Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (10)

Събота
31 октомври

Нощта гаси свещите си и, румен,

денят наднича, вдигнал се на пръсти,

зад планините. Трябва да вървя.

Смърт чака ме, ако остана тук!

Уилям Шекспир, „Ромео и Жулиета“, III, 5

Сиво. Всичко беше смътно сиво. Погледът не разпознаваше нищо, сякаш той лежеше в дъждовен облак. Лежеше? Да, легнал е. Усещаше опора под гърба, седалището, петите. Съскащ звук вляво от него. Газ. Включен е газът. Не. Сега се изключи. Пак се включи. Нещо усещаше в гърдите си в такт със съскането. Гръдният му кош се движеше в съответствие със звука.

 

 

Още ли е в закрития басейн? Той ли вдишва този газ? В такъв случай как е възможно да е буден? Буден ли е?

Хокан опита да премигне. Нищо не се случи. Почти нищо. Нещо потрепна пред едното му око, още повече затъмни всичко. Другото му око го нямаше. Опита да отвори уста. И нея я нямаше. Представи си устата, както я бе виждал в огледалата, опита… но я нямаше. Нищо не се подчиняваше на командите му. Все едно да опитваш със силата на мисълта да поместиш камък. Не става.

Усети горещина по цялото си лице. Страх го прониза в стомаха. Главата му беше увита в нещо топло, слепнато. Парафин. Апарат се грижеше за дишането му, понеже лицето му бе покрито с парафин.

Помисли за дясната си ръка. Да. Ето я. Отвори я, стисна я, усети допира на върховете на пръстите до дланта си. Докосване. Въздъхна с облекчение — представи си въздишка на облекчение, нали гърдите му се движеха в такт с машината, не според волята му.

Повдигна ръка, бавно. Гърдите и рамото му се обтегнаха. Ръката попадна в полезрението му, размазано петно. Доближи я до лицето си, спря. Тихо пиукане от дясната му страна. Бавно извърна глава натам, усети нещо кораво да се подава под брадичката му. Насочи ръката си към него.

Дихателна тръба. Вкарана в гърлото му. От нея излизаше маркуч. Проследи го, докъдето можеше, метална част се съединяваше с маркуч. Стана му ясно. Ето това ще издърпа, когато пожелае да умре. Добре измислено. Хвана края на тръбата.

Ели. Закритият басейн. Момчето. Солната киселина.

Спомените му свършваха в момента, когато отвинти капачката на буркана. Трябва да го бе излял отгоре си. Според плана. Единственото непредвидено беше, че още е жив. Беше виждал снимки. Жени, залети с киселина в лицето от ревниви мъже. Не искаше да докосва лицето си, още по-малко пък да го вижда.

Стисна тръбата по-здраво. Тя не поддаде. Завинтена. Направи усилие да завърти металната част — точно така, върти се. Продължи да отвинтва. Опита да си помогне с другата ръка, но на мястото й почувства само пареща болка. С пръстите на здравата ръка усети лек трепкащ натиск. Металната част започна да изпуска въздух, съскащият звук се промени, изтъня.

Сивата светлина около него се примеси с трепкаща червена. Опита да затвори единственото си око. Спомни си Сократ и чашата с отрова. Задето развращавал младежта на Атина. Дължим петел на… как му беше името? Архимандрос? Не…

Вратата се отвори с премляскващ звук, някаква бяла фигура се доближи до него. Усети пръсти, които разтвориха неговите, накараха ги да пуснат маркуча. Глас на жена.

— Какво правиш?

Асклепий. Да принесе жертвен петел на Асклепий.

— Пусни!

Петел. За Асклепий. Бога лечител.

Свистене, съскане, пръстите му бяха отскубнати и маркучът бе завинтен.

— Трябва да сложим някого да те пази.

Принеси на Асклепий петел, не забравяй.

* * *

Когато Оскар се събуди, Ели вече я нямаше. Той лежеше обърнат към стената, усещаше с гърба си студено течение. Надигна се на лакът и се огледа. Прозорецът беше открехнат. Трябва да бе излязла оттам.

Гола.

