пада…

 

 

Ели подхвана Оскар, когато той залитна назад. Държеше го здраво в обятията си. Оскар се хвана за това, което намери, за тялото пред себе си, прегърна го с всичка сила, огледа се объркано.

Спокойно!

След миг пред очите на Оскар се очерта фигура. Тапетът. Бежов, с бели, почти невидими рози. Той го позна. Тапетът в хола. Беше в хола, в техния с майка му апартамент.

В прегръдката му беше… Ели.

Момче. Приятел. Да.

На Оскар му се гадеше, виеше му се свят. Освободи се от прегръдката и седна на дивана, огледа се отново, сякаш да се увери, че се е върнал, че не е… там. Преглътна, направи му впечатление, че съвсем ясно помни всяка подробност от мястото, което току-що бе посетил. Беше като истински спомен. Нещо, което му се е случило, и то наскоро. Забавния, купата, болката…

Ели коленичи на пода пред него, притиснал ръце към стомаха си.

— Извинявай.

Точно като…

— Какво стана с мама?

Ели го погледна с недоумение, попита го:

— Имаш предвид… моята майка?

— Не… — Оскар замълча, представи си мама долу при потока, плакнеше дрехи. И това не беше неговата майка. Изобщо не си приличаха. Той потърка очи: — Да. Именно. Твоята майка.

— Не знам.

— Те да не са…

— Не знам! — Елиас притисна ръце към стомаха си така силно, че кокалчетата му побеляха, раменете му щръкнаха. После се отпусна, каза с по-мек тон: — Не знам. Извинявай! Извинявай за… всичко. Не исках ти да… не знам. Прости ми! Беше… тъпо.

Ели беше копие на майка си. По-слаб, по-млад, по-свеж, но… копие. След двайсет години сигурно щеше да изглежда по същия начин като жената при потока.

Само че няма. Ще си изглежда точно както сега.

Оскар въздъхна уморено, облегна се на дивана. Твърде много му се насъбра. Главоболие пулсираше в слепоочията му. Твърде много. Ели стана.

— Ще си тръгвам.

Оскар подпря главата си с ръка, кимна. Нямаше сили да възрази, да измисли какво да направи. Ели свали халата и Оскар отново мярна слабините му. Сега видя, че на бледата кожа имаше светлорозово петно, белег.

Как тогава… пикае? Или може би не…

Нямаше сили да попита. Ели клекна до торбичката, развърза я и започна да вади дрехите си. Оскар каза:

— Може да вземеш нещо мое.

— Няма проблем.

Ели извади карираната риза. Тъмни петна върху светлосиньото. Оскар се надигна. Главоболието бучеше в слепоочията му.

— Стига глупости, вземи…

— Няма проблем.

Ели започна да си облича окървавената риза и Оскар се ядоса:

— Ама гаден си, не разбираш ли? Гаден си.

Ели се извърна към него с ризата в ръце.

— Така ли мислиш?

— Да.

Прибра я в торбата.

— Какво да взема тогава?

— Нещо от гардероба, каквото искаш.

Ели кимна, влезе в стаята на Оскар, където беше гардеробът, а Оскар се свлече странично върху дивана и притисна слепоочията си с ръце, сякаш ги държеше да не се пръснат.

Мама, майката на Ели, моята майка, Ели, аз. Двеста години. Бащата на Ели. Бащата на Ели? Онзи, дето… Онзи.

Ели се върна в хола. Оскар понечи да попита, но спря, щом видя, че е с рокля. Съвсем избеляла жълта лятна рокля на малки бели точици. Една от роклите на майка му. Ели я разглади с ръка.

— Добре ли е? Взех тази, изглеждаше най-износена.

— Ама това е…

— После ще я върна.

— Да. Да, да.

Ели отиде до него, клекна, хвана ръката му.

— Ей? Съжалявам, че… не знам какво…

Оскар махна с другата си ръка, за да го спре, каза:

— Знаеш, че онзи, че е избягал, нали?

— Кой онзи?

— Онзи, който… който уж ти бил баща. Дето живееше с теб.

— Какво станало?

