Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (3)

Четвъртък
22 октомври

Очите на майка му бяха насълзени, когато хвана ръката на Оскар през кухненската маса и я стисна силно.

— В никакъв случай не ходи в гората, чуваш ли?

Момче на възрастта на Оскар било убито във Велингбю вчера. Пишеше го във вестниците и майка му не беше на себе си, откакто се бе прибрала вкъщи.

— Можеше да бъдеш… не ми се мисли.

— Но това е станало във Велингбю.

— Искаш да кажеш, че някой, който убива деца, не би могъл да вземе метрото за две спирки? Или пеша? Да дойде до Блакеберг и да направи същото? Често ли ходиш в гората?

— Ъъ, не.

— Повече няма да излизаш от двора, поне докато това… Докато го заловят.

— Няма ли да ходя на училище?

— Напротив, ще ходиш. Но след училище се прибираш право вкъщи и няма да напускаш двора, докато не се прибера.

— А след това?

Страхът в очите на майка му се примеси с яд.

— Искаш да те убият ли? А? Ще идеш в гората да те убият, а аз ще седя тук да те чакам и да се тревожа, докато ти си там… зверски накълцан от някой… — очите й още повече се насълзиха.

Оскар сложи ръка върху нейната.

— Няма да ходя в гората. Обещавам.

Майка му го погали по бузата.

— Миличкият ми. Та ти си ми всичко, което имам. Нищо не бива да ти се случи. Иначе и аз ще умра.

— Ъхъ. Как е станало?

— Кое?

— Онова. Убийството.

— Че откъде да знам. Убил го е някакъв откачен с нож. Мъртъв е. Горките му родители.

— Не пише ли във вестника?

— Нямах сили да го чета.

Оскар взе „Експресен“ и го разлисти. Бяха посветили четири страници на убийството.

— Не го чети.

— Не, само гледам. Може ли да взема вестника?

— Не ти позволявам да го четеш. Само това липсва при всички ужасии и тем подобни, дето ти пълнят главата.

— Само ще проверя дали дават нещо по телевизията.

Оскар се надигна и тръгна към стаята си с вестника. Майка му го прегърна непохватно и притисна влажната си буза о неговата.

— Малкото ми съкровище. Нали разбираш, че се тревожа? Ако ти се случи нещо…

— Знам, мамо. Знам. Внимавам. — Оскар й отвърна с лека прегръдка и се отскубна от обятията й, по пътя към стаята си избърса майчините сълзи от бузата си.

Супер яка история.

Значи, доколкото схващаше, момчето е било убито някъде по същото време, когато той самият си играеше в гората. За съжаление не беше Йони Форшберг, а някакво непознато от Велингбю.

Във Велингбю цареше погребална атмосфера. Беше видял заглавията, преди да се прибере, и може би само си внушаваше, но му се стори, че хората на площада си говореха по-тихо и вървяха по-бавно от обичайното.

Сви един невероятно красив ловджийски нож за триста крони от железарията. Беше си приготвил обяснение, в случай че го спипат.

— Извинявай, чичко. Ама така ме е страх от убиеца.

Сто на сто щеше да успее да пусне и няколко сълзи, ако се наложеше. Щяха да го пуснат да си върви. Абсолютно. Само че не го спипаха и ножът сега беше в скривалището при скицника с изрезки.

Налагаше се да помисли.

Беше ли възможно играта му по някакъв начин да е предизвикала убийството? Не му се вярваше, но не можеше да отхвърли такъв вариант. Книгите, които четеше, бяха пълни с такива неща. Мисъл на едно място предизвикваше случка на друго.

Телекинеза, вуду.

Но къде, кога и най-вече как се бе случило убийството? Ако ставаше дума за голям брой порезни рани по проснато тяло, той сериозно трябваше да обърне внимание на възможността чисто и просто да е дарен с ужасяваща сила. Сила, която трябва да овладее и да управлява.

Или пък ако е… Ако ДЪРВОТО е посредникът.

Изгнилото дърво, което беше ръгал. Ако пък точно в това дърво имаше нещо особено, което кара всичко, което му причиниш, да се прехвърли на някого.

Подробностите.