Търкулна се в леглото, притисна лице на мястото, където бе лежала, вдъхна. Нищо. Потърка нос напред-назад по чаршафа, за да открие някаква следа от присъствието й, но не усети нищо. Нито дори онази миризма на бензин.

Наистина ли се беше случило? Легна по корем, замисли се.

Да.

Ето. Пръстите й по гърба му. Босички крачета. Майка му си играеше така с него, когато беше малък. Това обаче беше сега. Току-що. Космите на ръцете и тила му настръхнаха.

Стана от леглото, започна да се облича. Като си обу панталона, отиде до прозореца. Не валеше сняг. Четири градуса под нулата. Добре. Ако снегът започне да се топи, ще е твърде кишаво, за да оставя комплектите рекламни брошури на земята. Представи си как скача гол през прозореца на минус четири градуса студ, спуска се по заснежените храсти надолу…

Не.

Наведе се, премигна.

Снегът по храстите беше непокътнат.

Снощи бе гледал тази снежна пряспа, която стигаше чак до пътеката. И сега си стоеше същата. Отвори прозореца по-широко, подаде глава навън. Храстите, затрупани със сняг, заемаха цялото пространство от сградата до пътеката. Снегът беше недокоснат.

Оскар погледна надясно, покрай грубата мазилка на блока. Прозорецът й беше на три метра от него.

Студеният въздух повя в голите му гърди. Навярно през нощта беше валял сняг, след като си бе отишла. Това беше единственото обяснение. Впрочем… сега, като се замисли: тя как се беше качила до прозореца? По храстите ли?

Но в такъв случай пряспата нямаше да изглежда недокосната. Не валеше сняг, когато Оскар си лягаше. Тялото й не беше мокро, нито косата й, следователно и тогава не е валяло. Кога си е тръгнала?

Значи от момента, когато си е отишла, досега трябва да е навалял достатъчно сняг, за да покрие всичките следи от…

Оскар затвори прозореца и продължи да се облича. Непонятно. Бе склонен да реши, че всичко е било сън. И забеляза бележката. Беше оставена под часовника на бюрото му, сгъната. Взе я и я разгъна.

ДЕНЯТ ЩОМ ДОЙДЕ, РАДОСТТА СИ ТРЪГВА

Нарисувано сърчице и после:

ЩЕ СЕ ВИДИМ ДОВЕЧЕРА. ЕЛИ.

Препрочете я пет пъти. После си я представи как пише, застанала тук, до бюрото. Лицето на Джийн Симънс висеше на стената на половин метър от него, езикът — изплезен.

Той се наведе над масата и свали плаката от стената, смачка го и го хвърли в кошчето за боклук.

После прочете бележката още три пъти, сгъна я и я пъхна в джоба си. Продължи да се облича. Днес можеше да има и по пет рекламни брошури в комплект, ако се налага. Нищо нямаше да го затрудни.

* * *

Стаята миришеше на цигарен дим, прашинки танцуваха в слънчевата светлина, която минаваше през щората. Лаке тъкмо се бе събудил, лежеше по гръб в леглото и кашляше. Прашинките изпълняваха смешен танц пред очите му. Кашлица на пушач. Обърна се в леглото, взе запалката и кутията цигари от нощното шкафче, до тях имаше пълен пепелник.

Извади една цигара „Кемъл лайтс“ — Виргиния започнала да мисли за здравето си на старини, — запали я, легна отново по гръб с едната ръка под главата си, пушеше и размишляваше.

Виргиния беше тръгнала за работа няколко часа по-рано, най-вероятно недоспала. Лежаха будни дълго време след като правиха любов, говориха си и пушиха. Наближаваше два, когато тя угаси последния фас и заяви, че е време за сън. След малко Лаке се измъкна от леглото, допи остатъците от виното и изпуши още няколко цигари, преди да си легне. Може би защото точно това му харесваше — да се сгуши до топлото спящо тяло.

Жалко, че не му се щеше да се обвърже трайно. Ако изобщо би избрал някоя, щеше да е Виргиния. Освен това… по дяволите, беше подочул това-онова за сегашното й положение. Запоите. Периоди, когато пиела до припадък по кръчми в центъра, мъкнела вкъщи когото й падне. Не й се обсъждаха тези неща, но се бе състарила преждевременно през последните години.