Оскар зажумя. Под клепачите му блеснаха сини мълнии. Пред очите му мина целият низ от събития, които бе реконструирал от вестниците, и той се ядоса, изтръгна ръката си от ръката на Ели, заби юмрук в пулсиращата си глава и каза със стиснати очи:

— Спри! Просто спри. Всичко знам, разбра ли? Спри да се преструваш. Спри да лъжеш, страшно ми втръснаха лъжите ти.

Ели не каза нищо. Оскар вдиша, издиша.

— Избягал е. Търсили са го през целия ден, не са го открили. Сега вече знаеш.

Пауза. После гласът на Ели над главата му.

— Къде?

— Тук. В Юдарн. В гората. До Окесхув.

Оскар отвори очи. Ели се бе изправил, притиснал длан към устата си, в разширените му очи се четеше страх. Роклята беше твърде голяма, висеше като чувал върху тесните му рамене и той приличаше на дете, което без позволение е взело дреха на майка си, а сега очаква строго наказание.

— Оскар… — каза Ели. — Не излизай навън. По тъмно. Обещай ми!

Тази рокля. Тези думи. Оскар се изсмя.

— Все едно чувам майка ми.

* * *

Катерицата се стрелва надолу по ствола на дъба, спира, ослушва се. Сирена, някъде на разстояние.

 

 

Линейка минава по улица Бергслагсвеген с мигащи сини светлини, сирената вие.

Вътре са трима. Лаке Сьоренсон седи на сгъваемото столче и държи окървавената изподрана ръка на Виргиния Линдблад. Санитарят наглася маркуча, който й влива физиологичен разтвор, за да има какво да помпа сърцето й, след като е загубила толкова много кръв.

 

 

Катерицата преценява, че звукът е безопасен, не заслужава внимание. Продължава надолу по ствола. Цял ден гората беше пълна с хора, кучета. Нито миг спокойствие, и едва сега, когато падна мрак, тя се бе осмелила да слезе от дъба, на който беше принудена да прекара целия ден.

Кучешкият лай и гласовете замлъкнаха, изчезнаха. И бръмчащата птица, която кръжеше над дърветата, вероятно е отлетяла в гнездото си.

Катерицата се спусна по ствола и забърза по един дебел корен. Не обича да щъка по земята, когато е тъмно, но гладът я принуждава. Движи се предпазливо, спира и се ослушва, оглежда се на всеки десетина метра. Заобикаля дупката, в която през лятото живееше семейство язовци. Отдавна не ги е виждала, но малко предпазливост никога не вреди.

Най-сетне достига целта си: най-близкият от многобройните зимни припаси, които е насъбрала още през есента. С настъпването на нощта температурата отново е паднала под нулата и върху поразтопения през деня сняг се е образувала тънка ледена кора. Катерицата дращи с нокти, пробива я и напредва надолу. Спира, ослушва се, пак рови. През сняг, шума, пръст.

Точно когато сграбчва с лапите си орех, чува звук.

Опасност.

Захапва го и хуква нагоре по бора, без дори да прикрие складираната си храна. Веднъж озовала се на сигурния клон, тя отново взема ореха в лапите си, опитва се да локализира звука. Гладът е голям, а храната е само на сантиметри от устата й, но най-напред трябва да открие опасността, да се увери, че не я заплашва, преди да започне да яде.

Главата на катерицата се стрелка във всички посоки, муцуната й трепери, докато се взира в лунния пейзаж под краката си и открива източника на шума. Да. Добре, че заобиколи. Дращещият звук идва от дупката на язовците.

Те не умеят да се катерят по дърветата. Катерицата се поуспокоява, гризва ореха, но продължава да се вглежда надолу — сега повече като зрител на театрално представление, трети балкон. Иска да види какво става, колко язовци има там.

Но това, което излиза от дупката, не прилича на язовец. Катерицата вади ореха от устата си, гледа. Опитва се да разбере. Да свърже това, което вижда, с всичко вече познато. Не успява.

Затова пак захапва ореха, втурва се по-нагоре по дървото, чак до короната.

Дали това нещо не се катери по дърветата?

Малко повече предпазливост никога не вреди.