Оскар изчете всички статии, в които се говореше за убийството. Имаше снимка на полицая, който беше говорил за наркотиците в училището им. Не можел да даде изявление. Криминалисти търсят улики. Налагало се да изчакат. Снимка на убитото момче, взета от училищния албум. Оскар никога не го беше виждал. Изглеждаше от типа на Йони или Мике. Може би в училището във Велингбю има някой Оскар, който вече е свободен.

Момчето отивало на тренировка по хандбал в спортната зала във Велингбю, та така и не стигнало дотам. Тренировката започвала в пет и половина. Вероятно момчето е излязло от вкъщи в пет часа. Горе-долу. На Оскар му се зави свят. Всичко съвпадаше. Освен това беше убито в гората.

Наистина ли? АЗ ли съм този, който…

Шестнайсетгодишно момиче намерило тялото към 8 часа вечерта и се обадило в полицията във Велингбю. Сега било „в тежък шок“ и под лекарско наблюдение. Нищо за състоянието на трупа, но фактът, че момичето е „в тежък шок“, означаваше, че тялото със сигурност е било обезобразено по някакъв начин. Иначе пишеха само „в шок“.

Какво пък търси момиче в гората след мръкване? Но както и да е. Събирало е шишарки, няма значение. Но защо изобщо не пишеше как е било убито момчето? Имаше единствено снимка от местопрестъплението. Полицейската лента на червени и бели ивици — като обвивка на бонбон, опъната около нищо и никаква долчинка в гората с голямо дърво в центъра.

Утре или вдругиден от същото място ще има снимка, но със запалени свещи и плакати „ЗАЩО?“ и „ЛИПСВАШ НИ“. Оскар беше наясно с тези неща: имаше няколко подобни случая в албума си с изрезки.

Със сигурност беше чиста случайност. И все пак, ако… Оскар се ослуша на вратата. Майка му миеше чинии. Той легна по корем на леглото и измъкна ловджийския нож. Дръжката беше направена така, че да приляга на ръката, и ножът тежеше три пъти повече от кухненския, който беше взел предишния ден.

Изправи се и застана насред стаята с ножа. Беше красив, даваше мощ на ръката, която го държеше.

Дрънчене на чинии откъм кухнята. Той размаха ножа във въздуха. Убиеца. Като се научи да владее силата си, Йони, Мике и Томас няма да го тормозят повече. Канеше се да замахне още веднъж, но се спря. Някой можеше да го види откъм двора. Навън беше тъмно, а лампата в стаята му светеше. Хвърли поглед към двора, но видя отражението си в стъклото на прозореца.

Убиеца.

Пъхна ножа обратно в скривалището. Това беше просто игра. Такива неща не се случваха наистина. Само че трябваше да научи подробности. Трябваше да разбере час по-скоро.

* * *

Томи седеше на фотьойла и разлистваше списание за мотоциклети, кимаше и хъмкаше. От време на време вдигаше списанието, за да покаже някоя особено интересна снимка на седналите на дивана Ласе и Роба с коментар за кубиците и максималната скорост. Голата крушка на тавана се отразяваше в лъскавата хартия, хвърляше бледи отблясъци по стените от бетон и дърво.

Държеше ги на тръни.

Майката на Томи ходеше със Стафан, който работеше в полицията във Велингбю. Томи не го обичаше особено, напротив, тъкмо обратното. Изглеждаше му лицемерен многознайко. Отгоре на това и религиозен. Чрез майка си обаче Томи научаваше това-онова — неща, които Стафан не биваше да разказва на нея, а тя — на Томи, но…

По този начин научи например докъде беше стигнало разследването на обира в магазина за електроника на площад Исландсторет. Извършен от него, Ласе и Роба.

Никакви следи от извършителите. Майка му беше казала точно така: „Никакви следи от извършителите“. Думи на Стафан. Дори не разполагаха с описание на колата.

Томи и Робата бяха на шестнайсет, от тази година в гимназията. Ласе беше на деветнайсет и имаше проблем с главата, работата му беше да сортира металните части в „ЛМ Ериксон“ в Улвсунда. Затова пък имаше шофьорска книжка. Както и бял сааб от 74-та, чиито регистрационни номера бяха подправили с маркер преди кражбата с взлом. Престараване — никой не беше видял колата.