Ако можеше с Виргиния… какво? Да продадат всичко, да си купят къща на село, да отглеждат картофи. Разбира се, само дето нямаше начин да стане. След месец ще си лазят по нервите, а и нали майка й е тук, работата й, а той пък имаше… да, своите пощенски марки.

Никой не знаеше за тях, дори сестра му, поради което доста го гризеше съвестта.

Колекцията от пощенски марки на баща му, неспомената в наследството, се равняваше по стойност на малко състояние. Така се оказа. Лаке продаваше по няколко марки, когато се нуждаеше от пари в брой.

В момента пазарът беше замрял, а и не му оставаха много. Скоро щеше да се принуди да продава независимо от цената. Можеше да продаде онези, редките — Норвегия номер едно, и да почерпи за всичките бири, които си беше изпросил в последно време. Би било добре.

Две къщи в провинцията. Близо една до друга. Парцелите сега са почти без пари. И за майката на Виргиния. Три парцела. И за дъщеря й Лена. Четири. Ами да! Купи цяло село, щом така и така си започнал.

Виргиния е щастлива с Лаке, така му беше казала. Той самият не знаеше дали е в състояние да изпитва щастие, но Виргиния беше единственият човек, с когото се чувстваше добре. Защо да не се уредят нещата по някакъв начин?

Лаке сложи пепелника на корема си, изтръска цигарата, дръпна.

Единственият човек, с когото се чувстваше добре, особено сега. Откакто Йоке… изчезна. Йоке беше приятел. Само него от обкръжението си можеше да нарече приятел. Отвратително е, че тялото му го няма. Неестествено. Трябваше да го погребат. Трябваше да има покойник, да го види: да, ето, лежиш тук, приятелю мой. И си мъртъв.

Очите му се наляха със сълзи.

Хората имат дяволски много приятели, толкова им е лесно да се изхвърлят с тази дума. Той имаше един, един-единствен, и точно него му бе отнел някакъв бездушен хулиган. Защо, по дяволите, този хлапак бе убил Йоке?

Дълбоко в себе си знаеше, че Йоста не лъже, не си измисля, а и Йоке наистина беше изчезнал, но всичко изглеждаше толкова безсмислено. Единствената правдоподобна причина можеше да е нещо, свързано с наркотици. Йоке трябва да се е забъркал в някаква каша с дрога и да е преметнал някого, дето не е бивало. Но защо не беше споделил нищо?

Преди да напусне апартамента, изпразни пепелника, прибра бутилката от вино при другите празни в кухненския шкаф. Наложи се да я обърне с гърлото надолу, за да й намери място.

Да, по дяволите! Два парцела. Леха с картофи. Пръст по коленете и песента на чучулига през пролетта. И така нататък. Някой ден.

Навлече си палтото и излезе. Като минаваше покрай ИКА, изпрати въздушна целувка на Виргиния, която седеше на касата. Тя се усмихна и му се изплези.

На път за вкъщи към улица Ибсен срещна някакво момче, помъкнало две големи хартиени торби. То живееше тук, но Лаке не знаеше как се казва. Кимна му.

— Май тежат.

— Няма страшно.

Лаке проследи момчето с поглед. То се влачеше към високите блокове с торбите. Но пък изглеждаше щастливо. Ето така трябва. Да приемеш бремето си и да го носиш с радост.

Ето така трябва.

На влизане в двора очакваше да се натъкне на онзи, дето почерпи уиски в китайския. Човекът излизаше горе-долу по това време. Понякога обикаляше в кръг по двора. Но не го беше виждал от няколко дни. Лаке погледна крадешком към затъмнените прозорци на жилището, където според него живееше непознатият.

Сигурно си седи вътре и порка. Може да се качи и да звънне.

Някой друг ден.

* * *

Беше се здрачило, когато Томи и майка му отидоха на гробището. Гробът на баща му беше точно до насипа при езерото Рокста, затова минаха по пътеката през гората. Майка му вървя мълчаливо чак до алеята, наречена Ханаан, и Томи го отдаваше на скръбта й, но щом свиха по тясната пътека покрай езерото, тя се изкашля и каза:

— Ами, Томи…

— Да.

