Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (22)

Сряда
11 ноември

Вкъщи вместо на училище. Главоболие. В девет часа звънна телефонът. Той не вдигна. По обед видя Томи и майка му да минават под прозореца. Томи вървеше леко приведен, бавно. Като стар човек. Оскар се наведе под перваза, докато отминат.

Телефонът звънеше на всеки час. Накрая вдигна, в дванайсет часа.

— Ало.

— Здравей. Обажда се Бертил Сванберг и както знаеш, съм директор на училището, в което си…

Той затвори. Пак зазвъня. Остана така известно време, загледан в звънящия телефон, представи си как директорът седи в карираното си сако и барабани с пръсти, прави гримаси. После се облече и слезе в мазето.

Седна, извади бялата дървена кутийка, където блещукаха стотиците парченца на стъкленото яйце. Ели бе взел само няколко хилядарки и кубчето. Затвори кашона с главоблъсканиците, отвори другия, разбърка шумолящите банкноти. Взе една шепа, хвърли ги на пода. Пъхна ги в джобовете си. Заизважда ги една по една, игра си на „момчето със златните панталони“, докато му омръзна. В краката му се валяха дванайсет намачкани хилядарки и седем стотачки.

Събра хилядарките и ги сгъна. Прибра стотачките в кашона, затвори го. Качи се в апартамента, намери бял плик за писма, в него пъхна банкнотите. Остана с плика в ръка да помисли как да постъпи. Не искаше да пише: някой можеше да разпознае почерка му.

Телефонът зазвъня.

Стига. Няма ме, не разбрахте ли!

Някой държеше да поговори с него. Някой искаше да го пита дали осъзнава какво е извършил. Осъзнаваше го напълно. Йони и Томас също са осъзнали. И са съвсем наясно. Няма нищо за обсъждане.

Отиде до бюрото си, извади самозалепващите букви. В средата на плика залепи едно T и едно O. Първото M се лепна накриво, но второто стана добре. Както и Y-to в края.

Когато отвори входа на Томи с плика в джоба на якето, изпитваше по-силен страх, отколкото в училище снощи. Предпазливо и с разтуптяно сърце мушна плика в пощата на Томи безшумно, да не го чуе никой, никой да не дойде до вратата или пък да погледне през прозореца.

Никой не се появи и Оскар се почувства по-добре, когато се върна у дома. За миг. После пак го обзе странното усещане.

Мястото ми не е тук.

В три часа се прибра майка му, няколко часа по-рано от обичайното време. Оскар седеше в хола и слушаше плочата на „Викингите“. Тя влезе, вдигна иглата и изключи грамофона. По лицето й позна, че знае.

— Как си?

— Не особено добре.

— Аха… — тя въздъхна, седна на дивана. — Директорът ми се обади. В работата. Каза, че… снощи е имало пожар. В училището.

— А? Изгоряло ли е?

— Не, но… — тя помълча, втренчена в килима. После вдигна очи към него. — Оскар. Ти ли беше?

Той я погледна право в очите и отвърна:

— Не.

Пауза.

— Добре… Но щетите са големи, а чиновете на Йони и Томас… оттам е започнал.

— Аха.

— И те явно са съвсем сигурни, че… че си бил ти.

— Само дето не съм аз.

Майка му остана на дивана, дишаше през носа. Седяха на метър един от друг, на безкрайно разстояние.

— Искат да говорят с теб.

— Аз не искам да говоря с тях.

Очертаваше се дълга вечер. И нищо интересно по телевизията.

През нощта Оскар не можа да спи. Стана от леглото, отиде на пръсти до прозореца. Стори му се, че долу на катерушката има някой. Естествено, беше просто внушение. Обаче продължи да се взира в сянката на площадката, докато клепачите му натежаха.

Но пак не можа да заспи, когато си легна. Почука леко по стената. Никакъв отговор. Само сухият звук от почукването на неговите пръсти, на кокалчетата му по бетона — почукване на заключена завинаги врата.