Плячката потулиха в неизползваното от никого скривалище срещу мазето, където се срещаха. Прерязаха веригата на вратата с клещи резачки и сложиха нова ключалка. Не знаеха точно как щяха да продадат всичко, интересуваше ги самият обир. Ласе беше продал един касетофон на някакъв колега за двеста крони, но това беше всичко.

А им се виждаше и най-сигурно да си мълчат за стоката известно време. Най-вече да не оставят Ласе да се занимава с продажбите, защото беше… леко загубен, както казваше майката на Томи. Но вече бяха изминали две седмици от обира, а и полицията си имаше друга работа.

Томи разлистваше списанието и се подсмихваше. Да, да. Съвсем друга работа. Робата барабанеше с пръсти по бедрото си.

— Айде де. Да чуем.

Томи вдигна списанието към него.

— Кавазаки. Триста кубика. Директно впръскване и…

— Стегни се. Хайде.

— Какво бе… за убийството?

— Да!

Томи прехапа устни, престори се, че размишлява.

— Ами какво беше сега…

Ласе приведе длъгнестото си тяло на дивана, преви се като сгъваемо ножче.

— Уф! Хайде, разправяй!

Томи остави списанието настрана и фиксира Ласе с поглед.

— Ти сигурен ли си, че искаш да чуеш? Малко е гадно.

— Я стига!

Ласе се изпъчи, но Томи забеляза безпокойството в очите му. Стигаше само да направи някоя гадна физиономия, да заговори с особен глас и да откаже да спре, за да го изплаши здравата. Веднъж Томи и Робата се направиха на зомбита с грима на майката на Томи, отвинтиха крушката от тавана и причакаха Ласе. В крайна сметка Ласе напълни гащите, а Робата се сдоби с насинено око на същото място, което беше намацал с тъмносини сенки. След това гледаха да не го плашат много-много.

Сега Ласе седеше изправен на дивана, скръстил ръце на гърдите си, за да покаже, че е подготвен за всичко.

— Ами значи… това не е било обикновено убийство, така да се каже. Намерили пича… увиснал на едно дърво.

— К’во? Обесен? — попита Робата.

— Да, провесен. Но не за врата. За краката. Висял с главата надолу, значи. На дървото.

— Е, к’во, то от това не се умира.

Томи изгледа Робата продължително, сякаш забележката му беше особено интересна, после продължи:

— Не. Естествено, че не. Само че и гърлото му било прерязано. А от това се умира. Цялото гърло. Прерязано. Като… пъпеш. — Прокара пръст по шията си, за да покаже откъде е минал ножът.

Ръката на Ласе се стрелна към гърлото да го предпази. Той поклати бавно глава:

— Ама защо е висял така?

— Ти как мислиш?

— Не знам.

Томи пощипна долната си устна със замислен вид.

— И кое е най-странното. Прерязваш гърлото на някого, за да умре. Ще изтече страшно много кръв. Нали?

Ласе и Робата кимнаха. Томи се наслади на любопитството им за миг и пусна бомбата.

— Обаче на земята… под увисналото момче… нямало почти никаква кръв. Само капчици. А трябва да са изтекли литри. Докато е висял там.

В мазето настъпи тишина. Ласе и Робата се взряха неопределено в пространството, после Робата подскочи на мястото си с думите:

— Ясно. Убили са го на друго място. После са го окачили там.

— Хм. В такъв случай защо убиецът го е завързал на дървото? Убиеш ли някого, гледаш да се отървеш от тялото.

— Сигурно е… побъркан.

— Може. Аз обаче си мисля друго. Виждали ли сте кланица? Какво се прави със свинете? Преди да ги разфасоват, източват цялата кръв. И знаете ли как? Окачват ги надолу с главата. На куки. И им прерязват гърлата.

— Искаш да кажеш… ама какво, че пичът… че е смятал да го разфасова?

— А? — Ласе местеше поглед в недоумение от Томи към Робата и пак към Томи, за да провери дали не го будалкат. Нямаха такъв вид. — Така ли се прави? Със свинете?