— Според Стафан нещо е изчезнало от дома му. След като бяхме там.

— Ъ?

— Ти нищо ли не знаеш по въпроса?

Томи загреба сняг, направи топка и я хвърли по едно дърво. Улучи.

— Да. Точно под балкона му е.

— Определено е доста важно за него, защото…

— Нали ти казах, там е, в храсталака под балкона му.

— Как се е намерило там?

Пред тях се простираше заснеженият насип преди гробището. Слаба червеникава светлина озаряваше короните на боровете изотдолу. Чуваше се дрънченето на надгробния фенер, който майка му носеше в ръка. Томи попита:

— Имаш ли огънче?

— Огънче? Аха, да. Имам запалка. Как попадна…

— Изтървах го.

Когато стигнаха до портата на гробището, Томи спря, погледна картата: различни парцели, обозначени с букви. Баща му беше в парцел D.

Всъщност всичко това беше тотално откачено. Че изобщо го правят. Изгарят хората, запазват пепелта, заравят я в земята, а после наричат мястото „гроб 104, парцел D“.

Скоро щяха да станат три години. Томи имаше смътни спомени от погребението, ако това се наричаше погребение. Ковчегът и маса хора, които ту плачеха, ту пееха.

Спомняше си, че обувките му бяха твърде големи, обувките на баща му, хлопаха му на краката на път за вкъщи. Страхуваше се от ковчега, седя и се взира в него по време на цялото погребение, сигурен, че татко му ще се надигне и пак ще бъде жив, но… променен.

После две седмици след погребението го мъчеше постоянен страх от зомбита. Особено след стъмване: в сенките му се привиждаше онова изпито създание на болничното легло, което вече не приличаше на баща му. То вървеше към него с протегнати ръце, като по разните филми.

Спря да се страхува след заравянето на урната. Присъстваха само той и майка му, един пазач и един свещеник. Пазачът носеше урната пред себе си с достойна походка, а свещеникът утешаваше майка му. Всичко беше потресаващо смехотворно. Малката дървена съдинка с капак, носена от старчок със син гащеризон; какво общо имаше това с татко му. Всичко приличаше на ужасен блъф.

Страхът му обаче изчезна и с времето отношението на Томи към гроба се промени. Вече се случваше да идва тук сам, присядаше за малко до надгробната плоча и прокарваше пръсти по издълбаните букви на името му. Ето затова идваше. Не го беше грижа за урната в земята, а за името.

Непознатият на болничното легло, урната — това не беше баща му, но името беше на татко му, затова понякога сядаше и чертаеше с показалец по издяланите букви МАРТИН САМЮЕЛСОН.

— Ах, колко красиво! — възкликна майка му.

Томи се огледа.

Навсякъде бяха запалени малки свещички: град, погледнат от самолет. Между гробовете мърдаха тук-там тъмни фигури. Майка му се насочи към гроба на баща му, а фенерът се клатушкаше в ръката й. Томи се загледа в слабия й гръб и изведнъж го обзе жал. Не към себе си, не към майка му, не — към всичко. Към всички хора, които обикаляха сред трепкащите свещички в снега. Самите те бяха просто сенки сред плочите, взираха се в тях, докосваха ги. Толкова беше… тъпо.

Мъртвият си е мъртъв. Няма го.

Но Томи все пак отиде при майка си, клекна до гроба на баща си, докато тя палеше фенера. Не искаше да докосва буквите, когато тя беше с него.

Останаха така за малко, наблюдаваха как от слабия пламък шарките на мрамора пълзят, движат се. Томи не изпитваше нищо освен известно неудобство. Как можа да се включи в тази преструвка? След миг се надигна, за да си тръгне.

Майка му го последва. Май даже избърза. Нека се скъсва от мъка колкото си иска, да остане тук цяла нощ. Но тя го настигна, хвана го под ръка. Той не възрази. Вървяха рамо до рамо и гледаха езерото, което вече хващаше лед. Ако студът се задържеше, след няколко дни щеше да става за кънки.