— Да, ти как мислеше?

— Че е някак… автоматично.

— Искаш да кажеш, че ти се вижда по-приемливо, или?

— Не, ама… живи ли са тогава? Когато ги… окачват?

— Да. Живи са. И ритат. И пищят.

Томи заквича като прасе и Ласе се сви, забил поглед в коленете си. Робата се надигна, направи няколко крачки напред-назад и пак седна.

— Хич не ми се връзва. Ако убиецът е щял да го разфасова, пак щеше да има кръв.

— Само ти твърдиш, че е щял да го разфасова. Аз не мисля така.

— И какво мислиш тогава?

— Смятам, че е искал кръвта, че затова е убил момчето. Заради кръвта. И я е взел.

Робата закима бавно, почопли разранената голяма пъпка в крайчеца на устата си.

— Ама за какво му е? Да не я пие?

— Да. Примерно.

Томи и Роба потънаха в своите представи за убийството и какво се беше случило впоследствие. След малко Ласе вдигна глава и ги погледна въпросително. Очите му бяха насълзени.

— Поне бързо ли умират — свинете?

Томи го погледна сериозно.

— Не.

* * *

— Излизам за малко.

— Не…

— Долу до двора.

— Само в двора, нали?

— Да де.

— Да те извикам ли, когато…

— Не. Ще си дойда. Имам часовник. Не викай.

Оскар си навлече якето, шапката. Спря се само с една обута обувка. Промъкна се до стаята си и извади ножа, пъхна го в якето. Завърза обувките. Гласът на майка му отново долетя от всекидневната.

— Навън е студено.

— С шапка съм.

— На главата?

— Не. На краката.

— Не е смешно. Знаеш как си…

— Чао засега.

— … с ушите.

Той излезе, погледна си часовника. Седем и петнайсет. Четирийсет и пет минути, докато започне телевизията. Томи и онези най-вероятно бяха в „клубното“ си мазе, но там не смееше да ходи. Томи беше готин, само че другите… Хрумваха им щуротии, особено ако бяха дишали лепило.

Така че отиде на детската площадка в двора. Две чепати дървета, които понякога използваха за футболни врати, катерушка с пързалка, пясъчник и люлка с три гуми, окачени на синджири. Той седна на едната и се залюля леко.

Харесваше това място вечер. Наоколо му стотици осветени прозорци, а той самият — седнал в мрака. Сам и в безопасност едновременно. Извади ножа от калъфа. Острието беше толкова лъскаво, че в него се виждаха отраженията на прозорците. Луната.

Кървава луна…

Оскар стана от люлката, промъкна се до едното дърво, заговори му:

— К’во зяпаш бе, скапан идиот? Искаш да пукнеш ли?

Дървото не отговори и Оскар го ръгна с ножа, внимателно. Не искаше да нарани лъскавото острие.

— Ето какво става. Ако някой ме зяпа.

Завъртя ножа и откърти тресчица. Къс месо. Прошепна:

— Хайде, квичи като прасе.

Замря. Стори му се, че чува шум. Огледа се, притиснал ножа до бедрото си. Вдигна го и погледна в него. Острието беше лъскаво като преди. Използва го за огледало и го насочи към катерушката. Там имаше някой. Някой, който току-що беше дошъл. Неясен силует на чистата стомана. Свали ножа и погледна към катерушката. Да. Само че не убиецът от Велингбю. Дете.

Беше достатъчно светло, за да види, че е момиче. Досега не беше го виждал в двора. Оскар направи крачка към катерушката. Момичето не помръдна. Седеше и го гледаше.

Той направи още една крачка и внезапно го обзе страх. От какво? От самия себе си. Стиснал здраво ножа, той тръгна към нея, за да я наръга. Не че беше така. Но така го почувства за миг. А тя защо не се страхува?

Той спря, мушна ножа обратно в калъфа и го прибра под якето.

— Здрасти.

Момичето не отговори. Сега Оскар беше достатъчно близо, за да види, че е с тъмна коса, малко лице и големи очи. Широко отворени очи, които го гледаха спокойно. Белите му ръце бяха отпуснати върху перилата на пързалката.

— Казах: здрасти.

— Чух те.

— Тогава защо не отговаряш?

Непознатата сви рамене. Гласът й не беше толкова детски, колкото той си го представяше. Звучеше като на негова връстница.

Тя изглеждаше необичайно. Черна коса до раменете. Кръгло лице, малък нос. Като някоя от куклите за изрязване по детските страници в „Журнал за дома“. Страшно… сладка. Нещо го смущаваше. Тя не носеше нито шапка, нито яке. Само тънък розов пуловер, макар да беше студено.

Тя кимна към дървото, което Оскар беше намушкал.

— Какво правиш?

Той се изчерви, но надали щеше да му проличи в мрака.

— Тренирам.

— За кое?

— Ако дойде убиецът.

— Какъв убиец?

— Онзи от Велингбю. Дето заклал момчето.

Тя въздъхна, вдигна очи към луната. После се наведе напред.

— Страх ли те е?

— Не, но убиец, нали… добре си е да можеш… да се защитиш. Тук ли живееш?

— Да.

— Къде?

— Там — момичето посочи входа до този на Оскар. — До теб.

— Откъде знаеш аз къде живея?

— Виждала съм те на прозореца.

Бузите на Оскар пламнаха. Докато се чудеше какво да каже, непознатата скочи от катерушката и се приземи пред него. Скок от над два метра височина.

Сигурно е гимнастичка или нещо подобно.

Тя беше висока почти колкото него, само че много по-слаба. Розовият пуловер прилепваше плътно по крехкото й тяло без наченки на бюст. Очите й бяха черни, огромни върху бледото личице. Тя вдигна ръка пред него, сякаш да го възпре. Пръстите бяха дълги, тънки като клечки.

— Не мога да се сприятеля с теб. Просто да знаеш.

Оскар скръсти ръце. Усети дръжката на ножа през якето.

— Тоест?

Крайчецът на устата й мръдна в някакво подобие на усмивка.

— Непременно ли трябва обяснение? Просто казвам. Да знаеш.

— Да, да.

Тя се обърна и тръгна към входа си. Беше направила няколко крачки, когато Оскар подхвърли:

— Да не си мислиш, че аз искам да сме приятели? Толкова си глупава.

Тя спря. Остана неподвижна за миг. После се обърна и тръгна обратно към Оскар, застана пред него. Сплете пръсти и отпусна ръце.

— Какво каза?

Оскар скръсти ръце още по-здраво, притисна длан към дръжката на ножа и сведе поглед.

— Глупава си… щом говориш така.

— Сериозно?

— Да.

— Ами извинявай. Но това е положението.

Стояха на половин метър разстояние и мълчаха. Оскар продължаваше да гледа надолу. Лъхна го странна миризма откъм момичето.

Преди година кучето му Боби имаше инфекция на лапата и накрая се принудиха да го умъртвят. Последния ден Оскар не отиде на училище, лежа няколко часа до болното куче да се сбогува с него. Тогава Боби миришеше също както непознатата. Оскар сбърчи нос.

— Ти ли смърдиш така?

— Сигурно.

Той вдигна поглед. Съжали за думите си. Тя изглеждаше толкова… крехка с тънкия си пуловер. Оскар смени позата си и махна с ръка.

— Не замръзваш ли така?

— Не.

— Защо?

Тя сви вежди, намръщи се и за миг му се видя много, много стара. Като бабичка, която всеки момент ще заплаче.

— Май съм забравила как става.

Тя се извърна бързо и тръгна към своя вход. Оскар я гледаше. Щом момичето стигна до тежката входна врата, той си помисли, че ще трябва да я дръпне с двете ръце, за да я отвори. Напротив, тя хвана бравата само с едната ръка и я дръпна така силно, че вратата се удари с трясък в металния ограничител, оттласна се и се затръшна зад нея.

Той бръкна в джобовете си, беше му тъжно. Мислеше за Боби. Спомни си го в изкования от баща му малък ковчег. И кръста, който беше изработил по ръчен труд — как се счупи, докато го забиваха в замръзналата земя.

Трябва да направи нов.