През цялото време в главата му се въртеше като натрапчив китарен акорд:

Мъртвият си е мъртъв. Мъртвият си е мъртъв. Мъртвият си е мъртъв.

Майка му потръпна, притисна се до него.

— Ужасно е.

— Мислиш ли?

— Да, Стафан ми разказа нещо толкова страховито.

Стафан. Поне сега не можеше ли да се въздържи…

— Хм.

— Знаеш ли за онази къща в Енгбю, дето изгоряла? Жената, която…

— Да.

— Стафан разказа, че са й направили аутопсия. Това ми се струва толкова ужасно. Че го правят.

— Да, да. Разбира се.

Патица вървеше по крехката ледена кора към отвора в леда при отходната яма в края на езерото. Малките рибки, които можеше да се ловят тук през лятото, миришеха на канализация.

— Каква е онази отходна яма? — попита Томи. — От крематориума ли е?

— Не знам. Не искаш ли да чуеш? Неприятно ли ти е?

— Не, не.

И тя заразказва, докато се прибираха към вкъщи през гората. След малко Томи се заинтересува, започна да задава въпроси, на които майка му не можеше да отговори; знаеше само това, което бе споделил Стафан. Да, Томи разпитваше така подробно, прояви такъв интерес, че Ивон съжали, задето изобщо му бе споменала.

 

 

По-късно вечерта Томи седеше на една касетка в скривалището и въртеше в ръцете си малката скулптура на стрелец с пистолет. Сложи я върху трите кашона с касетофони като някакъв трофей. Черешката.

Свита от… полицай!

Заключи прилежно скривалището с веригата и катинара, прибра ключа на тайното място и седна да поразмишлява за разказаното от майка му. След малко дочу предпазливи стъпки, които се приближаваха към мазето. И глас, който пошепна:

— Томи?…

Той стана от фотьойла, отиде до вратата и бързо отвори. Видя Оскар с банкнота в ръка, изглеждаше нервен.

— Ето. Парите ти.

Томи взе петдесетачката и я прибра в джоба си, усмихна му се.

— Май ставаш редовен посетител, а? Влизай.

— Не, трябва да…

— Влизай, ти казвам! Искам да те питам нещо.

Оскар седна на дивана, вкопчил китки. Томи се пльосна на фотьойла и го погледна.

— Оскар… Ти си умно момче.

Оскар срамежливо сви рамене.

— Нали знаеш за къщата, дето се запалила в Енгбю? Жената, дето излязла навън и изгоряла.

— Да, четох.

— Така си и мислех. Писали ли са нещо за някаква аутопсия?

— Доколкото знам, не.

— Ъхъ. Но са й направили. Аутопсия. И знаеш ли какво? Не открили никакъв дим в дробовете й. Сещаш ли се какво означава това?

Оскар се замисли.

— Че не е дишала.

— Да. А кога човек спира да диша? Когато е мъртъв? Нали?

— Да. — Оскар се разпали: — Чел съм. Точно така. Затова им правят аутопсия при пожари. Да проверят да не би… някой да е причинил палежа, за да прикрие убийство. Да изгори жертвата. Четох в… да, в „Журнал за дома“ за някакъв в Англия, дето убил жена си, и го знаел, така че… преди да подпали къщата, напъхал в гърлото й маркуч и…

— Окей, окей. Знаеш. Добре. Но тук е нямало никакъв пушек в дробовете й и въпреки това жената излязла навън и потичала, преди да умре. Как може да е станало?

— Сигурно е задържала дъха си. Не, няма начин. И това съм го чел някъде. Затова хората винаги…

— Окей, окей. Тогава ми обясни какво е станало.

Оскар се хвана за главата да помисли. После каза:

— Или полицията има някаква грешка, или тази е хукнала да тича, въпреки че е била мъртва.

Томи кимна.

— Точно така. И знаеш ли какво? Не ми се вярва ченгетата да допускат такива грешки. Ти вярваш ли?

— Не, но…

— Мъртвият си е мъртъв.

— Да.

Томи издърпа един конец от фотьойла, направи го на топче и го изстреля с пръсти.

— Да. Поне така е редно.